Последните дни на Кондора

6

„Ние търгуваме с олово. “

Стив Маккуин, „Великолепната седморка“

Фей беше скрила флашката в юмрука си, докато обикаляше лабиринта от кабинки, устремена към целта си в Чистилището.

Или както се наричаше официално: Ситуационен център на екип „Чадър“ към Службата на директора на държавното разузнаване, СЦ на ЕЧ към СДДР, огромна шпионска служба, заемаща четвъртия етаж на сграда „Зед“ в комплекса на СДДР във Вашингтон, окръг Колумбия, недалеч от поредицата магазини и частни гимназии на Уисконсин Авеню в Северен Джорджтаун, чиято годишна такса надхвърля цената на двугодишно обучение в държавния университет, който беше завършила Фей.

Наричаше го Чистилището.

Открай време, още докато работеше в ЦРУ.

„Сега съм в Чистилището“ — помисли си тя, докато търсеше с поглед целта си в осветената от лампите на тавана кухина без прозорци. Сини мълнии пулсираха върху стените на зелените кабинки. Сините светкавици се извиваха нагоре като стълба на Яков, само че вместо да предизвикват интелектуално любопитство у изтощени от бушуващите хормони юноши, тези мълнии блокираха враждебното лъчение на компютрите в кабинките. Чистилището бръмчеше и пращеше като лабораторията на д-р Франкенщайн. Наелектризиран озон се носеше сред смога на огромното помещение, където като в клетки бяха напъхани служителите.

На нивото на Чистилището се намираха отдели, които не фигурираха в списъка на шестнайсетте официално признати разузнавателни служби на Америка — всеобхватна Централизация на екипи, чиито задължения пресичаха всякакви бюрократични граници. На десетина бюра пишеше ПП — преходен персонал, както понякога наричат агент, анализатор или оперативен служител, на път да се качи на горно ниво на секретност. Най-често обаче това беше предпенсионна спирка за изчерпани или провалени служители, или за бунтовници, които са били прави, но не са успели да се подсигурят.

„Аз поне избегнах ПП“ — помисли си Фей.

Засега.

Скритата флашка пареше в юмрука й.

Отделът за операции на национално ниво, в който я бяха заточили, заемаше един ъгъл на етажа на Чистилището и приличаше на диорама от музея на „Смитсониън“ с пластмасови стени, заграждащи копие на полицейски детективски отдел, състоящ се от двайсет бюра за Фей и за още деветнайсет оперативни агенти, плюс „вътрешен кабинет“ с пластмасови стени за двамата началници, чието задължение е да надзирават ХНСН (хора, нуждаещи се от сигурност и надзор) като Кондора. На тях се падат и други разнообразни, но съвсем не бляскави задачи, свързани с националната сигурност и разузнаването, които агенции като ЦРУ, ФБР, СДЦР, НАС, Тайните служби, Службата за борба с наркотиците и Военното разузнаване натъпкаха след 11 септември в търбуха на звяра, наречен Вътрешна сигурност.

Фей погледна часовника на един от компютрите: в действителния свят на Вашингтон навън беше 7:22 вечерта — до девет оставаха деветдесет и осем минути.

„Ще успееш. Ако намериш Алекс, все още има шанс…“

Забеляза го в една кабинка, където сините мълнии бяха изключени.

— Имаш ли секунда? — попита Фей и стовари до слабичкия червенокос мъж, облечен с бяла риза, раирана вратовръзка и панталони в цвят каки.

— По-скоро не — отговори Алекс, докато събираше инструментите, с които беше поставил харддиск на компютъра в кабинката. — Пускат ме в играта.

— Браво на теб.

— Знаеш ли, контейнерът, в който се блъснах на заден, още се използва. Отбих се да проверя.

— Страхотно, аз съм малко…

— Нетърпелива да ми кажеш какво търсиш тук?

— Не. Мога да ти кажа само, че трябва да покрия партньора си, за да се измъкна оттук.

Подаде флашката на Алекс, нейния инструктор от курса по технически умения на ЦРУ, когото беше забелязала да обикаля етажа на Чистилището предната седмица.

— Това е видео, заснето с мобилен телефон. Бяла кола, която прави обратен завой, здрач. Фаровете размазват регистрационния номер, но като се отдалечи, може би между червените задни светлини…

На Алекс му трябваха четири минути, като през повечето време теглеше софтуер от секретната мрежа на националната сигурност и го инсталираше на новия хард диск на компютъра в кабинката.

— Номерът е от Вирджиния — оповести той, докато двамата се взираха в увеличения образ на екрана. — Аз живея във Вирджиния. Може да ми кажеш, ако и ти живееш там. Не става дума за истинското ти име или…

На екрана на компютъра се появи нов прозорец — попълнен правителствен формуляр.

— Странно — отбеляза Алекс. — Според Службата за регистрация на превозните средства номерът е на зелен джип „Чероки“, а не на бял нисан като този тук.

Фей едва се сдържа да не грабне мобилния си.

„От бялата кола знаеха, че ние… че някой… е бил там. И си тръгнаха. Ако се върнат, преди това ще се уверят, че е безопасно, следователно аз… ние… Кондора има време.“

„Той е смахнат и изчерпан агент, за когото никой враг не дава и пет пари — увери се мислено тя. — И ако наруша протокола, ако заобиколя старшия си агент Питър, преди официално да подам доклад от негово име, ако обявя тревога заради аномалията с номера на колата… Първо, с оглед на статута ми никой нищо няма да направи, всички само ще се подсигурят. Второ, сгафя ли отново, ще извадя късмет, ако се озова сред преходния персонал.“

Освен това разполагаше само с 84 минути до тогава.

На Фей й отне двайсет и три минути да изготви доклад F409 — Оценка на субект по местоживеене. Използва настолния компютър, който предпочиташе партньорът й Питър, неговите пароли за достъп, неговия стил на писане. Отбеляза ирационалните изблици на Кондора от време на време, но също и неговия бистър ум, и общата му дееспособност, номера на пробата с урината му, дори разговора им относно марихуаната, а в частта за препоръки описа „вероятната параноя“ на Кондора по отношение на бялата кола и аномалията с регистрационния й номер, а после натрака: „Партньорката ми, агент Фей Дозиър, енергично настоява за незабавно повишаване на сигурността и проверка за евентуално враждебно проследяване на субекта, каквото може да се заподозре след наблюдението и идентифицирането на подозрителното превозно средство.“ Приложи от айпада снимки на Кондора и на къщата му, видеото с бялата кола и документите от Службата за регистрация на превозните средства.

Прочете електронния доклад за последен път.

Не откри нищо, което би могло да й навлече непреодолими неприятности.

Адресира го до съответните места за събиране на данни, изпрати копие до имейла на своя агент от ОНО и на агента си от ЦРУ, а също и до легендарния шеф на екипа си от ЦРУ, който след онази ужасия се бори със зъби и нокти просто да я прехвърлят от Управлението в ОНО към Вътрешна сигурност и на етажа на Чистилището. Изпрати копие и до имейла на плешивия Питър, чудейки се дали той изобщо ще помръдне на столчето си в бара, където се беше изнизал, и ще провери телефона си, когато той му дрънне, оповестявайки получаването на доклада, уж написан лично от него. Колкото и да я скастреше заради препоръката й, случилото се щеше да си остане между тях. Освен ако не си падаше по разплатата. Ако е така, тя щеше да я връхлети наглед случайно, без негови следи. Ала двамата щяха да си знаят.

Фей се загледа в текста на светещия компютърен екран.

Увери се, че докладът й F409 е озаглавен „Кондор“.

Натисна „изпрати“.

Докладът излетя в киберпространството като куршум в мрака.

Пет минути по-късно Фей приключи смяната си, напусна Чистилището, слезе с асансьора до приземния етаж, премина през проверката за сигурност на входа и подчертано спокойно излезе през въртящата се врата сред плексигласовите стени, които отделяха комплекс „Зед“ от каменно площадче с циментови сандъчета за цветя, преграждащи достъпа на евентуални коли-бомби, и с високи лампи, които пък възпираха нощта.

Охранителните камери записаха придвижването й от сградата до колата на най-долното ниво на гаража за служители. Тя не прибягна до никакви видими мерки за избягване на наблюдението. И преспокойно напусна гаража със своя възстаричък тъмнокафяв форд.

„Четирийсет и девет минути. Разполагам с четирийсет и девет минути.“

Фей живееше в жилищен блок в периферията на квартал, пълен със сладкарници за тарталети, вериги кина и студия за йога, и известен като „Бетездоландия“. Наставката „ландия“ се появи в началото на двайсет и първи век, когато спокойното и улегнало предградие „Бетезда“, обитавано от хора от средната класа, се превърна в един от най-скъпите квартали отсам околовръстния път, защото Джорджтаун и северозападната част на окръг Колумбия се пренаселиха и не можеха да поемат всички адвокати, лобисти, корпоративни и медийни звезди, които от управлението на оцелелия след покушение президент Роналд Рейгън превръщаха разбунената след убийството на Мартин Лyтър Кинг американска столица в града на големите пари.

Следеше огледалата, докато шофираше.

Мина на червено. Направи остър ляв завой, който не беше наложителен, после още един десен, още един ляв, пое по някаква пресечка покрай зелени контейнери за смет досущ като онзи, заради който техническият гений Алекс беше потрошил много пари. Беше блъснал в него кола на Управлението, след като се беше наливал с бира в тайландски ресторант в компанията на военни от същата държава, които той обучаваше, а агентът, действащ под прикритие като негов асистент, проучваше за евентуално вербуване.

Огледалата на Фей не издадоха присъствие на жълтоок звяр на таен екип.

Охранителни камери регистрираха как колата й влиза в подземния паркинг на жилищния блок, когато й оставаха още трийсет и осем минути. Тя паркира на заден форда си на своето място на второто ниво, натисна копчето на алармата, докато крачеше към асансьора в помътената от бензинови пари светлина в бетонния хамбар за автомобили и се качи във фоайето. В малката й пощенска кутия нямаше нищо, обаче щеше да изглежда подозрително, ако не провери.

Предположението на Фей беше правилно — рецепцията беше празна. Нощният служител Абдула сигурно тайно беше влязъл в компютъра на управителя и търсеше новини за семейството си в Сомалия, приклещено като в капан между суша, глад, пирати, армия за борба с пиратите, финансирана от Обединените арабски емирства и със собствена адвокатска кантора във Вашингтон, мюсюлмански революционни фундаменталисти и дванайсет хиляди сини каски от мироопазващите войски на Африканския съюз, обучени от наети от ЦРУ служители зад граница, действащи от ограден с бодлива тел комплекс на летището в Могадишу, който сомалийците наричаха „розовата къща“.

Не забеляза никой друг във фоайето. Охранителните камери на входа, във фоайето и на задния изход я регистрираха, докато мина покрай асансьорите и се запъти към стълбището. Рутинен анализ би заключил, че тя е служителка в офис, която има нужда да се пораздвижи.

Охранителните камери покриваха само първата поредица бетонни стълби и най-горния етаж с изход към покрива. Фей изкачи два етажа с бясно разтуптяно сърце, но не от изкачването — всеки ден преди работа пробягваше десет километра по пътека в парка, после се връщаше у дома и пробягваше нагоре и надолу деветте етажа стълби.

Фей спря на бетонната площадка между четвъртия и петия етаж, където живееше. Свърза се през мобилния си телефон с компютъра си у дома, провери записите от камерата му, която беше свързала с детектори за движение, насочени към входа на апартамента й и към плъзгащата се стъклена врата на балкона на дневната в едностайния си апартамент. Нищо. На екрана на мобилния й телефон компютърната камера показваше отвътре заключената врата на апартамента й и сенчестата дневна, в която нямаше никакви натрапници.

Запъти се към апартамента си. Влезе. Навсякъде беше тихо. Полутъмно.

Погледна през затворената стъклена врата на балкона си към пурпурната нощ, осеяна със светлинките на града. Представи си в мрака сиянието на паметника на Линкълн, Белия дом и Капитолия, покрай които беше минала с колата по-рано през деня — мястото, където навремето беше успяла да избегне края.

Ключ на стената светна лампа тук и сега. Канапе, столове, ниска масичка от някаква гаражна разпродажба. Лост за набирания в горната част на вратата на спалнята й.

Часовникът показваше 8:31 — оставаха двайсет и девет минути.

Да рискува ли да си вземе душ?

Преметна черното си сако върху един стол, бързо влезе в тъмната баня, светна и събу обувките си — удобни и за тичане, и да изриташ някого. Глокът в кобура на десния й хълбок се озова зад тоалетната с дръжка към откритата душкабина. Мобилният и документите — в мивката. Разкопча си блузата.

Огледалото в банята улови отражението й. Носеше черен сутиен. Дебелият розов белег пресичаше тялото й от гръдната кост до десния хълбок. Лесно разкопча панталона — година след последната операция все още обичаше да носи широк панталон. Дрехата се свлече на пода. Засмя се, като си представи как твърди пред някой началник горе на небето, че черните бикини определено са делово облекло, подходящо за службата, и че надали ще ти попречат да изриташ някого. Събу черните си гащички, изправена пред огледалото. Черен сутиен, ръце като широки копринени ленти за завеси, плосък корем. И този белег.

Разкопча черния си сутиен. Остави го да падне.

Ето това съм аз.

Къса коса. Зелени очи, забележителни с начина, по който виждат, не по който изглеждат. Уста, забележителна само с онова, което никога не би могла да изрече. Нямам бръчки на шията, не съм като мама, още не, но и това време ще настъпи, със сигурност и… Гърди, които някои мъже намират за твърде малки, но чак впоследствие. Усети как зърната й щръкват в хладния апартамент.

Завъртя докрай кранчето на душа — пусна толкова гореща вода, колкото се осмели, и се опита в парата и влагата да се отърси от онова, което трябваше да направи, и от един възрастен мъж на име Кондор или Вин. Завъртя кранчето на душа. Ледената вода я накара да се концентрира.

Избърса се с бяла кърпа, застанала права във ваната, преметна хавлията през пръчката на душа, излезе от ваната, нахлузи панталона си, навлече блузата и закопча четирите копчета до шията си. Разкопчай горното копче.

Пъхна черните бикини и сутиена в коша.

Метна обувките си в спалнята и ги чу как изтракаха в стената и на пода.

Впери поглед към огледалото в банята.

Бъди себе си.

Малко гланц за устни нямаше да навреди.

Огледалото я наблюдаваше как плъзга гладкия връх на тубичката с гланца по устните си.

Щракна ключа на осветлението в банята и отражението се превърна в черен силует.

Взе си служебната карта и оръжието и ги прибра в чекмеджето на нощното шкафче. Плъзна го и го затвори. Докрай.

Не мисли за черната пушка с дръжка като на пистолет в дрешника си. За глока, закрепен под леглото от другата страна. За револвера трийсет и осми калибър, приготвен подръка в кухнята, нито за деветмилиметровата берета, завързана под дивана. Или за ножовете.

Трябва да го направиш с голи ръце.

Девет минути до девет часа.

Ами ако той закъснее? Какво ще ти говори това? Какво ще означава?

Ами ако не си в състояние да го направиш?

Не трябваше изобщо да й се налага да го върши.

Лявата й ръка се плъзна към рамката на вратата на спалнята, сякаш бе лост пред огледалото на някое балетно студио, докато Фей изпъна гръб, извиси се в цял ръст и зае трета балетна позиция, завършвайки движението с грациозно извита като полумесец дясна ръка над главата й, после веднага се отпусна надолу, сви колене навън и босите й пети се отлепиха от килима в спалнята за едно льо гран плие. Остана приклекнала, усети как мускулите от вътрешната страна на бедрото й се разтягат и отпускат, после се изправи с мах на ръката, а балетното движение се превърна в париране и издърпване на юмручния удар на невидим нападател, в чийто прекалено протегнат лакът се стовари дланта й.

Дигиталният часовник на нощното й шкафче показваше 8:53.

Седем минути.

Лампата в дневната хвърляше повече сянка, отколкото светлина. Оскъдно сияние струеше от бялата крушка под металния капак над готварската й печка.

Фей отключи вратата си към света.

Застана достатъчно далече, за да не пострада при евентуално нахълтване.

Стоеше в потока на индиговата нощ отвъд своите стъклени стени.

Впери поглед в отключената дървена врата. В провесената в горната част верига.

Цял живот чакаш някой да влезе през вратата ти.

Докато стоеше така, светът по часовник отстъпи назад. Застави се да диша дълбоко. Застави се да не поглежда към нито един часовник. Застави се да чака.

Почукване — едно, две, три, тихо, но категорично.

— Влез — каза.

Вратата се отвори. И ето го него, осветен в гръб от жълтеникавата светлина в коридора.

— Навреме ли идвам? — попита.

— Вече си тук — отговори Фей.

ТО (търсени особености): мъж, бял, на трийсет и няколко, метър и деветдесет, осемдесет килограма. Калифорнийски сърфист, преждевременно оредяла руса коса, красиво орлово лице, сини очи с очила, които му придаваха вид на учен, но и мускулест, елегантен.

— Затвори вратата. И заключи — постара се да прозвучи небрежно тя.

Той дори сложи верижката.

Черните му обувки като на адвокат на държавна работа не бяха лъскани най-малко от седмица. Тъмносиният му костюм подхождаше на класическата му синя риза и приятно подчертаваше червената му вратовръзка, която висеше на шията му като каишка.

Най-добрият подход към мъж, който носи вратовръзка, е да го омаеш и да се приближиш на половин ръка разстояние. Усмихни се. Хвани вратовръзката небрежно с две ръце и я вдигни от гърдите на мъжа, все едно се любуваш на…

… стисни вратовръзката, завърти се рязко и се наведи, за да я издърпаш през рамо, в същото време го изтласкай назад с ханша си и светкавично изтегли вратовръзката напред и надолу към пода. Най-вероятно той ще се преметне през гърба ти като при мятането мороте-сеоинаге в джудото, ще се стовари в краката ти и ти ще паднеш на колене върху гърдите му, повлечена от инерцията. Дори ако коленете ти не пръснат сърцето му, шокът, преживян от скелета му, световъртежът и прекъснатото дишане ще ти позволят да сграбчиш възела на вратовръзката с една ръка, докато притискаш с цялата тежест на тялото си гърлото му с юмрука си, а с другата ръка дърпаш свободния край на вратовръзката. Лицето му ще посинее и само след седемнайсет секунди той ще изпадне в безсъзнание, ако пристегнатата вратовръзка притисне подходящите кръвоносни съдове, докато го лишаваш от живителния въздух.

Друг вариант е да удариш камбаната — бързо да грабнеш и да разклатиш вратовръзката, за да го накараш рязко да се приведе, но така лесно ще пропуснеш зашеметяващото притискане на лицето с коляно. Гарота в гръб е техника, която най-вероятно няма да успее и ще те постави в положение, при което по-скоро ще пострадаш от въртеливия му ответен удар, отколкото да го усмъртиш категорично.

Въпреки това, стиснеш ли един мъж за вратовръзката, почти си постигнала целта си.

Той погледна Фей и попита:

— Как мина понеделникът ти?

— Все същото.

— Ще се престоря, че това е добре. — Проследи с поглед как тя се приближава боса към него — на девет крачки, на осем. — Да те видя — продължи той, шест крачки, пет крачки — не е просто хубаво, прекрасно е.

Фей пъхна ръце под сакото му и ги плъзна по колана му без кобур, докато се срещнаха на гърба му. Притисна лице към него. Повдигна глава към възела на вратовръзката му, към червения възел от плат, който миришеше на вълна, и го подуши — усети уханието му, топлината му, кожата му.

Ръцете, които я обгърнаха — силни, нетърпеливи.

— Някой видя ли те да идваш? — попита тя.

— Целият свят, надявам се. — И когато тя не отговори, той продължи: — Не срещнах никого, който да съзнава, че ме е забелязал.

— Каза ли на някого?

— Знам твоите условия — отвърна той.

Твоите — дискретно внушение на притежателно местоимение.

— И отговорът е… — имитира Фей водещ на телевизионна викторина.

Той се отдалечи само колкото да се гледат лице в лице.

— Ние сме нашата тайна — отговори.

И после я целуна. Тя усети изненадата му — радостта му, — когато разтвори устни и стрелна език към неговия, допусна го в устата си. Цяла вечност по-късно, когато отдалечи лицето си от неговото, ръцете продължаваха да притискат тялото му, гърдите им се издигаха и спускаха, а той погали бузата й с дясната си ръка и изрече:

— Каза, че тази вечер трябва да бъде специална?

Взираше се в нея, докато тя кимна и отговори:

— Единствена.

— Не е нужно да е единствена — възрази той. — Имаме…

Тя стисна устни:

— Ш-ш-шт.

Ръцете й се отдръпнаха от гърба му и се плъзнаха под сакото и отстрани по синята му риза.

— Трябва да разбера нещо — каза тя.

— Какво?

Пръстите й напипаха вратовръзката му, червената му вратовръзка. Обхванаха я. Погалиха я.

— Дали мога да ти имам доверие.

— Аз…

Пръстите й стиснаха вратовръзката и леко подръпнаха, за да прекъснат думите му.

— Не е заради теб, а заради мен. Трябва да разбера дали мога да си позволя да се доверя на някого.

— Какво още…

Тя сложи пръст върху устните му, за да го накара да замълчи. Плъзна пръсти към яката на ризата му. Наблюдаваше как сините му очи танцуват зад семплите рамки на очилата, които щяха да изглеждат нелепо на всяко друго лице, освен на неговото…

Точно така.

Той примигна, когато тя развърза вратовръзката му.

Дръпни я рязко от шията му!

Тя се извърна и се отдалечи от него с провиснала от ръката червена вратовръзка.

Докато вървеше към отворената врата на спалнята, където той… където двамата бяха влизали и преди… да, да и дори да, обаче сега…

Усети как го подмамва подире си. Усети изгарящия му поглед, докато тя разкопчаваше блузата си и после я остави да се смъкне, разголвайки гърба си, когато стигна в спалнята. Разкопча панталона си и го свали. Знаеше, че мъжът е съвсем близо зад нея, вперил поглед в голия й задник, като че ли той е цялото ми земно кълбо, беше й казал веднъж, плъзвайки длан по извивката му, а тя лежеше по корем, прикрила усмивката си, докато устните му притискаха плътта й там.

Лампата на нощното й шкафче блестеше.

Гола, на колене, тя стигна до черната желязна табла на леглото, чу как обувките му тупват на пода, чу ципа на панталона му, докато тя замахна с червената вратовръзка към черното желязо. Остана с гръб към него и с лице към стената, където беше закачила рамкирана артфотография в сепия — див кон, който препуска насред снежна буря. Завърза тънкия край на червената му вратовръзка около китките си с възли, които беше усвоила в курса по избягване на задържане и бягство. Пристегна със зъби последния възел.

Впримчена и неспособна да развърже възела сама, тя се обърна, а късата връзка я принуди да се изпъне по гръб гола пред него.

Той се беше съблякъл. Беше оставил очилата си някъде. И се взираше удивено в нея.

— Какво… — попита.

— Сега бъди какъвто си — каза тя. — Прави каквото искаш, не се старай да не ме ядосаш или да ме зарадваш. Забрави за мен — зарежи това, чукай ме. Вързах се, за да съм сигурна, че не мога да те направлявам или да те спра. Трябва да знам, че все още съм способна да имам доверие някому. Да се вържа сама, без да си дам шанс, без да имам избор.

Той се покатери на леглото до нея, извиси се от дясната й страна, докато тя лежеше гола, вдигнала ръце към леглото над главата си.

Целуна я, о, а тя отвърна на целувката…

… нищо в нуждата й не подсказваше, че не може да поеме онова, което би могла да получи, устремена към онова, което трябваше да узнае…

… дълбоки влажни целувки, изучаващо глозгане на устите, лицата, шията, той целува шията ми, надолу и о, да, стисни ме, не съм голяма, да, да, мъничка съм, о! Засмука зърното й, езикът му го потърка сочно, плътно, влажно, а тя беше толкова влажна, когато целувките му се насочиха надолу между гърдите й, покрай белега, но без да спират на него и без да го пренебрегват, да, докато я целуваше надолу по тялото, тя виждаше русата му коса, а той разтваряше бедрата й още по-широко…

Сякаш завъртяна от силен порив на вятъра, Фей усети и видя как той я придърпва до ръба на леглото, как я изпъва, обръща я, за да изправи тялото й и краката й да увиснат от леглото, а самият той коленичи между тях и о, о, да, устата му, езикът му, а после и ръцете му по тялото й, течен огън, който гали гърдите й, сърцето й ще се пръсне, а ръцете му не спират, не…

Чуваше писъка си, гърлен животински вик отново и отново…

И после той се качи на леглото.

Притисна я.

Обърна я.

Бутна вързаните й китки и тя легна по корем на леглото.

Излегна се от дясната й страна: притисна се към нея, започна да я целува, да, вкуси ни, вдигна левия й крак над своя, преди да спусне ръка, придърпа крака й по-високо, за да проникне в нея, обхвана задника й с длани и го придърпа толкова силно, толкова надълбоко към себе си…

С лявата си ръка запуши устата й.

За да не вика.

Завързана за леглото, аз съм глупачка, не мога да нанеса удар, дълбоко в мен е, придърпва ме още по-близо, ръцете му притискат хълбоците ми до неговите, не мога да се съпротивлявам…

— Обичам те — каза той.

Светът й се завъртя. Усети натиска на ръката върху устата си, извита като при идеалното обезоръжаване на постови, притискаше я откъм гърба й, за да не може да отмести поглед, а другата му ръка придърпваше хълбоците й към неговото тяло, за да не може да се освободи, да използва краката си, ох…

Не можеше да отмести поглед от сините му очи.

— Обичам те. Не можеш да ми отговориш, макар да искаш или да мислиш, че трябва. Дори да се страхуваш, не знаеш какво да кажеш. Защото ми се довери да ти отнема това право. Довери ми се да направя онова, което се опасявам, че би отхвърлила. Обаче нищичко не можеш да отхвърлиш, защото никой не чува писъците ти. Каквото и да ти се иска да кажеш, не си готова. Твърде скоро е. Твърде много е. Моментът е твърде неподходящ. Затова, след като сваля ръка от устата ти, няма да има какво да кажеш. Аз ще го кажа, когато поискам, когато изригне от мен, защото всецяло съм отдаден на любовта си към теб. Ти обаче не можеш да ми кажеш дали ме обичаш, или не. Не сега. Някой ден и това ще стане, а и вече знаеш, че можеш да имаш доверие на някого — на мен, защото те обичам, обичам те!

Едната ръка запушваше устата й, другата придърпваше буйните тласъци на бедрата й към неговите — сигурно беше усетил кулминацията й отново и отново, когато се провикваше Обичам те, сякаш изричаше мантра, все по-бързо и по-бързо, докато той кресна отвъд всички думи, а тя нададе вик в дланта му, запушила устата й и заглушила звуците на душата й.

Край, лудостта отшумяваше, мускулите се отпускаха, краката й натежаваха върху него, лявата му ръка бе обхванала дясната й буза, а палецът му потъркваше подутите й устни.

Трябваше да го инструктира как да развърже ръцете й.

Това ги разсмя, а смехът беше всичко, даде им шанс да се прегърнат, да се плъзнат в леглото, тя да легне върху гърдите му, да положи глава върху гърдите му, където ако се вслушаше внимателно, щеше да чуе всеки удар на сърцето му.

Той я целуна по главата и долови кокосовото ухание на шампоана й.

Прегърнаха се небрежно. Прегръщаха се цяла вечност.

Името му е Крис Харви.

— Не се тревожи — каза й. — Любовта не е смъртоносна.

— Разбира се, че е — отвърна Фей.