Последните дни на Кондора

12

„Окаяно улично псе“

Кантонски сленг на подземния свят/сан дзя цюан

— Не беше нужно да ме дрогираш — каза Фей на Сами.

Седяха един срещу друг на масата на сиви сгъваеми метални столове в звукоизолирана стъклена кабина на огромния складов етаж в комплекс „Зед“.

Сами седеше там с къдравата си черна коса, навити ръкави на измачканата си бяла риза и обикновени панталони в цвят каки.

Сви рамене и Фей си го представи като бейрутски бизнесмен на средна възраст, в какъвто би могъл да се превърне, ако не бяха пикапите, пълни с милиция, които бяха нахлули в слънчевия му ливански квартал, когато е бил деветгодишен, и бяха раздали автомати „Калашников“ на нетърпеливо протегналите ръце момчета, скупчили се край тях.

— След като говорихме снощи — осведоми я той, — ти цели шест часа тича по улиците. Късно след полунощ обезумя, отказа да се довериш на екипите в апартамента му и в службата му. Тогава разбрах, че адреналинът ти бушува. Трябваше да те прочистя от собствения ти дим — и мисловно, и физически.

— Значи си застанал до леглото ми и си ме накарал да взема сънотворно.

— След това отидох на своето легло и също взех хапче.

— Само такова ли беше хапчето, Сами? — попита Фей. — Приспивателно?

— Не си падам по хапчета за изнасилване.

— Обаче си голям професионалист. Отклоняваш вниманието ми с този ужас, за да не задам очевидния въпрос.

— Кой е очевидният въпрос?

— За серума на истината.

Сами наклони глава:

— Е, спипа ме, Фей. Такъв съм си аз, не спазвам правилата. Явно ти също. И точно затова си ми нужна. Хайде, стига де: серум на истината? Ти сериозно ли? Ако хапчето е било нещо повече — продължи, — наречи го проверка на доверието. Дадох ти хапче. Казах ти, че е от огромно значение за мисията да го изпиеш. Ти получи шанс за крайно необходим отдих, защото ми се довери, а аз пък отново се уверих, че ще направиш нужното за изпълнение на мисията.

— Не сънувах. Длъжна бях да се справя с всичко, което ми се случи.

— Страната на сънищата не е наша територия, Фей. Ние живеем в света на „трябва“.

— Какво трябва да направя сега, шефе?

— Знам всичко за случващото се, но нищо за случващото се в действителност.

Сами погледна ръчния си часовник — черен метален хронометър със светещи циферблати, които сияеха зеленикави в тъмното.

— Наближава шест часът в сряда — съобщи й. — И имаме нов проблем. Обадиха се от седмия етаж на Лангли. Вдигнала се е шумотевица.

— Шумотевица ли?

— Клюки, телефонни обаждания, уебтрафик, странни предупреждения, шушукане по коридорите, може би някой репортер от онова, което е останало от традиционните медии, не знам откъде… но има шумотевица. Придържаме се към историята, че бивш агент на ФБР на име Вин е получил сърдечен удар снощи, че лежи в критично състояние в болница, която не разкриваме, и се извиняваме за объркването. Така че вече сме залепени за тази версия. Ако повярват на някое опровержение и то се превърне в мен в Мрежата, ще изглеждаме като проклети лъжци, които прикриват нещо, и фактите вбесяващо ще изгубят всякакво значение.

— Не разбирам.

— Естествено, никой от нас не разбира защо партньорът ти се е върнал в апартамента на Кондора, където са го убили. Има есемес от неговия телефон, включен към системата на ОНО, за някакъв допълнителен доклад към онзи, който твърдиш, че си пуснала от негово име.

— Това не е бил Питър. На него не му пукаше.

— Обаче е факт. И е влязъл в администрацията, не във вашия отдел. — Сами поклати глава. — О, Кондоре.

— Ти го познаваш — каза Фей.

Фей остави чернокосия Сами, който държеше живота й в ръце, да изпълни очите й.

Остави светещата секундна стрелка да опише кръг по циферблата на часовника му.

Остави го да изпълни мълчанието в стъклената им кабина с онова, което се осмели да изрече.

— Никога не сме разговаряли по този начин.

— Трябва да знам, ако ще помагам на нас, на теб.

— Доверие, нали? — усмихна се той. — Навремето не вярвах на никого повече, отколкото на Кондора.

— Бил ти е партньор. Или твой надзорник.

— Нещо повече. Беше… легенда в легендата.

Сами изрече името на човека.

— Чакай, аз… — каза Фей.

— Под това име — поясни Сами — той беше човекът от ЦРУ, който разпространи новината в дните на истината, справедливостта и триумфа на американския начин на живот след „Уотъргейт“.

— Той е бил човекът, който…

— Отиде в „Ню Йорк Таймс“. Не са ми известни истинските подробности. На вестника също. Нещо за хероин. Нещо за операции в Близкия изток. Или за лъжите на ЦРУ относно причината да нападнем богата на петрол държава. Нещо за група хора, убити някъде, докато са действали под прикритие.

— Статията във вестника описваше само основните факти. Използваха цивилното име на Кондора.

— Обаче никой не даваше и пет пари! Всичко потъна в потопа от истории как Управлението използва мафията за екзекуции, как претърсва незаконно граждани, как провежда тайни опити с ЛСД, как сваля правителства. Кондорът се превърна във второстепенен играч, не го повикаха да свидетелства на изслушванията пред сенатската комисия „Чърч“, нито беше споменат в окончателния им доклад. Човек би си помислил, че каквато и да е истината за Кондора, явно става дума за нещо голямо, но щом достатъчно хора отдясно си замълчат, действителността потъва в официалната версия. Или поне така стана, преди интернет да улесни съществуването на алтернативните реалности.

Фей поклати глава:

— Управлението никога не забравя. Може би са решили да не дават Кондора под съд, задето е нарушил законите и клетвите за пазене на служебна тайна, но сигурно са го…

Видя го.

И прошепна:

— Мили боже!

— Точно като Фил Ейджий, който издаде книга и развали прикритието на стотина от нашите, всички по нашите престъпни улици познаваха Кондора с това цивилно име, знаеха, че той е в списъка с врагове на ЦРУ. Врагът на моя враг…

— Всичко е било тайна операция, за да го внедрят там навън!

— Не — отговори Сами, — проклетата операция, която се е объркала и го е предизвикала, тя е била истинска. Не знам каква е. Започнал е първата си работа като току-що завършил колежанин на точното място в точното време. След Оценката на действията се опитал да остане на страната на ангелите. Управлението отново го наело. Имал идеалното прикритие — проверим враг на ЦРУ. Никой не знае всичко, което е направил. Най-малко две държавни контраразузнавателни операции, едната според мен е свързана с Китай. Свързал се с американски изселници, наемни мошеници в Европа, набелязали съветски агенти и терористи, които се опитвали да привлекат антивоенно настроените военнослужещи и противниците на военната повинност. Животът не е Холивуд, не се свежда до терористични или управляващи света мегаломански организации с щабквартири в хромирани небостъргачи и пенсионни планове, но според мен през 70-те години той се е движел сред групировки с марксистки уклон. Типове от „Червените бригади“. Японската червена армия. И неонацисти като Националния фронт, за който ми разказа една нощ на лондонските докове. Може би дори с някои момчета от ИРА, спомена и нещо за Париж. Още отрано насочи вниманието си към наркокартелите — те са политически по-важни от много държави. Той беше идеалната мухоловка. Те идваха при него. Истината се превърна в негово прикритие.

— Но той е Вин от…

— Откакто излезе от тайната лудница на ЦРУ в Мейн.

Намръщеното лице на Фей зададе въпроса й.

— Не, наистина беше луд. Или поне полудя. Явно още си е луд. Онази мълва за безпилотния самолет — каза й Сами. — Операцията беше една от най-мащабните, които той измисли след единайсети септември. Точно в това го биваше най-много — в откачените идеи. Така че изводът е следният: да, затъна в лайната, използва един от първите айпади, за да предизвика нападение с безпилотен самолет над самия себе си. Някакъв имитатор на „Ал Кайда“ решил, че Кондора е онзи, който бил наистина — внедрен човек на ЦРУ. Лошите се юрнали да го изтезават или да го убият, той не успял да се измъкне и да се евакуира, не можел и да се скрие, затова изчакал да го накачулят и тогава… Безпилотният самолет избил лошите и им доказал, че грешат — ЦРУ изпратило самолета, за да убие Кондора, следователно той би трябвало да е враг на Управлението, така че операцията, която измислил, му спасила живота.

— А самият той защо не загинал?

— Самоубийството е трудно, когато си обучен да убиваш другия.

Сами се приведе над масата и гравитацията му придърпа Фей по-наблизо.

„Шептим си в звукоизолирана стъклена кабина — помисли си тя. — И кой знае защо това не изглежда налудничаво.“

— В онази част на света — каза Сами — злото никога не идва само. Вали ли, все ще са порои. И много вода се стича в канавките по парковете, затова онези градове имат огромни шахти към канализацията за отходните води. На седмия етаж се чудят дали е планирал да се окаже точно над такъв изход към канализацията, или първо е насочил безпилотния самолет, а после изведнъж е забелязал отвора на шахтата и е променил решението си да стане камикадзе.

— Според теб кое от двете?

— Няма значение — отвърна Сами. — Каквото и да е решил, направил го е. Представи си само: колкото и да му е било трудно да предизвика нападението на безпилотния самолет, той взривил целия си свят, останал в онзи канал сред праха, само с ивичка слънчева светлина, слушайки как спасителите работят и се опитват да открият оцелели… а после попаднал в капан тук, без да може да се разкрещи, защото така ще разкрие истината за себе си… В моите очи това му дава пълното право никога да не стъпи в затвора, мамка му. Спуска се нощта, а той не може да се изрови и да изпълзи навън, затова пропада по-надълбоко в аварийните канали, в градските канавки. Смятаме, че е бил долу около четиринайсет часа. Видял е слънчева светлина през друга аварийна шахта и изпълзял навън с плъховете. Наложило се да посплаши някаква жена, за да й вземе мобилния, да се обади на спешната линия и да се скрие някъде, както е вир-вода и вони на лайна.

Сами се загледа през стъклената стена.

Впи поглед във Фей.

— Когато си го взехме обратно, беше пострадал, но поправимо. Разбира се, официално остана мъртъв. Дори му направиха операция на лицето — отстраниха вредата от нападението на самолета: промениха го от какво е било на какво би могло да бъде. И бездруго беше остарял и външността му се беше променила. Тогава го познавах най-добре. По онова време частните предприемачи бяха на мода — Блакуотър, десетки други, които познаваш, и десетки, за които не си чувала. Все още един от четирима американски шпиони е такъв, обаче влиянието ми намалява. Кондора ме изпрати във външна операция. Ако нямаш доверие на хората, които ръководят нещата, или в начина, по който ще се развият събитията, пъхни вътре играч, на когото можеш да разчиташ. Направих каквото направих, струваше каквото струваше, сега не е важно. Когато се измъкнах от всичко това — когато си подредих главата и се върнах при Чичо Сам, — Кондора беше официално луд. Дори не ми съобщиха, че състоянието му се е подобрило — каза Сами.

— А може и да не е — отбеляза Фей. — Какво става?

— И аз това искам да разбера.

— Ти си шефът.

— Нима? — усмихна се Сами. — Ами шумотевицата? Ами историята, която постоянно пренаписваме със свои средства? Ами седмия етаж на Лангли или Западното крило на Белия дом? Ами мошениците, които търсят новина, достойна за телевизията? Ами нашите хора, преследващи беглец, когото мислят за толкова опитен убиец, колкото са самите те?

— Те ще стрелят първи.

— На тяхно място ти щеше да направиш същото — каза Сами и я погледна. — Ти си последният човек, бил в контакт с Кондора, на когото мога да имам доверие.

— Искаш да го намеря.

— О, той ще се намери. Забрави за глобално разпространените ТО, пуснали сме по следите му страхотни ловци на глави. Не е чак толкова добър, не може да издържи толкова дълго. Обаче преди да стане това, преди да го спипат или да го прострелят — и в двата случая извън моя контрол, — искам той да намери теб.

Фей примигна.

— Защо мислиш, че той ме търси?

— Колкото и предполагаемо луд да е, няма начин… да не го прави… имам предвид, да не те търси. Обаче ако те открие… Ти си и последният му официално известен контакт. Ако се опитва да избяга от канавката, за него ти си човекът, който може и да знае път за бягство. А пътят съм аз.

— Нямам представа какво да направя.

— Тръгвай да обикаляш улиците. Слушай инстинкта си, който ти подсказва да се наведеш, когато към теб лети куршум.

— Но там има хиляди празни улици.

— Да — съгласи се Сами, без да му мигне окото. — Не можем да ти дадем екип. Ако го забележи, ще се усети и ще изчезне: или пак ще има кървава баня, или ще се скрие. И после кофти шансове — и за мен, и за всички нас. — Той се облегна на стола си. — Имаш ми номера и аз имам твоя. Не искам да съм човекът, който ще се обади да съобщи, че Кондора е заловен.

— Бил ти е приятел. Харесваш го. Имал си му доверие. Искаш го жив, нали?

— Искам да разбера нещо, и искам всичко да мине както трябва.

Фей се изправи.

— Ами Питър? Сигурно ти се иска да обърнеш живота му с хастара навън.

— Най-печалното нещо около смъртта му е, че не е оставил след себе си нищо, което си струва да узнаем. Ако ме питаш, той просто е бил неподходящият човек на неподходящото място в нечий неподходящ момент.

— Ами Кондора?

— Дааа.

Тя сложи длан върху бравата на стъклената врата. Погледна към него:

— Е, няма ли азбучни правила за сбогуване?

— Опичай си ума. — Сами сви рамене и додаде: — Ако не: Опасност да умреш.

Тя прекоси склада на комплекс „Зед“, пълен с портативни работни места, станции за преглед на данни и сгъваеми маси пред огромни стоманени кутии, пълни с хардуер, и онази светеща звукоизолирана стъклена кабина.

Помисли си: „Отвъд Умопомрачението.“

Беше с дрехите, които беше облякла след душа от сака за спешни случаи, който държеше в бюрото си. Тъмен панталон, сива блуза, приемливо делово сако, което да скрива глока 40-ти калибър на колана и в което да носи официалните си документи и значката, Фей се запъти към съблекалнята и шкафчето си, преровено от „катериците“, които бяха проявили професионалното уважение да го оставят разхвърляно, за да не я оскърбят с преструвката, че не са били там. Тя знаеше какво са намерили. Освен ако някой не беше подхвърлил вътре нещо, а в такъв случай, ако не знаеше, щеше да има по-голям шанс да издържи тест с полиграф или разпит с медикаменти за изтръгване на признания, каквито използваха жреците на разпитите.

Като например онова, което са ми дали снощи.

Не беше проблем, знаеше го. Не криеше нищо важно за мисията.

Засега.

Обаче ако ме принудят да им дам Крис…

Има неща, за които не обичаме да мислим.

Закачи торбичката с два пълнителя отляво на колана си под сакото. Матовият й автоматичен нож имаше скоба за колан от едната страна на дръжката и се озова на гърба й — щеше да й бъде удобно, ако седне на стол.

Би било разумно да извади внимателно съдържанието на модерната велурена раничка, подобна на дамска чанта, да подреди всичко по рафтовете на шкафчето си и според някаква система, с което спретнато да намекне, че възнамерява да се върне, да даде благонадежден знак на профайлърите и на „катеричките“, които можеха да отворят шкафчето й, след като тръгне.

Тя обаче изсипа раничката си в шкафчето, сложи вътре само несесера с нужните й за мисията тоалетни принадлежности, грабна късия си черен шлифер, с който беше, когато разговаря с Кондора, и шумно затвори вратичката.

Написан на ръка надпис над бивака от преносими сандъци за съхранение и доставка гласеше „Отпускане на екипировка“. Двама охранители от спецчастите с провесени през рамо автомати М-4 крачеха край Дядо Коледа с бронежилетка върху бялата риза и вратовръзка, седнал зад голяма маса, на която биха се сместили дори присъстващи на църковно мероприятие.

Фей потвърди самоличността си на портативния скенер за ретина на Дядо Коледа, разкри нивото си на секретност, като въведе самоличността и оперативната си кодова дума на лаптопа върху масата, и договори нужното й от нещата, с които Дядо Коледа й съобщи, че разполага и може да й отпусне.

Без да му мигне окото й даде две кредитни карти с измислено женско име.

Парите в брой не бяха проблем — 2500 долара в банкноти от по двайсет и петдесет, две по десет и две по пет.

Фей разкопча блузата си.

Санта впери поглед в списъка, който му бяха натракали на айпада.

— На война ли отиваш, детектив? — попита.

— Знам какво правя — излъга тя.

Преди да изчезне в каньоните между заключените складови сандъци, Дядо Коледа й даде съвета, който всеки съвестен домакин на шпионски принадлежности дава на тайните си агенти:

— Вземай разписки.

Фей остави блузата си върху масата и остана по черния си сутиен.

Дядо Коледа й донесе зарядно за мобилния телефон и резервна батерия, невзрачно светлосиньо изкуствено яке, с един номер по-голямо от нейния, и бронежилетка.

— Три килограма — осведоми я той, докато тя я навличаше. Фей си помисли, че платът на жилетката, който се подаваше над деколтето на блузата й, може да мине за модерна фланелка. — Няма пластини, но върши работа за повечето бойни пистолети. Не съм получавал оплаквания.

— Ако някой е имал оплакване, надали е можел да го изложи.

Той се съгласи със свиване на рамене. Върна се в каньона сред сандъците с оборудване, за да й донесе нужното. После й помогна да подреди тежките предмети в раничката си.

— Имаш късмет, че разполагаме с тези — сви рамене Дядо Коледа. — Падам си малко сантиментален.

— Доволна клиентка съм — излъга Фей и се запъти към асансьорите.

Знаеше, че е безполезно да се отбива в дамската тоалетна. Да плъзне ръце по тялото си. С помощта на сгъваемото ножче да надникне зад значката си. Да провери дали подметките на черните й, подобни на маратонки обувки миришат на прясно лепило. Не беше нужно Сами или шефовете й от ОНО, Вътрешна сигурност или ЦРУ Да й поставят проследяващо устройство. Те, а сигурно и Целият свят мечтаеха за джипиеса в мобилния й телефон.

Не е важно, че знаят къде си, ако не могат да те стигнат там.

Асансьорът я отведе в главното фоайе.

Нашият свят я очакваше зад стъклените стени.

Фей мина през въртящата се врата, прекоси площада и от тротоара махна на такси.

Той вероятно се придвижва пеша, затова и аз трябва да направя същото.

Едно такси спря, тя се качи, каза на шофьора къде иска да отиде, не го разпозна като някой от хората на Сами… но той и бездруго би изпратил непознато за нея лице.

В крайна сметка, не би следвало Фей да има екип под прикритие.

Раничката тежеше на седалката до нея.

Намалява бързината и издръжливостта. Дано да си струва да нося толкова тежко.

— Час пик — съобщи шофьорът, чернокож мъж с акцент… откъде? Нигерия? — Все е час пик, където трябва да отидеш, за да получиш каквото ти трябва.

— Да. — Тя се извърна и той виждаше лицето й обърнато към тротоарите, покрай които прелитаха. Край на разговора. Очите й следяха страничното му огледало.

Маршрутът, който той избра, ги отведе до края на Уисконсин Авеню и трудния ляв завой по Масачузетс Авеню покрай оградата на Националната обсерватория и на официалната резиденция на вицепрезидента.

Под дома на вицепрезидента Масачузетс Авеню се нарича неофициално Ембаси Роу — там е тухлената постройка на британската мисия с вдигналата победоносно ръка статуя на Уинстън Чърчил отпред, бразилската, черна стъклена кутия с размерите на замък, която е изглеждала ултрамодерна, преди Фей да се роди, сивите каменни мисии на европейските сили, Ислямският център, завзет от радикалните мюсюлмани ханафити през 1977 г. и държан в кървав плен заедно с Бней Брит и администрацията на окръг Колумбия.

Няколко пресечки по-нататък таксито й се вля в уличното движение по Шеридан Съркъл, където по време на честването на двестагодишнината на Америка в годината преди обсадата на ханафитите екип за „мокри поръчки“, в който имаше и агент на ЦРУ от Уотърлу, Айова, взриви дистанционно автомобил в часа пик, за да убие бивш чилийски дипломат, само че уби и една американка и рани съпруга й като част от операция „Кондор“ — тайното шпионско сътрудничество между шест дясно ориентирани южноамерикански държави.

Фей поиска таксито да я остави на ъгъла на Трета улица и Пенсилвания Авеню. Капитолият чакаше зад гърба й, службата на Кондора в Конгресната библиотека се извисяваше през една пресечка от лявата й страна. Пенсилвания Авеню тръгваше от територията на Конгреса с уличките с кафенета, барове и ресторанти, „Старбъкс“ и една двуетажна тухлена сграда с врата откъм улицата, където бяха офисите на три различни групировки, до едно звучащи много общественополезно, но неиздаващи нищичко относно истинската им дейност.

Това е бил твоят район, Кондоре.

Фей се поправи: все още е твоят район.

„Виж ме“ — пожела си тя, докато стоеше там, край нея прелитаха последните автомобили от часа пик, а групите служители на Конгреса, запътили се нанякъде след работа, вече оредяваха.

Освен „Старбъкс“, чиято вътрешност тя огледа набързо, големите витрини, мястото за социални контакти, което се появяваше най-често на сметките от кредитната карта на Кондора, я очакваше по-надолу близо до Четвърта улица.

„Тюн Ин“. Закусвалня за бира и бургери с плоска фасада беше хлътнала като шахта в стената от уютни и изискващи риза и вратовръзка ресторанти и барове на улицата.

Фей направи само две крачки в заведението и вече знаеше защо Кондора идва тук.

На третата крачка забеляза Пуласки, седнал на бара от лявата й страна, докато тя вървеше към сепаретата в дъното, преди тоалетните и кухнята. Пуласки беше типичен агент от спецоперациите, с буйна брада, която би могла да стане повод да го отзоват от този екип в засада и да го изпратят на улиците на Кабул само след нищожна промяна на облеклото му, което се състоеше от мръсни сини джинси и изцапана платнена канадка, под която Фей не се съмняваше, че има два пистолета в раменни кобури. Той не вдигаше поглед от бутилката си бира „Мюлер“.

През три столчета от Пуласки седеше Джорджа, бивше ченге от Алабама, облечена като пияна неудачница, която не откъсваше поглед от наполовина пълната чаша бяло вино пред себе си, а ръцете й бяха положени леко върху издраскания бар до мобилния й телефон.

Сами не би отзовал хрътките от стандартната операция само защото е изпратил Фей на солова акция по улиците. Освен ловците на глави със сигурност имаше екипи под прикритие в къщата на Кондора, на работното му място и на — примерно — петте места, които най-често е посещавал, Фей се зачуди кого ли не е забелязала в „Старбъкс“, но може пък този екип да фигурираше в оперативния план като външен екип за наблюдение, може би някъде наблизо имаше паркиран микробус, откъдето наблюдаващите агенти следяха входа на „Старбъкс“, а и още някаква част от територията на търсения субект.

Фей мина покрай колегите си, но никой с нищо не издаде, че се познават.

Знаеше, че един от двамата щеше да изпрати есемес в Контролния център, че тя е на мястото. Като че ли шефовете вече не знаеха от джипиеса на телефона й.

— Сепаре ли искаш, скъпа? — попита силната, но попрегърбена шейсетинагодишна сервитьорка с ръждивочервена коса и с лице, което на млади години сигурно е карало всички пикапи в невзрачното градче някъде в Мериленд, откъдето беше тя, да забавят ход. — Където пожелаеш.

Точно това е търсел Кондора, помисли си Фей, докато се настаняваше в празното сепаре с черни възглавници. По кафявата дървена ламперия на стените висяха препарирани глави на животни, имаше и стойка с пушки, очевидно извън строя, снимки, табелки и бирени плакати от крайпътни заведения из цялата страна, от Америка. Усети миризмата на бира, на мазнината за готвене откъм кухнята зад половинката врата, уханието на вечерта, промъкнало се откъм градската улица.

Този бар за един американец беше като дом. Място, в което се чувстваш като във времето отпреди Втората световна война, когато все още всичко е изглеждало възможно. Тук може да си облечен със скъсана фланелка или със смокинг — сигурно през седмицата идваха и двата типа хора. Табела оповестяваше, че барът съществува по отдавна от което и да е друго питейно заведение на Капитолия. И Фей го вярваше. На повечето други столчета около Пуласки и Джорджа седяха хора, които надали бяха стигнали тук по лесен житейски път.

В едно от сепаретата една срещу друга се бяха настанили две петдесетинагодишни жени, чиито изрусени коси, бели мохерни пуловери и перлени нанизи изискваха сериозна съпружеска издръжка, а синовете им на колежанска възраст се стараеха да не изглеждат отегчени или смутени, но явно бяха доведени, за да видят къде са се случвали нещата навремето. Колкото и да се стараеха да се сдържат, Фей знаеше, че колежанчетата следят младите служители в Конгреса, които бяха само с няколко години по-големи от тях, „мъже“ и „жени“, успели да постигнат целта си, хора с работа, вероятно учили в Харвард благодарение на репутацията и парите на татко или пък проправили си път от някой университет във вътрешността на страната с помощта на студентски заеми, които щяха да плащат десетилетия, но какво от това, нали се бяха добрали дотук, „на Хълма“.

И бяха в бар, където се чувстваха като в Америка, каквато всички искаха да вярват, че носят в кръвта си.

Не се налагаше Фей да слуша музиката, която се извисяваше над разговорите, нито да проверява джубокса, за да се досети, че Кондора е идвал тук с надеждата да чуе своите клонги сред звуците на Ханк Уилямс, Дъсти Спрингфийлд, Брус Спрингстийн и други кънтри и уестърн славеи, прехвърчащи по същото небе като Лорета Лин и всякакви музикални легенди, познати й само по име.

— Какво да ти донеса, скъпа? — приведе се рижата келнерка откъм задната страна на сепарето и я удостои с истинска усмивка — какво толкова, така и така сме затънали тук, поне да се наслаждаваме, доколкото е възможно.

Фей си поръча хамбургер и кока-кола. Протеин и кофеин. Гориво и огън.

— Не диетична, нали? Браво на теб, скъпа. — Рижата келнерка се провикна с поръчката към кухнята и се понесе към бара за напитката на Фей.

„Я да видим колко съм загазила — помисли си Фей, докато свиреше джубоксът. — Не знам къде отивам, не знам как да направя това, за което са ме изпратили, не знам как да ме намери убиецът — така де, истинският убиец. Не знам как се озовах тук — и в това положение. Не знам как да предупредя мъж, който ме обича.“

Преди години, в този бар сигурно е имало платен телефон. Дори още да имаше, не би могла да го използва. Екипът под прикритие щеше да засече разговора, да изпрати координатите в Командния център и компютрите на НАС веднага щяха да открият на кого и къде се е обадила. По същата причина не можеше да звънне на Крис и от мобилния си телефон, нито да му остави съобщение в службата или да го намери на неговия мобилен, Фей се зачуди дали да не открадне телефона на някой от служителите в Конгреса, които скоро щяха доста да си пийнат, но всяко усложняване на мисията увеличаваше рисковете, а опасността, която можеше да й навлече откраднат мобилен телефон, обезсмисляше причината за желанието й да го стори — да държи Крис настрана от всичко това, от самата себе си.

Или поне тя така си повтаряше.

Нямаше нищо общо с копнежа й да протегне ръка и да го докосне, да се увери, че той е в безопасност, че още е там, че още я обича.

„Последното, от което се нуждая — помисли си, докато седеше в черното тапицирано сепаре в бара и пиеше кока-кола, докато от джубокса се носеше песен на Сара Лий Гътри и Джони Айриън, — е да се тревожа, че той се тревожи за мен.“

Предните прозорци в края на бара порозовяха от залеза, докато Фей си наложи да дояде сандвича си, чийто вкус не усещаше, и да допие кока-колата, която не утоляваше жаждата й.

Стомахът й се бунтуваше. Опита се да се убеди, че не е от нерви, че сигурно е от храната в заведението, а може би и заради хапчетата, които беше пила предната нощ.

Помъкна тежката раничка със себе си през издрасканата дървена врата с надпис „Жени“.

Куката на кабинката щеше да попречи на някой учтив клиент да дръпне вратата, но нищо повече.

Само да можеше Кондора да е този, който дърпа вратата!

Но не. А дори да беше, двамата й колеги в бара щяха да се опитат да го докопат. Не нея. Нямаше да е тя. Нито тя, нито Сами и онова, от което се нуждаеха двамата.

Фей не затвори вратата на металната кабинка, докато си вършеше работата вътре: ако някой нахлуеше в тоалетната, искаше да е в удобна позиция да стреля.

Изми ръцете си над бялата мивка, вдигнала поглед към огледалото.

Оттам я погледна лице, което определяха като нейното.

Видя шанса.

Глупаво — безспорно. Откачено — безспорно. Изтъркано — безспорно. Рисковано. Въпреки всичко това обаче беше най-добрата й възможност.

Намери в раничката тоалетните си принадлежности за мисията, златното цилиндърче с евтиното яркочервено червило, каквото никога не би ползвала, ярко червило, което се запечатва във впечатленията на свидетелите, евтин боклук, който тя не би си избрала.

Завъртя дискчето, за да се покаже лъскавото червено връхче.

Върху стъклото на огледалото се появиха черешовочервените букви:

Обади се на Крис 202 555 4097

Кажи му, че пътищата зад този завой са по-хубави. Благодаря, Ф.

След това огради отправената с червило молба с червено сърце.

Прокара дълга кървавочервена черта под сърцето на огледалото и…

Забеляза втората си възможност.

Не бягай.

Излез спокойно от тоалетната.

Върни се в сепарето си.

Обходи с поглед посестримите си, които бяха в бара, и други щяха да дойдат довечера, щяха да отидат до тоалетната, преди чистачката да я почистили с амоняк и с изморени очи. Пред огледалото все щеше да застане някоя жена с романтична душа и храбро любопитство. И с мобилен телефон.

Фей отброи парите за вечерята си и за огромен бакшиш.

Показа, че не бърза, като топна последното пържено картофче в купчинката кетчуп в чинията си. Допи кока- колата си.

Разбира се, само това щеше да забележи някой, седнал на бара.

После излезе, без да направи или да каже нещо, което си струва да бъде докладвано.

Когато Фей излезе на тротоара, я погълна сивкавият сумрак, приглушен от светлината на уличните лампи. Можеше да завие надясно, но интуитивното прозрение й подсказваше, че Кондора е сантиментален тип, затова зави наляво, докато се обаждаше по мобилния си в Контролния център.

Гласът на Сами по притиснатия към ухото й телефон:

— Какво имаш?

— Предчувствие. — Тя ускори крачка и подмина щастлива майка на нейната възраст, която буташе засмяно момченце в детска количка. — Позволи да го разиграя.

— Как?

— Нареди на екипите под прикритие да се оттеглят, ако ме забележат да навлизам в оперативно наблюдаваните зони.

— Ще го правя, когато мога, ще ти осигуря максимална свобода. Кажи ми…

— Каквото и да научиш, ще се опиташ да планираш, а това ще ми обърка нещата.

— Тогава без пропуски. — Сами затвори.

— Да те вземат азбучно мътните, скапаняк — промърмори Фей, докато прибираше мобилния в джоба на ризата си върху бронежилетката, но всъщност съвсем незлобливо.

Куполът от бяла глазура на Капитолия се плъзна от лявата й страна, докато тя крачеше към Юниън Стейшън, където май забеляза бездомна жена, която буташе пазарската си количка, пълна с дрипи и с разни отпадъци, по-целеустремено, отколкото би следвало. Възможно бе да е агент, на когото е наредено да се оттегли, възможно беше да е просто поредната нищожна душа в мрака — Фей не можеше да си позволи да се замисля над този въпрос. Спусна се с външния ескалатор на Юниън Стейшън до перона на метрото, където имената на спирките бяха изписани с големи букви, а между тях линиите бяха начертани с дебели оранжеви, сини, зелени и жълти черти. И червени.

Червени като кръв.

Червени като червило.

Харесва ми червената линия. Тогава го беше отдала на поредната ексцентричност на Кондора.

Сега се надяваше да е казвал истината.

Фей забеляза мъж с емблема на метрото на рамото на синия си пуловер да напътства двама възрастни, облечени като туристи — по-възрастни дори от Кондора, помисли си Фей, убеждавайки се дали това е истинската самоличност и на туристите, и на служителя от метрото. Мъжът приключи с признателните туристи и Фей привлече вниманието му.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

— Отивам при баща си — каза тя и макар да ползваше метрото най-малко три пъти седмично, попита: — Той ми е казвал, че по червената линия има спирка, която след час пик се изпразва и че аз трябва да сляза на следващата. Има ли по червената линия спирка, на чийто перон вече няма да има много хора, както ми обясни татко?

Служителят на метрото примигна:

— Сериозно ли?

Фей дружелюбно сви рамене — какво да се прави?

— Възможно е… не знам. Тази или тази… Може би онази.

И тя си представи онази: подземен перон. По един ескалатор в двете посоки, въртележките на входа горе се виждат от перона с червени плочки между двете релси, а от двете страни са сивкавите циментови отвори на тунелите за влаковете.

Благодари му.

Качи се на първи влак за там.

ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ.

Един човек слезе на въпросната спирка заедно с Фей — делова жена, която почти не откъсваше очи от смартфона си, отговаряйки на безконечния поток от имейли, докато се качваше с ескалатора към изхода и после изчезна.

Ето я картинката.

Жена стои сама на перона с червени плочки в сивия циментов тунел.

Аз.

Облечена съм с черния шлифер, с който бях, когато се запознахме. С разкопчано сако — Кондора ще го очаква, ще повярва. Ще може да ме види, докато влакът, в който е, намали и приближи спирката.

Тя прецени, че е по-разумно да пусне раничката си върху червените плочки до краката си. Наистина, не беше като да е изцяло под контрола й, още едно нещо, което да държи под око. Още едно нещо, за което да се притеснява, обаче си струваше, за да не й тежи, докато чака, и за да пести сили.

По двете релси неспирно прелитаха въпроси от типа ами ако. Ами ако тя греши и той не беше избрал да бъде движеща мишена по любимата си линия на метрото? Ами ако патрулите в метрото вече са го прибрали? И защо не? Ами ако той не я забележи да чака на перона или пък я забележи, обаче въпреки това отмине, или пък изскочи от вагона и започне да стреля с пистолета на Питър?

Тя остави всичко това да отмине.

Чакаше да види какво ще пристигне при нея по стоманените релси.

Влак дофуча с грохот на спирката, правоъгълните осветени прозорци бяха осеяли дългата сребриста змия като люспи, докато тя се плъзгаше покрай очите на Фей и накрая спря.

ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!

Никой не слезе.

Никой от тримата човека, които Фей гледаше през прозорците на влака, не погледна към нея.

ВРАТИТЕ СЕ ЗАТВАРЯТ!

Влакът отпраши.

Тя упорито не поглеждаше часовника си.

Нито броеше колко пъти влакове дофучаваха на спирката, спираха, изплюваха един, двама, трима човека нагоре към ескалаторите и навън в нощта, но най-често — никого.

Грохот и фучене, сребрист влак спира.

ВРАТИТЕ СЕ ОТВАРЯТ!

Никой не слиза, никой…

Стои в рамката на отворената врата на вагона на двайсет крачки от нея.

Дебел откачалник с бейзболна шапка, кафеникава кожа, отпуснал ръце отстрани край тялото си — празни, нали са празни?

Откачалникът слезе от влака.