Последните дни на Кондора

23

„Колкото по-умни и изобретателни са хората, толкова по-странни неща стават. “

Дао дъ Дзин, „Канон за Пътя (Дао) и неговата блага сила (Дъ)“

— Няма да допусна вие двамата да решавате без мен какъв да бъде следващият ни ход — заяви Мърл.

Умно, помисли си Кондора. Храбро. Заповяда си да прикрие колко се гордее с нея.

— Не искаме да превръщаме в проблем избора, който имаш — каза Фей.

— Вече е проблем — възрази тя. — Така си е. Тук и сега аз съм или ваша затворничка, или нещо повече.

— Какво например? — попита Фей.

— Не мисля, че това има някакво название. Аз съм жена, която вие похитихте и която иска да се отърве от вашите неприятности. Ще направя каквото трябва. Ще ви бъда по-полезна като част от решението, не като част от проблема.

— Може да се окажеш проблем, който да решим с един-единствен куршум.

Кондора се стегна.

— Всички сме такъв проблем — отговори Мърл. Служителката от Капитолия остави празната си чаша от кафето върху стъклената масичка и каза на шпионите в дневната си: — Не знаете кои са противниците ви, нито каква е дълбоката причина да желаят… смъртта ви. А сега това, което се случва на вас, се случва и на мен.

В усмивката й се четеше приемане и предизвикателство, но той — тя ме нарича Вин — искаше да узнае всичко, което съдържа извивката на устните й, когато жената додаде: — Аз съм единственият ви съюзник.

— Съюзник е силна дума за човек на принудителна повинност — изтъкна Фей.

— Както и да е — каза Мърл. — Трябва да измислите начин да осигурите безопасността ни, например в някоя програма за защита на свидетели.

Фей и Кондора се засмяха.

— Бил съм там — каза той. — И стигнах дотук.

— Ами тогава намерете по-добър начин — сряза ги Мърл. — Вие… ние не можем просто да чакаме какъв ще бъде следващият им ход. Не и ако са толкова влиятелни, колкото твърдите и колкото изглеждат.

— Опитваш се да ни убедиш в нещо — отбеляза Кондора.

— Кроиш нещо — каза Фей.

— Всички кроим нещо, така че какво значение има, по дяволите — възкликна Мърл. — Това, което аз… което ние трябва да направим, е да намерим най-добрия начин да останем живи. В политиката е важно какво правиш, а във Вашингтон е важно кого можеш да убедиш да ти помогне. — Мърл впери поглед в Кондора и каза: — Имах нещо с един сенатор, от което не съм се възползвала. Наречи го услуга, наречи го quid pro quo заради онова, от което той се страхува, ако ми откаже, наречи го вина, каквото и да е. Дължи ми услуга. А има власт. Сами преценете.

— Ще го направиш ли? — попита Кондора.

— Имам този избор.

— Сенаторите дърпат конците, заради тях някой току-виж никога повече не се прибере у дома.

— Той може да развърти телефоните, да…

— Да кажем, че той се обади на когото трябва. На когото и да се звъни, човекът трябва да съобрази какво му позволяват политиката и законите да предприеме и какво ще направи. Дори сенаторът да се отзове, когато му щракнеш с пръсти, ще се наложи да убеди и други хора да се задействат заедно с него.

— Неговата власт е зад кулисите, не по улиците — отбеляза Кондора.

— Но го имай предвид, когато сме вътре — напомни Фей на по-възрастната жена.

— Къде вътре?

— Вътре в нашата система с цяла орда ангели или поне неутрални стрелци, за да накараме добрите да ни издърпат от центъра на мишената и да се впуснат по следите на онова, което се случва в действителност.

— Ти разполагаш ли с по-добър начин от мен да го направиш? — попита я Мърл.

Конодра погледна партньорката си, колегата си в професията, правителствената шпионка, която твърдеше, че иска да спасява хора, младата жена с глок на хълбока.

Видя как лицето на Фей потрепери от беззвучния й писък ДА.