Последните дни на Кондора

19

„Мигът за колебание…“

Доорс, „Моят огън запали“

До теб на тъмното легло тя казва: „Буден си“.

Кондорът изпусна въздишката, която сдържаше. Тя вече беше будна. Нямаше да я смути, ако помръдне.

— Да, но ти може пак да заспиш — отговори той.

— Почти съмва. Ти стана през нощта… беше до тоалетната, знам, няма проблем. Понякога е хубаво човек да чува, че не е сам. Добре ли си?

— Шегуваш ли се?

Леглото се разтресе от тихия им смях.

— Пак трябва да отидеш. — Не го попита. Просто му го каза.

Той се измъкна изпод завивките, без да погледне назад. Влезе в банята, затвори вратата, светна, свърши си работата, изми си ръцете.

Огледа се.

Ти си тук. Това е реално.

Изключи осветлението.

Отвори вратата на банята и установи, че тя е включила нощната лампа.

— Изглеждаш по-добре отпреди — осведоми го.

— По-добре отпреди не е много — вдигна рамене той. — Шест часа сън в истинско легло.

Какво трябва да направиш?

Върна се в леглото. Под завивката. Обърна се надясно. С лице към нея.

Тя се беше облегнала на две възглавници, лежеше обърната на лявата си страна, с лице към него. Раменете й под синята блуза се подаваха изпод завивката.

— Сигурно това е последната нощ, когато спя добре — каза тя. — Днес тази твоя история може да ме убие.

— Днес винаги може да ни убие.

Тя тръсна глава, за да отметне дълги кичури коса от лицето си.

— Страх ли те е?

— О, да.

— От смъртта?

— Разбира се, но… повече ме е страх ти да не умреш. И да не би да не направя както трябва каквото мога.

— Как се получава засега това да правиш каквото трябва?

— Явно не толкова добре, след като се озовах тук… Искам да кажа, след като те поставих в това положение.

— Забелязах — усмихна се мрачно. — Но поемам част от вината.

— Защо вина?

— За това, което можех и трябваше, за да не се озова тук. А където беше редно.

— И къде е това?

— Не да съм затънал във всичко това сам, да чакам бедата да похлопа на вратата.

— Защо си сам?

Вперила бе поглед в него.

— Това беше едно от нещата, които не можех да си обясня, докато…

— Докато ме преследваше.

— Не беше злонамерено, но… Добре де, влязох в служебното ти досие. Оказа се, че си САМА. Че нямаш деца. Не си омъжена, вдовица или разведена. Не разбирам защо.

— Какво защо?

— Страхотна жена…

Тя се засмя.

— …като теб не бива да е сама.

— Познавам десетина жени на моята възраст и по-млади, които са по-умни, по-изискани, много по-красиви и повярвай ми, много, ама много по-мили, обаче ги съпровожда само собствената им сянка. Като мен.

— Но защо ти?

— Искаш да узнаеш. — Не беше въпрос.

— Искаш да ми кажеш. — Не беше въпрос.

— Може би не искам да разваля представата ти за мен — каза тя. — Рисковано е.

— Искам да те видя каквато си в действителност.

— Ти в действителност си луд.

Устните му се разтеглиха в лека усмивка.

— Аз съм член на клуба на зарязаните жени — изрече Мърл. — Искаш ли да ти кажа от кого?

Кондора вдигна рамене:

— Ако го няма вече, на кого му пука?

— Важно е за историята.

Той се досети.

— Имаш предвид — какво представлява той.

— О, той е задник, но е точно за този град. Бях на двайсет и четири, съвсем не толкова умна, колкото си мислех. Родена съм, когато е избран Джон Ф. Кенеди, и мислех, че това е някаква… магия. Пристигнах тук през 1984 година, по време на управлението на Рейгън, и всичко щеше да е както трябва, Америка за всички. Той беше републикански конгресмен, първи мандат, избран през един щат от нашия. Достатъчно млад, за да е готин, достатъчно възрастен, за да се чувства по-значим от мен. Познавах избирателния му район, договорих си стаж с моя сенатор, за да работя за… за Дейвид.

Каза на Кондора… каза на Вин… фамилното име на мъжа.

То не говореше почти нищо на Кондора, на Вин — поредното красиво лице по телевизията.

— Баща му беше средно богат, от онези по кънтриклубовете. Дейвид беше овладял привидната непосредственост, посмачканото лустро на „Бръшляновата лига“. Знаеше къде да застане, за да го огрее. Страхотна коса. Умееше да те накара да се почувстваш така, все едно говори само на теб в препълнената зала. В колежа надул корема на някаква принцеса от родния си град. Нейните родители също имали пари, затова вдигнали пищна бяла сватба, слели капитали, дете, едра риба в малко градче, обаче той… Той нямаше шпионска война, операция, мисия или каквото там е онова, в което ти си се забъркал. Имаше само големи идеали. Или поне аз така си въобразявах. Никой не умее да се възползва от един миг на трибуната по-добре от Дейвид, независимо дали говори по телевизията, или от съседната възглавница.

Бузата на Вин пламна върху възглавницата му.

— Беше поел на кръстоносен поход, затова не можеше да напусне жена си. Разводът би провалил избирането му. Не можеше да застраши възможността да служи на страната си. Как се осмелявам да съм такава егоистка! Последва първата надпревара за Сената. Втората надпревара за Сената, която щеше да го изстреля нагоре, за да направи онова, което наистина трябва да се направи, макар че тогава вече се чудех какво точно ще рече това. Обаче останах… Дааа, не ми го казвай: подходящ имидж. Пред камерата той беше против развода, против абортите, макар че не му мигна окото, когато се наложи да плати в брой за… — Тя отмести поглед. — Ходех сама на кино, за да не чакам до телефона или до часовника. Беше подбрал прекрасно момента — продължи тя. — Най-сетне признах пред себе си, че той е като повечето, които идват тук, за да бъдат, не толкова да правят, че той просто следва големите пари, светлината на прожекторите и правилните хора. Обаче заради нас бях готова да му дам още един шанс, един… Един ден. И толкова стига, за да сложиш край на тринайсет години. Един разговор на скапан подземен паркинг, където никой няма да види, ако направя сцена. Случват се такива работи. И между другото, за мен щяло да е най-добре да напусна екипа му в Сената, изобщо да напусна Конгреса, а аз не бях работила нищо друго. Обичаш филмите, нали? Беше ми намерил работа в архива на Конгресната библиотека. Където щях да получа пенсия. Докато той брани работата ми на масата на бюджетната комисия. Представи го като благороден жест. Два месеца по-късно изведнъж стана възможно да се разведе. Броени седмици след това се ожени за разведена жена. Оказа се, че спят заедно много преди първата съпруга или аз да изчезнем. Първият съпруг на кучката беше интернет гений от наетите по договор за отбраната на летище „Дълес“, който смяташе, че наградата за тежкия му труд е кльощав модел девет години по-млад от мен. Тя си тръгна с милионите му и се превърна в кралицата на вече белокосия Сенатор, на когото посветих младостта си. — Мърл въздъхна: — Още ли смяташ, че си струва да ме гледа човек?

— Има много какво да се види.

Кондора можеше да се закълне, че тя се изчерви на меката светлина, докато го питаше:

— Ами твоите бивши?

Проблясъци.

— Които и да са били, те ме докараха дотук. В беда. Беглец.

Тя затвори очи, после пак ги отвори.

— Мога ли да се измъкна от това невредима?

— Ако ни провърви.

— Просто трябва да сключиш най-добрата сделка, нали?

— Ние сме мръвката на нечия трапеза. Не знам дали има сделка.

— Това е Вашингтон. Винаги има сделка, ако разполагаш с влияние.

— Аз и Фей отвън — разполагаме с това, което виждаш.

— В такъв случай може би не знаеш къде да търсиш. Или кой е на твоя страна.

— Освен нея ли? — попита Кондора.

— Май оттам ще започнем.

— Ние ли?

— Не даваш голям избор на жената.

— Защо остана във Вашингтон? — попита той. — Имаш опит, образована си — сигурно си разполагала и с малко влияние благодарение на Дейвид. Би могла да заминеш за… — Кондора примигна. — Винаги ми се е искало да живея в Сан Франциско.

— В Лос Анджелис — каза тя. — Топло е. Няма мъгла. Човек бяга от нещата, които са се объркали в живота му. А в Ел Ей хората съвсем открито се преструват на някой друг-

— Защо не замина?

— Заради годините, през които се разпадаш — отговори тя.

— Знам ги — увери я Кондора.

Мърл му се усмихна.

— Каза ми. Аз може и да не съм бог знае колко умна, обаче действах адски ефективно, докато бях с Дейвид. След това… Депресия. Самосъжаление. Чувствах се глупаво. След като си признаваш подобно нещо, значи си виновен. Инерцията и свестните шефове бяха причината изобщо да получавам заплата. И точно когато излизах от огледалната си клетка, майка ми се разболя от всичко, което открадва последните години от живота на човек. Живееше само на социална издръжка и от онова, което можех да изпращам в Пенсилвания. Посещавах я и тя хленчеше в един старчески дом в провинцията, но само това можех да си позволя. Червено желе и топуркането на плъхове. В ушите ми още отекваше тропотът на пръстта върху ковчега й, когато получих късметлийски рак.

— Няма такова нещо…

— О, има. От него оцеляваш без големи поражения и с неголяма купчина болнични сметки благодарение на здравната осигуровка от службата си, която трябва да запазиш, за да запазиш и осигуровката. Нищо особено, има десетина милиона души като мен. И така — заяви тя точно пред очите му, — ето ме. С всичките си основания. Без чудеса. Без втори шансове. Мъжете не ме забелязват, озъртат се за по-млади жени. Жени, които не са изгубили шанса си да имат бебета. Аз обаче имам работа, която не мразя, живот, който живея. Мой си живот. И до снощи се страхувах единствено от реалния свят.

— И после се появих аз.

— Чук-чук — каза тя.

Шумолене на чаршафи. Той усети как краката й се размърдаха някъде в леглото.

— Да допуснем, че спечелиш — рече Мърл. — После какво?

— Тогава вече няма да съм мишена, по която ще стреля който и да било, както и да било, по каквато и да било причина. Тогава може би животът ми ще се сдобие с нова свобода. В зависимост от онова, което помня.

— И това, което си забравил.

Тя се надигна и седна в леглото. Завивката се свлече в скута й. Мърл се обърна и той видя прошарената й руса коса на гърба на синята фланела. Когато отново застана с лице към него, развиваше капачката на алуминиевата бутилка за вода. Държеше капачката в една ръка, докато пиеше, отдели я от устните си, от вече мокрите си устни, подаде му я и той да пийне.

Той отпи, без да се замисли — подсилена лимонада.

Върна й бутилката. Наблюдава я как отпива отново.

— Сега имаме еднакъв вкус — каза Мърл, докато отново завърташе капачката.

Върна лъскавата метална бутилка върху нощното шкафче и седна с лице към него. Кръстосаните й по йогийски крака бяха почти изцяло извън завивката.

— Ако изгубиш, и аз ще съм прецакана, нали? — попита тя. — Заради теб интересите ни съвпадат. Обаче ако спечелиш и се измъкнеш от тази каша, какво ще стане с мен.

— Тогава ще направя за теб всичко по силите си.

— „Всичко“ е доста голям откуп за първо отвличане.

Той усети как се усмихва заедно с нея и как сърцето му се блъска в гърдите. Усети…

— Наистина ли можеше да дойдеш само при мен? — попита Мърл.

— Да.

— Честно?

— Да, но… Само при теб исках да дойда.

— Никога не съм била единствена за никого.

Дишай. Просто дишай.

Тъмната нощ пред прозореца на спалнята й изсветляваше до сутрешно сивкаво.

Последния път, когато видях това, бях в градината на мъртвите.

Като един красив Буда Мърл седеше с кръстосани крака, оплетена в завивките на леглото пред него. Краищата на връзките на панталона й висяха в скута под ръба на синята блуза, закрила трептящата заобленост, от която той насила отвръщаше поглед, вдигаше очи по-нагоре, към гъстата й разрошена коса, прошарена и слънчева. Между лимонадените й устни се отронваха тихи и плитки дихания. Лицето й беше изцяло извърнато към Кондора, седнал срещу нея в леглото. Усети как кобалтовосините й очи притискат цялото му тяло.

Тя кръстоса ръце и съблече синята блуза, пусна я да изпърха надолу като пеперуда.

Тръсна глава.

— Искаш да видиш и всичко останало от истинската мен.

Истината, въпрос, предизвикателство, молба, предложение — всичко.

Гърдите й бяха сълзи, пълни с време и гравитация, о, да, увенчани с издуто розово.

— Добре, че сме се натъпкали с правилните хапчета — прошепна тя.

Като смях, когато се разгърна към него, по йогийски грациозна, отново седнала, но вече точно пред него, между удобно разкрачените му крака, ръката й поддържаше тежестта на тялото й с отворена длан, разперена на леглото на косъм от болезнено пламналите му слабини, докато хващаше дясната му ръка с пръстите откъм сърцето си и я вдигаше към топлата си гръд, за да изпълни шепата му.

Лимонаденият пламък на онази първа истинска целувка.