Последните дни на Кондора

11

„Тайното сърце на самотника…“

(Както Кондора винаги погрешно бе смятал, че се пее в песента)

Ярдбърдс — Греъм Годдман, „Сърцето ми в душа прелива“

Крещи, някой крещи! Мокра кръв по…

Самият аз крещя, осъзна Кондора.

Стреснато скочи, увит с мокри найлонови чували и якета. С шапка на главата. Легнал на цимента в гробището в сивата светлина на фалшивото утро. С юмруци, напъхани в жълти гумени ръкавици.

Всяка става, всеки мускул, всичко го болеше. Няма да оцелея след още една вечер на открито.

Светлината на утрото окъпа надгробните плочи в гробището. Той усети мириса на мокра трева.

Ти си тук, където ще свършиш. Остани.

В платнената ти пазарска чанта е ножичката от дрогерията.

Ето ги и китките ти.

Точно тук и точно сега се освободи от оковите на онези, които и да са те.

Кондора стоеше с привиденията си насред градината от надгробни камъни в град на мраморни съновидения, където толкова много същества желаеха да го видят мъртъв, замлъкнал или роб на онова, което според тях е разумно. Вятърът извиваше дърветата, небето беше синьо, а той не можеше да отлети.

Единственият начин да не бъдеш лъжа е да се бориш да си истина.

Няма да избереш загубата, по дяволите.

Привиденията наблюдаваха как Вин дояжда китайската си храна, как предпочита да бъде здрав, а не излекуван.

С ножичката отряза трите чифта стелки за обувки, но само два бяха по мярка на черните му обувки, подобни на маратонки. Почувства се по-висок, не по-неуравновесен.

С камъчета от дзен градината счупи тъмните стъкла на очилата ала Рой Орбисън. Кондора залепи прозрачно найлоново фолио, изопна го над отворите в рамките. Софтуерът за разпознаване на следи за слънчеви очила или за празни рамки, използвани за маскировка. Камерите регистрираха „стъклата“, които той си направи, като истински, а и Кондора можеше да вижда през тях — трудно наистина. Големите черни рамки заемаха почти цялото му лице, променяха профила му.

Кондора остана с термобельото си под синята риза и черните джинси, но пъхна синия шлифер в чувал за смет. Имаха снимки на шлифера от посещението на онази Фей и на убития мъж в понеделник, преди два дни. На заснетия вчера материал от охранителните камери на административната сграда на Конгресната библиотека щяха да видят сивото му спортно сако. Пусна и спортното сако в чувала за смет. Претърсващите екипи вече бяха описали съдържанието на дрешниците му. Две липсващи сака/ връхни дрехи увеличаваха ТО — онова, за което трябваше да се оглеждат.

Кондора привърза към тялото си бебешкото кенгуру. Натъпка черното си кожено яке на мястото на бебето върху корема си. Скри всичко под червеното си изкуствено яке.

Наблюдателно око сигурно щеше да забележи, че якето всъщност не прикрива прекалено много изпити бири и изядени хамбургери от заведенията за бързо хранене, но софтуерът за лицево разпознаване на охранителните камери из целия град щеше да регистрира пълен мъж, по-скоро 0, отколкото 1, и щеше да изпрати сигнал „няма съвпадение“.

Нахлупи бейзболната шапка: аматьорско, но всякаква погрешна информация беше от помощ.

В джобовете на якето му подрънкваха шишенцата с грим, докато той подреждаше павилиона. Шишенцата с хапчетата издуваха джобовете на ризата му. Всичко, което не беше в кенгуруто или в джобовете му, замина в торбата за смет, която Кондора захвърли зад едно дърво. Ръцете ти трябва да са свободни.

Закрачи по павираните пътеки на това гробище в сърцето на града. Намери заключената административна сграда. В прозорците се оглеждаше империята на мъртвите. На отражението се появи и непознат, след като Кондора намаза лицето и ръцете си с фон дьо тен. Придаде на кожата си отвратителен кален цвят.

Изглеждаш превъзходно!

И после те се засмяха.

В 8:02 часа от другата страна на сградата стоманените порти се открехнаха, скърцайки, за да пропуснат работниците.

Само призраците видяха как Кондора излиза от гробището.

Една-единствена формула му се струваше смислена.

Майната им.

Намери шанс насред хаоса.

Установи какво не можеш да си спомниш или не знаеш, кой и защо.

Оправи го. Или поне загини в битка.

Забеляза един брой на „Уошингтън Поуст“ в оранжева пластмасова опаковка, подхвърлен пред една къща, като че ли все още беше двайсети век. Никой не беше излязъл да вземе тази доставена действителност, докато върху печката възвира водата за сутрешното му кафе. Човек убивам за чаша кафе, така че кражбата на нечий вестник изглеждаше приемлива морална простъпка.

Когато започваше този живот, Кондора преглеждаше вестника за двайсет минути. Тази сутрин го прегледа за по-кратко време, отколкото му беше нужно да извърви една пресечка.

Войната в Афганистан, която официално почти беше приключила. Атентати с коли-бомби в Ирак, които официално не бяха война. Кланета в Сирия, започнали с надеждата за Арабска пролет. Силови ходове на силния човек в Русия. Бомбастични тиради на Северна Корея. Европейци, беснеещи по улиците. Гръмки фрази в Сената. Кашлящи пилета в Хонконг, смахнато време по цял свят. Заплатите на Уолстрийт се покачваха за трийсет и първа поредна година. Завод беше затворил врати в Индиана. Уличното движение беше отвратително. Холивудски звезди се развеждаха, но обещаваха да си останат приятели.

Никъде във вестника не откри материал за разпнат федерален агент или за обявен за издирване изчезнал служител на Конгресната библиотека.

Ръчно изработена табела, окачена на мрежестата врата на ъгловата бакалия:

КАФЕ

Прошареният чернокож мъж на плота примигна срещу откачалката, която влезе.

— Трябва ми кафе — каза Кондора.

Продавачът напълни една чаша от каната.

— Ето, черпя те, и си върви.

Вин се потътри по задна пресечка, успоредна на Норт Капитол: тук магазин за мебели втора употреба, там — салон за маникюр, в който надали ходеше някой друг освен обучаващи се козметички, които прибираха по някой долар от оскъдно финансирани федерални обучителни програми.

Латиноамериканец с колан за инструменти стрелна с поглед чудатия гринго, който пиеше кафе до него, докато чакаха да светне зелено, после погледна към колегите си на скелето от отсрещната страна на улицата. Светофарът светна зелено. Работникът забърза към скелето. Не усети как Кондора открадна мобилния телефон от джоба на колана му с инструментите.

Пикап, натоварен с отпадъци от изтърбушена къща, спря на червения светофар.

Подплатата подрънкваше под червеното найлоново яке, докато Кондора забързано крачеше към работещия на празен ход и набираше по откраднатия мобилен телефон кода на ЦРУ за „агент в беда“.

Светофарът се смени…

Успя, зад пикапа, пред кола, която реагира с клаксон на лъкатушенето му, докато той натискаше „Изпрати“ и подхвърляше мобилния в каросерията на пикапа.

От Спешната линия в Лангли нямаше да разпознаят самоличността на обадилия се. Нямаше да чуят глас. Щяха да активират проследяване с джипиес. Щяха да отклонят ловци на глави от Кондора. Може би щяха да намерят все още включения мобилен телефон, може би щяха да открият по него отпечатъци, може би цяла сутрин щяха да преследват различни може би.

За пръв път звънна на спешната линия от уличен телефон.

Кондора примигна. Изстиналото кафе потрепери в картонената чашка, която стискаше.

Припомняш си, започваш да си припомняш.

Пред него някакъв мъж излезе пред стъклената витрина на магазин.

САЙБЪР УЕБ, ВАШИНГТОН. Табела гласеше „Киберкафене“. С оранжеви букви на стъклената фасада пишеше:

НОВИ И ИЗПОЛЗВАНИ КОМПЮТРИ!

РЕМОНТ НА ЛАПТОПИ, КОМПЮТРИ И МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ!

МОБИЛНИ ТЕЛЕФОНИ ЗА ЕДНОКРАТНА УПОТРЕБА!

SE HABLA ESPANOL!

Мъж стоеше пред магазина си, пушеше цигара, ближеше улицата с очи.

Чикаго, Калифорния Стрийт, маса в долнопробен бар в петък вечер, седи заедно с абаносовия Етълбърт. Облечен е с безупречен костюм, самоуверен като Кари Грант. Наблюдава те как пиеш втория си шот скоч, който е настоял да приемеш, и казва:

— Да не мислиш, че давам и пет пари за тържествата през 1976 по повод двестагодишнината в нашите добри стари Съединени американски щати? Спазвам сделката — две години обучавам вас, аматьорите, на дребни измами, после излизам на свобода.

— Аз вече отдавна не съм аматьор.

Това си ти. Това е Кондора.

— Обаче въпреки всичко току-що си развали прикритието и ми показа колко ти е голяма патката. — Етълбърт допи уискито си. — Освен това обаче си доста умен. Не се уплаши, когато те доведох тук, единствената бяла физиономия, и да, може би онова време е приключило, но всъщност проблемът никога не е бил черен ли си или бял, а къде ти е мястото, дали си вътре или вън. Тези хора тук са корави. Правили са го, преживявали са го и очакват същото и от теб. Забеляза ли онези жестоки здравеняци, на които им се иска да те ступат просто ей така. Тази вечер със сигурност ще ступат някого, може дори да се пожалят сами и да напердашат някой непознат.

Ти нямаш пари — продължи Атълбърт, — нямаш оръжие. Нямаш ножове. Нямаш дори двустранен радиоприемник на китката, какъвто онези смешници постоянно ти обещават, че ще имаш някой ден. Нямаш нито цент в джоба си за уличен телефон, не можеш да платиш сметката за скъпия ни скоч, с който те оставям, преди да изляза оттук. Ако искаш да се научиш, трябва да го правиш. Ти не можеш да го правиш, аз не мога да те науча, затова кажи на шефа ни, че се отказваш от школата „чук-чук, кой е там“. НОП, Неофициално прикритие… Мамка му, тук, на улицата, всичко е официално.

А сега гледай да се добереш жив и здрав до центъра на града преди полунощ.

И помни, ти си външен човек, постарай се да овладееш страничното плъзгане.

Сряда сутрин във Вашингтон, когато вече имаме „двустранни радиоприемници на китката“.

Мъжът пред този кибермагазин оставя дима да се извива над цигарата му.

Кондора се приближи до него:

— Ограбиха ме.

— Аз какво да направя?

— Продаваш използвани мобилни телефони — каза Кондора. — Много е вероятно някой от тях да е моят.

— Магазинът ми не е такъв. Тук се продават телефони за еднократна употреба.

— Каквото и да купя, ще ми продадеш открадната вещ.

Мъжът се засмя. Пусна цигарата си на земята. Демонстративно я стъпка с крак.

Забоде откачалката пред себе си с поглед, който казваше „ще те прецакам“.

„Е, и?“ — излъчи посланието си в отговор Кондора.

— Ще купя телефон от теб за двайсет долара — струва ми се справедлива цена, но всъщност искам да купя другото, което са откраднали — каза той.

Това Странично плъзгане улови мъжа с цигарата на куката. И той попита:

— Какво още търсиш?

— Пистолета си.

— Какво си изгубил?

Като че ли има значение.

— Военен, четирийсет и пети калибър. Донесох го тайно от Виетнам.

— Сантиментален тип, а?

— Практичен — изрече мъжът със странната тъмна кожа, шапка на „Редскинс“, смахнати очила и някакво шкембе под кафеникавото яке. — Щом върши работа, значи става.

— Ако продавахме оръжия, щяхме да го правим законно. Тук не продаваме.

— Но сигурно познаваш някого, пък и на кого му пука, ако си върнат на теб.

Мъжът с цигарата вдигна рамене.

— Ето ти двайсетачка. Ще натракам нещо на клавиатурата ти ето там, а телефонът, който ми продадеш, ще ми свърши работа.

Мъжът с цигарата взе двайсетте долара на Кондора и му даде знак да влезе.

Кондора махна с ръка към привидно празния магазин: след теб.

Мъжът е цигарата се отнесе страшно предпазливо към въпросната откачалка — за когото и да го мислеше, влезе в склада отзад, скри се от поглед.

Каквото има да се случва, ще се случи.

Кондора си избра компютър, откъдето можеше да вижда задната стаичка. Както допускаше, машината не искаше парола: благодарение на тази законна особеност се регистрираха сведения за данъчно облагане, пране на пари или счетоводни измами.

Първият резултат от търсачката го изпрати на страницата „Попитай ни!“ на Консултативната квартал на комисия, отговаряща за хълма Капитолия, отвори се прозорче, в което той напечата: „Какво стана с убийството на агент от Вътрешна сигурност в къщата на Тринайсета улица в Югозападен Вашингтон снощи?“

При второто търсене го изпратиха на уебсайта на Сенатската комисия по разузнаване, където той пропусна трийсетсекундно филмче в холивудски дух, което представяше Комисията като защитник на всеки американски гласоподавател, и намери линка за „Връзка с Комисията“. Кликна върху него и написа: „Защо ЦРУ излиза извън юрисдикцията си и разследва убийство на агент от Вътрешна сигурност на Капитолия снощи!“

След девет кликвания при третото търсене се оказа на уебсайт на „конспиративен център“ с висок рейтинг сред популярните резултати от търсачката и видя система за оставяне на съобщения под надслов „СЛУЧВА СЕ В МОМЕНТА!“, където до всяко публикувано „гражданско сведение“ имаше линк за коментари, които варираха от празнословия до препратки към други уебсайтове. Кондора написа: ,Кой ръководи операцията по прикриване на убийството на агент от Вътрешна сигурност във Вашингтон на Капитолия снощи, в която и ЦРУ е намесено по някакъв начин!“

Следващите две търсачки го отведоха до телефонни номера, които Кондора си записа на лист хартия.

Мъжът с цигарата излезе от задната стаичка, размахвайки мобилен телефон.

— Най-евтиният е трийсет долара. Ще работи… да кажем, четири часа. Под бялата лепенка отзад е номерът.

— Да кажем точно четири часа. — Кондора изтри записа на нещата, които беше търсил в интернет, и даде още няколко от банкнотите си за мобилния телефон. — Да кажем, че ще се вбеся, ако не се окаже така. А за другото, да кажем, че ще се върна към четири днес следобед, за да проверя какво става и кой е тук.

— Я се върнеш, я не.

Той излезе от магазина. Я се върнеш, я не. Какво повече може да се каже?

Десет минути по-късно стоеше на автобусна спирка, чиито три плексигласови стени бяха облепени с плакати за комунални услуги на испански. Кондора разбра горното заглавие на един от плакатите, което подтикваше читателите да се обаждат на 911 при спешен случай, обаче не знаеше какво означава Jamas tendras que pager!: „Никога не плащате!“.

Зарея поглед надолу по улицата към входа на метрото… вашингтонското метро.

Разбира се, сигурно имаше охранителни камери. Беше направил каквото може по въпроса.

Вашингтонското метро не е денонощно. Предната вечер екипите под прикритие вероятно се бяха возили на последния влак и бяха претърсили крайните станции заедно с метрополицията. Ловците на глави от разузнавателните служби сигурно бяха прегледали системата отново сутринта, преди метрото да отвори на зазоряване. Ала вече беше час пик, ловците на глави от шпионските служби отдавна бяха започнали двойните си дежурства, а обикновените ченгета тъкмо започваха дневната си смяна и щяха да действат само според „обикновен“ сигнал да следят за определени ТО.

Нямаше униформени ченгета, които да оглеждат пътниците, които прокарват картите си през автоматите на оранжевите входни въртележки. Не виждаше мъже и жени с меки дрехи и твърд поглед, които да се навъртат край ескалаторите за перона. Възможно беше да има патрули, екипи под прикритие, които не забелязваше, но беше възможно издирването му вече да се свежда главно до софтуера за лицево разпознаване и други издирващи програми от мрежата на „Големия брат“.

На спирката спря автобус и закри Кондора. Вратите отприщиха сутрешните пътници, които се стекоха към спирката на метрото. Той се присъедини към тази група работещи хора е ранички, някакъв мускулест тип с каска, белокос мъж със син блейзер и с поглед на човек, който седи на рецепцията на някое фоайе в центъра на града без никаква надежда за пенсия.

С наведена глава и скрито от шапката лице, Кондора се добра до спирката на метрото е ескалатора. Ръцете му се повдигаха всеки път, когато му се стореше, че някой ще се отърка в издутия под кафеникавото му яке корем.

На циментовата козирка над перона имаше двойни камери, обърнати в противоположни посоки. Кондора застана точно под тях с надеждата това да е сляпата точка.

Поне сто тела чакаха заедно с него върху червените плочки. Тълпата образуваше две групи, обърнати към двете железопътни линии и отвъд тях — към откритите площи над ниските сгради, дърветата и прозорците на високите административни постройки в далечината.

Обаче никой друг от чакащите на перона на метрото всъщност не беше там.

Четяха от смартфоните си, които държаха в ръка. Таблетите оцветяваха лицата им с потоци от телевизионни предавания, филми или клипчета от Ю Тюб на кучета, които обичат бекон. Запушени уши и изцъклени очи. Десетина човека говореха по мобилни телефони, които Кондора виждаше, още десетина бърбореха по невидими за него устройства, все едно изнасяха монолог, същински опитни привидения. Десетки хора пишеха есемеси. Всичките му спътници съществуваха в потоци от данни, които си въобразяваха, че контролират.

Кондора вдигна лявата си длан към лицето, за да изглежда като всички останали.

Започна да потупва дланта с десния си пръст и на всяко потупване си казваше: Това съм аз.

Сребристо фучене прониза слънчевото петно над релсите.

Влакът днес. Фучене, бръмчене, електрически вой, а не ритмичното подрънкване на Уди Гътри, не стоманеното тракане на блусарите от Мисисипи или на заселниците, запътили се на Запад, за да завладеят прериите на шайените, или на войниците, които се прибират у дома, след като са охранявали Берлинската стена. Влакът днес се плъзга към и от спирката, фучи, тътне и буботи, прекосявайки новия свят.

Дръннаха звънчета. Вратите на влака рязко се отвориха. Мургавият човек с бейзболната шапка, странните очила и кафеникавото найлоново яке, изопнато върху корема му, се качи.

Кондора си намери седалка с лице към посоката на движение на влака. На пътеката имаше прави пътници, но никой не избра да седне до него.

Механичен женски глас оповести по високоговорителя: „ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!“ Дръннаха електронни звънчета. Плъзгащите се врати запечатаха всички вътре. Кондора усети как тапицираната оранжева седалка го засмуква, когато влакът набра скорост.

Бъди нещо повече от движеща се мишена.

Включи новия си мобилен телефон. Набра номера на „Уошингтън Поуст“, който си беше записал в киберкафенето. Изпълни гласовите инструкции, натискайки по бутоните.

Влакът намали пред перон с чакащи хора.

Може момчетата от „мокрите поръчки“ да чакат да се качат — ПОБЪРЗАЙ!

Механичният женски глас отекна във вагона на Кондора и съобщи: „ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!“ точно когато механичният женски глас от „Уошингтън Поуст“ каза по мобилния телефон на Кондора: „Оставете съобщение или новина след сигнала!“.

„Ще отразите ли как Консултативната квартална комисия на Капитолия заобикаля ченгетата относно убийството на някакъв федерален агент на Тринайсета улица снощи?“

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

Никой не стреля по него и влакът профуча нататък.

Вагонът се напълни с пътници. Бавачки с поверените им деца. Родители, оставили децата си на бавачките. Съвсем обикновени мъже и жени, които работеха в сгради, наричани с инициали като АЗОС и НИЗ, които влагаха цялото си старание на места като Министерството на правосъдието, които скитаха с развълнуваната тълпа от двайсетинагодишни служители на Капитолия, за да мъдруват закони и вратички в тях, да провеждат нападения, одобрени от американските гласоподаватели чрез усмихнатите лица, които изпращат в този град от предварителната селекция, предложена им от големите пари. Войник със зелена униформа се държеше за лост над главата си и пътуваше прав; беше с двойна капитанска нашивка на врата. Имаше и по някой студент, улични типове.

Дано някои от тях да са ме чули. Дано да пращат имейл или съобщение във Фейсбук или Туитър: „Анди, знаеш ли нещо за убито ченге снощи?“

Кондора набра втория телефонен номер.

Друг механичен глас отговори: „Свързахте се с „Ню Йорк Таймс“.

Те те познават.

Как? Кой? Защо?

Не получи никакъв отговор, докато влакът фучеше през тъмен тунел.

Отново изпълни инструкциите на автоматичното телефонно меню: „Защо приятелчетата ви от „Уошингтън Поуст“ пренебрегват история за убийство на федерален агент снощи на Капитолия, а се говори и нещо за конгресмен. „Фокс Нюз“ са изпратили някаква жена да души наоколо.“

Влакът с рев връхлетя подземна станция.

Чу се звън. Механичният женски глас отправи предупреждението си. Вратите се отвориха, после издрънчаха и се затвориха. Хора слизаха и се качваха във влака, но и този път никой не стреля по него.

Така мина сутринта. Кондора се прехвърляше от влак на влак на случайни подземни спирки, движеше се с тълпата. Никога не се возеше дълго на някой от влаковете, винаги беше с лице напред, стараеше се да седне до прозореца, откъдето най-добре виждаше следващата спирка.

Ето! Двама ловци на глави с цивилни дрехи дебнат на следващия перон!

Той се наведе на седалката, за да си завърже обувката.

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

Влакът се стрелна напред.

Той се изправи на седалката си.

Двамата ловци на глави не се бяха качили в неговия вагон. Ако изобщо бяха такива.

Пътува с този влак до последната спирка, до буферен паркинг, ограден от тромави каменни сгради на окръжни бюрократични служби отвъд границата на окръг Колумбия, но все още в очертанията на околовръстното шосе. Малцина се возеха до тази последна спирка в единайсет сутринта.

Поредният издигнат перон, червени плочки, синьо небе под козирката, която се затопля от обедното слънце. Той слезе от влака и усети боровия мирис на препарат с амоняк.

Чистач от метрото със зелен гащеризон миеше червените плочки близо до ескалаторите.

На две стъпки от ескалатора за надолу Кондора забеляза униформени ченгета от метрото, които се качваха на съседния ескалатор за нагоре.

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ! Празният влак се понесе с грохот без него.

Да скочи от перона на метрото означаваше да скочи върху релсите, убийствената контактна трета релса и телената ограда отвъд нея. После деветметров полет към бетона.

Ченгетата от метрото бяха стигнали до средата на ескалатора.

Кондора се обърна към чистача и се усмихна:

— Здрасти, човече, как си?

Чистачът примигна:

— Ами… да, добре съм.

— Семейството ти още ли се справя добре?

Изпращяха радиостанциите на коланите на ченгетата, които слязоха от ескалатора и минаха зад смахнатия дебеланко с бейзболна шапка и шушляково яке на „Редскинс“… явно приятел на чистача, който тъкмо му казваше:

— Да, нашите са добре.

— Хубаво — отвърна дебеланкото, докато минаваха ченгетата.

Полицаите бяха на пет крачки от чистача, когато той прошепна на дружелюбния непознат:

— Какво ти е на лицето? На вадички е, все едно си плакал…

— Изгорено е — импровизира Кондора.

— Мамка му, човече… съжалявам.

Последното, което видяха ченгетата, беше как дебеланкото се ръкува с чистача.

Пред спирката на метрото Кондора пресече улицата по посока на ресторант, кръстен на песен на „Ролинг Стоунс“. Лицето му ужаси управителката, която го насочи към сепаре в дъното. Изпрати келнер с бяла риза и черна вратовръзка: „Разкарай го оттук, разкарай го!“. Кондора копнееше за бара със салати и супи, но не можеше да се изложи на показ, затова си поръча най-големия чийзбургер, който можеше да си позволи, и мляко, а после се заклатушка към мъжката тоалетна.

Застреляй го! Застреляй го! На това място го застрелваш!

Кондора примигна срещу огледалото в банята. Призраците бяха изчезнали. Стоеше сам и се взираше в мургавото лице, набраздено от сълзи или от пот. Поправи образа с остатъка от гримовете.

Понякога единственото, което можеш да направиш, е да не си чак такова чудовище.

Искаше му се да хапне сандвича си бавно, та обедните посетители да си тръгнат и той да остане сам със сериозните пиячи на бара, които щяха да си седят там е часове, преструвайки се, че бездействат, защото са преуспели. Обаче не можеше да рискува някой от персонала да дойде и да му заяви: „Сепарето ни трябва.“ Плати, излезе на обедното слънце и влезе в съседното кафене на „Старбъкс“.

Тя няма да е вътре и да те чака. Това беше вчера!

Кондора си купи малко кафе, за да има причина да седне на стола близо до панорамния прозорец, откъдето виждаше отсрещната страна на улицата и метрото.

От чашата му още се издигаше пара, когато ги забеляза.

Американски седан се плъзна до тротоара пред входа за подлеза. Задните врати на колата изпратиха в метрото мъж и жена. Носеха разкопчани сака, държаха десните си ръце отстрани, докато крачеха, и въртяха глави.

Седанът остана паркиран на забранено място пред входа на метрото. Дори не пусна аварийните мигачи. На предните седалки имаше двама, които наблюдаваха.

Значи имат значки.

Трийсет и седем минути по-късно, след като трети влак пристигна и отпътува, екип „зебра“ — един бял и един черен тип — излязоха от спирката и влязоха в седана.

Екипи под прикритие, които пътуват в двете посоки между спирките на метрото. А сега прекратяват патрулирането по влаковете и се заемат със следващата оперативна маневра.

Обаче белият ловец на глави се запъти от паркирания седан към „Старбъкс“.

Вземи си чашата, НЕ ХУКВАЙ към задния…

— Извинете!

Сервитьорката посочи към края на плота.

Кондора взе оттам единия от двата ключа. Забърза по коридора към дъното на заведението. Вмъкна се в дамската тоалетна точно когато издрънча звънчето на входа.

Скри се в лъскавата кабинка на тоалетната.

Тук застреля Мароник! Изстреля куршуми през металните стени на кабинката му, без дори да го погледнеш в очите.

В другата тоалетна пуснаха водата: При възможност тръгвай, така гласи веруюто на екипа под прикритие.

Кондора изчака пет минути. Излезе от тоалетната, прокрадна се по коридора…

Видя само сервитьорката.

Която му каза:

— Мислех, че сте си тръгнали.

— И аз. — Той погледна през предния прозорец.

От отсрещната страна на улицата пред спирката на метрото вече нямаше паркиран седан.

Нямаше и униформени полицаи, които да патрулират пред спирката.

Качи се на следващия влак.

Мароник се обръща от седалката пред теб. Усмихва се въпреки дупката от куршум на дясната си буза. „Знаем точно къде си.“

Пътува по релси и през тунели в града. Сини костюми на тънки райета, следователно е на Кей Стрийт. Туристически обувки в стегнати групи — спирките за „Смитсониън“, Капитолия и Белия дом, които извеждат американците от подземните проходи, за да видят „как се правят нещата всъщност“. От спирката на Дюпон Съркъл, където финансирани от ЦРУ вашингтонски ченгета опустошиха мозъчните тръстове на противниците на войната във Виетнам и пръскаха със сълзотворен газ протестиращите, сега във влака се качват млади жени с блеснали погледи, постелки за йога и татуировки с азиатска калиграфия. В един от влаковете Кондора седеше на двойна седалка с медицинска сестра със синя престилка, явно изкарала двойно дежурство.

В открит участък близо до Юниън Стейшън в аленеещия сумрак влакът се плъзна покрай дълга, подобна на тръба бетонна сграда, изоставена и нашарена с графити: Вашингтонския колизеум, където „Бийтълс“ бяха взривили Америка с първия си концерт в САЩ.

Облечени с черни костюми и бели ризи, тананикат си край средната врата на вагона:

Мароник пронизан от куршум. Плешивият Питър и Кевин Пауъл — с прерязани гърла над папийонките. Младият морски пехотинец, който спаси живота на Кондора.

И пеят:

Правил си го и преди.

Намери си мишена. Например жена. Слаб мъж. Сам човек. Без брачна халка. В притъмняващия здрач. Малцина пътници във влака и на перона. В края на линията, покрайнини с непознати, които не си врат носа в чуждата работа. Излез от станцията като сянка. При първа възможност удари основата на гръбнака на мишената — човекът полита напред и се задушава, не може да извика. Стисваш го и казваш: „Имам оръжие“. Трябваше да рискува и да се върне в онова магазинче. Принуждаваш отвлечения човечец да те скрие в дома си.

Убий глупака.

Не! Не е този…

Влакът, на който се возеше, шумно изскача от тъмния тунел на сивкавата светлина в някаква циментова кухина.

И през прозорците… Върху червените плочки на перона… Чакаха го…

Кондора видя как ще умре.