Последните дни на Кондора

18

„Животът ти съсипан е, казваш. “

Ричард Хюго, „Нюанси на сивото във Филипсбърг“

Какво сторих?

Фей лежеше на черното канапе в нечий чужд тъмен апартамент. Лежеше напълно неподвижно, сякаш така щеше да спре времето, сякаш неподвижността й можеше да заличи последните два дни.

Лежи неподвижно и недей, НЕДЕЙ да трепваш, да мръдваш, да повръщаш или да плачеш.

Или да плачеш.

Върху кухненския плот тихо стоеше водна чаша. Шпионката на вратата беше око от разкривена светлина над стола, избутан до онзи заключен портал, за да й осигури секунда, може би две, за да не бъде убита, да не бъде застреляна, докато се опитва да се надигне от черното кожено канапе от мрак.

Спечелилият „Пулицър“ Дейвид Уд по-късно през годината ще съобщи, че най-разпространената травма на американските войници веднага след бойни действия в Ирак и Афганистан на простичък английски се превежда като „дълбока печал“.

Какво сторих? Какво сторихме?

Врагове. Съпротива. Екип за „мокри поръчки“, набелязал нея и Кондора.

Това бяха те в сражението в метрото.

Не бяха нашите, които си вършат работата, моята работа, изпълняват дълга си, справедливия си дълг.

Плейбек:

Никой не се провиква „Полиция!“ или „федерални агенти!“ или „На място!“. Засада или недоглеждане?

Жената на ескалатора първа стреля по Кондора — но с електрошок, не беше смъртоносно.

Не беше класически удар. Отвличане? Първата възможна неутрализация?

Кондора стреля по нея, а аз…

Чернокожият извади оръжието си, стреля по мен… с пистолет със заглушител.

Не залавяш хора със заглушител.

Прострелях го, той падна, не умря. Не го убих аз.

Екипът горе на ескалатора ни обстрелваше безразборно, без да се интересува кого ще улучи, и човек от техния екип загина от приятелски огън. Пет пари не даваха за ограничаването на щетите и свеждането на всичко до очевидците. Да ни обезвредят беше — и все още е — по-важно от косвените жертви или от хаоса.

Стрелецът, блъснат от влака.

Мъжът, когото застрелват върху червените плочки на перона.

Човекът маймуна, запратен от изстрела към вагона на метрото, отнесен от влака жив или мъртъв.

Сами каза, че ще изтегли нашите хора… Не, каза, че ще направи каквото може. Той е човекът, гуруто, шефът, така че ако може, би го сторил, поне дотолкова ми има доверие… имаше ми доверие.

Значи ако не е Сами… Са те. Които и да са.

А ако тогава е бил или ако сега е станал Сами… Здравата сме прецакани. Мъртви сме.

Какво се случи в живота ми, кога започна да се разпада всичко? В Париж ли?

Или с Крис?

Когато си позволи да имаш какво да губиш, тогава.

Фей погледна към спалнята, където зад затворената врата бяха Мърл и Кондора.

Доведи го жив и здрав, да, това може и да е цел, обаче мисията, нейната мисия беше да открие кой е убил партньора й, кой се опитва да убие самата нея, кой я принуди да убива.

Кое си струва всичко това?

Животът ми. Това, което го обричам да прави, с онова, което правя.

Дълбоко дихание се вля в нея, повдигна гърдите й към бронебойната жилетка и внезапно тя се почувства, сякаш анаконда е притиснала ребрата й, усети как гигантската змия я премазва… Дишай, просто дишай, трябва да…

Фей овладя ускореното си дишане.

Рухни, когато приключиш. Рухнеш ли сега, свършено е с теб.

Не и аз. Не сега. Още не.

Майната им. Майната му на това.

О, но, о, колко изморена беше. Жилетката толкова тежеше, тежаха и двата пистолета върху стъклената масичка до нея, легнала на черното кожено канапе, тежеше тялото на мъжа, разпнат пред една камина, мъжът, премазан от влака, мъжът, строполил се върху червените плочки на перона на метрото отвъд дима на пистолетния й изстрел.

Представи си как се издига над канапето, как бронежилетката се свлича от тялото й. А изтощението и болката, и мъчителната язва, и парещите спомени… отплуват, изчезват.

Фей си се представи гола.

Със заличен белег на корема.

Как стои в апартамента си. Срещу дръпнатите завеси на френските прозорци. Стои там гола без никакво трябва, непременно, не може, без последици от нечия смърт, без мисия, без операция, без задължения. С мечти, в които да вярва. Стои пред прозрачен самолет, разперила широко ръце, с разголени гърди и сърце, усмихва се на стъклото* което куршум на снайперист не може да счупи.

Или ако го счупи, няма нейният пръст да е на смъртоносния спусък.

Няма да е принудително предателство от нейните хора.

Стои там с широко разперени ръце, гола през нощта.

И чака трясъка на натрошеното стъкло.