Последните дни на Кондора

13

„Дракони се сражават над моравата… “

И-Дзин, „Кун/Приемащото“

Мъж и жена стояха сами на червените плочки на перон в метрото.

Той излезе от сребристия влак на релсите зад гърба му.

Тя стоеше спокойно и неподвижно, с лице към видението с кафеникаво яке, голям корем, бейзболна шапка, нелепи очила и кафява кожа. Той знае, че тя знае.

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

Вратите с гумено уплътнение се затвориха зад него с тихо свистене.

Сребристият влак се стрелна напред и напусна гарата.

— Ако исках, щеше да си мъртъв — каза му тя.

Ръцете й висяха отстрани на тялото с разперени пръсти, за да се вижда, че са празни. Десетте метра червени плочки помежду им са оптималната смъртоносна зона за пистолет.

Каква е тази чанта върху плочките до краката й? Бомба с дистанционно задействан детонатор? Газ?

— Как си, Вин?

— Казвай ми Кондора. Затова сме тук.

— Помниш ли коя съм?

— На служебната ти карта пишеше Фей някоя си.

— Фей Дозиър. И е нещо повече от служебно име, от прикритие.

— А коя си в момента?

— Твоето спасение. Твоята придружителка. Човекът, който ще те отведе на безопасно място.

— Май си спомням да са ми го казвали и преди.

Пристъпи към нея.

Тя не помръдна. Не се премести. Не пристъпи. Не извади пистолета си.

Направи още една крачка. Намали разстоянието.

— Партньорът ми е убит в дома ти. Трябва да науча всичко.

— И мислиш, че аз знам.

— Бялата кола — каза тя, когато той вече беше на три крачки от възможността да я удари. — Заради нея смятам, че не знаеш достатъчно. Така че и двамата имаме еднаква мишена.

Мъжът спря на две крачки от нея. Не можеше да я удари оттам. Но беше близо. Ако тя понечеше да извади оръжието си, сега поне той щеше да има шанс, поне на теория.

— Какво има в чантата? — попита Кондора.

— Доказателство, че можеш да ми се довериш.

На електронно табло на куха колона от кафяв метал светеше разписанието на влаковете. Часът пик беше отминал, следващият влак щеше да пристигне след деветнайсет минути, а влакът на срещуположните релси — три минути по-късно. Празните ескалатори бучаха нагоре и надолу покрай перона, на който стояха само те двамата.

Стори му се, че чува как сърцето му гръмко тупти под найлоновото кафеникаво яке. Представи си приглушеното туптене и на нейното сърце. Черната й връхна дреха несъмнено криеше поне един пистолет, а под блузата забеляза издутината на бронебойна жилетка.

Намираха се на най-ниското ниво на спирката на метрото. Затворените оранжеви врати на асансьора за инвалиди към улицата чакаха близо до ескалаторите, свързващи пътническия перон и входното ниво на около шест метра над главите им, престилка от червени плочки от отсамната страна на металните въртележки, които се затваряха и отваряха с по едно щрак-щрак! От другата страна на въртележката бяха автоматите за билети и карти, а после стълбите — четирийсет и една секунди с ескалатора свързваха нашия свят с тези подземни артерии. Кондора не виждаше почти нищо отвъд горния край на ескалатора към нивото на входа, не виждаше оранжевата метална въртележка и със сигурност не виждаше главния ескалатор, който извеждаше навън към нощта.

— Колко време просто ще се гледаме един друг? — попита Фей.

— Моята придружителка. — Какво си мисли тя за мен: тъмната кожа, бейзболната шапка и големите очила, якето на дебелак? — В гимназията много обичах бавните танци.

— Това не е гимназията, Кондоре — възрази тя.

Тя се тревожи, че не се владея.

Следващ влак: 18 минути.

От червените плочки към извития сив бетонен таван се издигаха бетонни колони, пет пъти по-дебели от дебелашката маскировка на Кондора. Той си спомни за двама агенти на ФБР и двама банкови обирджии в… Маями, които се преследваха около някаква паркирана кола, и четиримата стреляха с полуавтоматични пистолети, двама презаредиха тичешком, но нито един куршум не улучи на месо. Човек можеше да обиколи двете колони на този перон с по-малко крачки, отколкото около паркиран автомобил. А надолу по тунела опасността от рикошети заличаваше предимството, което осигуряваше бетонът пред пропускащия куршуми метален корпус на колата.

— Ей, придружителко — каза Кондора, — каня те на един бавен танц.

И отстъпи две крачки назад.

Фей направи две крачки напред, за да запази разстоянието, което той беше избрал да има помежду им.

Обувките й спряха до раничката върху червените плочки.

— Вдигни я. С две ръце — нареди Кондора.

О, съвсем бавничко. Тя се подчини.

Нямаше БУУУМ! Нямаше ослепителна експлозия. Никакъв сълзотворен газ или дим.

Виждаш ли? — попита тя. — Дотук добре.

„Зелени очи — помисли си той. — Очите й са зелени.“

Не гледай само онова, което е пред теб.

Кой ме научи на това? Зарежи. Остави това привидение да изчезне.

— Сега какво? — попита Фей.

— Дръпни ципа. И гледай да я отвориш към твоето лице, не към моето.

Ципът на раницата зачегърта бавничко.

— Покажи ми… внимателно.

Тя наклони раничката, за да може той да надникне вътре.

— Вземи каквото поискаш.

Той стрелна поглед нагоре към очите й.

— Прав бях. По един или друг начин ти ще станеш причина за смъртта ми.

— Не сега — отговори тя. — Не и с мен. Не и ако мога да го предотвратя.

— Така ли го предотвратяваш?

Тя сви рамене.

— Така и с bonafides.

Той направи последната крачка, за да се озове достатъчно близо до нея.

Пъхна дясната си ръка в раничката. Тя не я затвори. Не го впримчи в капан. Не се опита да му приложи хватка от айкидо или джудо… Просто го остави да бръкне.

Напипа хладна стомана, грапаво дърво, ужасната тежест на избора.

Кондора напълни десния си юмрук в раничката с нейния късоцевен револвер трийсет и осми калибър.

Извади малкото оръжие. Безцелно и нехайно размърда смъртоносния му отвор, но забеляза златистото проблясване на месинговите патрони в цилиндричния пълнител, следователно револверът беше зареден с истински амуниции.

— Мислех, че ще предпочетеш четирийсет и пети калибър. Осъвременен през 1911, но въпреки това, както сам каза…

Хоп! Студената стомана на късото дуло на револвера притисна челото й.

— …го предпочиташ — довърши изречението тя.

Зелените й очи примигнаха.

Обаче не отстъпи. Не стрелна ръка нагоре, за да изпрати куршум в главата си.

Мъж и жена стояха сами на червените плочки на един перон на метрото.

Протегнатата му ръка притискаше смъртоносното дуло на пистолет към третото й око.

— Предпочитам да загина от оръжието на мъртвия си партньор Питър — каза тя.

— Съжалявам, не е у мен.

— В такъв случай би било глупаво да ме застреляш.

— Не е трудно да си глупав.

— Аз си мислех, че си корав тип. Ако оръжието на партньора ми не е у теб, значи не си го убил, а някой го е взел, за да си помислим, че си въоръжен и опасен.

— Велики умове — отбеляза той. — Техните. Твоят.

Стоманеното дуло бавно се отдръпна от черепа й.

Тя отново не контраатакува.

Кондора прибра револвера в джоба на якето си.

Усмихна се.

Извади кобура на четирийсет и петкалибровия полуавтоматичен пистолет от раничката. Това оръжие вървеше с два резервни пълнителя. Той несръчно размести издутината под якето си, за да закачи пълнителите и пистолета на колана си.

— Изглеждаш нелепо — поклати глава тя.

Таблото оповестяваше четиринайсет минути до пристигането на следващия влак.

— Ще помръдна — осведоми го тя. — Ще си извадя телефона.

С левия си палец и показалец Фей измъкна свръхпоказно като с пинцета мобилния телефон от джобчето на ризата.

— Ще го пусна на спикер — обясни на Кондора.

Празните ескалатори бръмчаха към перона с червени плочки и от него.

Мобилният бръмна веднъж. После още веднъж.

Кондора чу как от апарата се разнесе слаб фонов шум.

Фей каза на устройството в ръката си:

— Някой иска да говори с теб.

— Кой? — попита мъж.

Онзи глас! Ето! Вашингтонското летище. Малко момиченце… Ейми. Бомба.

Увери се!

— Кажи нещо.

В гласа на мъжа по телефона прозвуча нетърпение:

— Бъди Винаги Готин! Кондор, Сами е.

— Къде се губиш? — откърти се от костите на Кондора въпросът.

— Опитвам се да те върна у дома. Къде си… къде сте двамата?

Кондора протегна ръка, за да попречи на Фей да отговори.

— Тук. А къде е там? Лангли?

— Не, нашата приятелка Фей знае къде съм. Няма значение. Според джипиеса нашият екип ще бъде при вас след четиринайсет минути.

— Вече ще сме тръгнали. Довиждане.

Кондора взе телефона от ръката на жената и тя му позволи, обаче от очите й се сипеха въпроси, докато той несръчно пипаше телефона тук-там…

Докато гласът на Сами настояваше:

— Фей, ела…

… Кондора прекъсна разговора. Върна й телефона.

— Изключи го — нареди той.

Тя го стори.

— Вече трябва да тръгваме.

— Сами е…

— Не е тук. Ние сме.

Кондора направи крачка назад, без да откъсва очи от нея, вдигнал ръка близо до джоба на червеното си найлоново яке, провиснал от тежкия пистолет.

Забеляза как зелените й очи взеха решение, преди тя да му кимне.

— Добре, Кондор. Ти командваш парада.

Таблото ги осведоми, че следващият влак е след дванайсет минути.

— Имаш ли кола? — попита той и се обърна с гръб към нея…

… а тя не го простреля, когато той забързано закрачи към ескалатора за нагоре.

— Не — отговори Фей.

Той се качи на стъпалата на ескалатора и те го понесоха нагоре.

Чу нейните стъпки зад гърба си.

Устремиха се към нивото на входа, към оранжевите метални въртележки. Поднесоха картите си към разчитащата данните ивица отстрани на въртележките, които рязко се отвориха и ги освободиха.

Сами на спирката, мъжът и жената бързо закрачиха към основата на дългия колкото три баскетболни игрища ескалатор, пътуващ четирийсет и една секунди, проточил се по огромната наклонена сламка от бетон към неоново-синьото нощно небе над Вашингтон.

Кондора се поколеба. Стъпи на издигащото се метално стъпало… и остана там.

— Ще ми се да бях в по-добра форма — въздъхна той. — Или да бях по-млад — додаде, когато Фей се качи на долното стъпало. Той усети енергията, която пулсира в нея, желанието й да хукне по стълбите, да избърза нагоре, ДА ГО НАПРАВИ!

— Отиваме — увери тя заловения, своя подопечен, своя де факто партньор, когато Кондора погледна надолу по стълбите към нея и отдалечаващия се тунел, от който идваха, и видя как лицето й се озари от мисълта: „Няма да изгубя още един!.“

Той се обърна напред.

Погледна нагоре към дългите стълби, които ги отвеждаха към неоновосинята нощ, и каза:

Твърде късно.