Опасна близост

Двайсет и втора глава

– Категорично не.

Дъг Чапман бавно поклати глава, докато гледаше пожарната кула, която беше на километър и половина от Южния път.

Джо внимателно следеше разговора им. Нямаше представа какво е намислил Дохърти, но очевидно Чапман не беше съгласен с тази част на плана.

– Щом се качим горе, ще виждаме всичко в радиус от няколко километра. Ще разберем, когато идват. Няма начин да стигнат до нас.

– И ще бъдем в капан – възрази Дъг. – Ще обградят кулата и няма да можем да се измъкнем.

– Имаме Джоана и сестра ѝ – напомни му Дохърти.

Трикси изплака и Джо я прегърна.

– Всичко ще бъде наред.

– Няма да бъде! – отвърна сестра ѝ.

Чапман я погледна гневно:

– Млъкни!

– Ще се обадим на шерифа и ще му съобщим исканията си – продължи Арън. – Ще кажем, че сме в Научната база. Вчера оставих следи и сутринта ги поопресних. Няма причина да мислят, че не сме там.

– Тогава защо ще се затваряме тук? – попита Дъг.

Пожарната кула вече не се използваше. Горската служба извършваше редовни полети и следеше за пожари. Доскоро Сам Наш се занимаваше с тази задача. В началото на лятото се преместваше в кулата и наблюдаваше Долината.

За добро или за зло времената се бяха променили.

– Ами градът, покрай който минахме по пътя?

– Град ли? – намръщи се Дохърти. – Там нямаше нищо.

– Имаше нови сгради. Ще се ослушваме и няма да бъдем на трийсетина метра височина.

Джо разбра, че Чапман се страхува от височини.

И Арън, и Дъг бяха прави. Ако се качаха в кулата, щяха да бъдат в капан. Но нямаше начин някой да се приближи и да не го видят, освен ако отново не завалеше сняг. Джо погледна небето. Облаците се движеха на североизток и се проясняваше.

Но духаше постоянен вятър и температурата не се беше повишила много от сутринта. Подозираше, че до вечерта ще се разрази нова буря.

Пожарната кула беше оскъдно обзаведена. Докато работеше там, Наш носеше преносим генератор, радио и хладилник. Имаше походно легло и бюро. Джо не знаеше дали все още са там. Работата беше самотна и някой от синовете му го сменяше от събота следобед до понеделник сутринта. Сам Наш обаче предпочиташе този живот.

Джо бе изпаднала в същото тихо отчаяние като семейство Наш. Преди двайсет и две години Емили Наш бе загинала трагично в злополука, докато караше ски. Сам и тримата му сина така и не се съвзеха напълно. Двете по-големи момчета се преместиха, но Питър, който бе гледал как майка му умира, и Сам останаха в Долината. Питър служи три години в армията.

Такъв ли живот искаше Джо? Да живее ден за ден и да се сгрява само със спомени?

Наистина ли мислеше, че Джейсън може да замени Тими? И че той е заплаха за спомена за сина ѝ?

Трябваше да говори с Тайлър, да му обясни и да изясни нещата. Първо обаче трябваше да се измъкне от престъпниците и да загърби миналото.

Спомни си какво бе казал снощи Ханс Виго за личността на Арън Дохърти. Той страдаше от самозаблуди и смяташе, че тя го обича. Трябваше да се преструва, че е така, и тогава двете с Трикси можеше да се отърват живи.

– Имай ми доверие – прошепна тя на сестра си.

Преди Трикси да отговори, Джо стана от шейната.

Чапман и Дохърти се обърнаха към нея. Дъг държеше пистолет.

Тя вдигна ръце.

– Арън, може ли да поговорим насаме?

– Какво...

– Ней вярвай – прекъсна го Чапман.

Дохърти го погледна гневно и сетне подозрително се втренчи в Джо.

– Какво има?

– Градът още не е завършен. Строителният предприемач се опита да възкреси предишната слава на Лейквю, когато е бил миньорски град преди стотина години. Строи старинен град, където ще има мотел, магазини и ресторант. Поне така си мисли. – Тя завъртя очи. – Идеята е чудесна и хората няма да пътуват далеч да пазаруват. Ще идват на спокойствие и да се възстановяват.

– Нея слушай – отново се обади Чапман.

Джо погледна Дохърти.

– В сградите няма нищо, нито отопление, нито храна и вода. Повечето не са довършени. Неприятно ми е, че трябва да се съглася с приятеля ти, но в пожарната кула няма да сме по-добре. Вярно, вижда се в радиус от няколко километра, но там няма прозорци. Ще бъде най-малко десет градуса по-студено и вятърът... – Погледна Трикси, за да бъде по-убедителна. Сестра ѝ беше премръзнала и посиняваше, но се стараеше да не го показва.

Джо заговори тихо и се приближи до Арън. Докосна ръката му. Погледна го в очите. Той изглеждаше напълно нормален, но тя знаеше на какво е способен.

– Трикси изпитва болка. Кракът я боли ужасно от студа. Моля те, нека отидем някъде на топло.

– Къде?

Тя наклони глава и видя, че Дохърти погледна загрижено Трикси. Не му беше безразлично. Не искаше сестра ѝ да страда.

Джо можеше да се възползва от това.

– В къщата на Сам Наш.

– Какво? – намеси се Дъг. – Ще послушаш кучката? Трябваше да запушим мръсната ѝ уста.

Джо отстъпи зад Дохърти, сякаш се уплаши от Чапман. Е, наистина се страхуваше. Дъг Чапман беше неконтролируем. Тя не можеше да предвиди какво ще направи, но Арън трябваше да бъде на нейна страна.

– Кой живее там? – попита Дохърти.

– Сам Наш и синът му Питър, но в момента и двамата са в хижата. Къщата им е само на три километра оттук. Топло е и има храна. Най-хубавото е, че е на хълм. Ще видиш всеки, който идва по алеята за коли. Кълна се, Арън. И ако не ми вярваш, отиди там и щом не ти хареса, се върни тук. Не е далеч.

– Не – заяви Чапман. – Предпочитам града. Защо да ѝ вярваш?

– Добре – каза Джо и гневно го изгледа. – да отидем в града. Намира се на осем километра в противоположната посока, но ще стигнем. И ще се увериш, че съм права.

– В къщата ще бъде по-добре – обърна се Арън към Дъг.

– Не можеш да ѝ вярваш! – възкликна той.

– Скоро ще разберем дали лъже. – Дохърти я погледна и докосна брадичката ѝ. Джо трябваше да използва цялото си хладнокръвие, за да не се отдръпне.

– По дяволите! Дано има уиски или ще убия някого – заяви Дъг и изгледа гневно Джо.

Арън застана пред нея и я скри от убийствения му поглед.

– Да тръгваме. – Той се обърна към Джо: – Студено ли ти е?

– Добре съм.

Дохърти сложи ръце на раменете ѝ и ги разтърка. Масажът я затопли и ѝ напомни, че всъщност ѝ е много студено. Краката ѝ бяха ледени и ако останеше още малко навън, щеше да се вкочани.

– Ще те сгрея.

Тя потрепери, когато той я прегърна и я поведе към моторната шейна. Докато се качваха, Арън зарови лице във врата ѝ.

– Съжалявам, че нямахме време да си вземеш дрехи.

– Добре съм – повтори Джо.

– Ще ти купя всичко необходимо веднага щом се измъкнем оттук.

– Много си мил.

Дано планът ѝ успееше.