Последните дни на Кондора

7

„Разбира се, че е. “

Фей Дозиър

— Сега, сега! — крещяха привиденията на Кондора, когато той се събуди на следващата сутрин.

Изтърколи се от леглото.

Дръпна белите пердета на прозореца.

Зазоряване във Вашингтон. Превозните средства, които минаваха покрай къщата му, все още бяха с включени фарове. Сянка на чайка се стрелна по огряната от сутрешното слънце стена на отсрещната къща. Кучето на съседите залая по някого, поел на сутрешния си крос. Чу се автомобилен клаксон.

На Вин му се стори, че е чул призива на сигнална тръба на три пресечки от къщата си, в оградените с червен тухлен зид казарми на морските пехотинци, заемащи няколко пресечки. Пехотинците провеждаха там публични паради в петъчните вечери през лятото. Оркестри свиреха вдъхновяващи патриотични песни с много духови инструменти и барабани. Редици храбри и умни мъже и жени с елегантни бели шапки, жълто-кафяви ризи и светлосини панталони маршируваха в ритъма, задаван от политическите вещици, които дрънчаха с лъжици по евтиния държавен казан, врящ върху кладата на времето. Онова, което вещиците виждаха и отпиваха от въпросната смес, определяше дали увитите в националното знаме ковчези да бъдат изпратени у дома в Бийвър Кросинг, Небраска и Трут или в Консекуенсиз, Ню Мексико и Шелби, Монтана.

Нямаше бяла кола, която да дебне пред хладното стъкло на прозореца на спалнята.

След като не ги виждаш, значи имат големи майстори на наблюдението.

„Или просто не са тук — помисли си Кондора. — Или се е случило нещо друго.“

Днес, ще се случи днес.

Кондора пусна бялото перде и то отново закри прозореца му.

Докато използваше тоалетната, не погледна в огледалото на шкафчето, пълно с наркотична трезвост.

Каквото и да предстои, налага ли се да тръгнеш, просто тръгваш.

Не погледна в огледалото и докато си миеше ръцете.

Излезе от банята още докато гъргореше водата от тоалетното казанче.

Слезе по стълбите като морски пехотинец на пост. Тюркоазената врата беше затворена. В дневната не откри спотаил се нинджа. Стената с тайните изглеждаше непокътната. Не го чакаше и вампир в банята на долния етаж. Не поглеждай в огледалото! През решетката на задната врата видя, че в клетката на позагнилата сива дървена ограда около задната му веранда от светло обработено дърво не дебне никой, там беше единствено самотният японски клен.

Натисна малкия ключ. Чудо — настана светлина. Напълни чайника върху газовата печка и със свистене запали синьото пламъче. Вин смля кафето си. Изхвърли старата запарка и приготви кафеварката за новата доза. Сетне зашляпа нагоре с боси крака, за да се преоблече. Докато заври водата.

Облечен с раздърпан черен спортен екип, с бели чорапи и китайски черни обувки с твърди подметки за кунгфу, мъжът с прошарената коса трябваше да внимава да не се подхлъзне по дървените стълби, докато слиза, за да спаси разпищелия се чайник.

Ще пиеш кафе по-късно:

Ако не може ръцете ти да са стратегически пълни, постарай се да бъдат оперативно празни.

Дръпна резетата и отвори със замах тюркоазената врата.

Никой не стреля по него.

Не видя някой да се спотайва сред колите, паркирани от двете страни на улицата, край прозорците на съседните къщи, по покривите. Край него избоботи градски автобус. Служители, които отиват на работа. Жители на града.

На стълбите отпред го очакваха „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, опаковани в тънко фолио. Внесе ги вътре и заключи външната врата. Остави вестниците върху плота в кухнята. Хладилникът не избухна, когато отвори вратата, за да извади кутията с мляко от крави, третирани с антибиотици. Наля мляко в чашата си, добави кафе и остави чашата върху плота. Измъкна „Поуст“ и „Таймс“ като кондоми от опаковките им. Пусна сателитния си приемник и оттам гръмна гласът на покойния Уорън Зевон, който пееше: „Адвокати, оръжия и пари“…

Облечен с цивилни дрехи майор — разузнавач от морската пехота, държи наръч вестници в някаква стая във Вашингтон. В Никарагуа се води неособено тайна война. Убит е таен агент в Лос Анджелис. Морският пехотинец не знае, че съществуваш, ти си тайното му подкрепление, пък и защо, защо четеш хороскопите във вестниците?

„Ехо! — призова Вин мислено новите привидения. — Кои сте вие?“

Но после просто ей така, като парата, издигаща се от чашата с кафето му… Изчезнаха.

Явно лекарствата не действаха.

Да!

Божичко, прочете новините. Не откри името си в репортажите, които би трябвало да бъдат реални, и сред хората, които би трябвало да са мъртви. Изпи две чаши с кафе. Знаеше, че когато комиксите от вестниците изчезнат, ще му липсват. Ходи още два пъти до тоалетната (обичайно беше). И нито веднъж не погледна в онова огледало на долния етаж, не хвърли нито един поглед.

Навън на задната веранда изпълни плавните движения на тай чи. Хладният въздух наоколо миришеше на градска улица, но толкова далеч мирисът на Вашингтон не беше смогът, който души Пекин като на отбелязаната с три точки снимка на тухлената стена на Кондора. Излизаща от сърцевината на тялото му, тай чи рязко дръпна ръцете и дланите на Кондора в позата дзи — натиск.

Виктор от психиатрията казва:

— Бедрата ти пораждат силата.

Бедрата тласкат голото тяло на Уенди, която го е обкрачила, той лежи по гръб, а Уенди казва: „Излъгали са те. Застреляха ме в главата.“ Очите й се затварят, тя прошепва: „Ти разбра! Ти…“

Няма я. Тук, сега, когато и да е: наистина я няма.

Но се радваше да я види отново. Която и да бе.

Споменът връхлетя Кондора под душа: У. Името на полковника от морската пехота беше Уес. Уенди и Уес. Уенди отдавна беше мъртва, когато Уес… когато Уес…

Облаците на осъзнаването изчезнаха под мощната струя на душа, където му беше приятно да се бръсне с обикновен сапун и със собствената си метална самобръсначка вместо с пластмасовата джунджурия със синя дръжка пред огледалото на някоя мивка в обща баня, наблюдаван от двама надзиратели, които изобщо не бяха такива бабанки, за каквито се мислеха. Кондора възнамеряваше да намали сутрешната си доза антипсихотици и лекарства против тревожност — ако изобщо бяха това.

Нее. Твърде късно беше да обръща гръб.

Клъцна сутрешната си доза за бистър ум с две трети.

Облече синя риза под синия си термопотник. Всичките му панталони бяха черни — така си спестяваше колебанията и неуместните модни решения. Сиви чорапи. Черни обувки, удобни за тичане и раздаване на ритници.

Слез долу. Слушай радио. Разгледай стената на тайните.

Нищо. Дори шепот. Дори клонг.

— Ама това е гадно — каза той на празната си къща.

Според прогнозата за времето предния ден трябваше да вали, а беше слънчево. Днешната прогноза беше за дъжд, а грееше слънце. Той се зачуди дали да не си облече черното кожено спортно яке, което според специалистката по настаняването му не отговаряше на изискванията за ненатрапчивост, било твърде лъскаво и му придавало отличителен вид… прекомерно натрапчив.

— Добреее — отговори й той.

Тя реши да не настоява.

Онази сутрин той предпочете сивото си вълнено спортно сако пред якето: да неразлайваме ненужно кучетата.

Кондора заключи и потегли от къщи за работата си. Беше вторник, 7:42 часа.

Кучето на лудата жена излая по него, когато закрачи към ъгъла на Единайсета улица и Индипендънс Авеню, а после зави и пое по стъпките си от предната вечер по тротоарите, по които беше минавал стотици пъти…

Париж, Хартуел те следи двайсетина метра по-назад, на осем часа спрямо теб от отсрещната страна на павирания път. Изникна изневиделица, където никой не го очакваше. Добре, че беше бабанка, веднага го забелязваш, сам ли е, какво оръжие носи, а в американското посолство, където не можеш да отидеш, където кракът ти не стъпва, няма да ти дадат убежище, стените на посолството са драпирани в червено, бяло и синьо-зелено, а ти си тук, навън, ускоряваш ход сред вихър от френски импресионизъм, а зад теб на всяка жадна крачка и с неистов блясък във фанатичния поглед Хартуел крещи: „Знам кой си, скапаняко!“

Сега е тук, стои пред огромния вход на подобната на замък сграда „Адамс“, а ченгето пред Конгресната библиотека е с бяла риза и бронзова табелка: „Скот Брадли“.

И с деветмилиметров пистолет в кобур, който като нищо можеш да грабнеш.

Но не го направи.

— Здрасти, Вин — поздрави полицай Скот Брадли.

Кондора му се усмихна, сякаш е поредният обикновен ден. Изпразни джобовете си. Мина през рамката на детектора за метал и взривни устройства, без да предизвика ни едно изпиукване. Събра личните си вещи, отиде пред асансьора и натисна единственото месингово копче за надолу. Едва тогава погледна назад към високия мистериозен сноп светлина от отворената врата, където стоеше полицай Брадли като първа отбранителна линия. Не видя никакви привидения.

Като че ли Брадли със значката бе способен да ги възпре.

Както и да се казваше, Кондора или Вин, той слезе сам с асансьора.

Кабинетът му в подземието го очакваше зад огнеупорна врата от кафява стомана, която той отвори, набирайки код на дигиталната ключалка, който стигна до компютъра на централната охрана на Конгресната библиотека, свързан с Вътрешна сигурност, откъдето всички данни стигаха до плешивия Питър и Фей, жената, която не му беше дъщеря.

Часовникът му показваше 7:58 — оставаха кажи-речи два часа.

Ако имам късмет.

Кондора застана в рамката на отворената врата на приземния си кабинет. Пресегна се към един рафт вътре за гумения клин, който беше измъкнал от дърводелската работилница. Подпря вратата широко отворена, за да има видимост към коридора. Включи осветлението в своите владения.

Обикновените служители в Конгресната библиотека наричаха това място "Дребната пещера“.

Портиерите му бяха помогнали да премести очуканото си сиво стоманено бюро, той седна зад компютъра с ограничен достъп до интернет отляво и две колички отдясно — всичко беше подредено така, че да вижда, ако мине някой. Или се опита да нахлуе. Както той си седи.

На кого му пука, че подпряната отворена врата създаваше директна огнева линия към сърцето му.

Понякога ни прострелват по твърде приятен начин, за да го възпрем.

Осем сутринта. Под земята в „Гробната пещера“. Оставаха два часа.

Обикновени чамови сандъци оформяха висока до гърдите стена край бюрото му. Всеки ден имаше по петдесетина кутии. Кондора обожаваше мириса на бор. Допадаше му, че уханието на гора заглушава вонята на мухъл и прах от съдържанието на сандъците.

Книги.

Светли чамови сандъци, натъпкани с книги.

Книги от напуснати военновъздушни бази. Книги от болници за ветерани. Книги от военни бази в Германия близо до местата, където съветските им съответствия вече не съществуваха. Книги от деактивираните подземия с балистични ракети, с които бяха осеяни северните прерии. Книги от тайните затвори, където смятаха провереното знание относно света навън по-скоро за приемливо изтезание, отколкото за бунтовно бягство. Книги от тайни центрове на ЦРУ и служебни станции. Книги от епохата на Обама, които вече се бяха превъртели през строящия се и струващ повече от три милиарда долара център за разузнавателна информация на Националната агенция за сигурност в същите планини в Юта, където се намираха и деветте хиляди членове на най-голямата полигамна мормонска секта в страната. Книги, докопани и опаковани при нападения на командосите над терористични укрития. Книги, които чистачите на ЦРУ бяха намерили сред руините и при мъртвите шпиони.

Но не какви да е книги.

Романи. Сборници с разкази. Сценарии. Почти неотваряни поетични сборници.

Книги с неща, които не бяха действителни — но може, просто може би, бяха истински.

История, технически наръчници, биографии, инструкции, изявления на известни телевизионни водещи, че онова, което казвам, наистина се е случило и означава еди-какво си, томове с вяра или с блестящи прозрения и друг вид документална литература бяха проучвани и изчезваха още по-навътре по веригата от „Рецензии и решения“.

Онова, което стигаше до Кондора в едностайната „Гробна пещера“ в Конгресната библиотека, бяха истории, завихрени от етер, от души, които не спират да пищят.

Да, със сигурност ставаха грешки.

Неведнъж отваряше някой сандък и намираше купчини с грамофонни плочи от миналия век — черни винилови дискове, пъхнати в картонени обложки и съдържащи звуци, достъпни само с техника, каквато в повечето американски домове вече нямаше. Понякога плачеше, защото знаеше, че онова, което е намерил, му е познато, не знаеше обаче откъде. Завладяваха го клонговете. Изрязваше от обложката на някой албум снимка на изпълнителя или композитора или приковала вниманието му сцена. Криеше снимките на дъното на панталона си и внимателно минаваше през рамката на детекторите, а у дома залепваше откраднатите снимки на стената си редом до вестникарските изрезки и откъсите от поезия и проза, също изрязани и откраднати от сандъците с „Рецензии и решения“.

Някои списания оцеляваха от кошчето за смет, където обикновено попадаха незабавно. Кондора откъсна страницата с комикса „Шпионин срещу шпионин“ от сатиричното списание „Мед“ от 1968 година, когато революцията бе бушувала по улиците на Париж, Прага, град Мексико и Мемфис в Тенеси. Два месеца, след като беше излязъл от секретната психиатрия в Рейвънс и беше започнал тази работа, Кондора разопакова купчина списания „Плейбой“ — със заемащи двете средни страници фотографии на жени, снимани голи, гримирани и с туширана плът. Много от тези фотографски фантазии вече бяха откъснати от списанията, но една оцеляла прикова очите му: цветен кадър, заемащ четвърт страница, на красавица от 70-те години, снимана отново десетилетие по-късно — беше се облегнала на месингово легло, в огледалото зад нея се виждаше буйната й коса с цвят на мед, черен колан за жартиери над заоблените й бедра, черни чорапи на дългите й като на танцьорка крака, обути с нелепо декоративни черни обувки на висок ток, натежали гърди, провиснали и с тъмноморави ареоли, широко усмихната, вперила поглед към онзи, който я гледа.

Кондора залепи тази снимка на тухлената си стена на почетно разстояние от изрязания от вестник портрет на самотна жена с черна коса, която се спускаше по синята й блуза без ръкави, и със сюрреалистично розово петно вместо лице.

Едно изображение разкрива страшно много, едно изображение разкрива страшно малко. А разликата между двете може да те подлуди.

Въпреки това той открадна и надупчи и трите с тайните три дупчици: „Внимание“!.

Само че не в това се изразяваше работата му.

Бяха наредили на Кондора да поглежда всяка книга, всяко изхвърлено томче, и за максимално кратко време да решава в коя количка трябва да попадне тя.

Количка А отиваше в Постоянно съхранение.

Количка Б отнасяше пленниците си в машината за дървесинна каша.

Веднъж убеди един от транспортните екипи да го отведе до мястото, където изхвърлят съдържанието на Количка Б — пътува трийсет и седем минути на тясната предна седалка на камионетката заедно с двама мъже, които спореха за професионалния футбол, за това колко се е скапал флотът и че това не бил най-подходящият момент, ама как да пушат с този непознат по средата, мътните го взели. Гларуси кръжаха над претъпканата яма — пустош, в която от един завод за дървесинна пулпа вероятно би имало екологична полза. Кондорът погледа как книгите, които беше метнал в Количка Б, биват изхвърлени в зелен стоманен търбух, чу да ги пръскат с някакви химикали, чу механичния вой и звучното хрущене, когато книгите се превърнаха в лепкава маса, която изляха във варели, та други камиони да откарат, за да бъде превърната в… Какво?

Правилата не му позволяваха да спасява повече от една Количка А с книги седмично.

Измъчваше се, когато се налага да пълни Количка Б с обречени книги. Разлистваше страниците, както му беше разпоредено. Търсеше признаци, че книгата съдържа шифър за разкодиране на нещо. Проверяваше за шпионски бележки по страниците или за секретни документи, пъхнати тук-там и забравени. Преценяваше какъв рисков коефициент за сигурността имат остарелите романи, перченето на измамниците, търговците на плът, криминалните саги, разбулващите душата класики, полицейските истории, фентъзи романите за алтернативни времена или научната фантастика, едрогърдите романтични разкази за първата любов на някой президент. Книга можеше да заслужи спасението си от Количка А благодарение на репутацията си, че отразява нещата правилно, че разкрива или създава шпионски техники, че съдържа споделени тайни.

Всеки работен ден Кондора отваряше сандъци.

— Ти си читател — каза му отговорничката по настаняването. — Това май е първата ти работа като шпионин.

— Искаш да кажеш, че ЦРУ не са я измислили, за да знаят къде се намирам?

Жената се усмихна.

Помогна му да напечата прикритие от лъжи за досието си като служител на Конгресната библиотека.

Сега си е сега!

Ама сериозно ли, попита той новите привидения през онази сряда сутринта, докато седеше на бюрото си в рамката на отворената врата на „Гробната пещера“. В 9:51 хвърли в Количка Б един роман за някакъв стрелец, който се прибрал у дома в малко градче, после се загледа през отворената врата.

Чакаше.

Бил си тук и преди.

Тук и сега шпионинът в теб часове наред проследява нейните данни. Колкото повече знаеш, толкова повече неща имаш нужда да узнаваш. Тя е на петдесет и три. Родена е в годината на дракона. Неомъжена, няма деца. Но в това няма логика. Работи в Конгресната библиотека осемнайсет години, плюс период от три години, когато е изпратена в „Смитсониън“. Първият ред на трудовата й характеристика гласи: работи в американския Сенат пет години, млада, умна и образована, тя си проправя път по тротоара, докато пътниците в такситата я зяпат заплеснато. Има апартамент под наем в сграда, която още не е превърната от съборетина в нещо съвременно. Две повишения през годините, когато работи тук, в Конгресната библиотека.

Тракането на токчетата й се чува още преди да отвори вратата.

Къдрава руса коса с побелели корени се спуска към почти незабележимите й гърди под прилепналата делова черна рокля. Тъмносиният й шлифер е преметнат през дръжката на чантата й, която виси от рамото. Толкова е напълняла в талията, че надали може да го преодолее, размахва ръце като метроном, краката й, обути с черни чорапи, са мускулести от йогата и съвсем не слаби, носи черни обувки. Лицето й е нежно и слабо, леко ъгловато, има мургава кожа, която привлича слънцето. Около широката уста с плътни устни без червило се виждат врязани от усмивки бръчици. Очите й гледат право напред, не в човека отсреща.

Подминава отворената врата. Скрива се от поглед.

Токчетата й тракат по пода на коридора. Асансьорът забръмчава.

А ти седиш.

Отново.

Неподвижно.

Разбери или се провали веднъж завинаги.

Вин рязко се изправи зад бюрото. Изскача от „Гробната пещера“ навреме, за да види как вратите на асансьора се затварят. Пръстите му клъвнаха месинговото копче. Магнити привлякоха погледа му нагоре, към индикатора за етажите: светна 7.

Съседният асансьор избръмча и се отвори.

Вин влезе в кабинката и натисна бутона с надпис 7. Успя…

Ето я! Минава през охраната. Облича тъмносиния си шлифер.

Вин тръгва след нея и колегите й и я чува да казва:

— Мразя студа.

Тя излиза през високата задна врата.

Кондора излезе навън в хладния пролетен въздух тъкмо навреме, за да я види да завива надясно от сградата „Адамс“ по подковообразна пресечка.

Отсреща нямаше паркирана бяла кола.

Не ги виждаш, защото познават улицата.

Тя пое към Пенсилвания Авеню с многобройните кафенета и ресторанти.

Вин се постара да не тича, знаеше, че е роден за това, независимо какво си спомня.

Приближи се до нея. Стигнала е до светофара, свети бялото дигитално човече, което се перчи със свободата си, но за теб става оранжево, майната му, стрелваш се и пресичаш. На двайсетина-петнайсет стъпки от облака руса къдрава коса над тъмносиньото палто, докато тя пресича Пенсилвания Авеню и отваря подрънкващата врата на „Старбъкс“.

„Кафе — помисли си Вин. — Отива да пие кафе.“

Светът край него си тече. Мъж с прошарена коса е застинал неподвижен на тротоара, докато туристите и минувачите посвещават времето си на това да го подминават. Той е идеалната мишена.

Отваря вратата със звънчето на „Старбъкс“.

Десет часът, време за кафе, обаче тя е единствена пред касата.

Прониза го мълнията на сапфиреносини очи.

— Понякога направо откачаш, ако не излезеш извън онези стени — каза му.

— И да крещиш не помага — отвърна Вин.

— След пет месеца дебнене това ли е най-доброто, което ви хрумна?

Машината за еспресо изсъска.

— Човек прави каквото може.

— И получава, каквото получава. — Усмивката й му се стори тъжна. — Не е зле.

— Какво виждате в онези стари филми, които каталогизирате за библиотеката?

Думи, прошепнати с плътните й меки устни:

— Важно е какво не виждаш.

От другата страна на плота, надянала зелена престилка върху бялата блуза, към тях се запъти младата жена, чиито родители бяха избягали от десните ескадрони на смъртта в Ел Салвадор. Дъщеря им изпитваше ужас от родената от бегълците международна банда МС 13, която сега властваше над предградието на семейството й на около осем километра от кафене „Старбъкс“ на Капитолия. Бандата използваше уебсайтовете си и Фейсбук, за да набелязва жертви и доброволци и човек разбираше едва впоследствие. Сервитьорката каза на бялата жена, която харчеше пари в дрогерията, за да се поддържа руса:

— Заповядайте, госпожо, капучиното ви.

Обръщението „госпожо“ накара русата жена да се усмихне по различен начин. Тя пое бялата картонена чашка, от която се издигаше пара, и се запъти към изхода на кафенето.

Извърна се, погледна към мъжа, който я наблюдаваше, и попита:

— Е, кой сте вие?

— Ами, например Вин?

— Например Вин.

Той сви рамене:

— Аз не бях… съвсем прав относно нещата, които казах преди.

— Вече не се впечатлявам от изповеди — отговори му.

— Не се опитвам да ви впечатля. Просто съм искрен.

Срещна сапфирения й поглед и каза:

— Понякога, ако се разкрещиш, разбираш, че съществуваш.

Сапфирените очи примигнаха.

— Вин. Хм.

Обърна се и напусна кафенето, а излизането й бе придружено от дрънването на звънчето.

— С какво да ви помогна, господине? — Сервитьорката запази професионално търпение.

— Бих искал същото като нея.

Вин не последва русокосата, която гледаше филми.

Неясен инстинкт го предупреди, че ако прояви твърде голяма смелост сега, може никога да не успее.

Освен това, ако екипът под прикритие действаше, той щеше да я вземе на прицел.

Стои пред витрината на „Старбъкс“, облечена с рокля, притиска ръцете и лицето си към стъклото и крещи.

Вълни от не знам какво, нито защо, но съжалявам! заляха Вин и го отнесоха обратно на работа.

Сервитьорката се върна, понесла бяла чаша, от която се издигаше пара, преди да си даде сметка, че не го вижда на мястото му, и каза:

— Ето кафето ви, господине.

Единственото, което тя знаеше за онзи момент и за случилото се след това, беше фактът, че странният мъж го нямаше.

Празните тротоари го отведоха от „Старбъкс“ обратно в „Гробната пещера“. Той обядва в кафенето на библиотеката с надеждата да я види на обичайната й маса, съзнавайки, че няма, и наистина не я видя. Седеше в кабинета си, зареял поглед към отворената врата. В пет часа излезе от покрития вход на сградата „Адамс“.

Нямаше бяла кола.

Нямаше нови привидения.

Сивото му вълнено спортно сако не допускаше вечерният хлад да припари до костите му. Бетонът погна черните му обувки към дома, в който беше допуснат. Колите прелитаха покрай него по Индипендънс Авеню, а включените им фарове опипваха спускащия се мрак. Въздухът сякаш бе пролетен. Нямаше никакъв помощен екип, не го следваха никакви момченца за всичко, по покривите нямаше снайперисти, нямаше бяла кола, нямаше бяла кола сега, обаче вчера имаше.

Разбира се, че имаше.

Зелено листо се отрони от закътаното място, където беше вклинено, когато той отвори тюркоазената врата.

Както би трябвало.

И както ставаше — ако всичко е наред.

Кондора влезе в дневната си и затвори вратата. Помисли си, че явно отново халюцинира, когато видя границите на сигурността.

Плешивият таен агент Питър седеше прегърбен на пода пред камината му.

Ръцете му бяха разперени широко напречно на мястото, където Кондора гореше дърва.

Ръцете му бяха заковани за камината, кръв се стичаше от дланите му, пронизани и заковани за полицата с ножове от кухненския комплект на Кондора.

Бялата риза на мъртвия агент беше просмукана от кръв под спортното сако и светлокафявия шлифер.

Вероятно преди убиецът да прикове плешивия Питър към камината, беше прерязал гърлото му над възела на влажната тъмна вратовръзка.

Вероятно убиецът беше избол очите на Питър, след като го беше разпнал.

Дали Вин, дали Кондора, но един човек се прибра от работа в един най-обикновен вторник и намери окървавен американски агент, прикован с ножове за една камина.

Вин видя разпнат мъж, труп със зейнала уста, гладки червени устни и избодени очи, превърнали се в черни дупки.

Кондора видя неотдавна рукналите алени сълзи.