Последните дни на Кондора

20

„Може би заедно ще стигнем донякъде…“

Трейси Чалман, „Бърза кола“

Потропване.

На вратата на банята.

Фей спря кранчетата на мивката в банята срещу спалнята. Беше оставила вратата на банята отворена. Не искаше да се затвори вътре, без да вижда нищо. Сутрешната светлина изпълваше този присвоен апартамент. Пистолетът на Кондора лежеше върху мивката. Нейният глок тежеше в кобура на хълбока й. Самата тя беше с бронежилетка и с панталона си от предния ден.

Вчера, случи се едва вчера.

Избърса длани в крачолите на панталона си.

Пъхна пистолета на Кондора в колана си отзад.

Излезе от банята, без да поглежда в огледалото, за да може по-успешно да пренебрегне най-добрия шанс двамата с Кондора да избягат, да оцелеят и вероятно дори да победят.

Потропване.

— Минутка.

Фей се приближи към кухненския плот, където беше привързаната за вратата на спалнята чаша вода. Освободи я от оковите — конец за зъби, който се свлече като рибарска корда на пода на кухнята и покрай бялата врата на спалнята.

— Готово. — Тя се отдръпна, за да избегне евентуално нападение. Ръката, с която стреляше, се отпусна празна.

Вратата на спалнята се отвори и отвътре се показа Мърл, облечена с чиста синя блуза и нови джинси. Къдравата й руса коса изглеждаше влажна, в ръцете си носеше…

— Това са дрехите на Кондора — отбеляза Фей.

— Да.

Мърл затвори вратата на спалнята, преди тя да успее да огледа стаята. Избягваше да гледа Фей в очите. По-възрастната жена се запъти с храбра напрегнатост към пералнята от неръждаема стомана, вградена в кухненския остров. Остана с гръб към Фей, докато зареждаше машината — вече проверена от Фей за скрито оръжие.

— Кой ти каза да почукаш? — попита по-младата жена.

— Решихме, че не е лоша идея. Че е уместно.

„Ние“ — отбеляза си мислено Фей.

— А сега му переш дрехите.

— Имат нужда. След това мога да изпера и твоите. Ще направя кафе. Искаш ли?

— Той какво прави там? — кимна Фей към затворената врата на спалнята, докато заложничката й сипваше кафе в мелничката и вадеше кафяв хартиен филтър от един стъклен буркан.

Воят на мелничката продължи трийсет секунди. Никой разумен човек не би опитал да надвика този шум. Фей гледаше как лицето на Мърл подготвя отговори в продължение на трийсет секунди.

Тя изсипа смляното кафе в хартиения филтър на конусовидната цедка върху празната стъклена кана, поради което съвсем логично очите й следяха какво върши, докато отговаряше на Фей:

— Поръча ми да проверя дали нямам някакви дрехи за него.

Мърл се наблюдава как пълни бял чайник с вода от стоманеното кранче на мивката.

— Какво друго видя? — попита жената с пистолета.

Мърл премести чайника от мивката върху печката, нагласи го върху задната горелка и завъртя копчето, за да припламне синьо огънче.

Мърл среща погледа на по-младата жена.

— Какво искаш да ме попиташ?

— Чух как извика вътре. Два пъти.

— Но не се втурна да спасяваш партньора си? — По-възрастната жена сви рамене и устните й се разтеглиха в усмивка. — Два пъти значи. Може би денят му е хубав.

— Два пъти са две истини, които е най-добре да помниш — предупреди я Фей. — Денят му изобщо няма да бъде хубав. И твоят няма да е по-добър.

— Нито твоят.

— Заедно сме в това.

— Може ли да поседнем, докато заври водата? Изглеждаш почти толкова зле, колкото се чувствам аз.

Фей остави по-възрастната да избере на кой стол в дневната да седне. Самата тя се настани на канапето, откъдето можеше да наблюдава неспокойната служителка от архива, входа на апартамента и онази бяла и все още затворена врата на спалнята.

Жената, достатъчно възрастна, за да й бъде майка, попита:

— Успя ли да поспиш?

— Достатъчно — излъга Фей.

Влажната прошарена руса глава кимна към затворената врата на спалнята.

— Той спа шест часа. А би могъл да спи шест дни.

— Отнася се за всички. Като малка ме учеха, че светът е създаден за шест дни — каза Фей.

— Вярваш ли в такива неща?

— Искам такава надежда. Надежда, постоянство и умението да правиш точно каквото трябва и когато трябва е нашият… твоят… най-добър шанс да успеем в този свят.

— И ти отговаряш за трябва.

Фей кимна.

— Не ми се ще да имам твоята работа.

„Дано нямаш“ — помисли си Фей.

— Познавах една жена ченге… полицайка. Бяхме приятелки няколко години. Работеше предимно като цивилна в полицията на Капитолия — Конгресна полиция, най-вече охрана, една от колко… двайсетината човека със значки като твоята в този град. Понякога излизахме на вечеря. Да пийнем по нещо. Да се видим.

— Коя е тя?

— Вече девет години е госпожа. Шефът й най-накрая се пенсионира и се разведе и двамата се преместиха в Охайо, откъдето е той.

— Продължава ли да ти се обажда и да пита как си?

— Никой не ме пита как съм. — Тъжната усмивка издаваше, че в думите на по-възрастната жена се таи по-дълбока истина. — Виж, уплашена съм, напрегната съм и се опитвам да опозная теб и това положение… Всичко зависи от теб.

— Да, но всъщност е изцяло свързано с него.

— Как така с него? — попита жената, излязла от спалнята.

— Ти сигурно можеш да ми кажеш за този мъж толкова, колкото мога да ти кажа и аз — отговори Фей. И добави неутрално: — Дори повече.

Чайникът засвири.

— Това, което мога да ти кажа, няма да има значение за нещата, които трябва да направиш — рече Мърл, йогийската й грациозност надмогна възрастта и страховете й и й помогна да се изправи от стола, да отиде в кухнята и да изключи котлона под белия чайник.

„Глупости — помисли си Фей, — ти си изградила връзка с него и сега се възползваш от нея. Дано поне част от любенето с него да е било истинско.“

Сигурна беше, че и Кондора се надява на същото, макар да знаеше, каквото знаеха всички те.

Мърл наля врящата вода върху кафето в конуса над стъклената кана.

Когато водата започна да се процежда от смляното кафе, по-възрастната жена сякаш възприе това за сигнал, рязко се завъртя, впери поглед във Фей с нейната бронежилетка и пистолет, и попита:

— Майка ти знае ли с какво се занимаваш?

— Ами твоята? — рече тя.

— Никога не е знаела — въздъхна Мърл. — А сега вече нямам възможност да й кажа. — Примигна и попита: — Колко е смахнат?

— Твърде много — отвърна Фей.

— Или недостатъчно. — Уханието на кафе изпълни апартамента. — Той смята, че всичко това се случва, защото е започнал да губи лудостта, която му е помагала да забравя.

— Може би, но това е разузнавателна тайна, известна единствено на него.

— Или пък някой му е намекнал за тази вероятност — изтъкна Мърл. — А понякога вероятността от онова, което може да се случи, е достатъчен мотив за някого да действа, да нанесе първия удар.

— Пък аз те мислех за кротка библиотекарка — подметна Фей, докато гледаше как жената в кухнята изважда една, две, три чаши от шкафа.

— Гледам много филми — каза Мърл. — И съм работила за филма, озаглавен „Конгрес“.

— Трябва им по-хубав сценарий.

Двете жени се спогледаха и се усмихнаха.

— Като заговорихме за работа — каза Фей. — Какво ще стане с твоята работа?

Мърл погледна практичния часовник на китката си.

— Може да се обадя, че съм болна или… Не.

— Не?

— По-добре да звънна на шефа си — каза по-възрастната жена, оцеляла десетилетия във Вашингтон, окръг Колумбия — и да му кажа, че искам да си запазя болничните, обаче се нуждая от няколко почивни дни. Ще му предложа да ги брои за част от цялата бъркотия с орязването на бюджета, към която са насочили вниманието си момчетата и момичетата от Конгреса. Ако ме пусне в неплатен отпуск за няколко дни, това ще му бъде полезно, когато пристигне заповедта на бюджетния директор, а тя със сигурност ще пристигне, просто чакаме да видим доколко лично ще ни засегнат съкращенията. Ще си припиша заслугата, че съм поела удар в името на екипа, и никой няма да задава въпроси или да ме търси. — Жената сви рамене. — Като че ли някой изобщо би го сторил.

Тя вдигна конуса с утайката от кафето от каната, пълна с кафява течност. Напълни две чаши, преди да остави каната с горещото кафе, което като нищо би могла да излее в очите на Фей, и попита:

— Мляко? Захар?

— Черно — отговори тя.

— Чисто — каза Мърл, докато подаваше чашата на тъмничарката си. Отвори хладилника и доля в собствената си чаша мляко от картонена кутия, която остави на плота.

Отпи от кафето, задържа невинната чаша в ръка и каза:

— С какво още мога да ти помогна?

— Значи вече си от нашия екип?

— Ами вие двамата май не ми оставяте друг избор.

— И ни вярваш? Имаш ни доверие?

— Питаш ме защо съм сигурна, че сте такива, за каквито се представяте ли? — сви рамене Мърл. — Как изобщо човек може да знае, че някой е такъв, за какъвто се представя? — Поклати глава. — Заблуждаваме себе си кого виждаме, заблуждаваме се кои сме самите ние.

Тя се усмихна на Фей, но и двете знаеха, че е по-скоро иронично, отколкото весело, и каза:

— Оръжията са върховната реалност. Ти имаш оръжие, аз не. Но дори без пистолетите няма почти никаква вероятност и двамата да сте толкова смахнати, така че вероятно сте точно това, за което се представяте. В по-голямата му част.

— Ще поемеш ли риска? — попита Фей.

— Ще поема каквото мога — отвърна Мърл. — Какво друго мога да сторя?

— Да поговорим, когато дойде и той — кимна Фей към затворената врата на спалнята.

По-възрастната жена с мократа руса коса се усмихна, докато вдигаше чашата си с оцветено от млякото кафе, и преди да отпие, попита:

— Сигурна ли си, че ще дойде?