Последните дни на Кондора

9

„…свиреп звяр някой…“

Уилям Бътлър Йейтс, „Второ пришествие“

Американски шпионин с прерязано гърло е разпнат и прикован с твоите ножове към твоята камина.

Тъмни сълзи се стичат от празните очни ямки. Пресни. Скорошни. Бягай!

В другия край на града в комплекс „Зед“ Фей Дозиър прегледа Акции/Сигнали за тревога. Научи какъв е Рейтингът за ниво на заплаха на бедстващите тюлени, изхвърлени на брега на Южна Калифорния.

В сумрака пред една вашингтонска къща с тюркоазена врата мърлявото бяло куче на съседката пролая още веднъж победоносно, наперено се навря под „нейната“ веранда, а човекът, дръзнал да припари в близост до територията й, беше принуден да офейка зад вратата на своето укритие в съседство.

Ш-ш-ш-шт!

Тишина. Ти си единственото живо същество тук. В кухнята няма никого. Горе няма никого.

Какъв екип под прикритие стои и наблюдава отвън?

Кондора поклати глава.

Безупречно подбрано време. ВС (времето на смъртта) отговаря на моя график.

Питър, трупът беше на Питър. Плешив, а това го вбесяваше. Много неща го вбесяваха.

Нямаше пръски от кръв високо по стените, така че не ставаше дума за самурайско посичане.

Представете си:

Питър е в безсъзнание. Убиецът го завлича пред камината. Вероятно преди това го довършва и после го разпва. Направо гений, дори да следва някакъв предварителен сценарий за операцията.

Ако ще топиш някой смахнат, трябва ти смахната инсценировка.

Току-що закланото тяло мирише като топла шунка. На пипане е като нагорещена надуваема топка, леко поспаднала. Кондора пъхна ръце около кръста на мъжа.

Кобурът — празен.

Значи според официалната версия ти си му взел оръжието.

И сега си въоръжен и опасен. Обучен и смахнат убиец.

Бързо ще изготвят психологически профил на беглеца, тоест на теб: „Разпъването на жертвата говори за психотичен срив. Избождането на очите означава, че субектът не желае никой да го вижда. И ще нападне всеки преследвач.“

Оперативната заповед ще гласи: Стреляй без предупреждение.

Но би бил разумният ход.

Какво ще прави убиецът с очите на мъртвия?

Профайлърите ще обяснят банално: „Нещо като трофеи, предмети, които той не иска да изхвърли подобно на дете, което пази прегледаното си и оценено контролно.“

Ако намерят очите у теб или ги свържат с теб…

Значи артистичният убиец все още действа. И има цял джоб е очи, които да ти подхвърли, след като някой — който и да е — те повали или те простреля, което означава…

Той е вътре в машината.

Така е вкарал плешивия Питър тук.

С колко време разполагаш, преди да те спипат?

В другия край на града на етажа на Чистилището в комплекс „Зед“ на Държавното разузнаване един заместник-началник в ОНО стоеше прав насред кабинета си със стъклени стени и крещеше:

— Дозиър! Ела тук. Дейвид, Харис, вие също.

Кондора се застави да огледа и останалата част от трупа.

Нямаше кобур на глезена за второ оръжие, което той да вземе и действително да стане толкова опасен, колкото твърдяха официално. Забрави за телефона на убития, сигурно в документите му за самоличност има вградени чипове за проследяване, за кредитната му карта, за парите му — ще изглежда, че си се паникьосал и не си прибрал полезните вещи.

Плешив американски агент с прерязано гърло и избодени очи е разпнат за твоята камина със собствените ти ножове.

Адски си прецакан.

Сигурно скоро ще те убият при съпротива.

Или ще те обявят за невменяем! Специално отношение. Без съдебен процес, заключен завинаги в някоя лудница.

В другия край на града във фоайето на комплекс „Зед“ опитен ловец на глави на име Сами видя едно от протежетата си да притичва заедно с цял екип към автомобил, който ги очакваше на улицата зад стъклените стени. Тя забеляза Сами и стисна юмрук пред токата на колана си: гореща следа.

Кондора изтича в кухнята, грабна платнена пазарска торба, окачена между хладилника и плота, и хукна обратно към дневната…

Спря. Впери поглед в колажа на стената. В отбелязаните с триъгълниче снимки.

Кажете ми какво се опитвам да формулирам!

Нищо. Не чу нищо.

Дъските на пода не проскърцаха.

Никакви призраци. Никакви клонги. Само свистенето на времето по улицата отвън в здрача.

Вин грабна синьото си яке с качулката от стенната закачалка в дневната, хукна нагоре по стълбите и забеляза тъмни пръски, които не бяха от дъжд, не обърна внимание дали конецът за зъби е скъсан. Убийците вече отдавна са си заминали.

Нещата на Вин бяха натъпкани в три кашона, сложени един върху друг в спалнята му. Повечето от тях бяха един бог знае откъде и един бог знае какви, обаче в средния кашон…

Тежеше двайсетина килограма. Вътре имаше книги, обяснимо важни за него. И черно кожено авиаторско яке с цип, увито около предмет с големината на франзела. Разгърна якето и отвътре се показа черна гипсова статуетка на Малтийския сокол. На кого му пука за тази птица? Той измъкна износеното черно кожено яке, тайната, която криеше, превръщайки го в привидно уплътнение, предпазващо чупливо съкровище.

Или поне така се надяваше да са решили „катеричките“, които тайно са ровили в дома му.

Нямаше направени с айпод снимки на това яке, нито на Вин, облечен с него. Нямаше основание за предупреждение за ТО.

Кондора напъха авиаторското черно кожено яке в пазарската торба. Върна кашоните по местата им. Грабна термопотник и гащета от чекмеджето. Чисти чорапи.

Погледни се в огледалото в банята.

Бягаш уплашен.

Отново.

— Да-а-а — каза Кондора на отражението си, на привиденията. — Само че тогава бях млад.

Вземи шишенцето с лекарствата за простата, болкоуспокояващите, бета-блокерите и детския аспирин за болното си сърце, мултивитамините. Пъхни и валиума в ниска дозировка в пазарската чанта — ако останеш жив достатъчно дълго, ще трябва да спиш. Вземи си и четката за зъби.

Подредени в редици антипсихотични успокоителни се блещеха срещу Кондора.

Накарай ги да убият истинския ти аз.

Вин затръшна вратичката на шкафчето.

Измъкна жълти гумени ръкавици изпод мивката в банята.

Не забрави да пъхне в джоба си черното метално фенерче, голямо колкото дебело червило, напълно приемливо и благоразумие за дома на всеки от контингента на „Хора, нуждаещи се от сигурност и надзор“.

Кондора избута столче до голата бяла стена на юрната стълбищна площадка, където често се беше изкушавал да наруши изискването за оперативна готовност и да окачи картина или филмов плакат на, да кажем, размахващ пистолет Лий Марвин и на Анджи Дикинсън от кримката „От упор“, или може би репродукция на картина, каквито купуват туристите в магазинчето за сувенири на „Смитсониън“: „Улица във Венеция“ на Сарджънт, брюнетка с черен шал и бяла рокля минава покрай двама мъже, единият от които е вдигнал глава…

Съсредоточи се!

Вин дръпна колана на карирания халат в червено и черно, закачен в банята, привидно безобидната дреха, която беше купил заради платнения колан — и той наистина щеше да му свърши работа.

Наниза кожения си колан през платнените дръжки на пазарската си торба, така че сега той хем пристягаше панталона, хем придържаше и торбата.

Вин се събу, после върза връзките на обувките си и ги провеси от шията си.

Завърза единия край на колана на халата около летва на столчето, а другия — за левия си глезен, като остави колкото може повече дължина помежду.

За малко да забравя!

Кондора метна мобилния си телефон и той издрънча по коридора към спалнята му.

Извади жълтите гумени ръкавици.

— Джаф! Джаф! Джаф!

Кучета на съседката отвън… По кого лаеше?

Кондора се качи върху столчето до о, толкова голата бяла стена, пресегна се нагоре…

Ръцете му с жълти гумени ръкавици не оставиха никакви отпечатъци по белия панел на тавана към тясното пространство между него и покрива, широко колкото да изпълзи човек.

— Джаф! Джаф! Джаф!

Вин се хвана за ръба на този отвор, стъпи с лявото си стъпало, завързано с колана от халата, провеси отзад платнената торба, опря обутия с чорап десен крак в голата стена, пое си дълбоко въздух…

Изтласка се нагоре в тясната пролука, като лактите му удържаха тежестта на тялото в отвора на прохода, а левият му крак остана изпънат надолу и привързан за своеобразната площадка за излитане — столчето.

— Джаф! Джаф!

Нещо или някой пред външната врата подлудяваше бялото куче. Кондора отвори люка към покрива.

По потното му лице се търкулна хладен въздух.

Той се промуши навън към небето над града. Издърпа завързаното за глезена си столче. Плъзна обратно на мястото му квадратния панел на тавана без нито един отпечатък.

Трясък от цепенето на дърво — някой разби входната му врата долу.

Кондора тихо затвора люка.

— Джаф! Джаф! Джаф!

Свали жълтите ръкавици. Пъхни ги в пазарската торба, развържи я от колана си. Развържи и колана на халата от левия си глезен. Обуй си обувките.

Червените светлини на полицейска кола се въртяха в пресечката под него и вдясно. Тръгни наляво!

Вашингтон е хоризонтален град, определян по-скоро от онова, което попада в очертанията на околовръстния му път с осем платна фучащи автомобили, камиони и автобуси, отколкото от границите на различните правни юрисдикции като окръг Колумбия, Мериленд и Вирджиния. Вертикалното развитие на града от двайсет и първи век над белия мраморен Вашингтонски монумент по закон започва във външните квартали, които вече не са обособени предградия.

Кондора хукна да прекосява горната част на града.

От дясната страна на този препъващ се беглец се стелеше хоризонт с купола на Капитолия. Както почти навсякъде в центъра на града, кварталът се състоеше от градски къщи на калкан. Кондора тръгна покрай преградни стени и комини към края на карето от сгради.

Последната постройка. Собственикът беше разделил триетажния си имот с мазе на отделни апартаменти и беше провесил стоманена аварийна стълба от задната стена на горните два етажа. Стълбата се спускаше на зиг-заг към миниатюрен заден двор, ограден с висока дървена ограда. Други сгради по-надолу в пресечката закриваха видимостта към дома му и мястото, където пулсираха червените светлини на полицейската кола.

Ти не ги виждаш и те не те виждат.

Желязната аварийна стълба се тресеше, но той успя да се спусне по горните два етажа.

Мъж с прошарена коса, облечен със сиво спортно сако и преметната през рамо пазарска торба висеше на ръце от най-долната стоманена пречка на аварийната стълба.

Пусна се.

Полетя в хладния пролетен въздух.

Строполи се на купчинка върху миниатюрната морава.

Всичко го болеше. Раменете от висенето и от катеренето. Дланите. Краката — дясното коляно, о, божичко! Костите и зъбите му се раздрънкаха от рязкото падане. Сърцето му протестираше и блъскаше в ребрата. Искаше му се да остане да лежи там.

Вин с мъка се изправи.

Разнесе се далечен вой на сирена.

Стоманена решетка предпазваше вратата на апартамента към задния двор. Другият изход беше портата на дървената ограда с човешки бой. Можеше да изтича навън на уличката…

На прицел отзад, където се въртят червените лампи?

Кондора избута градински стол до оградата откъм улицата.

Още едно катерене. Още едно падане.

Воят на сирените се приближи, когато той тупна на тротоара, невидим откъм предната веранда на къщата си и от задната пресечка благодарение на карето с къщи, по които беше пробягал. Пресече улицата, без да се огледа надясно.

Не ги привличай с поглед.

Никой не стреля по него. Никой не му извика да спре. Не се чуваха бягащи стъпки.

Излез от зоната на кордона.

Не отивай там.

Кондора се шмугна в градинската ниша на една къща, извади черното си кожено яке и го обърна откъм светлокафявата сатенена подплата, закърпена със сива Г-образна лепенка. Дръпна лепенката и пъхна ръка между кожата на якето и подплатата.

Намери парите: четири плоски пачки банкноти, подредени по стойност от един до десет долара. Събирал ги беше почти цяла година. По малко, за да не притеснява с банковата си сметка и с разходите си своите надзорници при евентуални счетоводни проверки. Долари, които си беше удържал от бакшиши за келнерите. Петдоларови портрети на Ейб Линкълн, спастрени от получените без касова бележка чували с домашни домати, пресни праскови, млечна царевица и пъстърва от рибния щанд на Истърн Маркет на четири пресечки от дома на Вин. Двайсетдоларови банкноти, които бе отмъквал пред очите на екипите под прикритие, преструвайки се, че всъщност пъха пари в кутиите на подрънкващите със звънчетата си воини от Армията на спасението. Вин беше поставил граница на кражбите за попълване на тайните си запаси: Ти сам си пределът, до който стигаш. Не би бръкнал в отворената чанта на непозната служителка от Конгресната библиотека, за да грабне двайсетачката, която я беше видял да пъха, докато пътуваха заедно в асансьора. Докато стоеше в нишата онази нощ, той знаеше, че ако „катеричките“, тършували в дома му, не бяха отмъкнали част от тайните му средства, би трябвало да напъха триста двайсет и седем долара в джобовете на черните си джинси.

Достатъчно пари за колко… двайсет и четири часа в голям американски град?

Кондора поклати глава. Колко време издържах първия път?

В подплатата намери картата „Смарт Прес“ за обществените автобуси и за метрото във Вашингтон. Покупката на картата беше много сполучлив удар: купи я от една дрогерия, докато вниманието на служителя беше погълнато от разстроена майка с плачещо бебе. Бяха единствените хора в яркоосветения магазин, нямаше екип под прикритие, който да види за какво беше похарчил онези трийсет долара.

„Дрогерия“ — помисли си Кондора, докато прибираше картата в пълните с пари джобове на джинсите си.

„Мара Драгс Сюпърстор“ се ширеше на северната страна на пресечката между Девета улица и Пенсилвания Авеню и посрещна Кондора през онзи вторник вечер с плакат за ШЕМЕТНА ПРОЛЕТНА РАЗПРОДАЖБА! на двойната стъклена врата. Той се плъзна в мъглата от ароматизатори със сведена глава заради охранителните камери. Откъм тавана се носеше бездушна инструментална музика.

Не ме забелязвайте. Стискаше дръжката на червената пластмасова количка за покупки и така овладяваше треперенето на ръцете си, докато буташе количката по пътеката. Пазарската му чанта зееше отворена за всякакви проверки, докато той пускаше разни предмети в количката. Не ме спирайте като дребен джебчия.

От редицата със сезонни стоки и стоки с изтичащ срок:

— бейзболна шапка на вашингтонските „Редскинс“ в кафеникаво и златисто;

— изкуствено кафеникаво яке на „Редскинс“ без подплата, размер XXL;

— подобно на раничка бебешко кенгуру, даващо възможност мъничето да се придвижва, привързано точно под туптящото сърце на мама или на татко.

От редицата със санитарни принадлежности:

— три чифта стелки за обувки — ортопедични и ароматизиращи;

— последните огромни черни пластмасови очила с квадратни рамки и без никаква УВ защита, които в най-добрия случай напомняха за покойния велик рокславей Рой Орбисън;

— тюркоазена пластмасова пътническа кутия с хипоалергенни бебешки влажни кърпи със свежо лимоново ухание.

От редицата за бакалски стоки и дреболии:

— най-леката и най-евтина пластмасова бутилка с вода;

— четири протеинови десертчета;

— най-тънката ролка найлоново фолио;

— най-малката ролка „вълшебно“ прозрачно тиксо.

От редицата с козметични продукти:

— пакет от дванайсет памучни козметични тампона с големината на сребърен долар;

— малка ножичка за кожички, единственото острие, което видя в магазина;

— три… не две бутилчици за 3,98 долара течен коригиращ фон дьо тен в Нашия най-тъмен нюанс!

Кондора забута количката си към опашката пред касата. Белокоса жена се затътри към същата каса. С едната си ръка се подпираше на черен бастун, а в другата стискаше кутия с пуканки за микровълнова. Носеше слухов апарат.

Прекрасно прикритие.

— Позволете да ви помогна — каза той на жената с бастуна, избутвайки количката си пред нея на опашката, и взе кутията с пуканките от ръката й.

— Моля? — попита белокосата жена.

Кондора обаче вече беше поставил кутията й върху конвейерната лента на касата, натрупа собствените си покупки зад нея и прошепна на касиерката:

— Съпругата ми обожава пуканки.

— Аха — промърмори касиерката, без да откъсва очи от работата си.

„И без да ни забелязва — помисли си Кондора, — защото ние сме над петдесетте и поради това сме невидими.“

Е, „самотен беглец“, ти никога не си бил тук, тук е бил прошареният съпруг на белокосата полуглуха жена с черен бастун, която обича пуканки.

Кондора плати на касиерката в брой, получи си рестото. Грабна огромната торба, натъпкана с покупки, и забута количката си към изхода.

Провикна се към белокосата възрастна жена зад гърба си:

— Хайде, скъпа.

Моля те, моля те, моля те…

Чу потропването на бастуна й да го сподиря през стъклената плъзгаща се врата към залеза. Чу, че тя не го издаде.

— Който и да си — каза белокосата жена, застанала до него на тротоара, — да знаеш, че дори навремето нямаше да се навия само за пакет пуканки.

Кондора й подаде пуканките.

— Бих пийнала един скоч — каза жената. — Ами ти?

Беше сигурно десетина години по-възрастна от него.

Навършила беше пълнолетие преди епохата на рокендрола. Отдавна беше зарязала страха. Живееше самичка и спокойно очакваше момента.

— Бързам — отговори й той. — Обаче ти си прекрасна.

Закрачи решително по Пенсилвания Авеню към купола на Капитолия. Зави надясно по Осма улица преди търговските сгради на Капитолия, където на банкоматите имаше охранителни камери, които непрекъснато записваха. С по една торба с покупки във всяка ръка той мина покрай майка с бебе в бебешко столче в джипа, който жената паркираше. Не ги нападай заради колата й.

Небето почервеня. Кондора забеляза проход между две тухлени къщи и се шмугна в пролуката. Изпика се — простъпка, която направо плачеше някой да повика полицията, обаче мъжът остана с гръб към входа за пешеходния проход, докато струйка от живота му с бълбукане изтичаше през кръгъл отводнителен канал.

Когато трябва да вървиш.

Не отивай там.

Той откъсна етикетите от шапката на „Редскинс“ и я нахлупи. Навлече широкото яке върху сивото си спортно сако. Прецени, че огромните очила ала Рой Орбисън ще привличат прекалено много внимание в този вечерен час.

Всичко го болеше. Главата му пулсираше. Стъпалата му бяха натъртени. Усети как пулсът му се забавя и сърцето му вече бие само наполовина по-бързо. Изпи болкоуспокояващо с глътка вода от бутилката, купена от дрогерията. Проходът, в който се намираше, вонеше на собствената му урина, на мокър цимент и на тухли.

Не мога да остана тук.

Не. Отивай. Там.

Вин запуши уши за призраците и с по една тежка торба с покупки във всяка ръка излезе от прохода — спортен фен, който се мъкне на север по Осма улица. Пресече Индипендънс Авеню и пътя, по който беше минал от работа за вкъщи преди по-малко от два часа.

Това са улиците на твоя живот. Не са в родния ти град, а в града, който ти превърна в подобие на дом. Когато ти позволиха. Когато не бягаше.

Вашингтон, окръг Колумбия, под кървавочервено небе.

Закрачи към сградата „Адамс“ през пет пресечки на Трета улица и Ей Стрийт.

Тогава бялата кола беше паркирана на този ъгъл.

Вин не можеше да стъпи на Ей Стрийт тогава, когато официално беше в безопасност.

А сега отиде там.

На ъгъла на Четвърта улица и Ей Стрийт се намираше триетажна къща с бяла мазилка. Сградата отдавна се сливаше с останалите постройки от карето, единственото, което я отличаваше, беше месинговата табелка на бялата стена до черните метални стълби към черната дървена врата на втория етаж. На всички прозорци имаше щори. Очевидно не беше частен дом, сградата изглеждаше така, като че ли никой не влиза и не излиза. Ниска черна метална ограда опасваше подобната на Моби Дик постройка.

Вин застана на ъгъла срещу бялата сграда.

Усети как времето се отдръпва. Чу шумоленето на вятъра. Усети мириса на…

Барут. Пот. Кръв. Парфюма на красива жена, която се казваше…

Как се казваше? Къде са всички имена, имената на мъртвите?

Тогава ти стана Кондора.

Толкова отдавна. Вчера. Тази сутрин.

Той впери поглед в месинговата табелка на бялата стена на къщата. Няма значение какво пишеше там, не беше истина, беше лъжа.

Там веднъж и завинаги беше написано „Американско историческо литературно дружество“.

Това също беше лъжа.

Беше отминало зад гърба му като собствената му сянка, от която няма спасение.

Понесъл торбите си, той пое по Четвърта улица, прекоси източната част на столицата. Погледна наляво към извисилата се сграда на Капитолия, окъпана в алено, после — към примигващото червено на своята пресечка, сетне мракът се спусна и отприщи електрическата светлина, на която сградата на Конгреса засия като череп от слонова кост.

Тръгни в този студен вторник вечер.

Отдалечи се от Юниън Стейшън и от влаковете, които заминават от града, от метрото, от автобусите за Ню Йорк, от ресторантите и всякакви заведения за хранене, от седалките за почивка и охранителните камери, които се въртят високо на мраморните стени и снимат.

Мрак обгръщаше улиците, по които Кондора се мъкнеше покрай градски къщи, в чиито осветени прозорци виждаше млади влюбени, които се мъчеха да проумеят чувствата си, скрити зад своите усмивки. Неопитни родители, които търпеливо хранеха с лъжичка дребосъчето, превърнало ги в заложници на бъдещето. Офисни воини, които крачеха в дневната си, залепени за мобилния си телефон, приковавал ги към кариера на политическо съзнание, власт, статут и подкупи. Пансиони с по петима обитатели, допреди непознати, които се уверяваха взаимно, че времето, когато единствените им доходи са били като сервитьори на твърде скъпо кафе, не са утрешният им ден.

„Истинският живот — помисли си Кондора. — Трябваше да го пробвам.“

Ала той вече от години не обвиняваше никого за поредицата от решения, които беше избрал да направи през живота си.

Нещо не е наред с фаровете на колата в края на тази пресечка.

Кондора спря до два вонящи сиви пластмасови контейнера за смет. Светлината на фаровете изпълни градския каньон между къщите пред него, докато една кола пълзеше, не летеше, все по-близо до него.

С единствено светкавично движение торбите му се озоваха зад двата сиви контейнера, той се метна и също се спотаи там.

Жълти очи се насочиха надолу по улицата към пластмасовите контейнери за смет пред обикновената градска къща. Мъркането на автомобилния двигател се превърна в бръмчене.

„Те са никой — каза си Кондора. — Просто търсят къде да паркират или се оглеждат за изгубеното си куче.“

От бавно движещата се кола не се виждаше никой, който да се тътри по улицата. Никой не бягаше и не се озърташе назад. Дори плъх нямаше върху препълнените сиви контейнери за смет.

Тъмен седан. Два едри тъмни силуета на предните седалки.

Не мърдай. Не дишай. Не допускай да усетят тежестта на погледа ти и ще те подминат.

Червени задни фарове, които се отдалечават… отдалечават… завиват зад ъгъла. Изчезват.

Никога няма да разбереш дали това е бил правилният ход.

Продължи да върви и десетина пресечки не чуваше никакви сирени. Не видя въртящи се червени лампи. Нямаше пътна блокада на Ню Йорк Авеню, което той пресече пред неоновото сияние на „Макдоналдс“, „Бъргър Кинг“ и разположените по диагонал бензиностанции на оцелелите многонационални петролни компании. Когато наближи Норт Капитал Стрийт, пулсиращата четирилентова пътна артерия, която свързваше черепа на Конгресния купол с останалата част на света, Вин усети, че се нуждае от гориво.

Рискувай: посред нощ, на три километра от епицентъра на операцията, облечен с маскировъчен спортен екип, можеш да се тътрузиш из търговската част в северния край на столицата, без да те забележат.

Вин мина покрай преустроена фирма за отпускане на бързи кредити, надникна през предния широк прозорец, видя новото пространство с нарядко разположени метални бюра, явно останали от някое държавно учреждение, маси като от църковна разпродажба, два настолни компютъра, пред които не седеше никой, и един стар колежански лаптоп, озарил лицето на жена на около двайсет и пет със светлокестенява коса. Работеше до късно. На синия плакат зад нея с бели букви под логото на „Проект за публичен тръст“ пишеше:

Днес губим рибата, а утре?

Кондора се отдалечи от жената, която се опитваше да спаси света.

Наляво, наляво, наляво-надясно, наляво…

О, мамка му.

Върнахме се!

Вин се загледа към жълтеникавото сияние откъм закусвалнята на следващия ъгъл. Червеният неонов надпис над широките прозорци гласеше:

ДРАКОН ЮМ

Влизаш в китайския ресторант, в жълтата светеща кутия. Г-образните големи прозорци те правят видим от всяка преминаваща кола. Усещаш пара, топлина след хладната влажност навън, мирише на пот, на мазнина и на соев сос, и може би мъничко на смет от кофата до стената. От кофата се подава черен найлонов плик. Над кофата висят четиринайсет избелели цветни снимки на храни с надписи от сорта на „Фу Юнг“ и „Ло Мейн“. Заставаш пред преградата от брониран плексиглас, която отделя клиентите от готварските печки, покрити с тигани, тенджери и хладилници с бутилки с безалкохолни напитки, които никой крадец не би могъл да достигне. Облеченият в бяло готвач има някаква мрежичка на главата, стои с гръб към плексигласовата преграда и към теб, поверил бдителността на напрегнатото тъмно лице на жената на касата, която е с блуза на цветя и те изпива с абаносовите си очи.

Наблюдава как ти наблюдаваш черната муха, която жужи от твоята страна на бронираната преграда.

Черната муха изпълзя до закачената на стената цветна снимка на телешко с броколи.

Вин пристъпи към закрития с летвички отвор, откъдето можеше да говори. Поръча си телешко с броколи, усети как стомахът му се бунтува и добави и ориз с телешко. Усети как парите в джоба на джинсите му намаляват, но въпреки това поиска и бутилка, която рекламираше съдържанието си като ИСТИНСКИ ПОРТОКАЛОВ СОК, така че сигурно имаше поне мъничко витамин С и други хранителни вещества.

Китайката излая поръчката срещу него, видя го как кима и извика нещо — вероятно на мандарин — на облечения в бяло готвач.

Не можеш да ги застреляш през плексигласа, обаче и те не могат.

Нямаше никакви столове и маси, на които клиентът да се настани и да поседи.

Навън колите профучаваха в нощта.

— Хай! — Жената с абаносовите очи стоеше от другата страна на плексигласовата преграда. Кафявите хартиени пликове върху въртящата се поставка минаха през преградата с едно завъртане на уверената й ръка и се появиха от отсамната страна на лекьосания плексиглас.

Вин остави точната сума, а тя отново му излая през отвора за парите.

Чакай.

Той вдигна още една банкнота от един долар и посочи към кофата за смет до стената:

— Искам да купя… примерно пет от черните пликове за смет, от големите, по сто литра.

Тя набърчи чело. Застана на пръсти. Повдигна се още малко, притискайки с длани плота — демонстрация на сила, на която Кондора се опасяваше, че самият той надали е способен. Китайката видя двете торби на земята, където чакаше мъжът, навлякъл две якета едно върху друго, и усмивка, на която тя не вярваше нито за секунда.

— Ти сан дзя цюан.

Обърна се и изчезна зад фризера.

Върна се, стиснала в едната си ръка руло с найлонови пликове, сложи няколко от тях намачкани до кафявите хартиени торби върху въртящата се преграда и завъртя всичко през бронираната преграда към очакващите ръце на Вин.

— Задръж си долара — каза му тя. — Понякога всеки се чувства като окаяно улично псе.

Той знаеше, че не бива да й натрапва долара си или да се опитва да й даде бакшиш. Даде й усмивка, на която тя този път повярва. Лицето й остана изопнато. Абаносовите й очи го съпроводиха през вратата.

Той пое на север като любимия си измислен герой — мишката Стюарт Литъл. Замъкна се по тротоарите на жилищните квартали. Две къщи с просрочени ипотеки бяха заковани прекомерно старателно, за да бъдат отново отворени някога. Книжна въртележка, останала от празненство по случай нечий рожден ден, стърчеше забодена насред миниатюрна морава и бавно се въртеше в хладната пролетна нощ и ухаещия на пържен ориз въздух.

Надолу по улицата, която се спускаше от дясната му страна, се виждаше тухлената сграда на гимназия и паркирала отпред полицейска кола с работещ двигател; утре пък зад детекторите за метал на входа щяха да чакат въоръжени полицаи.

Уличните лампи очертаваха дървета на хребета на възвишението, тревна площ, заобиколена с черна метална ограда. Над привързаните с верига пръчки на портата пишеше с метални букви:

ГРОБИЩЕ ЕВЪРУУД

А табела на самата порта гласеше: „Даваме нарушителите под съд“.

Тази градина на мъртвите заемаше десетина градски карета над Норт Капитол Стрийт. Пътуващите служители от Конгреса минаваха покрай нея всеки ден. А също и автобусът за Центъра на ветераните, където известно време бяха изпращали Кондора да взема медикаментите си… лекарствата си.

Само все още да бях толкова силен като онази китайка.

Кондора напъха двете си торби между пречките на металната порта — ако ги беше хвърлил от другата страна, щеше да разпилее цялото им съдържание върху асфалта край входа.

Вече нямам избор. Вечерята ми е от другата страна на решетките. И всичките ми неща.

Той подскочи, хвана се колкото може по-нависоко за пречките на портата и се прехвърли от другата страна.

Отново увисна над земята. И се пусна. Този път приземяването му беше само неприятно.

Вин нагласи шапката си. Взе двете си торби в една ръка, а с другата стисна фенерчето си, което освети мрака с блед конус от бяла светлина.

Мъгла. Белезникави струйки се виеха в лъча от фенерчето.

Усети: Мокро на лицето.

Помириши: Мокра трева. Камъни и паваж. Лек мирис на изстиващ пържен ориз.

Чуй: Далечно улично движение. Шумолене на дървета. Мълчанието на каменните ангели върху пиедесталите, надуващи тръби и разперили подканящо криле.

Тръгни подир лъча на фенерчето си по павираните пътеки, достатъчно широки за черната катафалка. Тръгни напосоки покрай семейни парцели, мраморни надгробни плочи. МАЙКА. ЛЮБЯЩ СЪПРУГ. СКЪПА ДЪЩЕРЯ. ВЕТЕРАН. Сред каменните кръстове и ангелите върху надгробните плочи Вин забеляза десетки каменни обелиски, високи около три метра, миниатюрни копия на Вашингтонския монумент, който се извисяваше на повече от сто и петдесет метра в небето в парка недалеч.

Луната не го осветяваше. Небето не беше осеяно със звезди. Не бе обгърнат от мъгла. От време на време мъжът зърваше замъглените улични лампи далеч отвъд невидимата черна метална ограда. Виждаше най-вече дотам, докъдето осветяваше лъчът на фенерчето му. Не се тревожеше, че същият снайперист може да го дебне в тъмното, прицелен към светлинката в ръката му.

Камъчетата на извитата павирана алея хрущяха под краката му.

Натъкна се на бараки за инструменти, до една със заключени врати. Откри изкуствена могила с вградени отпред крипти, обаче тези каменни убежища имаха стоманени врати, решетки и вериги с масивни катинари, които да възпрат евентуално бягство на пленниците.

От мъглата и мрака изникна азиатски павилион. Откритите стени около кръг с големината на игрище за хандбал, увенчано с два подобни на палачинки покрива, по-малък върху по-голям, с пролука между, която сутрин пропускаше слънцето. Подът беше павиран, а на склона имаше дзен градина със ситни камъчета и табелка:

ГРАДИНА НА РАЗПИЛЕНИТЕ СПОМЕНИ

Значи тук предават на вятъра праха на кремираните.

Като провален шпионин.

На пода на павилиона Вин седна върху свития си на вързоп син дъждобран, фенерчето му създаде светъл конус, в който той с пластмасова виличка изяде изстиналото телешко с броколи и пържен ориз. Изпи портокаловия сок. Разпредели си водата на порции. Лъчът на фенерчето го отведе до края на павилиона, където мъжът се облекчи в притъмнялото море от трева.

Нагласи си постеля под покрива на павилиона. Върху паважа разпъна по дължина двата найлонови чувала, върху тях сложи опръскания с кръв шлифер от направените с айпада на Питър снимки и сивото спортно сако, с което беше ходил на работа онзи ден.

Студено е. Да, пролет е, обаче днес тук, навън е студено.

Вин се съблече на светлината на фенерчето и остана само по чорапи.

Призраците се подиграваха на тази стриптийз бурлеска: Ха-ха-ха, ха-ха-ха…

Кондора обу термобельо и отново облече ризата, черните си джинси и обувките. С едно отпиване от бутилката с вода глътна хапчето, което му помагаше да пикае, другото, което усмиряваше сърцето му, валиум за спокойствие и нещо за натъртването и болката, от които му идеше да застене. Вдигна ципа на черното си кожено авиаторско яке, отгоре закопча кафеникавото найлоново футболно яке и се излегна върху импровизираното си ложе на открито, като за възглавница използва платнената си торба и бебешкото кенгуру.

Кондора угаси фенерчето.

Плътно придърпа кафеникавото кепе, легна по гръб и козирката щръкна право нагоре.

В мерника силуетът ми сигурно изглежда като патка, легнала по гръб в тъмното.

Вин го чу пръв.

Топуркаше по металните покриви над него.

Което се превърна в грохот като от хиляди куршуми откъм звездите.

След това вятърът, завихрил чудовищно торнадо далече-далече в Оклахома, го връхлетя от всички страни през отворените стени. Хладен, студен и накрая мокър вятър го брулеше, а мракът зейна и изля проливен дъжд.

— Невероятно! — провикна се Кондора, провикна се Вин към небето в тази буреносна нощ. — Не можа ли да се разревеш по друго време?