Последните дни на Кондора

24

„Колелата се въртят отново и отново…“

Стийли Дан, „Направи го пак“

Фей се приведе на задната седалка на кола, паркирана на една пресечка от жилищния блок на Мърл. Хладен въздух я облъхна от предния прозорец към тротоара, който тя беше строшила възможно най-тихо с юмрук седемнайсет минути след като изпратиха Мърл да действа.

Мърл сама. Соло. В колата си. Извън техния контрол.

Мина доста време, след като тя потегли: два часа, четирийсет и три минути и четвърт обиколка на секундната стрелка по циферблата на часовника на китката на Фей.

Времето в действителния свят на Вашингтон: 11:23 сутринта в най-обикновен априлски вторник.

Кристалносиньо небе. Ухание на пролетна зеленина. Изведнъж се появиха места за паркиране покрай тротоара на този жилищен квартал, когато обитателите му, които бяха по-големи късметлии, отидоха на работа, Фей забеляза несмачкани кафяви листа покрай гумите на тази кола, чието предно стъкло беше покрито със зеленикав полен, затова тя реши, че колата е на някого, който ходи на работа с по-икономичния обществен транспорт, където не се очаква да има закъснения заради снощния инцидент по Червената линия.

„Остават й седемнайсет минути, преди да дръпнем спусъка“ — помисли си Фей.

Бяха задържали мобилния телефон на Мърл, когато я пуснаха.

— Ами ако нещо се обърка? — попита тя.

— Вече се е объркало — отговори Кондора. — Това е шансът ти да го оправиш.

— Не, исках да кажа…

— Знаем какво искаше да кажеш — увери я Фей. — Придържай се към плана.

— Мисли за това, което трябва да се случи, което ни е нужно да се случи — додаде Кондора.

Мърл изгледа и двамата, после спря поглед на него и отвърна:

— Ще се постарая.

Дадоха й хиляда долара в брой.

Фей очакваше прегръдката и целувката, с които Мърл се сбогува с Кондора. Учуди се, когато по-възрастната жена обаче обгърна и нея с ръце и не я пусна, докато тя не отвърна на прегръдката.

— Ще се видим — каза Мърл.

Излезе от апартамента и вратата изщрака.

Един удар на сърцето.

Два.

Фей пъхна лаптопа на Мърл в раничката, пусна вътре и мобилния й заедно с батериите на стационарните телефони — номерът още беше активен, приемаше съобщения, но без батериите никой не можеше да използва комуникационните съоръжения от двайсети век, за да се обади, да се свърже с 911 или с някого, който би изслушал какво има да му каже Мърл.

Кондора беше с черното си кожено яке, черните джинси и измачканата синя риза. Фей забеляза термопотника му под синята риза, а връзките на черните му спортни обувки бяха вързани с трудно разхлабващи се възли, каквито предпочитаха алпинистите и спецекипите. Пистолетът му висеше в кобура от дясната страна на колана му до сгъваемия нож, а от лявата страна на колана бяха подредени резервните пълнители. При закопчано яке нищо не личеше, скритото оръжие не се очертаваше.

Фей препаса глока си и два резервни пълнителя. Трябваше да повалиш стрелците в метрото. Трябваше да ги убиеш. Тя имаше в раничката си две нови зашеметяващи гранати на „Делта форс“ — съвсем малки, достъпни само за ограничен кръг, заглушител за пистолета си, лъскаво черно фенерче, голям колкото пура алуминиев цилиндър с шперцове и обтегачи. Остави натежалия от куршумите пълнител за трийсет и осемкалибровия револвер върху стъклената масичка.

Двамата излязоха на бял свят.

Приведена в откраднатата кола, Фей погледна часовника си: оставаха петнайсет минути.

Погледна над предната седалка на колата, покрай тротоара към блока на Мърл, нагоре по склона покрай кръстовището към дърветата на детската площадка, където люлките висяха празни и неподвижни на веригите си. Кондора се криеше сред онези дървета. Щеше да си измисли някакво скапано алиби, ако се появи бавачка с малките си питомци и забележи по-възрастния мъж, който като нищо би отнесъл обвинение в съмнително поведение. Обаче тази сутрин Фей още не беше забелязала никакви деца по тротоарите. Може би люлките и игралните площадки бяха реликви от миналото или тотеми на възможното.

Не мисли за това. Просто празни люлки.

Часовникът й показваше, че остават четиринайсет минути.

Очите й се стрелнаха към огледалото за обратно виждане, което беше нагласила така, че да вижда какво става зад паркираната кола — приближаващите коли и минувачи по тротоарите, които не се прокрадваха в бойни пози и не използваха спрелите коли за прикритие. Страничното огледало от дясната страна й помагаше да наблюдава този тротоар. А що се отнася до отсрещната страна на улицата, дори ако решеше да направи нещо повече от това да я наблюдава в другото странично огледало и да се обърне назад, виждаше единствено паркирани автомобили.

Никога не разполагаш с идеалната оптика.

От своята страна на игралната площадка на хълма Кондора можеше да наблюдава автомобилите, които идват от отсрещната страна или завиват по този път от двете посоки на напречната улица.

Оставаха единайсет минути.

Десет.

Девет минути и един червен форд паркира пред жилищната сграда, а фаровете му просветнаха. Вратата на шофьора се отвори. И отвътре излезе Мърл.

Сама.

Държеше се нормално. Държеше се така, сякаш винаги излиза от колата си като бегълка. Погледна назад, откъдето идваше, после погледна в другата посока, където не знаеше, че се крие Фей, затова поведението й с нищо не показваше, че очаква някого. Добре.

Какви са двете торби в ръцете му?

Мърл се отдалечи от паркираната си кола, тръгна по тротоара към блока си. Тромава походка. Нерви, естествено е, съвсем естествено. Мина през входната врата.

Пътуването с асансьора до петия етаж й отне две минути. Фей огледа улиците, тротоарите за някого, който е проследил Мърл.

Ще завари апартамента празен. Ще види, че нас ни няма. И какво ще направи?

Ще й дадем още седем минути. Да видим дали ще остане. Да видим дали няма да изтича навън, да избяга, да се опита да сигнализира на някого. Да видим дали не е повикала екип под прикритие, който й е дал мобилен телефон и ще се появи веднага щом тя докладва, че целта е изгубена.

Ще й дадем седем минути сама в дома й.

Такъв беше планът им.

Кондора обаче не можеше да чака.

Или отчиташе времето различно.

Две минути по-рано Фей го видя да тръгва от площадката, ставаше все по-едър и разпознаваем с всяка крачка, която правеше към жилищния блок. Бунтовник, но въпреки това професионалист, не поглеждаше към Фей — и същевременно поглеждаше.

От високото обедно слънце не изхвърча кола, която да стовари екип за отвличането им.

Не изсвистя и куршум, който да повали Кондора, докато влизаше в сградата на Мърл.

Дай му пет минути.

Докато Фей чакаше и наблюдаваше, не се появи спецекип, затова тя се измъкна от колата, в която беше проникнала с взлом, и се присъедини към Кондора и Мърл в апартамента.

По-възрастната жена я изгледа гневно:

— Не ми се доверихте.

— В нашето положение нямаме доверие на нищо — отговори Фей.

— Както ти казах — додаде Кондора, — можеше да те отвлекат…

— Или да повикам някого само за да ви предам! — сряза го Мърл. — Това сте си помислили.

— Така трябва да мислим — поправи я Фей.

— Важно е да направим правилния ход — каза Кондора. — За нас това беше правилният ход.

— Явно и аз трябваше да помисля кой е правилният ход за мен — рече Мърл. — За нас.

— Разбира се — съгласи се Фей. — И ти…

— Донесох обяд. — Мърл вдигна една от торбите върху кухненския плот.

Фей насочи вниманието си към четирите телефона за еднократна употреба в другата торба.

— Нося и още пари — додаде другата жена. — Изтеглих от банкомат.

— Това е… — намръщи се Фей.

— Не е опасно, докато не разберат, че тя е с нас — обади се Кондора. Умен ход. Сега или никога.

— Ура! — възкликна Мърл и изгледа предизвикателно Фей.

Фей програмира КОНТАКТИТЕ на трите телефона с инициалите К, Ф, М.

— Искаш ли касовите бележки? — попита Мърл. — Както ми поръча, купих ги с три отделни касови бележки. Евтиния телефон взех от друг магазин. Носех си бейзболната шапка и слънчевите очила. Можеш да се отчетеш с касовите бележки. Обяда платих аз.

— Притесняваш се, че ще ти правим ревизия ли? — попита Фей.

Мърл се усмихна и среща изпитателния й поглед:

— Човек трябва да е подготвен.

Хапнаха от кутиите от деликатесния щанд на скъп магазин за хранителни стоки.

Фей знаеше, че студените нудъли, които дъвчеше, са сусамови, знаеше, че броколите още са хрупкави. Наблюдаваше как мъжът и жената си разменят хапки от чиниите. Фей натъпка отпадъците от обяда и опаковките на мобилните телефони в един плик и отнесе в спалнята него, раничката си и кредитната карта, която беше измъкнала тайно от портмонето на Мърл, с думите:

— Ще прегледам с какво оборудване разполагаме, ще видя има ли нещо опасно в боклука и ще си взема душ.

— На пост съм — увери я Кондора.

После, както очакваха двамата с Мърл, Фей се затвори зад бялата врата.

Отне й единайсет минути да се включи към уебсайта, който откри, докато провеждаше контранаблюдение от присвоената кола пред жилищната сграда, използва откраднатата от Мърл кредитна карта, направи, каквото беше необходимо, и се надяваше да се получи. Натъпка отпадъците в чувала, застави се да си вземе истински душ и за кратко, само за броени мигове, докато горещата вода обливаше лицето й, отприщи риданията и сълзите по бузите си, облекчи напрежението в гърба си и тежестта, притиснала сърцето й.

Овладя се, приготви оборудването и раничката си и се върна при останалите.

Изпрати Мърл в спалнята да си приготви лек багаж.

Когато по-възрастната жена се скри от поглед, тя върна кредитната карта в чантата й.

Кондора се смръщи срещу нея. Не каза нищо.

Бунтовник, но професионалист.

Седем минути по-късно тримата излязоха от апартамента.

Обикновен априлски вторник, 2:17 следобед.

Красивият път „Рок Крийк Паркуей“ лъкатуши през Вашингтон покрай река Потомак от Нейви Ярд с някогашните шпионски централи, покрай мемориалните градини в памет на Франклин Делано Рузвелт и съсипаните от Депресията души, възродили се след ужасите и героизма на втората световна война, покрай мраморните паметници на убитите Мартин Лутър Кинг и Ейбрахам Линкълн, стрелва се по права линия от огледалната черна стена на мемориала на загиналите във Виетнамската война и статуите на американските войници от Корейската война, които маршируват сред крайречните дървета като привидения. „Паркуей“ минава под светлия комплекс с многобройни зали, кръстен на един от нашите убити президенти, покрай някогашния жилищен, хотелски и административен комплекс, наречен „Уотъргейт“, и преустроения бивш хотел, където съмнителните типове от онзи скандал провели една от своите тайни операции. Към покрайнините на Мериленд Паркуей подминава улиците на Джорджтаун, където бродят мъже с рози, после стига до зоологическата градина, където на зазоряване чуваш рева на лъвовете, а отдясно се издига вече облагороденият квартал „Маунт Плезант“, където мургави латиноси се бунтуваха срещу предимно чернокожите вашингтонски полицаи през последните дни на двайсети век. След това шосето се разширява и от трилентов път става градски каньон, зелена долина с алеи за велосипедисти и любители на джогинга, места за пикник с масички и тревни игрища за волейбол, сенчести поляни, маскирали лобните места на жертви на убийства, едновременно служебно известни и забравени завинаги. Преди да прекоси окръжната граница, от долината му се разклоняват пътища към квартали с къщи за милиони долари, посолства, оградени от черни стоманени огради и невидими електронни завеси, игрище за голф, сгушено в гората между Паркуей и Шестнайсета улица, по която се стига направо до Белия дом на юг и до Мериленд на север покрай легендарния обрасъл с дървета периметър на военния медицински център „Уолтър Рийд“, който беше обречен да приключи стогодишната си слава като най-прочутата военна болница в Америка заради „преустройство“, което според Фей се дължеше не толкова на остарелия характер на болницата или на съображения, свързани с данъчни икономии, колкото на стремеж ранените войници да бъдат изведени от града, така че на хората, нагърбили се с градоустройството, да не се налага повече да виждат как ветерани в инвалидни колички с ампутирани крайници и изгаряния, станали жертва на решенията на управниците, обикалят улиците на великата ни столица.

Мърл караше червения си форд на север по „Рок Крийк Паркуей“.

Кондора се возеше на предната седалка.

Фей лежеше на задната.

Бърз поглед би заключил, че в колата има двама възрастни, излезли да се повозят.

Червеният форд се отклони от шосето и пое по пътя към игрището за голф.

Фей чу Кондора да казва „Чисто е“ и усети как Мърл намали скоростта.

Червеният форд почти спря, когато Фей изскочи от задната седалка.

После ускори, отдалечи се и я остави сама на пътя.

Две минути по-късно тя излезе на кръстовището на пътя на игрището за голф и Шестнайсета улица. Зави надясно, остави зад гърба си намиращия се на двеста и девет метра призрак на „Уолтър Рийд“ и охранителните му камери и закрачи към Белия дом на петдесетина пресечки оттам, покрай жилищни сгради, където може би нямаше обективи, които да регистрират преминаването й. След двеста крачки в тази посока тя пресече неправилно оживената градска улица, върна се оттам, откъдето беше дошла… но от отсрещната страна, и се запъти на север, в случай че има проследяваща мобилна клетка.

Използва евтиния мобилен телефон за еднократна употреба. Продължи да върви, докато набираше мобилния номер, който беше запомнила преди по-малко от четирийсет и осем часа.

След второто позвъняване й отговори неотзивчиво мълчание.

Крачейки, Фей каза по своя телефон:

— Кажи го, Сами.

— Къде си? — попита той. — Добре ли си? Какво…

— Защо ми изпрати екип за „мокри поръчки“, Сами?

— Не са наши хора! Изпревариха ни. Кондора с теб ли е? Ти…

— Кои бяха?

— Неизвестни.

— Глупости! Ти си в търбуха на звяра — ти си звярът. Бяха обучени, екипирани, насочени и инструктирани професионалисти, затова не ми казвай, че не знаеш, мамка му!

— Не съм виждал такова нещо. Един човек — да, обаче двама. Имаме четирима убити, които не откриваме в системата. В която и да било система, включително на НАТО и на Интерпол. Няма отпечатъци. Няма лицево разпознаване. Няма криминологични експертизи. Няма засечени разговори за безследно изчезнали. Стерилно оборудване, никаква съвместимост. Натъкваме се само на призраци.

— Какво става, Сами?

— Ако ми кажеш, и двамата ще знаем, хлапе. Само толкова можем да направим тук, за да не допуснем светът да се разпадне, да не се разлети във всички посоки.

На улицата, някъде далеч вдясно от нея, Фей чу далечния вой на полицейска сирена.

Нищо, нищо особено, съвсем нормално е, твърде скоро е, за да се свържат и да ме набележат.

А една сирена в изобилстващия от престъпления Вашингтон нямаше да ориентира хората, които подслушваха разговора на Сами, къде се намира тя.

— Там имаше най-малко още двама стрелци на другите, Сами.

— Откъде знаеш?

— А ти защо не знаеш?

— Кондора — добре ли е, способен ли е да действа, в какво състояние е, къде…

— А аз си мислех, че си загрижен за мен.

— Загрижени сме за едно и също, Фей. Знаеш го. Познаваш ме.

Тя не отговори.

— Замисли се, Фей. Казах ти, че нещо не е както трябва, че е откачено, смахнато. Затова те изпратих сама. И се оказах прав!

— Поздравления.

— Ние как ще…

— Кои „ние“, Сами? Първо бяхме само аз и ти, а после „ние“ включи и екипа за „мокри поръчки“.

— Нямам представа как са ни разкрили. Не знаех, че са го направили. Може би на противниците ни им е провървяло. Може би ти си…

— Кажи ми нещо, което не знам, Сами. С оглед на всички гадости.

— Които и да са, каквато и да е причината… имам зловещото усещане, че не мога да те уверя чистосърдечно, че не съм компрометиран, без да го знам. Затова те питам — какво ще правим?

— Идвам.

— Да! Къде? Как? С Кондора, нали? Аз какво да…

Фей затвори. Извади батерията от този телефон, хвърли частите в контейнер за смет, пресече улицата и се върна обратно по улицата към игрището за голф и Паркуей.

Червеният форд се показа отново по същия път, където Фей се криеше на двайсетина крачки по-навътре сред дърветата, забави ход, за да може тя да се качи, после отпраши.

— Нищо, само отричат — осведоми тя Кондора, легнала на задната седалка. — Или ме лъже, или казва истината, може да е компрометиран, може и да не е, но поне той или онзи, на когото има доверие, сега са принудени да допуснат, че аз… че ние… отиваме при тях. Разбира се, ще наводнят улиците, ще проследят мобилните от онзи район, но ще се съсредоточат над двете места, където е най-вероятно да отида — комплекс „Зед“ и централата на ЦРУ в Лангли. Добрите момчета ще очертаят периметър, за да ни вкарат вътре, лошите също ще държат тези места под око, за да стрелят по нас със снайперисти, когато се появим.

— Нас, тоест… — прошепна Мърл.

— Надали знаят за теб.

— Значи мога просто да…

Фей и Кондора довършиха мисълта й с мълчанието си.

— Мога просто да карам — каза Мърл. — Накъдето ми кажете.

Намериха подземен паркинг, където се плащаше на час, на ден или на месец, на две пресечки от целта им. Фей плати авансово за три дни на служител с празен поглед.

В подземната бетонна кухина прокънтя захлопването на вратите на колата, която паркираха на очертаното с жълто място. Стояха на примигващата изкуствена светлина. Миришеше на изгорели газове, на студен метал от десетината други превозни средства, паркирани на това ниво. Сенки криеха далечните циментови стени.

— Тези места никога не са ми харесвали — прошепна Мърл.

— Тук поне не могат да те засекат безпилотни самолети — изтъкна Фей.

— Освен ако вече не са набелязали сградата отгоре — поправи я Кондора. — А руините ще погребат всичко.

— Какви ведри хора! — възкликна спътничката им.

Най-подходящата оперативна формация беше Мърл да тръгне по тротоара на улицата, Фей да се движи между нея и Кондора, вдигнал яката на черното си кожено яке, недостатъчна маскировка, за да попречи на разпознаването му впоследствие от охранителните камери, покрай които минаваха. Всъщност обаче вероятно нито една от тези камери по витрините или плоските каменни фасади на съвременните сгради по пътя им на тази изискана вашингтонска улица не беше свързана с мрежата на Националната агенция за сигурност.

Две пресечки. Трябваше да изминат две пресечки, без да бъдат забелязани, заловени и застреляни.

В ранния следобед по улицата нямаше много пешеходци, ала не бяха и сами, за да се набиват на очи. Стигнаха до целта си и си отдъхнаха — на рецепцията на сградата нямаше дневен дежурен, никой не се мяркаше във фоайето, нямаше и пощальон, който да ги забележи.

— Раздавачът — каза Кондора.

— Моля? — попита Мърл.

— Няма значение.

Фей насочи групата към асансьора и натисна копчето.

— Подготви се — каза тя на Кондора.

Мърл се ококори, когато видя как в ръката на мъжа, когото беше прегърнала, се появи пистолет.

Кондора притискаше пистолета ниско до десния си крак.

Фей чу изщракването, когато той освободи предпазителя.

Асансьорът спря.

Вратите на кабината се отвориха.

Фей бързо излезе първа, озърна се в двете посоки, докато Кондора се измъкваше светкавично зад нея, вперил поглед в противоположната посока, докато тя не оповести:

— Чисто е.

Мърл притеснено излезе от асансьора.

— Стой между нас — нареди й Фей, когато закрачиха бързо по коридора между затворените врати.

Останете затворени останете затворени останете затворени!

Пред търсената врата Кондора направи знак на Мърл да се долепи до срещуположната стена на коридора, зае позиция срещу рамката, стиснал пистолета пред тялото си и готов да се обърне натам, накъдето се наложи да посее смърт.

Фей се зае с ключалката с шперцовете си и с обтегача и минаха трийсет секунди, преди да се чуе първото изщракване. Втората ключалка й отне два пъти по-малко време, после тя бутна вратата, влезе и прошепна на другите. Мърл бързо се шмугна, а Кондора пазеше тила. Фей затвори вратата и едно последно изщракване смути тишината в коридора.

Но поне бяха вътре.

— Бързо стана — прошепна Мърл.

— Не ми е за пръв път — осведоми я Фей.