Последните дни на Кондора

31

"...някого днес ще съсипя… “

Ричард Томпсън, „Толкова ми е хубаво“

Караш открадната кола натам, където тя трябва да стигне. Механичен женски глас от мобилния телефон те уверява в това.

След петнайсет метра… завийте надясно.

От последните седем места, намерени от този телефон, пет са бензиностанции близо до рампи край околовръстното шосе.

Шестият адрес е на скривалището, откъдето Кондора открадна тази кола.

Където беше Мърл.

Би трябвало това да е седмото място.

Познати улици.

Не беше сигурен, че помни къде се намира или откога, или просто беше ходил в толкова много американски покрайнини, че сега всички му изглеждаха еднакви. Със сигурност нищо край прозорците на тази кола не показваше географска или културна индивидуалност, характерна самоличност, разпознаваем признак, че този „град“ заема характерна територия покрай скоростните шосета към централите на ЦРУ на Пентагона. На Националната агенция за сигурност, централата на ФБР, комплекс „Зед“.

Някога тези улици приютяваха болница за ветерани към комплекса на „Уолтър Рийд“ — според слуховете, психиатрия, — но тя беше закрита, както и построеният през петдесетте години комплекс, подобен на замък, чиито две сгради бяха оградени със сива циментова стена с парапети, които приличаха на местна мошеническа версия на онова, което тогава беше съвършено нов футуристичен магнит за пари, наречен „Дисниленд“.

Железопътни релси се плъзнаха покрай погледа на Кондора, стоманени релси, заради които му се стори, че е чул самотна свирка на влак.

Край с халюцинациите.

Придържай се към тази действителност.

Към гробището, покрай което го насочи да мине механичният женски глас.

Навсякъде е пълно с градини на мъртвите.

Жабката на откраднатата кола, която караше, миришеше на газ.

Разбери какво е.

Мина покрай стари къщи, някои разкривени, някои ремонтирани от последното поколение обнадеждени родители с деца, затова имаше детска площадка, поредните празни люлки. Предни веранди, долнопробен жилищен комплекс, бивш мотел с бледозелена мазилка. Морави към улицата. Огромни разстояния между къщите. Трудно можеш да чуеш какво става у съседите.

— Наближаваме местоназначението… Трийсет метра отляво.

Той паркира колата до тротоара от отсрещната страна на улицата, на половин пресечка от местоназначението.

Приличаше на провинциална къща от филм на ужасите, забравена от разрасналата се край нея столица. Два етажа, вероятно три спални горе, долу трапезария, кабинет, сигурно вестибюл, кухня, баня. Най-вероятно мазе за котелното, или каквото е там.

Изглеждаше почти като истински дом.

Докато не я огледаш по-внимателно.

Забеляза, че черната метална ограда около двойния имот е доста висока, за да отблъсква недружелюбно желаещите да прескочат. Забеляза, че макар къщата с бяла олющена боя да се нуждаеше от пребоядисване, цялата постройка някак блестеше, имаше някакво отразяващо лустро, каквото не можеш да купиш от никой магазин. И прозорците на първия етаж: не бяха просто матирани, защото искряха в меко синьо и на слънце, и на лунна светлина, пропускаха вътре светлината, но не и погледа, отваряха видимост навън, но не и навътре. Стъклото им беше дебело, много по-яко от мускулите на някой хулиган, който би го замерил с камък. Двете врати на предния портал не изглеждаха по-внушителни от други врати, покрай които минаваш в който и да е бранещ себе си от престъпността американски квартал, но изглеждаха…

Е, изглеждаха това, което виждаш в тях.

Другото, което Кондора видя, го убеди, че механичният женски глас не беше сбъркал, когато го доведе тук. На благоразумно разстояние от къщата имаше барака, два пъти по-голяма от кафявия микробус от сутринта. Макар да не виждаше дебели черни кабели между бараката и къщата, Кондора знаеше, че в заземената барака без прозорци има генератор за спешни случаи над подземен резервоар с гориво точно както знаеше, че стъклените правоъгълници на покрива на къщата, почти невидими зад стратегически засадените дървета, са слънчеви батерии — за всеки случай или тъкмо защото. Освен това нямаше грешка, една… не, три сателитни чинии сред фронтоните на покрива над прозорците на горния етаж, където спалните очакваха сладостни да, да, да.

На покритата с чакъл алея беше паркиран американски седан на девет години и целият на вдлъбнатини.

Колата изглеждаше така, сякаш рядко вижда път за дълго.

Тръгваме, когато вие там сте готови.

Тук: Ниво нула.

Кондора прошепна като филмов режисьор: „Екшън!“

Отвори вратата на откраднатата кола и излезе на улицата.

Знаеше, че охранителните камери го следят как се приближава към къщата.

Не се притесни особено: можеха да го убият още докато приближаваше с колата.

Обзалагам се, че всички значки и хора на Тайни операции са изпратени някъде далеч от тук.

Въпреки това, след като вдигна резето на портата на черната метална ограда и тръгна по чакълестата пътека към предната веранда, дланта му обхвана пистолета.

Ако не носиш цветя…

Пръстите на лявата му ръка докоснаха дръжката на алуминиевата допълнителна врата.

Не го хвана ток.

Под обувките му не зейна капан, който да го погълне в дълъг полет надолу.

Не се разнесе вой на аларма.

Алуминиевата врата изскърца, когато я отвори. Той обхвана месинговата топка на вътрешната врата… която се завъртя, отвори вратата.

На верандата долетя полъх от бензин.

И тогава с бързината и плавността, на която беше способен един съсипан шейсетинагодишен мъж, Кондора се втурна в къщата, влетя в дългия преден коридор, гърбът му затвори входната врата, пистолетът му се завъртя наляво, надясно и се насочи към стълбите за втория етаж.

На закачалките на стената в коридора висеше дъждобран, парка, изпратена в пенсия от все по-меките и безснежни зими, избеляла (но не бонбоненорозова) блуза с качулка и късо модерно кафяво кожено палто на нюйоркски дизайнер.

Няколко охранителни камери те показват как стоиш приведен там, с черно кожено яке и пистолет.

До стената в коридора имаше две двайсетлитрови туби, на които пишеше „бензин“.

Прокрадна се дебнешком по коридора.

Огледа обстановката над дулото на пистолета.

Кафяви подове от твърдо дърво, издраскани, но поддържани чисти от тайния екип чистачи от комплекса на НАС недалеч във форт Мийд, който нямаше никаква представа защо се качват във фалшиви фирмени микробуси и отиват близо до Вашингтон да чистят някаква частна къща. Знаеха обаче какво наказание ги очаква, ако обсъждат тази си работа съгласно Закона за шпионажа от 1917 година — вероятно смъртно наказание, сигурно без съдебен процес.

Стените бяха боядисани в успокояващо кремаво.

Точно пред него, в края на дългия десет крачки коридор и преди стълбите за втория етаж стените се разтваряха, таванът се извиваше в арки, които в обикновена къща биха водили към трапезарията вдясно например, а отляво би се намирала дневната, холът, семейната стая — както и да я наречете, тук такава нямаше.

Кондора остана с гръб към стената, докато се придвижваше към отворените стаи.

Какво видя в стаята отдясно: бяла дъска от двайсети век — избърсана, картотеки, купчини с компютърни дискове, централни процесори или интернет сървъри.

Две туби за бензин от времето на Виетнамската война клечаха до тези кибероби.

Кондора хвана тежкия си пистолет с две ръце и свити лакти, така че оръжието, служило на Америка повече от сто години, да сочи към тавана. Студеното черно дуло се изви нагоре по средната линия на лицето му, очите му гледаха над отвора на стоманения цилиндър, усети миризмата на смазочно масло и на изстреляни куршуми, тежкия мирис на метал достатъчно близо, че да ги докосне с устни, докато стискаше дебелата дръжка с две ръце и извит около спусъка пръст.

Сега или никога.

Скочи в стаята, която би могла да бъде дневна… и насочи четирийсет и петкалибровото оръжие.

Към нея.

Тя седеше в извивката на едно бъбрековидно бюро с тъчскрийн.

Плоската повърхност беше извита нагоре към очите и ръцете й с яркочервен лак, но клавиатура нямаше. Когато, както в този момент, тъчскрийнът беше в режим на почивка, той не ставаше тъмен, а по-скоро прозрачен, и Кондора забеляза, че в нейното почти празно бюро имаше двуостра кама.

Нож за писма на бюро, на което няма нито една хартийка.

Косата й приличаше на ръждива стомана, осеяна със сребристи нишки и извита от двете страни на лицето й, но… често беше разрошена, за разлика от днес, когато беше сресана и червена. Кожата й беше бледа. Тъмносинята дреха, с която беше облечена, беше по-скоро делова рокля, отворена на шията, вталена, с удобна пола, която знаеше как да я обгръща и да се повдига над коляното, за да излага на показ краката й в черни чорапи. От откритата арка на стаята, където Кондора стоеше, насочил пистолета си към нея, той не виждаше дали тя все още има лунички, обаче времето никога не би допуснало тя да изгуби бръчиците от смях по лицето си, високите скули, ясно очертаната челюст, пламтящите сини очи. Усмивката й представляваше прясно разрязана цепка от среднощно алено.

Беше се издокарала за случая.

За теб.

Всяка велика стратегия започва с отвличане на вниманието.

Гласът й прозвуча като силен тенор.

Можеше да станеш рокзвезда, беше й казал веднъж. А тя се беше усмихнала.

Тук и сега думите, изречени от усмивката й, гласяха:

— Винаги си искал голям пистолет.

— Получих каквото искам.

— Дано да е достатъчно.

Нищо върху бюрото й, освен камата на поне петнайсет сантиметра от ръката й. Огледа стаята, стените — лавици, книги, изложени като антики, артефакти или пък бяха сувенири, най-вероятно и двете, а оръжие… Не се виждаха оръжия.

Тубите с бензин покрай стената от онези призрачни сини прозорци.

— Значи така изглеждаш на стари години. Мислех, че ще си имаш коса — каза тя.

— Някои неща трябва да си отидат.

— Някои неща се връщат.

Завъртя се наляво, завъртя се надясно, описа пълен кръг и светът се завъртя покрай дулото му, после той отново го насочи към нея. Тя не беше помръднала. Гледаше право в него.

— Сами сме, хлапе.

— Вече никой не е хлапе.

— Сега да не ми се правиш на отговорен? На зрял човек? На… разумен човек?

— Повече, отколкото бях преди.

— Това ще бъде ли проблем?

— Ти така смяташ — отговори Кондора. — Затова се опита да ме убиеш.

— Бъди честен — операцията целеше да те настани някъде, където ще си в безопасност, където ще се грижат за теб и няма да си изложен на стрес. Убийствата започнаха чак след като ти прецака програмата. Пък и признай си откровено — продължи тя, — ти никога ли не си допускал грешка?

Кондора се взираше в нея.

Свали пистолета, вече не я държеше на прицел.

Прибра го в кобура.

Усети как сърцето му блъска в гърдите.

— Не си дошъл, за да ме убиеш — каза тя.

— Не съм дошъл и за да умра.

— Защо дойде?

Той си пое глътка въздух, после още една и едва тогава отговори:

— Ти знаеше, че ще дойда.

— Данните ти са из цялото киберпространство.

— Ти още преди знаеше, че ще дойда — каза той. — Затова си повишила индекса ми на точност при стрелба.

— Като виждам как се появяваш, явно съм била права.

— Самоосъществило се пророчество.

— Ако човек не може сам да се осъществи, кой ще го направи вместо него?

Кондора се намръщи:

— Не мога да разбера защо вършиш тези глупости, замаяна си от властта, или и ти си откачила, или програмата просто те е погълнала с възможностите си.

— На теб какво ти пука?

— Заради някога.

— Заради някога.

— Признание — каза тя. — Изглеждаш добре на материалите от охранителната камера. Нямам нищо против голата ти глава, но те харесвам, какъвто си всъщност. — Удостои го с алената усмивка. — Онази жена, Мърл — тя ли е заместницата ми?

— Тя никога не е била повишен колега. Конфликт на интереси. Или каквото там бяхме с теб.

— Била е твой съзаклятник. Сътрудник.

— Беше човек, на когото му пукаше.

— …и който не успя да се отдръпне от пътя на Кондора. Мъртва ли е? Не съм поглеждала.

— Няма какво да гледаш там.

— Ами ти? — О, тази усмивка, която те познава добре.

Която те познаваше добре.

Кондора се премести наляво — нейното дясно, тя е деснячка, ако замахне с камата или използва друго оръжие, ще предпочете да го направи с дясната си ръка, която е върху гладкото и празно бюро.

— Защо не избяга? — попита той. — Десет потраквания по клавиатурата и можеше да изчезнеш в някой курорт за богати вдовици на плажовете на някое луксозно море.

— Защо да ходя някъде, след като тук мога да съм навсякъде?

— Времето и пространството не са само илюзия.

— Зависи от данните ти. Освен това може би съм чакала теб.

— Защо?

— Всеки се нуждае от човек, с когото може да разговаря. Животът е повик и отклик.

— И какво искаш от мен? Сега.

— Искам онова, което мога да получа. По един или друг начин ще ми го дадеш.

— Ами това… — кимна той към дигиталния й портал към света.

— Каквото и да направя аз… ние… то ще е промяна, която те ще приемат.

— Тези хора не се ли притесняват? Не им ли се повдига от X? Затова ли изведнъж се превърнах в непосредствена заплаха, защото ако в цялата тази бъркотия аз върна здравия си разум…

— Хората винаги се притесняват. Затова имат мен. И теб.

— Заедно.

— Отново — сви рамене тя. — Контролът открай време е твърде сложно нещо за сам човек. Ние направихме така, че да се получи. Едно ново „ние“ може да се окаже забавно. И, разбира се, жизненоважно.

— А тубите с бензин?

— Аз съм предпазливо момиче.

— И ако не успееш да контролираш нещата, тогава…

— Защо да искам това за някого?

— Освен мен.

— Или нас — усмихна се тя.

— Или може би ние за известно време. Не се лишаваш от нито един вариант. Готова си за рестарт.

— Моят живот е цел, посветен е на онова, което е важно, което трябва да бъде сторено.

— Разпъването на онзи агент на моята…

— Той беше нещо още по-долно от некомпетентен задник и пияница. Продаваше информация за източници и методи на частен предприемач. Глупакът си мислеше, че просто припечелва от нещо, което частният сектор така или иначе ще получи след пет години. Беше адски слаб агент, дори не разбра, че клиентите му са фасада, зад която се крие терористична организация.

— Значи го елиминираш и използваш случилото се, за да натопиш мен — с един куршум два заека. А защо уби онзи тип Крис? Мърл? Защо стовари всичко върху Фей!

— Те не са просто имена.

— Да, те са хора — съгласи се Кондора.

— Те са данни с причина и следствие. Може би матрицата за изчисление на нивото на заплаха малко е излязла от контрол, но чия е вината?

— На този, който ги е превърнал в избор между нули и единици — поклати глава Кондора. — Не съм аз.

— Нима? Или те са последица от нещо, което ти създаде, което ти стори!

— Ти пое нещата от мен.

— Когато ти се срина, аз бях там. Ти ме постави там. Тук. И ти знаеш, че е истина онова, което правя аз, което прави X, което ти направи — ако не го направим ние, ще го направят на нас. Възпираме най-голямото зло, което съществува, преди то да стане реално.

Тя се размърда на стола си, без да откъсва поглед от теб, докато ти заобиколи бюрото й.

И каза като дете:

— Най-сетне правя онова, което ти искаше да правя.

Туби с бензин, оръжия, кама, тайни копчета — какво оръжие?

— И ето, че ти си тук — отбеляза тя. — Но вместо да си непредсказуемата откачалка, каквато и двамата знаем, че си, ти се държиш според прогнозите на данните. Само че този път изглежда наистина имаш шанс да унищожиш и да деактивираш, което не успя да направиш последния път, когато полудя. Сега луд ли си?

— Кой знае — отговори той. — Ами ти?

— На кого му пука! — въздъхна тя. — Самотна съм. Но ти го знаеш. Затова ме вербува.

— Не — възрази той. — Ти беше най-добрата сред момичетата скаути. Най-добрата от всички жени анализатори в ЦРУ, които пипнаха Бен Ладен, след като ти дойде да работиш за мен.

— Може би — отстъпи донякъде тя. Найлоновите чорапи изпращяха от статично електричество, когато тя скръсти крака, тъмната им гладкост се подаде под полата й, божичко, сложила е черния колан за жартиери и жената каза: — Беше толкова трогателно… колко усърдно се постара да направиш така, че краката ми да нямат значение.

Вече заобиколи края на бюрото. Достатъчно близо, за да се хвърли. Да я сграбчи. Застана от дясната й страна. Тя гледаше право напред, но онова, което гледаше, човекът, когото виждаше, беше ти.

Камата лежеше върху плексигласовата повърхност на бюрото й. Той плъзна пръстите си напред. Погали лъскавото острие. Ръката й до камата трепна.

Парфюм, тя ухаеше на разцъфващи цветя и мечти от списанията.

— Ами сега? — попита той и застана зад стола й.

Вече беше зад нея, уханието на косата й, тъмните корени, които трябва да боядисва, кой добър шпионин не го прави, тънката златна верижка лежеше върху деколтето от бяла плът под гърлото й, а висулката беше по-надолу, където той не я виждаше, но знаеше, че тя държи там амулет, подарен от жена, попаднала и прекършена в бежански лагер в Дарфур.

Тя отказа да се разплаче, когато ти разказа тази история.

Обединяват ни песните на нашето време.

— Вече си тук — каза тя на мъжа, изправил се зад нея.

Не го погледна. Остави го да стои там, сякаш нямаше значение, сякаш беше добре.

Кондора плъзна пръсти по гърба на високия черен кожен стол, на който тя седеше пред извитото си бюро с тъчскрийн повърхност, каквото гражданите, платили за него, щяха да видят чак след години. Усети как кожата поддава под драскащите му пръсти, зачуди се дали тя усеща натиска им по гърба си, как мачкат плътта й около лентата на сутиена. Ако носеше сутиен.

После премина от страната на сърцето й.

Тя вдигна поглед — сини очи и блага приканваща усмивка.

Видя го да разглежда техническото чудо на бюрото й.

Знаеше, че той говори за тъчскрийна, благодарение на който беше толкова лесно да пазиш света, че и шестокласник би се справил.

— Май винаги сме изостанали с един ъпгрейд.

— Представи си как се чувствам аз — каза тя.

И той си представи.

— В края на краищата — рече тя, — аз съм тук малко по-дълго от теб.

Извърна слабото си клиновидно лице към мъжа, приведен над бюрото й. Бавно — съвсем бавно — вдигна лявата си ръка, за да отметне кичура червена коса, паднал над небесните й очи.

— По-интересно е да си по-възрастен — каза. — Радвам се, че никога не си имал против.

Той вдигна ръката си без пистолета. Обърна дланта към наклонения екран на десктопа.

— Така ли? — попита.

Усети енергията чи в промяната й още докато екранът пред дясната му длан светна от човешката топлина. Напрежението рукна от нея, когато тя проточи врат, за да вижда по-ясно над ръката му, която си бе припомнила как да удари плътта й.

Кондора нанесе карате удар в гърлото й.

Червената й глава отскочи от облегалката на черния кожен стол.

Сграбчи главата и брадичката й и рязко завърти!

Той чу как вратът й се прекърши и я пусна, пусна я, отдръпна се олюлявайки се от стола.

Беше го сторил. Не беше възложил на друг. Не го направи, защото е част от някаква програма. Беше проявил почтената човечност, смелостта да направи този избор.

Онова, което е най-ефективно.

Кой друг, ако не ти.

Кондора залитна заднишком. Удари се в стената, пистолетът му издрънча. Левият му крак блъсна нещо, което затрептя — двайсетлитровата туба с бензин.

Бяха из цялата къща. Докарани тук с колата, паркирана отпред, от някой боец, от някой безименен амбициозен герой. Онова, което беше останало от мъртвите динозаври, сега чакаше във военновременни туби и съвършено нови червени пластмасови съдове да бъде изплискано, излято и катурнато върху тази сплав от най-умните прояви, на които сме способни.

В съзнанието му — тътнещо кълбо от оранжеви пламъци и черен пушек.

Пистолетът някак отново се озова в ръката му.

Вдигна го и се замисли.

Чу: Остана ли кого да застреляш?