Последните дни на Кондора

17

„…бъди моя възглавница…"

Джеси Колин Йънг, „Мрак, мрак“

Значи така мирише спалнята й. На топли памучни чаршафи с ухание на мускус. И мъничко на ванилия. Или пък не е ванилия. Може би на някакъв лосион. Плюс перести облаци от „Бен гей“ или от друго мазило за мускулни болки, нещо практично. Но тя. Тук.

Нощта се върти изтощено всичко боли противни лепкава кожа!

— Призраци ли виждаш? — попита Мърл зад него.

Тя е там. Ти се обърна и тя беше там. Гледаше те.

— Призраци ли? — повтори тя. — Призраци ли виждаш?

Кажи й.

— Не, не.

Тя примигна, изчерви се.

— Да се престорим, че си поет, а не убиец, не откачалка.

— Ще бъда такъв, какъвто ти трябвам.

— А защо не „какъвто искам“?

— Това не мога да ти обещая.

— Че кой може — намръщи се тя.

Взе от ръката му чашката с хапчетата.

— Напрегнат си — каза му тя. — Сигурно боли.

— Тази болка никога не можеш да премахнеш.

— Може би, но можеш да я изтласкаш назад, да си отдъхнеш малко. Колкото и да не ти харесва, сега това е най-добрият избор. Можеш направо да се строполиш на леглото, или пък ако имаш достатъчно сили, си вземи душ… препоръчвам ти го, човече. После хапчетата и си лягаш. Леглото е само за спане. — Сините й очи горят. — Нямаш пистолет.

— Не бих могъл да го използвам така. Не бих.

Кимна, съгласи се с него, за да убеди и себе си.

— Съблечи си ризата — подкани го.

И той я послуша.

Подаде й синята измачкана дреха.

Тя я метна на стол до вратата, до затворената бяла врата.

Той не искаше да научава какво иска тя.

Събу обувките си.

Свали черните си джинси.

Тя ги протегна далеч от себе си. Усети тежестта на онова, с което бяха пълни джобовете му, на пълнителите в техните торбички на колана му. Метна черните джинси на един стол.

— С какво си облечен? — попита го, вперила поглед в появилата се негова втора кожа.

— Термобельо — отговори той. — Не знаех колко студено ще бъде навън.

Като на забавен каданс тя се приближи до кафявия кош в далечния ъгъл на стаята. Цялата се раздвижваше, когато нещо в нея се промени. Прошарената й руса коса се стелеше на плавни вълни по раменете й, по силния й гръб. Ръцете й се движеха с плавна целеустременост. Заоблените й бедра, стегнати за жена на която и да е възраст в сините джинси, се поклащаха на всяка стъпка, после той ги видя как се издуват, когато тя се наведе и започна да вади неща от картонения кашон.

Донесе му скъсано черно горнище и тънко долнище на анцуг.

— Ето — подаде му ги.

Можеше да ти ги подхвърли, но предпочете да ти ги подаде.

— Хората от групата над петдесет години, на които преподавам, все си забравят уреди, дрехи, книги, вода. Пера дрехите и нося в залата кашона със забравени вещи, но ако никой не ги потърси… През няколко седмици ги взема някоя благотворителна организация.

Той вдигна черното спортно горнище и прочете логото: Lux Et Veritas. Каквото и да означаваше това, невъобразимо по-важно беше какво друго прочете той, изписано със златно на черен фон.

— Монтана — изрече. — Откъде знаеш?

— Това е просто горнище, което намерих — поклати глава тя. — Не е послание от космоса. Не е клонг. Защо? Ти оттам ли си? От Монтана?

— Там открих, че съм аз.

— Ти си шпионин — каза тя. — Убиец. Не си поет.

— Да.

— Върви да си вземеш душ. На полицата има синя кърпа. Надали използваш балсам за коса, но в едно от шишетата има шампоан. А на рафта под мивката ще намериш неразопакована четка за зъби — в големите кутии са по пет.

— Нося си моя. Струва ми се. Там — посочи той към затворената бяла врата.

— Ние сме тук, не се връщай назад, иначе никога няма да те отведем там, закъдето си се запътил.

Тя му посочи банята.

Там вътре рухваш, притискаш гръб към вратата, чорапите ти се вкопчват в малките бели плочки, затваряш очи, нея я няма, не може да те види, можеш да се отпуснеш, можеш да се отпуснеш.

Както вдишването преминава в издишване, така и съзнанието му се носи на талази между яснотата и объркването. Нещата, които му помогнаха да остане в съзнание в яркоосветената баня, бяха уханието на мястото, боровият аромат на чистота, ванилията на подмладяването, влажният метал и порцелановата твърдост на тук, на сега, на нещо истинско.

Почти му беше непосилно да се пребори с горнището на термобельото. Вдигна го до гърдите си и подпъхна и двете си ръце отдолу, докато вдигаше блузата над лицето си — заседна! Олюля се в банята, удари десния си пищял в тоалетната, почувства, че се задушава с кръстосани ръце, впримчени в прилепналата…

Махна го, освободи лицето си, пусна блузата на пода и погледна надолу към нея, ликувайки заради дребната си победа.

Вземи каквото можеш.

Съблече и дългите панталони на долнището, смъкна и тях, и чорапите. По-скоро се стовари, отколкото седна на тоалетната, свърши си работата, без да допусне очите му да се затворят.

След това се озова под душа, горещата вода се изливаше върху него и той се протегна да дръпне пластмасовата завеса на душа…

„Психо“, филм на Алфред Хичкок, Джанет Лий се крие зад завеса за баня, не вижда Антъни Пъркинс, който влиза в банята й с касапски нож.

Мароник рязко се дръпна от куршумите, които ти изстреля в кабинката му в тоалетната.

Кондора не дръпна завесата на душа.

Водата, о, водата, която се изливаше по черепа му, по лицето, по затворените му очи, парата, която отваря синусите му, порите му. Към сифона рукнаха кафеникави вадички. Той намери шишето с шампоана и сапун, използва и двете два-три пъти, изгуби им броя.

Ръцете му пареха, докато се бършеше с меката синя кърпа, навличаше сивото долнище на анцуга — твърде голямо, едва се задържа на тялото му с оръфаната връвчица. Навлече и черната блуза. Lux Et Veritas сочеше към запотеното огледало. Изтри влажната мъгла от стъклото.

Така. Ето те.

— О! — прошепна Кондора.

Четката за зъби, която намери под мивката й, беше червена. Пастата й — ментовосвежа.

Мърл беше седнала на леглото, но се изправи, когато той отвори вратата на банята.

Беше със зелен панталон за йога и широко синьо горнище. Без копчета отпред. Подаде му чашката с хапчетата.

И каза:

— Сложих още едно болкоуспокояващо. Генерично. Продава се свободно. Върши работа.

Подаде му алуминиева бутилка за пиене с развъртяна капачка.

— Приготвям по няколко такива за курсовете си — обясни тя. — С картонени чашки, иначе няма смисъл. Разтварям вътре купешка нискокалорична лимонада с витамин С. Боря се с настинките на групата и това ми помага толкова, колкото и на тях.

Лимонада. Хладна, резлива.

Той глътна хапчетата. Тя взе чашката и вече празната алуминиева бутилка.

— Лягай в половината откъм банята. Настанявай се, сега се връщам.

Тя влезе в банята и затвори вратата.

Чу я да си мие зъбите. Казанчето на тоалетната. Водата в мивката.

После тя излезе, остави вратата на банята отворена и угаси лампата.

Кондора се пъхна под завивките в топлина, която не беше усещал сякаш цяла вечност.

Тя обикаляше около долната част на леглото.

Гледай тавана, вдигни очи, гледай към небето, не към нея.

Леглото потъна, завивките запърхаха. Той усети топлината й вътре, до себе си.

— Забравих — каза Мърл.

Кондора светна лампата от дясната си страна.

Видя как синьото й горнище без копчета се извива през ръба от нейната страна на леглото.

Тя се изправи, остави алуминиевата бутилка върху нощното шкафче, обърна се към него с втора алуминиева бутилка в ръка и се пресегна, наведе се над…

Над мен.

Той лежеше под нея, а синьото й горнище закриваше светлината от лампата на тавана. Виждаше само това синьо горнище. Вярваше в поклащането, в поклащането на гърдите й.

Металното шише тупна шумно на шкафчето до него, за него.

Тя угаси лампата му.

Дръпна се обратно над него…

Няма я, вече я няма, натиск топлина ухание още…

Мърл угаси и своята лампа и потопи тях двамата, стаята, леглото в мрак.

Той я усети как се изпъва под завивката. Беше достатъчно близо, за да се пресегне и да я докосне.

Пропада в болка и мъждене…

Още не! Още не!

— Защо аз? — прошепна Мърл. — Спомена, че не съм влизала в плана ти — каза тя на мъжа, който лежеше до нея. — Каза „лично“. Че си ме… наблюдавал от месеци. За да събереш смелост. Защо мен!

Оставаше му само истината:

— Ти си гравитация, от която не мога да избягам.

Изтерзаното му сърце мъчително туптеше в мрака.

— Как да разбирам това? — попита тя.

— Както можеш — отвърна той. — Както искаш.

Тя прошепна фамилното му име.

— Ти си единственият Вин на уебсайта на служителите в Конгресната библиотека — каза.

— Снимката не е хубава.

Топло, тук долу е толкова топло.

Мърл отново произнесе думата:

— Вин. — Сетне прошепна: — Кондор.

Вихреща се топла тъмнина, която…