Последните дни на Кондора

32

„…във вакуума на очите му… “

Боб Дилън, „Като търкалящ, се камък“

Фей седеше на една американска веранда.

Беше облечена с розова блуза с качулка, но ранената й глава беше открита под залязващото слънце.

Нямаше я бронежилетката, която бе носила почти непрекъснато през последните три дни.

Сега тя беше поверена на агенти с каменни изражения. Бяха се появили седемнайсет минути след ченгетата, на които беше наредено по радиото да се подчинят на агента на местопрестъплението и да не припарват до спешния екип, изпратен в къщата. По-късно вътре в къщата облечен с анцуг медик превърза раната й. Фей дори не си направи труда да го изчака да се дръпне, преди да свали превръзката, а той дори не си направи труда да й забрани. Появи се невинен наглед микробус и позволи на съседите, наблюдаващи от предните си веранди и прозорци, да видят как екипът изважда кашон за хладилник, кашон за сушилня.

Мърл…

Изнесоха Мърл в хоризонтален кашон с надпис „матрак“.

Отворили са кашона веднага щом са го качили в микробуса.

И как иначе.

Фей не видя кога агентите са се отървали от стъкления буркан в хладилника. Не искаше да знае нищичко за това. Не искаше да участва.

Но аз участвам. Тук съм.

Фей слушаше, докато една изморена до мозъка на костите си жена от екипа на Сами разработи официалната версия за случилото се, която щяха да разпространят сред зяпачите, уличните уши, бързите езици и снимащите с мобилните си телефони. Тя се превърна в жената с розовата качулка, после в агент по недвижимите имоти, дошла да подготви къщата за носачите, но се натъкнала на незаконно настанили се хора, може би производителите на метамфетамини, видяла как нещо просветва, докато онези бягали през задната врата, през оградата и изчезнали един бог знае къде, ченгетата проверявали гората. Нямаше значение каква част от тази история съседите възприемаха и вярваха, в полицейските официални доклади нямаше нищо, което да привлече истински журналист и той да напише статия.

Фей отговори отрицателно на агентите, когато я попитаха за оръжието й.

Отговори с не и когато я попитаха какво се е случило.

Отговори с не, когато й казаха добре, време е да тръгвате.

Никой не каза не на нейните откази.

Ченгетата от 911 също си тръгнаха.

Микробусът на носачите също.

Агентите с каменни лица също.

Остана само изморената до мозъка на костите си жена, която работеше за Сами, и двама чистачи със сини джинси, фланелки и хирургически маски, които дълго щяха да мият белите стени с гъбите си и с кофите вода с белина. Е, поне единият от тях миеше стените. Другият като че ли само гледаше как изтощената до мозъка на костите си жена гледа Фей.

— Всички си имаме задължения.

— Ще почакам отвън — каза Фей.

Излезе на прохладния въздух на априлския следобед, седна на горното стъпало на верандата от червен бетон като момиче, което си мечтае да отиде на по-хубаво място.

Знаеше, че изморената жена и чистачът със сини джинси я наблюдават отвътре.

Тя пък наблюдаваше съседите, които напускаха поста си и се връщаха към онова, което ги очакваше у дома — телевизорите или компютърните екрани, или човек, който те обича и когото ти обичаш.

Наблюдава как сенките на дърветата и на стълбовете на уличните лампи се издължават върху сивия паваж на сивата задънена уличка.

Откараха колата, която откраднахме.

И вързания с тиксо мъж в багажника. Със сигурност са го изпратили някъде, където си струва той никога да не разказва нищо, включително на шефовете си.

Някой се приближи от другия край на задънената уличка, намръщи се на кашона, оставен от доставчиците, но наблизо не се виждаше кафяв микробус, където би могъл да го отнесе.

Вечерният хлад проникна през дългата слънчева част на този съботен следобед.

Сигурно никак няма да е лесно да прекараш нощта на открито в някое гробище.

Колата, която влезе в задънената уличка, можеше да е превозно средство на когото и да е.

Сребриста боя, кола на четири-пет години, нищо особено за човек със стабилни доходи, Фей не си направи труда да огледа номерата, след като през предното стъкло установи кой е на волана, кой е сам в тази кутия от стомана и стъкло. Сребристата кола мина по задънената уличка и направи остър ляв завой — закова се на място срещу средата на пресечката. Ако колата беше със стандартна трансмисия, шофьорът си го биваше — белите фарове за задна скорост се присъединиха към червените на спирачката, без да простържат скоростите. Шофьорът паркира така, че задните гуми на колата опряха в тротоара пред къщата с петте червени бетонни стъпала, където седеше Фей с розовата си блуза с качулка.

По-възрастният мъж, който шофираше колата, излезе и се запъти към нея.

Фей усети как който и да беше зад гърба й в къщата, се отдръпна от прозорците, за да не чува нито думичка от онова, което ще се каже на предната веранда. Изчака, докато мъжът от сребристата кола стигне основата на стълбите, и после каза:

— Защо се забави толкова?

— Нали вече сме тук — усмихна й се Сами. — Как си, Фей?

— фантастично, мамка му.

— Твоят Крис беше добър човек. Невероятен. Не мога да изразя с думи колко съжаляваме.

— Колко съжаляваме ли? Само толкова? Защо идваш чак сега?

— На двайсет стъпки от колата телефонът ми направо полудява. И не мога да не приема обажданията. После се налага да отида някъде — сви рамене той. — Не само на едно място всъщност.

— Къде е Кондора? — попита тя.

— Точно за това става дума — отговори Сами.

Носеше обикновено дълго непромокаемо яке, правдоподобно разкопчано на прохладния въздух. Ризата и панталоните в цвят каки като нищо можеше да е купил от интернет и да му бяха доставени от кафяв микробус, Фей знаеше, че под баналното яке има колан и кобур с пистолет, майната му, майната му и на Сами. Стоеше там, малко по-възрастен, за да й бъде по-голям брат, но по-млад, за да й бъде баща, с прошарена къса къдрава коса, избягал като момче ливанец, отраснал в Детройт и възпитан от морската пехота. Сигурно имаше пистолет и на глезена си. А благата му усмивка излъчваше искреност, способна да прониже човек право в сърцето. И би могла да го стори.

— Кой е Кондора? — попита Сами.

— Не си играй с мен.

— Не бих — отвърна той. — Обаче трябва да ти дам избор.

— Мъртъв ли е?

— Да кажем, че има или имаше човек с това име. То е използвано толкова много, че и да, и не са верни отговори на въпроса ти.

— Какво, по… За да си покриеш задника или… или един бог знае защо, би могъл да предложиш максимално добро прикритие на Кондора, да потопиш в мъгла какъв е бил в действителност и какво е било истинското му значение, докато цялата история не заприлича повече на роман или на филм, отколкото на действително събитие. Ама защо да си правиш труда, дори и за да потушиш един скандал, избягал бивш шпионин измамник, човек от X, обаче…

Фей примигна.

Сами отново се появи на фокус.

— Ти си потвърждението — каза тя. — Затова си тук вместо него. За да повярвам. За да… Той се е върнал вътре — прошепна Фей. — Разбил е X и общността го е приела.

— Почти — рече Сами.

— Няма почти — възрази тя. — Или ги е победил, или…

— Нея… — прекъсна я той.

Фей зяпна. Но не млъкна:

— Или е унищожил X и нея, или те са унищожили него. А щом ти си тук, значи той е победил, обаче жив ли е, мамка му?

— Дааа.

Залезът оцвети небето в по-светлорозово от нейната качулка.

— За теб е важно да разбереш — каза Сами, — важно е да знаеш, че той е жив и че жената, която безразсъдно е дала зелена светлина за убийството на твоя любим и изложил се на риск човек, тази жена… е мъртва.

— Значи съм му задължена.

— Радвам се, че го казваш — рече Сами.

Стомахът й се сви.

— Длъжница си и на самата себе си — продължи той.

Жената с розовата качулка, седнала на една американска веранда, слушаше мъжа, дошъл тук, за да… За да какво?

— Така наречените X… — поде Сами. — В цялата разузнавателна общност няма нищичко за тях. А са навсякъде — и това говори нещо. Бюджетът на разузнавателните служби е 50 милиарда долара на година. Това може да се промени — сви рамене той. — Може малко да се намали. Тези неща са циклични. Свързани са с войните, кризите. Или с хора като нас, които загиват по улиците като… Клетия Крис.

— Каквото и да правиш — предупреди го Фей, — не го използвай. Поне това ми дължиш.

От погледите им стана ясно, че се разбират.

— Говорим за цикли — каза Сами. — От X го предсказаха и това изненада страшно много имена от вестниците, с които трябваше да се срещна, вместо да отговоря на обаждането ти. Достатъчно е дори само едно събитие, което да запрати цикъла в една или в друга посока. Кондора можеше да е истински тигър за системата, след като му се наложи да се справи с X и с онова, което тя е.

— Каквото прави… правеше — отбеляза Фей. — Всичко е незаконно.

— Незаконен е правен термин, за който решение се взема в съда и с президентски подпис — уточни Сами.

— Сигурно се шегуваш.

— С какво, с моралното ти право? То рядко побеждава по задните улички на Бейрут.

— Набелязването на Кондора и на Крис не е задна уличка в Бейрут, а е X, които не искат да бъдат отговорни за това как и защо трепят хора.

— Висока стойност, висок риск, огромно въздействие, враждебни цели.

— Всеки може в даден момент за някого да бъде окачествен като такова убийство — възрази Фей. — Има закони, надлежна процедура.

— Именно — каза Сами. — Онова, което правят процесите. Една от причините за циклите, може би утре, може би друг ден, някакъв скандал или изтичане на информация ще разбие прозорец в построението на разузнавателната общност, да кажем, че НАС засмуква всеки имейл, всеки телефонен разговор, всеки уебсайт и целия трафик. Може би ще се надигне обществено недоволство, макар да се съмнявам. Обществеността — великите безлики — те и бездруго си мислят, че това вече се случва, просто не смятат, че се случва на тях, така че на кого му пука какво можеш да направиш. A X е само логическата прогресия, сливането на софтуера, необходимостта и вероятностите.

— Данните не са истината — възрази Фей.

— Така е, само че ние сме обречени да знаем единствено данни и да боравим с тях. Или нещо от данните да борави с нас. А що се отнася до X — кога е била отхвърляна такава превъзходна способност? Просто е практично и умно да го признаем.

— Да не искаш да си Големия брат, Сами!

— Няма Голям брат, само Големите ние.

— Това „ние“ също има две страни: едната си ти, а другата може да представя системата или пък да обозначава гадостта не непременно относно това как живееш, но със сигурност относно това дали получаваш шанс да бъдеш нещо повече от бройка, да бъдеш онзи, който брои.

— Тъпо е да си просто ти, моя приятелко, моя другарко по оръжие, моя колежке. Обаче ако си ти, свързано със системата, ако сме ние… Това е живот, в който ти и аз можем да направим нещо смислено.

— X — прошепна Фей. — Кондора не го е победил, не го е унищожил.

— Той е X — каза Сами. — Сега. Но само отчасти.

— Да — съгласи се тя, — има и теб.

— Още не разбираш. — Той вдигна крак на най-долното червено циментово стъпало и се хвана за черния стоманен парапет на верандата, за да се приведе по-близо и да сподели нещо с Фей: — X не е извън контрол. X е попаднала в ръцете на неподходящия човек, а това вече е поправено. Всички хора, които знаят, каквото знаем ние, признават, че човешката грешка не бива да ни кара да пренебрегваме неизбежната способност.

— Винаги има човешка грешка, Сами. Освен ако не предоставим всичко на машините.

— Ние да не сме луди? — Той вдигна ръце пред гневния й поглед: — Не ми пробутвай поредния сценарий за сингуларност. Всичко се свежда до това кой е сърцето и умът на нас, на контрола. Тази работа трябва да се върши от някого, който знае колко страховито може да се обърка всичко.

— Кондора — прошепна тя.

— И ти — каза Сами.

Да кажем, че това беше залез на една задънена улица в предградията в събота.

— Как така аз?

— Има ли по-подходящ човек от теб да бъде X, след като прекрасно знаеш колко може да се обърка всичко?

— Кондора… и ти…

— И ти. Тримата. Триъгълник. Най-силната фигура.

— Това е сферата — каза Фей.

— Зарежи метафорите и мисловните игрички. Знаеш, че системата съществува. Знаеш, че тя се скапа. Знаеш, че тя никога няма да бъде бракувана. Забрави за повече от двестате топсекретни нападателни кибероперации, които осъществяваме всяка година, неща като компютърни червеи, които се измъкват безконтролно в ядрената програма на някоя лоша държава, СПД — Специализирани програми за достъп, с каквито китайците ни удрят постоянно. X е нещо повече от това. Ние ще водим подобни войни. Ще живеем така цял живот. Ние всички сме свързани. Много скоро няма да е важно как сме свързани, а кои сме ние, свързаните. Няма значение, че според теб това не е много умно. Толкова сме умни, че воюваме заради горящ газ, съставен от динозаври, неуспели да се приспособят, а горенето му предизвиква такова замърсяване, че ледената шапка на Северния полюс се топи, от нея се откъсват късове и отплават, а човек може да наблюдава всичко на мобилния си телефон, да гледа как късовете приближават. Имаш шанса да направиш нещо още сега — увери я Сами. — Можеш да бъдеш част от процеса, за да не загиват хора като Крис. Можеш да формираш властта или…

— Или какво, Сами? — Глокът натежа на колана й. — Или ще бъда заличена?

— Това никога няма да стане. Не и докато аз съм тук. Или Кондора. Ти си героиня, Фей. Но нищо не можеш да направиш, за да спреш X или най-горещите си почитатели: мен и Кондора. На кого ще кажеш, кой ще ти повярва, кой ще допусне да ти се размине предателството? Можеш да се върнеш в Управлението. Да получиш който пост си поискаш в реалния свят. Без нас ще бъдеш звезда. Можеш да приемеш високопарната им бойна агитация и да отидеш да строиш пясъчни замъци на брега. Да срещнеш някой късметлия, който не е Крис, да имаш деца, да остарееш, да побелееш и никога да не разбереш докъде си можела да стигнеш и какво добро си можела да сториш.

— Или?

— Или може да разбереш. — Сами се усмихна: — Искаме те, имаме нужда да бъдеш с нас.

— Защо го правите?

— Познавам някои от улиците в тази нощ и знам какво трябва да се направи.

— Защо той? Защо Кондора?

— Според мен той е установил, че открай време си е малко луд. — Сами се отдръпна. — Не зависи от теб. Не е ли страхотно? Точно в това е смисълът на цялата ни борба, на толкова много смърт — за да може всичко да зависи от нас.

Имам чувството, че нещо се плъзга във въздуха над мен и ме наблюдава.

Мъжът, изпратен да я спаси, да я вземе, се върна в сребристата си кола, паркирана с предницата към изхода от тази задънена уличка, Фей чу как той запали двигателя, чу боботенето, бръмченето. И на сивкавата светлина го видя как се привежда през предната седалка на колата.

Чу изтракването, видя бавния замах на зейналия метал, който й даде право на избор.

Работещ двигател чакаше в сивкавата светлина.

Докато тя се взираше в празната предна седалка, в мястото на стрелеца.

В отворената врата на онази кола.