Последните дни на Кондора

29

„Разходка в парка. “

През 1972 година на улицата срещу Белия дом президентските съветници се събират на тайни съвещания, включително за убийството (неуспешно) на разследващия политически скандали журналист Джак Андерсън.

Ама че лудница.

Ясното синьо пролетно утро.

Седяха на тревисто възвишение.

— За какво говориш? — попита Фей Кондора.

Мърл ги изгледа вбесено:

— Що за хора сте вие? Тя е простреляна, Крис е мъртъв, ние сме… Едва не ни избиха заради вас! Направих всичко по силите си, но не се получи. А сега положението ни е още по-тежко, той е мъртъв, а аз не мога… — Тирадата й секна, тя си пое рязко дъх и прошепна: — Кои сме ние?

— He — произнесе Фей, вперила поглед в него, в Кондора: — Какво е X?

През онази априлска сутрин седяха на тревист склон в градски парк — Кондора и две жени, които допреди седмица не бяха разменили дори една дума.

И той попита:

— Ти какво би направила? Ню Йорк представлява две горящи кули. Стена на Пентагона е разрушена. Цяло поле в Пенсилвания е покрито с трупове. А освен неколцина писатели и един бивш шпионин, който живее от другата страна на околовръстното, нашите хора на утрешния ден, онези, които би трябвало да гледат напред и да предвиждат какво предстои, имат очи, които не виждат, усти, които остават нечути, и ръце, неспособни да предотвратят ужаса.

Много неща бяха направени и сега почти не можем да повярваме. Забрави за изтезанията, за предаването на престъпници, за тайните затвори, за това, че нахлухме в държава, която няма нищо общо с единайсети септември. Това е стара новина, а сега става дума за най-новото.

Как се създава нова шпионска служба? Създадохме Министерство на вътрешната сигурност и директор на държавното разузнаване, а натрупахме цяла планина от кашони със загадки.

— X? — притисна го Фей.

— Химера. Просто химера. Няма имена, няма централа, няма оборудване, няма служебни карти нито имейл адреси, няма вериги с данни, няма работна диаграма, защото няма организация, няма бюджет, нищо никъде не се споменава. Няма пощенска кутия. Няма кредит. Няма вина. Нищо не съществува, гама персонал. Може би няколко откачени политически царе знаят за X, може би X вече е напълно автоматизирана.

Защото е химера. Софтуер. Логичното преходно съзвездие от квинтилион точки с данни. Тъмна мрежа. Дълбока мрежа. Тайна мрежа. Изтъкана от химери. Свестен тип от обикновена агенция въвежда някой лош по „скалата за заплаха“ или в списък за наблюдение. Заплахата е идентифицирана. Софтуерът започва да обработва него или групата, или банката, където перат парите, или… каквото и да е, който и да е, вече е набелязан от машината.

— Машините не стрелят по хора — отбеляза Мърл.

— Въпрос на тълкуване. Цели армии от библиотекари са част от някаква машина, която изпраща пенсионни кредити и безпилотни самолети с ракети. Софтуерът изчислява, че някакъв тип на Себа Пезани представлява растяща заплаха, обаче той не отговаря на профил, подходящ за нашите „действителни“ шпиони или служби за сигурност. Затова самолетен билет изчезва от федерален договор за милиарди долари. Активира се банкомат. Пистолет е доставен от военновъздушна база до кафене в Рим и ето ти оперативен екип X е нужните пълномощия, власт и информация. Никой не знае откъде получаваме заповедите си, кой всъщност е на върха, как изобщо са създадени нашите нужди. Това не е „осведоменост само при нужда“, това е осведоменост само за това, от което привидно има нужда. X използва хора и системи, за да постигне желаното, а хората и системите никога не разбират. Войниците, полицаите, офис мениджърите или хората на улицата никога не знаят кой ги е поставил там. Те вършат работата, която се очаква да вършат. Без допълнително заплащане, без да разполагат с пълната информация, без представа за по-голямата картина, която X да не контролира. Най-полезните марионетки не знаят, че са кукли на конци. Може би оперативен служител от първо ниво знае, че е X, обаче никога не познава цялата система. Може и да си мисли, че е изпратен от „Делта“ на специална операция. Може би е бивш морски тюлен, който работи като личен треньор в Младежката християнска организация в Мисури, докато не получи есемес. Или редови агент от ФБР, чийто началник всъщност не му е началник. Пенсиониран агент от ФБР, ченге от отдел „Убийства“, което получава допълнително хиляда долара месечно от тайна сметка на ЦРУ, която се води официално като редовния подкуп за някакъв мексикански генерал и е напълно известна на компютрите на данъчните, макар че служителите на X от първо ниво не го правят за пари. А по убеждение. Правят каквото им се нареди. Само крайни случаи. Само при крайна необходимост.

— Целенасочени убийства — каза Фей. — Незаконни екзекуции. Друг вид… неутрализации. Като изпращането в лудница на хора, които създават неприятности, накисването им.

— Прекрасна система — каза Кондора. — Сериозен напредък от началото на Помощна разузнавателна дейност, макар че X никога няма да стане служба в Пентагона.

— Никога няма да се получи — обади се Мърл.

— Фейсбук знае какви реклами да ти показва. Търговците изготвят профил на желанията ти. Системи за лицево разпознаване плюс анализи на поведението, преработване на полицейски доклади и графици за поддръжка на самолети… Схващате: ако свържете всички химери, ще разберете какво трябва да се направи и какво можете да направите… удивителни неща. Не е честно, обаче когато го направите, никой няма да знае, че сте били вие, никой няма да знае, че изобщо е направено. Пренаписвате данните, докато ги променяте. Действителността става онова, което е според данните.

— Началник — отбеляза Фей. — Зелена светлина. Някой, който взема решенията. Трябва да има…

— Авариен прекъсвач? Сърце сред мозъците на машината? Човешко присъствие? — Кондора кимна. — Не е наложително, но въпреки това сме направили. Само един. Единствен човешки субект, застрахована срещу провал контрола на Нулево ниво с програмирана пълна осведоменост и последната дума. Заплащането му не подлежи на никаква счетоводна ревизия. Кротък живот с интуитивен десктоп в обикновена къща в някое американско градче. Това е моделът на двайсет и първи век. Работиш от дома си. Съседите до един ти махат с ръка и никой не подозира.

— Кой е направил това? — прошепна Мърл.

— Мисля, че аз — отговори Кондора.

Жената, която той… той… както искате я наречете… Мърл впери поглед в него.

Жената-воин, пожертвала своя живот заради неговия, впери поглед в него.

— Годините ми на улицата — изрече той, — седмицата преди единайсети септември бях готов да се оттегля, не бях стар, но човек не е в състояние да получава повече белези. И после… буум! А когато се опомних след една… една тежка операция, ми хрумна страхотна идея, репутация и влияние, достъп до място, където всички искат отговори.

— Обаче си полудял — отбеляза Фей.

— Ами… да — призна Кондора. — Беше толкова шеметно — да знаеш какво можеш да направиш, какво трябва да направиш и какво си направил.

— Тогава защо сега те искат мъртъв? — попита Фей.

— Боже, във вторник бяха готови да те сложат под ключ завинаги като смахнат убиец.

Кондора сви рамене.

— Може би някой дръпва шалтера на цялата система.

— Или пък цялата система се старае да се подсигури никой да не й дръпне шалтера — изтъкна младата жена.

— А ти се бориш с лекарствата, които ти дават, за да забравиш… Метричните ти данни вероятно са регистрирали висок риск. Обаче откъде знаеш? — зададе тя върховния въпрос на всеки следовател.

— Заради самотния стрелец на велосипеда — отговори Кондора. — Като клонг, но без музика. Осъзнах всичко, като го видях. Осъзнах, че не е Сами, нито чичо Сам. Защото само онези изпращат по един стрелец. Трябва да е система с малоброен персонал. Малка операция, малък екип… Което ми напомни за X. В метрото повалихме четирима от общо шестима. Нямат заместници, особено ако X се затваря. И всичко това се връзва с факта, че моят екип под прикритие направи първата крачка. Първоначално от X привличаха всички улични екипи, с които разполагаха, за да ме неутрализират. Разполагаха предварително всяка група от първо ниво на действие, за да е готова, да изпревари теб и Сами, и истинските момчета, да бъде сред тях, но не с тях.

— Онзи тип от Вътрешна сигурност, който се появи в дома ти и когото за малко да застрелям! Той беше стрелецът от перона в метрото, който се измъкна! Велосипедистът!

— Пипнал е партньора ти по заповед на X, убил го е, изчакал е. Знаел е, че ще се прибера у дома след работа. Знаел е, че ще дойдете ти или екип. И че добрите момчета ще ме приберат.

— Ами тази сутрин? Откъде са знаели какво сме намислили тази сутрин? Никъде не фигурираме, не боравим с данни, които да хакнат, но дори само с един човек…

— Вероятно двама — поправи я той. — Шестима от нападението в метрото, остават двама. Някъде има наблюдател и един стрелец на велосипеда. Отнякъде обаче са знаели, че идваме, знаели са, че Крис ще ни заведе в Сенатската комисия по разузнаването, където има твърде много хора от системата, за да ги отвлекат или контролират, където няма да могат да ни ударят и ще успеем да се доберем до Сами живи и здрави. И вероятно ще успеем да разгадаем всичко.

— Двама значи — каза Фей. — Как така?

— Аз — прошепна Мърл.

— Какво? — изрекоха едновременно Фей и Кондора.

— О, божичко, съжалявам. Аз, аз, аз! Вие с вашите пистолети и тайни, с твърденията ви, че онова, което аз познавам, не е истинският свят, че не е моят свят. Не и след вашата поява. Дори ако аз… дори ако ние… Аз съм умна. Схватлива. В политиката, в живота човек винаги трябва да се подсигурява. Да има външен съюзник. Вие ме накарахте да купя четири телефона, аз изтеглих парите от банкомат и купих пет. Поисках дължимата ми услуга — призна Мърл. — Така беше разумно, не можех просто покорно да се оставя да ме завлечете в тази бъркотия. Направих онова, което би проработило и би подобрило шансовете ни, и евентуално би ме подсигурило, ако вие… Ако ме изоставите, измамите или натопите.

— Позвънила си му — отбеляза Кондора.

— На кого? — попита Фей.

— На сенатора, който ми дължи услуга — обясни по-възрастната жена. — Обадих му се вчера. Предупредих го да има готовност, казах му, че ще ми помогне с един разобличител от ЦРУ, с когото съм се запознала в Конгресната библиотека, че сигурно така самият той ще стане герой, но дори да не стане, ще се подсигури.

— И си казала…

— Казах „Кондора“. Изрекох думата. Трябваше да се досетя какво ще направи той. Всъщност е подсигурил само себе си. Най-вероятно се е обадил по мобилния си, предизвикал е поредица от въпроси, създал е връзка към данните за Кондора, поради което снощи вече… вашата X, която контролира цялата система, е знаела, че и той е свързан.

— Само не са знаели как — подметна Кондора.

— Точно преди да излезем от апартамента на Крис тази сутрин отидох до тоалетната, а мобилният беше скрит в панталона ми… Изпратих есемес на сенатора. Предупредих го, че каквото и да става, каквито и изслушвания, мероприятия за набиране на средства или срещи с избиратели да има, да ги прати по дяволите и на всяка цена да се появи в девет и петнайсет на главния вход на сградата „Харт“ и да заведе мен и хората с мен до Комисията по разузнаването. Сигурността се крие в бройката, нали? Особено когато един от тази бройка е американски сенатор. Точно това ми се стори най-умното — да се скрием зад него.

— Телефонът ти! — каза й Кондора. — Проследили са го веднага щом си пуснала есемес на сенатора. Разбрали са с джипиес къде се намираме, за паркинга, за това, че се движим пеша. Един наблюдател с лаптоп, който предава данни, а другият… Откъде е намерил колело…

Мърл скочи на крака, преди Кондора и Фей да успеят да я спрат.

— Боже, те и сега ни следят! — възкликна тя.

— Телефонът? Извади го, дай го…

— Не — отговори тя. — Не — прошепна. Зарея поглед някъде далеч и изрече: — Убиха Крис, понеже се мисля за много умна. Може пък по същия начин да успея да спася вас. — Страните й лъщяха от сълзи.

Кондора пристъпи към нея да я утеши, взе ръцете й в своите, тя обхвана с длани лицето му…

Мърл го ритна с коляно в слабините.

Кондора се свлече на колене на тревистия склон.

Ослепителна болка, дави се, бори се за глътка въздух…

— Де да бях онази, която ти се иска да бъда — чу я той да казва.

Очите му се отвориха и през сълзи съзряха размазания образ на Фей, която се мъчеше да се изправи.

Няма я.

Нея я няма.

— Хайде. — Фей му помогна да се изправи — куцият помага на сакатия. — Не можеш да я хванеш. Станалото - станало. Опитва се да оправи нещата. Знае, че следят телефона, който носи, че ще проследят нея, затова ще бяга, докато… — Фей замълча, за да си поеме дъх. — Заради нея убиха Крис. А сега тя ни осигурява време.

Двамата с Кондора извадиха батериите на мобилните телефони, които беше купила Мърл, разглобиха ги и ги хвърлиха в гората. Късното сутрешно слънце ги сгряваше, докато се спускаха по тревистия склон — ранената, облегната на стария и хромия.

— Иде ми да я гръмна — призна Фей, принудена с всяка следваща крачка да се обляга все по-тежко на него.

— Иде ми да гръмна себе си — каза Кондора, когато по-силна болка замени болката му в слабините.

Двамата държаха пистолетите си в кобурите, докато Кондора помагаше на Фей да се придвижат до пълната с хора подковообразна алея за таксита и микробуси на хотела. Той нагласи розовата качулка така, че да прикрива сплъстената й от кръвта коса, и изобщо не се наложи да я предупреди да върви с наведена глава, защото тя и бездруго едва я държеше изправена — просто механично пристъпваше до него.

„Пълно е с нервни семейства — помисли си Кондора, тътрейки се към плъзгащата се стъклена врата на хотела, прегърнал с лявата си ръка жената и притиснал дясната към черното си кожено яке. — Бащи. Майки.“

Половин дузина костюмари нервничеха сред навалицата от хора, облечени като за самолетен полет… Повече от туристите. Кондора заобиколи една отрупана количка за багаж, проправи си път сред шумни семейства.

„Колежанчета — помисли си, а после: — Не, скоро ще станат колежанчета.“

На обиколка по колежите. Във Вашингтон има много колежи и университети. Всички трябва да видят Вашингтон. Водиш цялото си семейство, превръщаш го в излет и не, няма да ги злепоставим, заслужаваме да разгледаме мястото, заради което сме ипотекирали бъдещето си, та ти да се научиш как е устроен светът и да се сдобиеш с признат паспорт за утрешен ден с добра заплата и изпълнен с обещания.

Нечие деветгодишно братче със сини джинси и петна от сополи се стрелна през навалицата. Пропуск на връв в цветовете на някакъв колеж литна от момчето, но то изобщо не погледна назад. Не видя как Кондора спасява пропуска от горчивата участ да го стъпчат хора, които забързано прекосяват просторното фоайе на хотела.

На пропуска пишеше: ПОСЕТИТЕЛ.

Нима не сме такива всички?

В дъното на фоайето имаше канапета и тапицирани столове, ниски масички за коктейли от хотелския бар. С наближаването на единайсет часа, когато посетителите трябваше да напуснат хотела, повечето столове бяха заети от съпруги, пазещи куфарите, или (по-рядко) от гимназисти, които си мислеха, че в крайна сметка у дома не е чак толкова зле. Ниските масички бяха отрупани с материали, захвърлени в последния момент — брошури, пакети, приготвени за посетителите, други реликви от епохата на мъртвите дървета.

По-възрастна жена се изправи от мястото си с помощта на бастун.

Кондора настани Фей на освободилото се място. Намести я така, че качулката да скрива по-голяма част от измъченото й лице. Смъкна от раменете си нейната раничка, която носеше още от китайския квартал, и я пусна в скута на Фей.

— Не си показвай лицето на хората. Постарай се да изглеждаш млада.

Провеси пропуска на шията си.

Аз съм този, за когото се представям.

Понесе се насам. Понесе се натам. Обиколи тълпата. Мина покрай щанда в лобито, където продаваха сладкиши с кафе и шоколад, пасти. Покрай рецепцията, където служители с черни костюми се занимаваха с голяма група гости, запътили се към летището.

В ръцете му се озова пакет от същия университет, от който беше пропускът на шията му.

Вратите на асансьора се отвориха. Отвътре бързо излезе измъчен баща с нацупена десетгодишна дъщеря, сграбчена за ръката от майка с изражение, което несъмнено казваше до гуша ми дойде. До тях дъщеря на колежанска възраст се беше отнесла в друг свят, въпреки че ако протегнеше ръка, можеше да докосне жената, която я беше родила. Майката се провикна към мъжа, който я беше дарил с тези две момичета:

— Бързо, семейство Стивънс са паркирали отпред, за да ни закарат на летището!

Изостанал на вече четири стъпки зад забързаното си семейство, бащата подхвърли електронната карта за стаята на празната рецепция с надпис „Ключове“. На лицето му беше изписано облекчение, когато забързано последва семейството си и напусна хотела.

Никой не забеляза как Кондора отмъкна електронната карта от плота.

Часовникът над пълната с хора рецепция показваше 10:57.

Никой от хората, които семейство Стивънс щяха да откарат на летището, не се върна през плъзгащата се остъклена врата. Навън на подковообразната алея, сред оредяващите таксита и редовните автобусчета Кондора не забеляза набързо паркиран и пълен с хора частен автомобил.

Самоуверена жена на около трийсет и пет години, облечена с черен делови костюм с пола, седеше на мястото на консиержа във фоайето и тракаше на настолния компютър.

Кондора и елегантна жена, стиснала в ръка айфон, стигнаха едновременно до мястото на консиержа, но с великодушен жест той даде знак на госпожа Айфон да мине първа.

Разбира се, тя му благодари.

Седна и заговори консиержа, а тя се заслуша в думите й с усмивка и хвърли бегъл поглед към прошарения господин, който любезно се отдръпна и сега чакаше, скръстил ръце върху черното си кожено яке с вид, който показваше, не оценява вниманието, оказано му от консиержа.

В 11:04 елегантната жена се качи в такси на подковообразната алея пред хотела и любезният мъж, който я изчака, се настани срещу консиержа.

Всеки служител, който обслужва клиенти, би забелязал, че мъжът изглежда ужасно.

Мъжът с пропуск, каквито носят родителите на посещение в някой вашингтонски университет, остави пакета, който му бяха дали, върху бюрото й и каза:

— Извинете, не очаквахме такива неприятности.

— С какво мога да ви помогна, господине?

— Имате ли машина на времето за гости? Или пък за смяна на дъщери… лоша шега, обичам я, не бихме я заменили за нищо на света, обаче… Всички казват, че тази година е трудната.

Учтивата усмивка на служителката го насърчи. Разбирането.

— Знам, че е късно, обаче на рецепцията има много хора и не ви забелязах, докато… — Сега я пусни от въдицата. — …докато не се наложи да пропусна онази жена първа, а след вчера, след ориентацията, откъде да знаем? Разбира се, защо момичето да не прекара нощта с новата си съквартирантка и родителите й, а и сутринта се върна и ни чака във фоайето, както се уговорихме, обаче… — Не поглеждайте, обаче ей там? Срозовата блуза с качулката?

Очите на консиержа се стрелнаха и потвърдиха: розова блуза с качулка, жена, отпусната на стола, старае се да остане незабелязана, все едно не е там. Данните са потвърдени.

— Слязохме, за да отидем със семейство Стивънс в къщата им във Вирджиния, преди да се качим на самолета от летище „Дълес“ утре, обаче ужас, заварихме я да седи тук и да крие противно кърваво охлузване на главата си, твърди, че няма да дойде у семейство Стивънс, че няма да учи тук, че иска да се прибира у дома, отказва да говори с майка си, а малката ни дъщеря изпада в… е, наричаме го „състояние“, има нужда майка й да тръгне с нея, не да остане тук с Кали и да разнищи какво точно се е случило.

Служителката нацупи начервените си устни:

— Господине, дъщеря ви нуждае ли се от медицинска помощ?

— Не, бил съм санитар… Сигурно още не сте били родена по време на войната във Виетнам… С две думи, със съпругата ми си поделихме задълженията и аз не обърнах внимание дали е осведомила рецепцията, че сме освободили стаята, но ето какво: Деб и съпругата ми заминават със семейство Стивънс, аз ще остана тук и ще се опитам да измъкна от Кали какво се е случило, а утре ще се срещнем на летище „Дълес“, обаче…

Той подаде електронната си карта на консиержа.

Веществено доказателство, късче истина, реалност.

— Докато чаках да ми дойде редът, пропуснах да се чекирам, автоматично или каквото там е направила жена ми на рецепцията, но ето го ключа ми.

Жената прокара доброволно предоставения й електронен ключ през процепа на апарата и каза:

— Да, господин Кордингли, регистрирано е автоматично чекиране.

— Имате право и в това е проблемът. Дъщеря ми се мъчи да не избухне в сълзи всеки момент, трябва да получа отговори, преди да се качим на самолета за вкъщи утре, и трябваше да удължа престоя ни дотогава преди единайсет, обаче вас ви нямаше, и после чаках…

— Искате да удължа резервацията си ли?

— Да, моля ви, удължете я, или пък да вземем друга стая…

Взеха друга стая, по-малка, с две легла, 729 в западното крило на същата кредитна карта?

Разбира се.

— Тишината на хотелската стая.

Кондора се изтегна на току-що оправеното легло.

Фей легна на другото.

Разплака се.

И аз.

Отнесе се, после пфууу, върна се обратно. Може да беше заспал, може и да не беше. Следобена светлина изпълваше прозорците на хотела. Часовникът му показваше четири.

И чу Фей да казва:

— Чакай.

Кондора седна в леглото си и се озова лице в лице с нея, седнала на пода и извърната към него.

— Носиш раничката и лаптопа на Мърл, нали?

Той извади лаптопа и й го подаде.

— Едно признание — каза тя. — Докато бях сама, свалих от интернет програма „Защити децата си“. Струваше неколкостотин долара на кредитната карта на Мърл. Програмирах мобилните ни за еднократна употреба с проследяващ джипиес, какъвто купуват родителите, за да държат под око децата си тийнейджъри, и инсталирах системата в този лаптоп. Пълен анализ на нейния телефон в Управлението ще я открие, но системата е програмирана да се крие от съобразителни тийнейджъри, така че…

— Така че X са проследили тайния телефон, който тя скри от нас, обаче заради онова, което ти си скрила от мен и от Мърл, двамата с теб можем тайно да следим другия й телефон?

Фей сви рамене.

— Може ли да проследява назад във времето? Могат ли X…

— Може би — отговори Фей. — Но само ако някой специално търси тези данни.

— А ако те са… спипали Мърл, ще разберат, че телефонът е за еднократна употреба, ще извадят от него предварително въведените ни там номера, но понеже пие хвърлихме тези телефони без батерия, няма да има сигнал, така че…

След три минути двамата гледаха на екрана на лаптопа карта на улиците в квартала непосредствено до околовръстното шосе на градската площ, известна като американската столица.

Синя точка пулсираше на картата на екрана. Появи се адресът.

— Тя е там — прошепна Кондора.

— Телефонът е там — поправи го Фей, тракайки по лаптопа. — Там е от 2:07. Преди това… погледни, картата проследява маршрута, спирала е веднъж тук…

— В зоопарка — каза Кондора. — Изтичала е в зоопарка, намерила е къде да седне, някаква бърлога, и е гледала животните, докато… Докато не са дошли и не са я заловили. Не са я убили там или…

Той грабна лаптопа и кликна на уебсайта на „Уошингтън Поуст“.

— Служител в Сената застрелян на Капитолия. Откраднат автомобил. — Прочете материала на репортерката Камила Сандлин — пет-шест абзаца, полицията на Конгреса, ФБР, заподозряно участието на някаква жена, откраднатата кола била открита опожарена в центъра на Вашингтон. Велосипед, откраднат насилствено от неизвестен извършител от служител на Агенцията за опазване на околната среда, повален в безсъзнание през шест пресечки от мястото по-рано сутринта.

— Изгубили са контрол — прошепна Кондора.

— Кой?

— Всички. Сами и Управлението, а също и X. Твърде много, твърде бързо, твърде публично.

Кликна и екранът на лаптопа се изпълни с картата и пулсиращата синя точка.

Кажи истината на Фей.

— Хаосът е твърде голям — рече той, — X са доста зле… Твърде вероятно е да успеем да се свържем по спешната линия или да проникнем по друг начин, да се доберем до Сами, официално, макар и с насилствено проникване. Да се приберем вътре живи и да разкрием всичко на добрите, на системата, на онова, която би трябвало все още да функционира.

Тя впери в него зелените си очи, чиито зеници вече изглеждаха нормални.

Обаче тя не ме вижда.

Синята точка пулсираше.

— Или са я убили, или са я прибрали, но със сигурност са взели телефона й. Което и да е от двете, аз отивам там — заяви Кондора.

— Ако отидем в Управлението…

— Какъв ще е приоритетът им? — довърши той. — Които и да са те. На кого можем да се доверим. На Сами? X все още ли действат въз основа на откраднат официален доклад? В мига, в който се появим, ще ни вкарат в системата — знаеш, че някой наивник, предан на правилата, ще го направи, — и после тази синя точка… Тогава на X ще има остава един- единствен умен ход по отношение на синята точка.

Той взе пистолета си от леглото. Озърна се за черното си кожено яке.

— Става дума за нещо повече от синята точка на Мърл — каза. — И тя стига, обаче… Истината?

Фей кимна.

— Ако вляза, без да довърша това, просто ще стана част от програмата — рече Кондора.

— Ти си само един съсипан старец. — Тя се изправи, олюлявайки се. — Най-вероятно ще бъдат минимум двама. И ще ги бива. И със затворени очи ще могат да ни убият. Ти го знаеш, чета го по лицето ти. По дяволите, ако бях във форма…

— Имаш мозъчно сътресение.

— Професионалните футболисти участват в мачове с мозъчно сътресение.

— Те умират млади.

— Вече не става въпрос за смъртта, а за това с какво бих могла да живея.

Тя отстъпи…

Тежко се отпусна и седна върху леглото, блъсна се в Кондора, събори го върху неговото легло.

Гледаха онова, което не можеха да избегнат да видят.

— Не можеш да се справиш с тях без мен, а аз не съм в състояние. Не и в момента.

Синята точка пулсираше.

— Каквото и да е най-лошото, което може да сполети Мърл, то вече се случва или се е случило, или никога няма да се случи, защото тя е в ръцете им. Може би дори няма крайни мерки или… чудовищен хаос. Дори ако излезем от тази врата сега, можем да стигнем там най-малко след четирийсет минути. В това състояние. Каквито сме сега. Без подготовка, без уличен изглед през Гугъл, без нищо, само с два скапани пистолета. Харесват ли тези шансове?

Не й казвай, че има право.

— Ако ни очаква само някакъв телефон, намерен от някого, отидем ли сега, ще ни очистят и най-вероятно никой нищо няма да разбере.

— Тогава кога?

— Когато видим още какъв хаос ще настане. Когато видим още какво прави всеки от тях. Когато имаме шанс. Когато ти и аз станем онова, което сме способни да бъдем, мамка му!

— Кога? — повтори той.

— Знаеш кога — отвърна тя.

След като си взеха душ, след като си поръчаха рум сървис и след като Фей хапна, без да повърне, гледаха и прочетоха новините, с помощта на компютъра премислиха и изготвиха стратегия, след като Кондора излезе и се върна, даде и на нея от хапчетата си, за да се пребори с болката и да подмами съня, след като се пъхнаха под завивките всеки в своето легло, след като изключеният компютър беше поставен върху полицата до черния екран на телевизора…

Онова, което той знаеше, което чувстваше, онова, което видя и чу наяве и насън, и в кошмарите си, беше една синя точка, която туптеше като самотно човешко сърце.