Последните дни на Кондора

4

„Зомби джамбуре…"

Лорд Инвейдьр енд дъ Туелв Пенетрейтърс, „Кингстънско трио“

Фей отвори със замах външната врата и излезе в здрача в зоната на прицел.

Най-безопасно беше да тръгне от отсамната страна на улицата, където редицата дремещи покрай тротоара автомобили щяха да осигурят поне някаква метална преграда между нея и бялата кола с матирани стъкла, паркирана по-надолу от отсрещната страна на улицата.

Тя слезе по черните метални стъпала… Шмугна се между два паркирани автомобила.

Стори й се, че чува как Питър шумно проклина от мястото, откъдето я прикриваше — приклекнал зад студеното стъкло на прозореца на спалнята отпред на втория етаж.

Докато крачеше по Единайсета улица, за да поеме право по диагонал и да засече бялата кола през единайсет… вече през девет автомобила… тя си помисли, че колегата й винаги избира най-безопасния сценарий.

Чу как палят двигателя.

„Дръж и двете си ръце долу!“ — нареди си.

Сервото на волана нададе вой. Гумите изпищяха.

Жълтите драконови очи на белия автомобил блеснаха.

Тя застина като сърна, попаднала в светлината на фаровете.

Бялата кола се стрелна от отсрещния тротоар, направи обратен завой, завъртя се на сто и осемдесет градуса и червените й задни фарове потънаха в настъпващата нощ.

Фей натисна с палец СТОП на айфона, който криеше в отпуснатата до тялото си ръка, и го насочи към бялата кола.

— Кръгла нула — осведоми я Питър пет минути по-късно в кухнята, където ухаеше на топло кафе, докато двамата гледаха записа на мобилния й телефон:

Кадър на тротоара, направен от височината на кръста…

Паркираните автомобили, между които тя се бе промъкнала…

Дългата дремеща редица квартални коли от отсрещната страна на улицата…

Две секунди случайни кадри на дървета и покриви на къщи, после рязък преход обратно към паркираните коли…

Ослепителни жълти фарове, размазано бяло петно, червени задни фарове, които се смаляват и отдалечават.

— Бялата кола не е нула — отбеляза Кондор. — Оказва се истинско нещо.

— Истинско ли? — попита Питър. — Твърдиш, че бяла кола те е проследила дотук. Ние не сме я видели. Пък и, боже, каква е вероятността? Отпред наистина имаше паркирана бяла кола, обаче… тя си замина.

Кондора погледна жената.

— А ти какво мислиш?

— Ами… не знам — отговори тя.

— И това е нещо.

— О, да — възкликна Питър. — Току-виж получила полезна информация посредством клонг на път за базата. А според мен ти си взел билковото си лекарство, преди да почукаме на вратата. Сега вземай чашката, сваляй гащите и ни дай проба, че да тръгваме. За протокола — добави той, — има ли нещо, което ние, представителите на признателната нация, можем да направим за теб?

— Вече направихте мен — отговори Кондора. И подметна на Фей: — Не че ми пука, но не е нужно да гледаш.

Разкопча панталона си и го пусна да се свлече на кухненския под.

Тя остави двамата мъже, върна се в дневната между парчетата вестник, откъснатите страници от книги и разните дреболии, залепени или забодени по стените.

Сигурно заради онова, което знаеше, че трябва да направи по-късно, когато двамата мъже се присъединят към нея, тя остави Кондора да се преобрази във Вин. В очите й той беше мъж с прошарена коса и сини очи, които допускаше, че Управлението е коригирало с лазерна операция, за да увеличи оперативния му коефициент. Волеви скули, добре очертана челюст. Във форма, както бе отбелязала, но поизхабен след шест десетилетия. Обаче целият пращеше от статично електричество: ,Дали пък този човек не е нещо повече от сбора на всичките си диагнози?“

— Вин — каза тя, — оставям визитката си от Вътрешна сигурност на полицата.

Питър прибра сребристото си куфарче.

— Той разполага с повече канали и номера, по които да поиска помощ от агент, отколкото би могъл да оползотвори, освен това го наглежда и екип психолози. Да тръгваме.

— Ако пак видиш онази бяла кола — каза Фей, ядосана от нетърпението на плешивия Питър, — или нещо друго… Обади се.

Тя остави Вин с истинска усмивка, която се стопи веднага щом чу тюркоазената врата да се затръшва зад гърба й, и забоде поглед в гърба на светлокафявия дъждобран на Питър пред нея.

— Какво беше това, по дяволите? — нахвърли се Фей на партньора си. — Защо се държа толкова гадно с него?

Питър спря насред улицата и рязко се извърна с лице към нея. Куфарчето му проряза сребриста линия в нощта.

— Има само два вида хора…

— Глупости! Има толкова видове, колкото са и хората. Не ми пробутвай онази глупост за нас и всички останали като оправдание за кретенското си поведение с онзи човек!

— Щях да кажа, че само два вида хора вършат нашата работа: агенти, които са оплели конците, и агенти, на които за нищо не им пука. Ние сме адски важни за националната сигурност. Грижим се за старци, избягали от Съветския съюз, който не съществува от почти толкова време, колкото ти си на тази земя. Правим така, че член на „Ал Кайда“, обърнал се към нас в Мароко преди шест години, да си получава чековете, макар че просто лентяйства и не ни съобщава нищо, което вече не ни е известно. А сега, съдейки по онова, което видях у Кондора, на теб явно ти пука. — Питър поклати плешивата си глава. — Което означава, че са ми нахърлузили агент, оплел конците. А оплетеш ли се веднъж, край, така че горко ми, мамка му. Какво си направила? — попита той. — Пукало ти е не за каквото трябва?

— Може да съм застреляла старшия си агент.

— Пет пари не давам — осведоми я той. — И ти направи същото. По дяволите, хабиш твърде много енергия за стара откачалка и наркоман като Кондора.

— Видя шкафчето му с лекарствата. Той не просто се дрогира.

— Късметлия. Има си крака, ръце, член. Достатъчно е с ума си, за да припечелва по нещо, освен дето си получава компенсациите като ранен агент. И група след група от нашите, които го посещават, за да проверят дали е добре. — Той размаха показалец срещу нея: — А за нас с теб кой ще се грижи?

— Може да го заслужава. Заслужил го е, когато се е върнал леко мръднал след някаква мисия.

— Или пък — каза плешивият Питър — може би просто го дундуркаме, за да няма възможност да сгафи. Пет пари не давам, така че мътните го взели, не съм длъжен да се съобразявам с фантазиите на един наркоман.

Обърна й гръб и се запъти към колата — ключовете бяха у него.

— Има три видя хора — провикна се подире му Фей в тъмното: — Живи, мъртви и безучастни. Познай от кои си ти. Това е последната сензация на днешната епоха, филми, телевизия, политически метафори, модни ревюта в Ню Йорк. Ти си зомби, което не дава пет пари за нищо.

— Дааа — съгласи се той. — Има много като мен. Качвай се в колата.