Последните дни на Кондора

3

„…провалена американска мечта“

Брус Спрингстийн, „Родени да бягаме“

Ето така живееш и умираш.

Отговаряш на почукването на входната си врата.

Тюркоазената плоскост се отвори със замах под напора на света отвън и те изпълниха зрителното му поле.

Жена, застанала на входната площадка.

Мъж, щръкнал насред миниатюрния преден двор от пръст и камък, ограден с черна метална ограда.

Ако това е операция „бум-тряс“, тя е стрелецът.

Жената обаче само си стоеше на предната веранда и го гледаше със зелените си очи.

Да кажем, трийсетгодишна, може би по-възрастна. С разкопчано черно палто. Красива, но може и да не я забележиш сред тълпата. Кестенявата й коса бе достатъчно дълга, за да е модерна, но не толкова, че да я сграбчиш лесно. Овално лице със смесения етнически облик на съвременна Америка. Нос, който изглеждаше като натаманен над още ненарисувани устни. Раменете й бяха изпънати по войнишки. Ръцете й висяха отстрани на тялото с разтворени длани, а дясната направо пулсираше — ръка за стрелба. Никакви пръстени. Тъмен панталон. Удобни черни обувки за тичане или за бърз ритник.

Жената чакаше в залеза, който ухаеше на дъжд по градските улици.

Най-трудното нещо.

Очакването.

На подходящия момент. На правилния ход. На появата на мишената.

Мъжът, нейното подкрепление, се прокашля. Изглежда познат… По-възрастен от нея, към петдесетте, оплешивяващ бял тип. Една камара мускули под светлокафявия дъждобран. Сребристо метално куфарче в лявата ръка, а дясната висеше с отворена длан до тялото му. Заел беше позиция като подкрепление — имаше видимост покрай нея към онзи, който отвори тюркоазената врата или се появи пред предните прозорци, обаче се прокашля началнически или пък…

Застанала на черната метална площадка пред къщата, жената попита:

— Как си?

„Кажи й истината!“

— Не знам.

— Може ли да влезем?

Подкреплението й додаде:

— Не може да откажеш.

— Мога, но какъв е смисълът? — Влезе заднишком в дневната.

Те го последваха. Мъжът със светлокафявия дъждобран затвори вратата за света навън.

Усмивката й лъжеше:

— Мамка му, дано да сме спипали когото трябва. Как се казваш?

— Винаги съм мразел рожденото си име — Роналд. Май известно време се казвах Джо. Понякога си мисля, че се казвам и иначе, например Раул, Ник, Жак и странно защо — Син Шоу.

Плешивият се обади:

— Наричай го…

Питър! Плешивото й подкрепление се казваше Питър!

— …Кондора.

Ето.

Мъжът с прошарената коса рече:

— Провървя ми.

— Защо? — попита тя.

— Защото Управлението върти кодовите имена. По-рано Кондора беше Франк Стърджис, крадец от Уотъргейт. После аз. Навремето с кодово име се чувствах като двама човека. Единият си беше обикновеният ми „аз“, а другият приличаше на филмова версия на собствения ти живот, в която си по-красив, по-умен и спечелваш подходящото момиче. Докато бях в затвора, кодовото ми име отиде при друг. Нещо се случило с онзи тип. Не ми казват какво, но сега пак ме кръстиха Кондор.

— Сега, тук — настоя тя. — Как е работното ти име?

— Вин.

— Защо Вин?

— От „Великолепната седморка“. Стив Маккуин изпълняваше ролята. Като ще съм измислица, поне да съм готина измислица.

— Аз се казвам Фей Дозиър. Как искаш да ти викам? Кондор или Вин?

— Ти избирай.

Плешивият Питър остави куфарчето си на пода и извади айпад изпод дъждобрана си.

— Помниш ли процедурата?

— Ти направи първата ми атестация у дома, след като отново бях внедрен.

— И тогава ли беше такъв чаровник? — попита Фей.

— Имаше повече коса.

— И тогава си бях плешив… няма значение.

Фей долови веселата искрица в усмивката на Кондора, наричан още Вин.

Питър нареди на мъжа с прошарената коса:

— Събуй си обувките и притисни пети и глава към голата стена до готиното си радио.

Стъпалата с черни чорапи се притискат към дървения под. Постарай се да не те спипат, че прегъваш колене или отпускаш бедра, направи се на по-дребен — имаш този шанс без обувки. Тухлената стена стърже черепа ти.

Плешивият Питър вдига айпада и сканира мъжа, притиснал гръб към стената.

— Задръж така — нарежда Питър. — Изчисления по десетичната мерна система и…

Айпадът засне снимката шумно — ЩРАК!

— Обърни се надясно — нареди Питър. — Към радиото.

— Значи обичаш да слушаш радио? — попита Фей. — Държавната станция или новините?

ЩРАК!

— Имам късмет. Мога да си позволя радио, което хваща повече станции от сателитите.

— Кажи й за клонгите. — Гласът на плешивия мъж с айпада прозвуча презрително. — Послания от открития космос. И се обърни с другото рамо към стената.

— Тя знае.

— Не, не знам.

— Разбира се, че знаеш. Намираш се някъде, правиш нещо или си мислиш нещо. Например караш кола. Прозвучава песен и попада в десетката с оглед на случващото се на човека, който си в този момент. Вселената ти изпраща най-подходящия саундтрак, посланието е същинско откровение и усещането е съвършено… да!

ЩРАК!

— Ето това е клонг. Не обичам новините по радиото — някой невидим да ми обяснява кое какво е. Те не са клонг. Мелодиите от космоса ми показват разни неща, обясняват какво би могло да бъде, споделят нещо за мен самия, за нас. Приличат на поезия. На филм или на роман.

— Обаче част от радиопредаванията са свързани с действителния ти живот — възрази тя.

— Да.

— Той не чува гласове, а получава клонги — промърмори Питър.

— Какво ти помага да осмислиш всичко това? — попита Кондор.

— На мен ли? — вдигна Питър айпада. — Изпълнявам програмата.

— Проблеми в работата? — попита жената Вин.

— Ходя. Върша каквото трябва. Прибирам се.

— Просто за сведение, няма данни за оплаквания — осведоми го тя.

— Обаче въпреки това сте тук. Харесвате ли си работата? — попита усмихнат.

— Повече от други.

— Повече от други хора или повече от други неща, които сте вършили?

— Да. — Тя се запъти към кухнята.

Плешивият Питър забоде поглед в стената, по която бяха накачени статии от вестници и снимки, откъснати цветни илюстрации от списания за изкуство, стихове и абзаци от книги, предназначени за пещта, отрязани с ножица парчета от обложки на грамофонни плочи и листовки с текстовете на песни от този не съвсем мъртъв музикален носител. Вдигна айпада.

ЩРАК! Плъзна го по стената. ЩРАК!

Добре! Всичко е наред, най-обикновена рутинна проверка. Стената със смахнатия колаж. Странна приумица. Предвидима като по учебник. Нищо интригуващо. Нищо, което си струва да анализираш.

Обуй си обувките, тръгвай след нея!

Фей надникна в хладилника в кухнята.

— Мляко, дано да е прясно. Портокалов сок, добре. Стиропорени кутии с остатъци, масло. Ванилово кисело мляко — за зърнената закуска върху хладилника ли? Боровинки. Хлябът ти е стар. Нещо против да изхвърля тези кутии с бял ориз? Явно често ядеш китайско.

— Всички го правим.

Тя се взря през решетката на задната врата към дървената платформа.

— Изглеждаш в добра форма — отбеляза.

Виждаш как плочките на пода стремително се приближават към лицето ти, после отново рязко се отдалечаваш от тях. Ръцете ти парят. Серии лицеви опори, докато си в затвора.

А после в дневната, където предстои ударът, Виктор се приближава и казва: „Важен е коренът, не мускулите. Сърцевината, не юмрукът. “

Фей, ако това не е просто служебното й име, навежда глава към оградената задна площадка зад решетката и пита с неподправено любопитство:

— Там ли правиш тай чи?

— Там правя движенията. А практикувам тай чи непрекъснато.

— И сега ли?

Разтвори пред нея бездната на без отговор.

— Заведи ме горе… Не, след теб.

Минаха покрай Питър, запътил се към кухнята за поредното ЩРАК!

— Винаги ли си оправяш леглото? — попита тя, след като надникна в разхвърляната стая на втория етаж и продължи към спалнята с месинговото легло, където сънищата го понасяха на крилете си.

— Че кой да ми го оправя? — сви рамене той. — Затворническо правило. Симптом.

Тя погледна окачените в дрешника дрехи. Питър щеше да снима и тях.

След това го повече към банята. Синя хавлия, преметната през душа. Вдигната седалка на тоалетната, Фей отвори огледалната вратичка на шкафчето над мивката.

— Мили боже!

Върху двете рафтчета на шкафчето като взводове храбри войници бяха подредени бурканчета с хапчета по рецепта. С етикети, завършващи на „-зими“ и на, — мин“. Лекарства, чиито названия съдържат много „кс“. Хапчетата, които прочистват запушените заради холестерола артерии. Сини хапчета. Бели хапчета. Хапчета с форма на футболни топки. Желирани хапчета. Твърди и кръгли жълти хапчета. Зелени топчета.

Тя посочи към едно от шишенцата, отпуснати с рецепта:

— Според телевизионната реклама това лекарство е за мъж и жена, които седят голи във вана по залез-слънце.

— Дневната доза е и за мъже с… известни проблеми със задържането.

— Нима? — изгледа го Фей. — Как се казва тя?

— Няма никаква „тя“.

— Или той, не знам…

— Романтиката не е лесна работа, не става само с хапче.

— На мен ли го казваш. — Погледът й омекна. — Ако сега нямаш никоя, коя ти беше последната?

Нацупени алени устни: „Ш-ш-шт“.

— Не съм сигурен.

— Има и други лекарства за мъже, на които се налага често да отскачат до тоалетната. Явно лекарите искат да ти осигурят най-доброто.

— Сигурно това е причината.

Тя го погледна. После отмести очи към армията от лекарства. Разгледа схемата, залепена от вътрешната страна на вратичката на шкафчето:

— Тринайсет хапчета дневно.

— Всеки трябва да се надруса. — Взря се в нея — макар да беше толкова млада, тя позна цитата от Боб Дилън.

— Има ли болест, от която не те лекуват?

— От рак и други подобни убийци.

— Често ли мислиш за убийци?

— Сериозно ли? Ти ми задаваш този въпрос?

Питър изтрополи по стълбите пред банята.

— Каква е диагнозата? — попита тя.

— Посттравматичен стрес. Параноидна шизофрения. Делюзии. Отчуждение. Тревожност. Депресия. Периодична темпорална дисфункция. Неустойчиво личностно интегриране.

— Което ще рече?

— Нещо от сорта на това, че сякаш съм във филм. Непрекъснато се губя. Не помня. Хапчетата, програмата, теб: всичко това ми помага да забравя и да продължа напред.

— И получава ли се?

— Получавам проблясъци. Сънища. Призраци. Обаче функционирам. В релси съм.

Чуха Питър да влиза в разхвърляната задна стаичка, за да снима съдържанието й.

— Имената се носят безцелно — каза й Кондор, каза й Вин. — Като Кевин Пауъл. Мога да ти кажа как е умрял, но кой е бил… представа си нямам. Помня Виктор и четирима други приятели, затворени заедно с мен в тайната лудница на ЦРУ, но не и първия си шеф в Управлението. Помня, че четях книги за нещо, наречено Секция 9, Отдел 17, където се случи нещо, за което не мога да мисля… не ме карай да мисля за това, не ме карай…

Бялото петно секна, когато излязох миналата година. Случилото се преди това… Помня първата жена, която ми се показа гола и която не убих. Понякога, когато си помисля за убийство, ми замирисва на мъжка тоалетна. Помня пресечки в Бейрут. Барове в Амстердам. Летища в джунглата. Вечеря в Бруклин. Магистралите на Лос Анджелис. Как ме простреляха. Как отвърнах на изстрелите. Как да ти счупя врата. Десетичната система на Дюи. Събитието, на което се дължат левите убеждения на Дашиъл Хамет. Как лежа, смея се и по тила ми пробягват тръпки, докато крача по някоя улица в града, чието име не помня, обаче помня, че любимото ми оръжие е автоматичен „Колт“ 1911, четирийсет и пети калибър.

— Напоследък да са настъпили някакви промени?

Излъжи.

— Непрекъснато е едно и също. Добре съм, стига да си вземам опиатите.

— Лекарствата — поправи го тя.

— Не трябва ли от лекарствата да ти става по-добре?

Тя сви рамене. Обаче въпросът му я накара да отвърне с усмивка на неговата.

— Според диагнозата за мен е най-добре да не знам онова, което не знам, че не знам.

— Обаче знаеш кое е действително.

— Щом казваш. Знам, че действително съм тук или действително съм на работа. Обаче понякога…

— Понякога седя на пейка в парка. Синьо небе, дървета, зелена трева. Никакви звуци… или може би само някакво свистене. Мирише на човешка пот. В скута си държа лаптоп. На него гледам онова, което се вижда от безпилотен самолет. Излъчва. Перести облаци. Чист въздух. Погледът ми се спуска от небето. Сградите се очертават ясно, окрупняват се, после в средата на екрана стремително се появява парк с пейки и аз съзнавам, че ако остана на мястото си, онова, което всеки момент ще видя на екрана на айпада, ще бъда самият аз, както изглеждам от безпилотния самолет.

Тя те гледа със зяпнала уста.

Плешивият Питър шумно стовари куфарчето си пред банята.

— Бихте ли излезли, за да си нащракам снимките.

В коридора Фей посочи спалнята, после разтурената стая.

— Не видях компютър. Имаш ли? Лаптоп? Таблет? Дневник или нещо подобно…

— Не, приспособявам се към условията. Знаеш, че мобилният ми телефон е допотопен, става само колкото да се обадя на линията за агент в беда, пък и имаш всички данни за разговорите.

Откъм банята се разнесе ЩРАК!

— Ей, Кондор! — провикна се Питър. — Знаеш какво ще покаже изследването на урината, затова направо ни кажи: още ли купуваш трева от онзи антрополог в „Смитсониън“?

ЩРАК!

— Йехова ме снабдява.

Усмивката, която Питър изнесе от банята, беше лишена от състрадание.

— Ще те спипат и край с теб.

— В такъв случай най-добре всички да внимаваме.

— С какво ти помага марихуаната? — попита Фей.

— Друсам се. Както си пожелая. Или поне както ми позволяват моите си лекарства. Освен това от време на време пия една-две чаши червено вино, но почти по лекарско предписание. За да прочистя американските си артерии и вени.

— Както и да е — каза Питър, докато отваряше сребристото куфарче на пода. — Сваляй панталона, за да съм сигурен, че твоята работа си е твоя, и ми напълни тази пластмасова чашка.

С черен маркер Питър написа КОНДОР на бялото етикетче на чашката.

— Съжалявам. Пиках точно преди да почукате на вратата.

— Скапаняк! — възкликна Питър.

— На мен ли говориш?

Фей се усмихна едва доловимо.

Дали тя знае този филм? Или е само заради теб? Или пък всичко е вихър от данни?

Питър разклати жадната чашка пред мъжа, когото беше дошъл да посети:

— Върху печката в кухнята ти има стъклена кана със студено кафе, сигурно е от сутринта. Ще ти стопля в микровълновата една чаша, изпиваш го незабавно, колкото и да е горещо, а после напълваш чашката, та да си вървим!

— Мляко.

— Моля? — попита Питър.

— Искам мляко за кафето. Няма да отнеме много време да се стопли.

— Скапаняк. — Питър затопурка надолу по стълбите.

— Скапаняк — обади се Вин. — Дали някога ще имам деца?

Той примигна. Взря се в нея.

— Ти можеш да ми бъдеш дете.

— Никак не ми приличаш на баща.

— Защо не?

— Тук си — отговори тя. И твърде бързо отмести поглед. — С Питър трябва да тръгваме.

— Ако поискам да се легитимираш, като него ли ще се окажеш?

— Ти как мислиш? — попита тя.

— Той е от Вътрешна сигурност — вече толкова отдавна, че няма значение. А ти си… Ти си от фирмата. От старата ми фирма. От ЦРУ.

— И двамата сме от Отдела за национални операции към Вътрешна сигурност.

— По свой избор ли?

— Да слизаме — подкани го Фей. — И като стана дума, че трябва да тръгваме… — додаде тя, когато инерцията й го изтегли оттам, където беше. — Къде си паркирал?

— Знаеш, че условията на освобождаването не ми позволяват да имам кола — отговори той от горната част на стълбите. — Шофьорската ми книжка е просто преносим отпадък. Обаче помня как се шофира. Колата, поднесла странично върху черен лед.

— И аз.

Затрополиха надолу по стълбите.

— Имаш късмет — отбеляза тя, докато стояха сами в дневната, — че наблизо има спирка на метрото.

— На Синята линия е.

— Така е, обаче има връзка с…

— Не обичам да пътувам със Синята линия.

Бийп! Микровълновата в кухнята.

— Е…

— Синята линия е синя. Харесва ми Червената линия.

Тя затвори очи. Потърка носа си, щипна го с пръсти.

Ноктите й не бяха лакирани. Не ухаеше на парфюм. Ококори се.

— Изморени ли са ти очите?

Тя сви рамене.

— Сигурно бялата ви кола блести силно дори през матираните стъкла? — попита Кондор.

— Не дойдохме с бяла кола — отговори Фей.