Последните дни на Кондора

16

„Оцеляването е дисциплина…“

Наръчник на американските морски пехотинци

Пусни ни да влезем.

Фей гледаше как черната врата се отваря и се отделя от плесенясалата зелена стена. Усмихна се, докато скришом се отдръпваше, готова да нападне или да извади оръжието си и да стреля, или… Или.

Пусни ни да влезем!

Обаче жената, която отвори вратата, просто стоеше там… препречила входа.

М. Мардиджиън.

Изглежда по-млада от петдесет и три. Не е зловещо, че Кондора е изровил данните й, и ти си го правила. Косата на М. Мардиджиън е прошарена, с руси кичури и се накъдря под лопатките й за разлика от повечето жени във Вашингтон. Изглежда като инструкторка по йога на непълен работен ден, каквато е според Кондора — плавна, фина, но здрава, силна. Лицето й е приятно ъгловато, с едър нос, плътни устни без червило. Очите й са леко раздалечени. Оставя двамата посетители, застанали в коридора й, да се премятат в синия поглед на леко присвитите й очи.

— О! — привидно безучастно възкликна тя. — Човек никога не знае кой ще почука на вратата му.

Фей усети тревожната сила, която жената и Кондора излъчваха в празния коридор.

Усещаше как шпионките на другите апартаменти се взират към тях.

ПУСНИ НИ ДА ВЛЕЗЕМ!

Инструкторката по йога огледа Фей, после сините й очи се спряха върху Кондора и бръчка разсече челото й, когато тя каза:

— Появяваш се тук с дъщеря си?

— Не сме чак такива късметлии — отговори той.

— Кои „ние“?

Фей показа един от трите си документа за самоличност.

— Вътрешна сигурност. Да влезем, госпожо Мардиджиън. Няма да ви създаваме неприятности.

— След като сте тук, ясно е, че това не е съвсем вярно.

Кондора попита блондинката с прошарена коса, препречила вратата:

— Може ли да ти казвам Мърл?

Тя впери поглед в него.

— В службата се говори, че си някакъв шпионин — каза тя.

Нахлувай, вмъкни се вътре, събори я след 10, 9, 8…

Така наречената Мърл се дръпна от вратата и увлече Кондора подире си.

Фей се пъхна между Мърл и черната врата, завъртя топката на бравата и препречи достъпа на външния свят с черната плоскост. Откъсна поглед от домакинята им само колкото да дръпне резето и да сложи веригата.

— Това не ме кара да се чувствам в безопасност — прозвуча дрезгавият глас на Мърл.

— Извинявай — каза Кондора, — не си.

— Заради теб ли?

— Виноват. Поне в личен смисъл.

— Това лично ли е? — отмести тя поглед към Фей. — Е, какво искате от мен?

„Вече го получихме, влязохме — каза си Фей. — Трябва само да продължим да контролираме положението.“

— Ще ми направите ли услуга, госпожо Мардиджиън? Седнете на канапето.

Жената беше със златист пуловер и тъмносини джинси. Боса. Настани се на канапето, Фей забеляза как жената се застави да се успокои, да се облегне назад, а не да седи изправена на ръба на черното си кожено канапе и да се държи така, сякаш всичко е наред.

Фей последва примера на Кондора:

— Благодаря. Нещо против да ви казвам Мърл?

— Имате правомощия да правите много повече, независимо дали имам против.

Кондора се настани на един от двата въртящи се стола от другата страна на стъклената ниска масичка срещу Мърл.

Добре, помисли си Фей и зае най-близкия до вратата стол. Сигурно щеше да сграбчи Мърл, ако се опита да избяга, и несъмнено щеше да я улови, преди тя да се справи с резетата и веригата.

— Кон… Вин ще ви прави компания, докато аз следвам процедурата. Ще огледам набързо апартамента ви, за да се уверя, че сме сами. Че сме в безопасност.

— Тази безопасност върви ли със съдебна заповед?

— Не се тревожете за това — отвърна Фей.

Огледа кухнята — не се виждаха ножове, на стената имаше стационарен телефон.

От прозорците на петия етаж се виждаше нощта — боже, беше само десет часът! Мърл имаше балконче, достатъчно голямо, за да застанеш на него. Или да скочиш. Екип за мокри поръчки би могъл да се спусне от покрива и с откос от автомати да проникне през стъклените прозорци.

Фей отиде в спалнята, когато Мърл попита Кондора:

— Какво знаеш за мен?

Фей остави бялата врата на спалнята отворена, за да чуе отговора:

— Недостатъчно.

В спалнята. Прозорци и още едно самоубийствено малко балконче. Голямо двойно легло. Тоалетки. В дрешника висяха дрехи, а на пода имаше десетина чифта обувки — спретнати чифтове, които чакаха някой да ги поиска.

Гласовете продължиха да долитат, докато Фей тихичко отваряше чекмеджетата на бюрото.

— Какво искаш от мен? — попита отново Мърл.

— Сложно е — отговори той.

Бельо, спортни трика, пуловери. Джинси, фланелки като за йога и панталони. Нямаше оръжие.

— „Сложно“ не е желаният отговор.

Да почакаме, докато Фей…

Значи тя ти е шеф? Към кого да насоча вниманието си?

Снимки в рамки върху бюрата в спалнята: майка, баща. Типична за средната класа къща някъде отвъд околовръстното. Момиченце от 60-те години, което скача на въже. Близо трийсетгодишната Мърл, енергична и сияеща, слиза по стълбите на Капитолия. Направена с мобилен телефон снимка как тя се разтяга в йога поза, а групата я гледа.

— Насочи вниманието си към нещо, което си струва.

— А кой решава кое си струва? Ти ли?

Нямаше сватбена снимка. Нямаше снимки на деца. Нямаше снимки на мъже. Нито на жени. Нито групови снимки от служебно парти. Нямаше снимки на деца на приятели, на племенници и племеннички.

Над нощното шкафче с кабърчета бяха забодени пощенски картички, а върху него беше включен да се зарежда мобилен телефон редом до втори стационарен апарат. Площад в някакъв италиански град. Театралният квартал в Лондон нощем. Водоливниците на „Нотр Дам“ в Париж.

Белегът на корема на Фей пламна, когато тя видя пощенската картичка от Париж. Обучената американска шпионка повдигна ръбчето на парижката картичка, после и всяка от другите: отзад нямаше марки, не пишеше нищо, дори адреса на Мърл. Сама ли беше ходила там и си беше купила картичките?

— Моля те, довери ни се.

— Боже, за пръв път го чувам.

Върху нощното шкафче с двата телефона имаше и две книги — „Красиви руини“ от Джес Уолтър, и някоя си Мейли Мелой беше написала „И двата начина са единственото, което искам“. В долното чекмедже на нощното шкафче дрънчаха всякакви тубички и шишенца, овлажнители, масло, обогатено с витамин С. Бурканчета с лекарства за главоболие, сънотворни без рецепта.

— Няма значение дали ви имам доверие.

— За мен има.

Фей намери под леглото бяла картонена кутия от магазин за рокли.

Издърпа кутията — оказа се пълна със снимки, писма, меню от отдавна несъществуващо кафене.

Затвори капака на този саркофаг със спомени и го избута обратно под леглото.

Под възглавниците не откри нищо.

— Какво се е случило с лицето ти? Изглежда… размазано.

— Това остана от опита ми да не съм аз.

— И как се получи?

— Озовах се тук.

От другата страна на леглото, до дрешника върху второто нощно шкафче имаше лаптоп, Фей отвори имейлите — съобщения за часовете по йога от директора на някакво студио, където Мърл заместваше и водеше неделния семинар за напреднали. Нямаше профил във Фейсбук или в друга социална мрежа, Фей не си направи труда да рови из финансовите данни, просто натисна копчето и го задържа, докато чу, че компютърът изключи.

— Кой си ти сега?

— По-добър съм.

Фей отвори най-долното чекмедже на това нощно шкафче. Разни джунджурии, стъклена лула в стил ар деко и найлоново пликче с около, да кажем, четвърт доза марихуана.

Затвори чекмеджето. Помисли си, че Мърл е избрала да живее като изгнаница.

— И всичко това е твоят „по-добър“ план?

— Нищо от това не беше в плана допреди един час.

Дрешникът се стори на Фей… някак разчистен. Имаше празнини между закачалките с поли и рокли, блузи, панталони и сака. Празни места на най-горния рафт. Празни дъски на пода между удобните делови обувки, обаче най-отзад забеляза и три чифта модерни обувки на висок ток, от онези с изкуствените камъни, които навремето можеха да отведат човек от едно бляскаво парти на друго и после до недотам кротък завършен на вечерта.

— Е, ако не съм била част от плана ти, защо ме преследваш?

— Опитвах се да събера смелост за нещо повече от това само да мечтая.

Фей съзнаваше, че не може да претърси спалнята толкова добре, колкото цял опитен екип от „катерички“. Пък и надали се налагаше. Погледът й се плъзна по рафтовете с книги. Докато се възстановяваше в частната болнична стая, Фей избягваше телевизора, окачен над болничното й легло, и предпочиташе контролируемата магия на книгите. Романи, а не томове с факти, които тя знаеше, че са лишени от истината за тайния свят, в който живееше самата тя и в който едва не беше умряла. Сега, докато разглеждаше десетките книги по стените на Мърл, установи, че с малки изключения повечето са романи, и си помисли: „Значи тя търси представи, които те карат да изпиташ нещо истинско, а не сведения за други хора, попаднали заедно с теб в капана, наречен история. Търси бягство. Търси…“

Каквото и да е. Може би Мърл просто обичаше тръпката на хубавата история.

— Това не е мечта, а е на прага да се превърне в кошмар.

— Само това мога да предложа.

Фей пусна мобилния на Мърл в джоба на сакото си. Затвори лаптопа и понесе него и слушалката на стационарния телефон в лявата си ръка.

Баня зад вратата до дрешника. Вана. Фей отвори шкафчето с огледални вратички: ножички за нокти — смъртоносни, но само ако ти провърви и знаеш какво правиш. Още тубички и лосиони. Половин шишенце хапчета по рецепта, които тя разпозна от запасите на Кондора като генеричен антидепресант.

Гласовете от дневната долитаха само като мърморене в тази синя баня.

С пръстите на крака Фей отвори шкафчето под мивката. Тоалетна хартия, други джунджурии. Полички с хавлиени кърпи. Бял халат за баня висеше на кука от задната страна на вратата за банята.

Заобиколи към дневната, където Кондора седеше срещу жената, на която бяха устроили клопка и която все повече заприличваше на невинна жертва.

Мърл забеляза електронните устройства под мишницата на Фей.

— Намерихте ли каквото ви трябва?

Фей остави всичко върху стъклената масичка.

Отвори двете затворени врати в дневната: голям дрешник, сака и палта за всеки сезон, ботуши, възглавница и одеяла на горния рафт, а зад втората врата — малка баня.

Фей свали раничката и черното си палто и ги остави върху телефона и лаптопа на любезната им домакиня. Усети как пистолетът на колана й и резервният пълнител привличат погледа на Мърл. Усети и как очите на притиснатата натясно жена я следват.

Фей седна на другия стол и каза:

— Трябва да разберете положението, в което се намираме.

— Не, не трябва — отговори Мърл. — Трябва само да го преживея.

— Нужно е нещо повече — намеси се Кондора.

Поеми нещата.

— Аз съм федерален агент от ЦРУ, изпратен във Вътрешна сигурност. Кон… Вин… е един от нас, но точните подробности не са ви нужни. Някой проникна в системата и натопи Вин. А сега най-вероятно иска смъртта му. Моята също.

— Повикайте помощ, подкрепление. Спасителен екип. Това е Америка, това са нашите улици.

— Ако се обадим или изпратим имейл, попадаме в системата. Не се знае кой ще ни чуе или ще ни намери пръв. Може и да сме в Америка, обаче улиците са на онзи, който ни принуди да бягаме.

— Да бягаме ли? Ами ако стана от канапето и просто изляза…

— Мърл, съжалявам, но няма да се получи — заяви Фей.

Насочи погледа си на ловец към по-възрастната жена, седнала на черното канапе.

— О, добре — прошепна Мърл. — Разбирам. — Примигна. — Защо непрекъснато го наричате Кон?

Довери се, за да спечелиш доверие.

— Това е секретното му кодово име. Кондор.

— Има ли изобщо някой, който е това, за което се представя? — попита Мърл.

— Той — увери я Фей. — Само че…

Кондора я изпревари:

— Аз съм малко луд. Понякога се отнасям. Виждам привидения. Официално не би трябвало да помня и точно това се опитвам да направя.

— Какво да помниш? — попита Мърл.

— Даа — отговори Кондора.

„Накарай я да се съсредоточи — помисли си Фей, — накарай я да преодолее каквото трябва.“

— Съжаляваме за истинското положение на нещата — каза Фей, — а то е, че засега нямате друг избор, освен да бъдете с нас. Трябва ни скривалище. Всяко друго място е компрометирано. Трябва да решим какво да правим, трябва да си починем. Нахълтахме в живота ви… не заради нещо, което сте направили, а просто защото се сетихме за вас. Съжалявам, но ще продължим така, докато стане възможно да си тръгнем. Молим ви да ни съдействате. Не се опитвайте да известите никого, да изпратите имейл, нищо.

— Разбрах, но наистина… мога да отида на хотел и…

— Не можем да поемем този риск. Не можем да ви пуснем да излезете сама — заяви Фей.

— А на какъв риск ме изложихте току-що?

— Няма да ви лъжа. Имаше… престрелка. Няколко убити.

— Няколко убити?

— Не сме го искали, не можехме да го избегнем.

Мърл поклати глава:

— Убити. Престрелка. А сега ме превръщате в… косвена жертва, случаен пострадал.

— Не, никой не знае къде сме — увери я Фей. — И никой няма да узнае за вас, докато не се върнем при добрите.

— Обещанието ви за нула време отиде от никой на някой — усмихна се съкрушено Мърл на по-младата жена. — Добре е да знам къде се намирам.

— Не знаете — каза Фей. — Ние също. Обаче знаем, че сме тук, знаем, че сте в безопасност, когато сте с нас, и знаем, че сме готови да ви браним с живота си.

— Страхотно обещание за първа среща — примигна Мърл и насочи поглед и към двамата непознати в къщата си. — Това ли искате?

— Честно казано, искаме всичко, което можем да получим.

— О!

Жената огледа дома си. Потръпна. Някак се смали.

И после Фей я видя да вдишва тази нова действителност.

— Сега какво ще правим? — прошепна Мърл.

— Немного — отговори Фей. — Ще се притаим. В безопасност сме, но двамата сме гроги.

— Гладни ли сте? — сви рамене домакинята. — Купувам огромни замразени лазани, пека ги, нарязвам ги и отново ги замразявам на порции за… — отново сви рамене —…за предишното си обичайно ежедневие.

— Вече не е обичайно — каза Фей, — но наистина сме гладни.

— Тогава да се справим с това — каза Мърл. — Може ли да…

С кимване Фей позволи на по-възрастната жена да стане от канапето, да отиде в собствената си кухня, да отвори хладилника и да извади алуминиева тавичка, пълна на три четвърти с лазаня с месо и доматен сос, да я остави на плота…

Мърл застина.

— Боже! — прошепна.

„Започва се“ — помисли си Фей.

— Появявате се тук, съобщавате за убити хора, носите оръжие, а аз…

— Дишай. Просто дишай — нареди й Фей. — Можеш да го направиш.

— Цял живот все това чувам. — Очите на Мърл се отнесоха другаде, не в кухнята, не в този апартамент, не в това време на непознати и пистолети. — Можеш да го направиш. Можеш да го направиш. Не Искаш да го направиш… а Можеш да го направиш.

— Справяте се чудесно — увери я Фей, която беше готова Мърл да откачи, да изпадне в истерия, да запокити алуминиевата тавичка с лазанята в този впримчен между белите стени на кухничката въздух, да хукне към входната врата, да извика съседите, да се разпиши за помощ, за да я чуе някой, който е там.

Жената с дрезгав глас промърмори:

— Ако се справям чудесно, защо съм тук?

Кондора застана на две крачки от Мърл в кухнята. С прошарена коса и все още с черното си кожено яке, впери поглед в жената, която беше проследил, и й каза:

— Тук си заради мен. Последното, което съм искал, е да се окажеш в такова положение. Обаче само теб имам, само теб познавам, ти си единственият ми шанс. Ти си важна.

— Не биваше вчера да ходя да пия кафе — прошепна Мърл.

— Кой знае какво трябва и не трябва? — попита Кондора. — Имаме само онова, което правим в момента.

Мърл стоеше в бялата си кухня и дишаше тежко.

Кондора не я докосваше.

„Ето в какво се забърках — помисли си Фей, — трябва да спася двама непознати, без да ме убият.“

— Останала е малко салата — каза Мърл.

Пет пиукания на микровълновата, тракане на чинии, скърцане на високи столчета по квадратните бели плочки с големината на шахматна дъска до кухненския остров, и ето ги и тях: Мърл, кацнала между печките и плота, Кондора — седнал срещу нея с чиния лазаня, зелена салата и чаша вода, същата храна беше поднесена и на Фей, която седеше на високото столче най-близо до вратата с гръб към нея, но така, че да вижда по-възрастната двойка в кухнята на този апартамент.

В който сме като в капан.

Фей и другарят й в бягството почти бяха приключили с храната, която в друга ситуация вероятно би имала някакъв вкус, когато Мърл попита:

— Какво се случи?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб — отговори Кондора.

— Нима? Неосведомеността се равнява на сигурност? — поклати глава жената. — Не се опитвайте да ми го пробутвате, докато не мога да изляза от собствения си дом.

Фей видя очите на Кондора — изморени, унили, но въпреки това проследиха отрицателното поклащане на главата на заложницата им.

— Какво се случи? — прошепна Мърл.

— Пак ви казвам — въздъхна Фей, — онова, което можем да разкрием…

— Не — прекъсна я тя. — Не говоря за това сега. Какво се случи? Изобщо замисляте ли се за това? Защо сте тук. Защо сте заедно. Какво сте направили. Какво сте мислили, че ще се случи, а така и не се е случило. Кое е малкото, което все още можете да направите. От вас се сипят късчета време, а вие сте се наврели в някаква миша дупка под наем…

Тя поклати глава. Забоде очи в плота и в чашата вода, от която още не беше отпила.

— Вървиш — поде Кондора, — виждаш как витрината на магазин отразява автомобили, други хора, обаче не виждаш своето отражение. И после изведнъж го съзираш, но едва разпознаваш лицето си.

— Що за откачалка си ти? — попита Мърл.

— По-възрастна.

Двамата се засмяха.

Фей забеляза как се е прегърбил Кондора на високото столче. Спомни си за шкафчето с лекарства на заложницата им. Попита своя прошарен колега:

— Носиш ли си лекарствата?

— Не и онези, които ще направят така, че отново да не виждам — отговори той.

От джобовете на ризата си, от черното си кожено яке Кондора извади шишенцата с хапчетата и ги подреди на плота до изцапаната с червен сос чиния от вечерята си.

Фей забеляза как Мърл оглежда етикетите на шишенцата. Как чете названията на хапчетата, които помагаха на Кондора да контролира пикочния си мехур, но също така увеличаваха способността му да… Видя как по-възрастната жена асимилира тази информация, но не можеше да каже какво означава тя за нея.

— Работите в Конгресната библиотека, така ли? — попита Фей.

— Охо! — възкликна Мърл. — Носите оръжие, заключвате вратата, обаче въпреки това ми задавате неизбежния вашингтонски въпрос какво работиш. Интересно, преди двайсет години никой не би ме сметнал за жена, която ще работи в библиотека. А сега вече мога да се пенсионирам. И да си остана заключена тук с малкото, което е останало от нищожния ми живот. — Тя поклати глава: — Извинете, обикновено не си позволявам да ставам такава, обаче… Да, работя в Библиотеката на Конгреса. Във филмовия архив. Гледам стари черно-бели филми. Каталогизирам ги, оценявам ги за предстояща дигитализация на материалите, които ще оцелеят след апокалипсиса: художествена стойност, качество на копието и… Не е важно за вас — сви рамене тя. — Прекарвам дните си, като гледам как на малък бял екран в тъмна стая се разиграват идеите на други хора. Гледам онова, което не съм.

— Като повечето от нас — отбеляза Кондора.

Тя го погледна. Извърна се към Фей:

— Е, как ще се договорите да се измъкнете от тук и да се доберете до мястото, където ще получите желаното? Или поне където ще се доберете живи.

— Не текат големи договорки — отговори Фей.

— Глупости — възрази Мърл, шокирана не по-малко от похитителите си от собствената си разпаленост, от собствената си прямота. — В този град всичко става по силата на взаимосвързани договорености. Правиш каквото трябва, за да убедиш хората на власт да ти позволят да получиш каквото можеш.

— Не е само това — отбеляза Кондора.

— Не ми говори така — сряза го тя. — Прекарах дванайсет години на Хълма, в администрацията на конгресмен, бях офис мениджър на сенатор. Разбрах, че всичко се свежда до властта и до това какво можеш да получиш с нея.

— Още не сме стигнали дотам — каза Фей.

Мърл кимна към мъжа с прошарената коса, който седеше прегърбен на столчето в кухнята й.

— Докъде мислите, че ще ви докара той?

— Той може да ви изненада — обади се Кондора.

— Засега да — съгласи се Мърл. — Обаче няма да ти казвам Вин — додаде. — Нито Кондор.

Фей го видя да се усмихва, но с усилие, изтощено.

— Човече, трябва да се измиеш! — осведоми го Мърл, защото Вин вонеше на пот, на барут и по лицето и китките му имаше лепкави кафеникави петна.

— Преди всичко се нуждаем от сън — каза Фей. — Ти също.

Мърл се обърна с гръб към шпионите, докато слагаше мръсните съдове в мивката.

Фей каза на гърба на заложницата им:

— Ето какви са вариантите.

Варианти — ама че приглушена прямота.

— Най-добрият е да го наврем под душа, да го натъпчем с хапчетата, които си носи…

— Аз съм тук — обади се Кондора, — още съм тук.

— И искаме да останеш — увери го Фей. — Обаче ако не се наспиш както трябва… Вариантът е леглото — продължи тя. — И той в него, както си му е редът. Може и да му сложим матрака на пода. Аз ще спя на канапето — не е достатъчно голямо за него, за да се опъне удобно, а ако получи крампи…

— Ами аз? — обърна се Мърл.

— Вие сте в спалнята си — каза Фей. — Не искаме да ви лишаваме от нея.

— Пък и така още една врата ще ме дели от изхода.

— Ще е по-безопасно.

— О, със сигурност. — Мърл сви рамене. — Нека той да спи на леглото. Аз мога да спя на пода или… или до него.

— Аз няма да съм на себе си, нищо няма да разбера — увери я Кондора.

— Добре, както и да е — каза Фей. — Кондор… Вин, остави пистолета си тук, при мен.

— За всеки случай? — попита Мърл. — На какво? Или на кого? На мен?

Фей помогна на Кондора да свали от колана си кобура. Мърл видя как Фей го попита какви хапчета трябва да вземе след душа, сложи му ги в чашка, подаде му я и тикна чаша вода в другата му ръка.

— Имате ли някаква дреха, с която той може да спи? — попита тя Мърл.

— Ще се намери нещо — вдигна рамене жената.

— Благодарихме ли ти? — попита Кондора, но преди Мърл да успее да отговори, той поклати глава: — Само благодаря не е достатъчно.

Кондора се затътри към банята.

Фей попречи на Мърл да го последва с едно докосване по ръката.

Тя не се сепна, не се възпротиви, но…

Чакаше, усещаше, не беше обучена, просто… умна.

— Не знам как, но той е ключът към това да се измъкнем оттук — обясни Фей. — Всички ние. Затова трябва да го поддържаме във форма, доколкото можем. Моля ви да го наглеждате. Ако отпадне още, ако започне да декомпенсира…

— Да декомпенсира ли? Какво изобщо компенсира?

— Направете каквото можете, постарайте се да знам какво се случва с него.

— И да не докосвам пистолета му, нали? — усмихна се Мърл. — А, да, вие го взехте.

Фей забеляза как в сините очи проблесна напористият нрав от онази снимка на стълбите на Капитолия, макар и само за миг, макар и само като спомен за онова, което е било.

Мърл влезе в спалнята и дръпна бялата врата зад гърба си, щрак.

Преди Фей да премине в режим за сън на черното канапе, легнала така, че да скочи будна и с лице към входната врата, сложила своя глок и пистолета на Кондора на ниската масичка, тя използва малката баня до дневната, взе от шкафчето там конец за зъби, завърза го и го изпъна между бравата на затворената врата на банята и висока чаша за вода върху кухненския плот. Запречи входната врата с един от черните въртящи се столове в дневната, но знаеше, че така ще забави евентуалното нахлуване на спецекип само със секунда, може би две.

Но секунда, може би две…

За секунда, може би две, след като потопи кухнята в мрак, но преди да изгаси лампата в дневната, Фей се взря в бялата врата на спалнята, в затворената бяла врата.