Последните дни на Кондора

15

„…както правя винаги…“

Уорън Зевон, „Адвокати, оръжие и пари“

Такси, ти си на задната седалка на жълто такси.

Мирише на прегоряло кафе, на амоняк и боров ароматизатор и на потта на пътниците.

Твоята пот.

Хладен ветрец откъм прозореца на шофьора облива лепкавото ти лице.

Гледаш през прозореца.

По осветената нощна улица се плъзгат сюрреалистични образи. Тротоари. Магазини. Любители на баровете, поели забързано към своите неонови катедрали. Прозорецът улавя размазаното ти отражение — седиш до човек, когото почти не познаваш. Стъклото вибрира заради туптенето на сърцето ти.

Кондора и Фей се запрепъваха през уличките към един супермаркет 7-11 и си отдъхнаха, когато тя спря такси, залутало се далеч от дома.

Кондора излъга шофьора къде отиват.

Шофьора излъга за най-краткия път дотам.

Минаха през Джорджтаун.

Жълтото такси се носеше през този квартал с бутици, барове и ресторанти, с магазини за дрехи на известни марки точно като в повечето молове у дома, тротоари, където обаянието не е толкова важно, колкото парите в брой. Къщи далеч от административните улици, продавани за милиони, в които все още живееха белокосите оцелели, избрали Джорджтаун за рицарската слава на Джон Ф. Кенеди, но улиците вече бяха завладени от франчайзи със заводи в Хонконг и Ханой.

Шофьорът наду радиото — силна музика, която не беше родом от САЩ.

Кондора гледаше през прозореца на таксито.

Видя го с червено цвете в ръка сред невиждащи минувачи по тротоара.

— Човекът с розата — прошепна Кондора.

— Моля? — стрелна Фей очи от тротоар към тротоар, от едното странично огледало към другото, после към огледалото за обратно виждане и предното стъкло.

— Президент беше Джими Картър. Хора от Близкия изток обикаляха ресторантите в Джорджтаун и продаваха роза за долар по масите. Бяха шпиони. Момчета на тайната иранска полиция САВАК, които работеха за шаха, издирваха дисиденти, изгнаници, съюзници.

— Много преди моето време — отбеляза Фей. — Аз съм бебе от времето на Рейгън.

— Тогава чии са сега тези с розите?

— Ти ми кажи.

Таксито трополеше по тъмните улици на жилищните квартали. Главни улици с жилищни блокове от двете страни. Градски къщи и тесни домове на ветерани по страничните пресечки.

Подминаха истинското си местоназначение с две пресечки.

Кондора и Фей наблюдаваха паркираните до тротоари автомобили. Озъртаха се за микробуси. За силуети в храстите, стаили се по пресечките или на стълбищата към мазетата. Търсеха с поглед охранителни камери. Оглеждаха покривите за фигури на фона на тъмното небе.

Шофьорът спря на кръстовището, както беше помолил Кондора.

— Сигурни ли сте, че това е мястото?

— Разбира се — отвърна възрастният мъж с черното кожено яке, докато жената, която можеше да му бъде дъщеря, плащаха надутата цена. — Тя е отраснала тук.

— Струва ми се познато. — Истината и лъжата се преплитаха в тази жена, която преметна раницата си на гръб, докато шофьорът се колебаеше и така превърна рестото от преувеличената цена в бакшиш.

Кондора и Фей изпратиха с поглед таксито, което изчезна в нощта.

Отдръпнаха се встрани от светлия конус на уличната лампа на ъгъла.

Фей огледа околния мрак.

— Сигурен ли си, че трябва да дойдем тук?

— Всичко, свързано с теб, ще бъде на прицел — отговори той. — Ти ми каза, че това изобщо не е част от инструкциите за ловците на глави на Сами.

— Мислиш ли, че е правилният ход?

— Това е единственият ми ход — увери я той. — Не ме питай нищо повече. Или измисли нещо по-добро, при това бързо. Мъртъв съм.

— Още не. Не и докато зависи от мен.

После тя го остави да я заведе на място, което посещаваше за пръв път, което беше сънувал и на което вече изпитваше усещането за дежа вю.

— Нищо не е каквото беше някога — промърмори той, докато крачеха в тъмното.

Долови тревогата в гласа й, когато тя каза:

— Съсредоточи се над тук и сега.

Жилищният квартал миришеше на храсти, на трева, на тротоари, мокри от дъжда, изсипал се предната нощ. От двете страни на булевардите растяха току-що разпъпили се дървета, разперили своите клони като мрежа над главите на Фей и Кондора.

От отворен прозорец долетя телевизионна глъчка, докато някой обикаляше каналите с дистанционното — смях от ситком, сирени от криминален филм, диалог на измислени герои, на които зрителите вярват.

Към тях по улицата приближаваше — жена с жълт дъждобран, която мърмореше окуражително на помиярчето, което е спасила отнякъде и което лудуваше на края на каишката си: .„Хайде де, можеш, можеш да го направиш.“

От жилищната сграда в съседство на тяхната цел излезе гладко обръснат мъж, който вдигаше ципа на коженото си яке — кафяво, не черно като на Кондора. Не забеляза, че двамата забавиха ход, докато той не потегли с автомобил с подобни на червени очи задни фарове.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита Фей, когато застанаха пред стъклената врата на фоайето на седеметажната жилищна сграда, построена по време на Корейската война. Не видяха никого нито във фоайето, нито да чака пред асансьорите.

Кондора посочи табелката до звънеца на апартамент 513:

М. Мардиджиън

И понеже никога не се знае, Фей дръпна остъклената входна врата — заключено.

Потупа звънеца с надпис „М. Мардиджиън“.

— Ако го натиснем и получим отказ, ще бъдем прецакани.

Озърнаха се назад към нощната улица.

— Не може да стоим тук на показ и да чакаме шанс да се промъкнем покрай някого вътре — каза тя.

Кондора плъзна палци по двете колонки със звънци за седмия етаж.

Вратата избръмча и едновременно с това по интеркома се разнесе мъжки глас:

— Дааа?

Фей отвори тежката стъклена врата и каза пред микрофона:

— Благодаря, но и бездруго тъкмо си намерих ключа.

Кондора и Фей се шмугнаха във фоайето.

— Все си мисля, че хората би трябвало вече да са научили шпионските номера — каза Фей.

— Ако бяха, щяхме още да стърчим навън на студа.

Сребристата стоманена врата на асансьора се плъзна и се отвори.

Той се поколеба. Усети, че и тя се колебае, но после го подкани:

— Хайде, няма къде другаде да отидем, да се качваме.

Влязоха в асансьора и натиснаха копчето за петия етаж.

Стоманените врати се затвориха. Сребристата клетка се издигна към небето.

Дано да се получи, трябва да се получи и никой няма да пострада, всичко ще бъде наред.

Фей го наблюдаваше скептично.

Инерцията изпълни черепите им, когато асансьорът спря. Сребристите врати се отвориха.

Светлозелен коридор. Черни врати, месингови номера на жилищата над шпионките. Тъмнозелен мокет, който отдавна трябваше да бъде сменен, ако се съди по миризмата му.

Апартамент 513. На вратата нямаше табелка, нямаше никаква украса, нищо, което да отличава вратата от другите входове за жилищата на непознати хора в дългия зелен коридор. Кръглата пластмасова шпионка се взираше към тях — прозрачно циклопско око под месинговите цифри.

Тук искам да бъда никога не съм го искал не бива да имам това дежа вю.

Поезия. Клонг.

— Постарай се да изглеждаш просто като жена.

Обърна се към черната врата.

Вдигна юмрук…

Потропа.