Последните дни на Кондора

22

„Случват се разни неща. “

Доналд Ръмсфелд, министър на отбраната на САЩ

Вратата на спалнята се отвори.

Фей примигна, когато видя кой излиза отвътре и идва при нея и Мърл в кухнята.

— Изглеждаш…

— Съвсем не толкова добре, колкото би желал който и да е от нас.

Мъжът, чийто живот Фей бранеше със своя, носеше твърде малък за него сив анцуг и черна колежанска спортна блуза, която пък му беше прекалено голяма, беше бос и с крива усмивка.

— Не се тревожи — успокои я той, — преструвам се по-умело, след като пия кафе. Освен това още е само девет.

— Ако искаш да се обадя в службата, трябва да го направя сега — настоя Мърл.

Фей предпочете тя да звънне от стационарния си телефон и пусна на говорител разговора между прошарената блондинка от Конгресната библиотека и нейния шеф. Наблюдава как Кондора схваща случващото се, докато разговорът се развиваше според очакванията на Мърл.

Според уверенията й.

— Значи си имаме укритие — отбеляза Кондора.

— Може би имаме покрив — отговори Фей.

Той се усмихна на жената, която беше помогнал на Фей да отвлекат.

Или пък аз му помогнах да я отвлече?

— Получаваш ли вестник? — попита той Мърл.

— Ще проверим онлайн… — намеси се Фей.

— Старата школа — каза Кондора. — Не бива да оставяме вестника навън, за да не предизвиква подозрения.

— Получавам „Поуст“ — каза Мърл. — Доставят го за всички абонати долу във фоайето.

Кондора погледна към Фей.

Тя изви ръка зад гърба си. Подаде му пистолета. Той взе черното си сако, за да го скрие на хълбока си, и бронежилетката, взе ключовете за апартамента, които Мърл й посочи, и остави двамата сами.

Малък риск, нали?

Да ги остави сами. Въоръжени. С телефони.

Както постъпват партньорите. Да даде на Кондора възможно най-добрия шанс за всеки случай.

Фей слезе по стълбите от петия етаж. Открехна вратата на фоайето.

Не видя никого, нищо нередно.

Никой не я простреля, когато излезе в празното фоайе на жилищната сграда.

Нито една охранителна камера не я засне, когато взе вестник от стойката срещу асансьора, запъти се към него, натисна копчето и се постара да не издаде облекчението си, когато усети как вратите се отварят и й предоставят празната кабинка. Натисна копчето за етажа над Мърл, излезе, слезе по аварийното стълбище и потропа на вратата на апартамент 513, отпуснала дясната си ръка до тялото.

Кондора я пусна вътре и пое вестника от нея, докато тя отново заключваше вратата.

Вдигна го:

— Обзалагам се, че има пълно затъмнение.

— Не — възрази Фей, — екшънът по улиците беше много голям. Завоалирали са нещата.

— И са си посъчинили — сви рамене Кондора.

Мърл се обади от мястото си в дневната:

— За какво говорите?

— За всички новини, подходящи за печат — отговори той, повтаряйки мотото на последния останал сериозен конкурент на „Уошингтън Поуст“ сред вестниците от мъртви дървета.

Първа страница на раздела за градски новини на „Поуст“.

— Последните дни…

Оградена в рамка статия, голяма колкото ръката на Фей, вероятно добавена за печат в последния момент предишната нощ: след провалена наркосделка на перон в метрото има една косвена жертва от рикошет, жена, чиято самоличност няма да бъде разкрита, преди да бъдат осведомени близките й, уличен гангстер, убит от полицията, един агент под прикритие е ранен и е в критично състояние, един полицай е леко ранен. Не се очакват закъснения на метрото по време на сутрешния час пик.

— Броят на убитите не излиза — отбеляза Кондора.

— Зависи кой какво брои — възрази Фей.

— Червената линия — отбеляза той. — Там могат да отклонят всеки влак за тайно почистване и отстраняване.

— А това е скъпо — съгласи се Фей.

— Цената на главите ни се покачва — заключи Кондора.

Фей използва лаптопа на домакинята им. На уебсайта на „Ню Йорк Таймс“ не откри нищо за престрелката в метрото. Прочете онлайн изданията на всички вашингтонски информационни портали, провери уебсайтовете на местните телевизии и радиостанции, много от които бяха публикували вариации на статията в „Уошингтън Поуст“ или „актуализирани материали“, които намекваха за напредък, но не предлагаха много подробности; само два сайта бяха публикували снимки от мобилен телефон на линейката и на полицейските коли, паркирани на входа на метрото с въртящи се в мрака синьо-червени сигнални лампи. Попадна и на новина от някаква квартална мейлинглиста за „вандали“, които връхлетели с велосипедите си в ресторант и „изпочупили много чинии“. Публикувано беше и 11-секундно видео, заснето с мобилен телефон, на тракащи съдове и неразбираеми викове, виждаше се гърбът на мъж с кафеникаво яке, който се олюляваше на колелото си към предната част на заведението, пълно с изумени клиенти. Един от коментарите към материала „свързваше“ тази „хулиганска проява“ с умножилите се графити по стените на сградите в квартала, а друг отбелязваше, че „инцидентът е показателен за развитието на Америка, защото инцидентът не е расистки, а после дискусията се отместваше към това как ресторантите привличат плъхове.

— Значи никой не знае какво става — изтъкна Мърл.

— Включително и ние — каза Кондора.

— Знанието идва на етапи — обади се.

— Сега предстои буря от сведения — обади се Кондора. — Взрив от контролирана дезинформация, изцяло „фактологична“, експлоатираща огромна тайна, която е буквално пред очите на всички.

— Е, какво ще правим сега? — попита Мърл.

Фей я погледна, после завъртя очи към Кондора.

Той погледна към Фей, погледна към Мърл и после пак към по-младата жена.

Вдигна рамене.

— Не — каза Мърл.