Последните дни на Кондора

8

„…бавната процесия на страховете…“

Джаксън Браун, „Д-р Моите очи“.

Вторник сутрин беше прекрасен за Фей, докато пресичаше площада на път за Комплекс „Зед“. Не знаеше, че точно в този момент Кондора предлагаше сърцето си в „Старбъкс“, обаче знаеше, че самата тя ще разтърси из основи етажа на Чистилището и…

Към нея площада прекосяваше набит чернокос мъж със слънчев загар.

— Какво търсиш тук? — попита Фей.

И двамата знаеха, че само охранителните камери на „Зед“ я възпират да го прегърне.

— Радвам се да те видя, Фей — каза Сами. И й се усмихна бащински. — Не искам да те задържам, за да не закъснееш.

— Не се тревожи. Ще кажа, че съм тичала по-дълго от обикновено.

— А така ли беше?

— Не. — Простима лъжа чрез премълчаване. Тази сутрин изобщо не беше тичала.

— Може да им кажеш, че сме се срещнали случайно. Съвсем естествено е, а и ти получи разрешение.

— Махам се от Чистилището ли? Връщам се на активна служба?

— Има различни видове разрешение — поясни той.

— Значи не си тук заради мен?

— Де да бях. — Той огледа утринния площад. Искаше да види кой е там. И кой не е. — Помниш ли ТРВ?

— Тренировките в реално време?

— Необходим риск дори преди Бостън. Произволен ден. Сигнал за тревога. Хукваш към мястото от някой игрови сценарий, който цели да провери как би могъл да се справиш дори по-добре. До обяд всеки свободен ловец на глави от Източното крайбрежие, който си струва, ще бъде в сградата, където живееш. Обаче една истинска бомба избухва под масата в съответната конферентна зала и лошите типове се радват на страхотен ден. — Сами въздъхна. — Е, аз поне се натъкнах на една от най-чаровните си колежки. Пък и стабилна.

— Ако не бяха камерите, щях да те поваля на земята — усмихна се Фей.

— ВП — ухили се широко Сами. — Винаги подсигурен.

„Рискувай“ — помисли си тя, докато вървяха към службата. На мъжа до себе си каза:

— От доста отдавна работиш тук.

— Човек никога не би допуснал по времето, когато бях дете в Бейрут.

— Слухове, легенди, шушукания — ти обаче знаеш.

Сами спря пред охраняемата врата в стената от черно стъкло, на която се виждаше неговото отражение и това на по-млада жена с къса коса, панталони и удобни обувки.

— Само три вида хора са податливи на ласкателство: мъжете, жените…

— И децата — довърши Фей. — Не искам да разговарям с дете. Носят се слухове за агент, който оплел конците на забранена територия и предизвикал нападение с безпилотен самолет над самия себе си.

— Ние сме шпиони, Фей. Едно от нещата, които правим, е да пускаме слухове.

— Хайде, Сами. Питам те.

— Каквото и да си чула — отговори нейният приятел и бивш началник, — ако се случи нещо такова, ако такъв човек… Никога няма да има анонимна звезда в негова памет на стената пред Лангли. Такива като него са за Конгресен почетен медал. Или са напълно откачени — додаде той и с усмивка завърши: — И мъртви.

Глътката пролетен въздух, която вдъхна Сами, му се стори съвсем естествена. Позволи си да докосне ръката й. Като между наставник и протеже. Меко и чувствително докосване. Невинно.

Взря се в зелените й очи.

— Има ли причина да питаш?

— Не знам дали има — отвърна Фей. — Ако усетя нещо, карам направо.

— Никога не съм се съмнявал — увери я Сами, докато й придържаше вратата, за да влезе.

Както направи онзи ден преди осем месеца, когато не я приковаха към позорния стълб в звукоизолираната плексигласова заседателна зала, подобна на аквариум, пред Комисията по разузнаването на Сената. Онази сутрин, когато Сами отмести поглед от двамата сенатори, седнали срещу него на масата, от заместник-директорите и на ЦРУ, и на СДДР, погледна към мястото на Фей и й каза:

— Бихте ли излезли, моля?

После се изправи и задържа вратата, докато тя излизаше.

Сякаш се нуждаеше от специални грижи и внимание.

Сами обичаше изтънчените жестове.

Тя излезе от онзи аквариум в търбуха на лишения от прозорци служебен комплекс на Сенатската комисия по разузнаването. Вероятно между мястото, където стоеше тя пред аквариума, и входа на Комисията имаше десетина кабинки и други служебни помещения. Отговарящите за кламерите служители в ЦРУ сигурно бяха повече от този контролен орган на Конгреса, натоварен да се грижи за военновременната разузнавателна общност на Америка.

Фей погледна назад към аквариума. Сами и четирима непознати с делови костюми решават какво да ми направят, какво да правят с мен.

Отмести поглед наляво и го видя да стои до бара с бяла стиропорена чашка в ръка.

И преди го бе виждала — един от петимата сенатски служители на срещата онази сутрин със Сами, директорите на двете шпионски агенции и по един сенатор от всяка политическа партия. И тя. За ПОВЕРИТЕЛНИЯ брифинг относно Париж.

След това го изпратиха навън заедно с другите служители на Сената, а Фей и Сами останаха, докато кворумът от двама сенатори бе запознат със СТРОГО СЕКРЕТНАТА версия на американските шпиони относно кръвопролитието на le rue de cobblestones.

Et moi, помисли си Фей.

Погледна към служителя на Сената. Най-обикновен тип, висок, рус, със сив костюм. На нейната възраст.

Майната му, майната им на лекарите, имам нужда от кафе.

Той не се отдръпна, когато тя сложи банкнота от един долар в стиропорената чашка до каната с кафе и си наля. Дори се приближи още повече и — майната им на благонадеждните детектори за метал на Комисията — тя видя скритото му оръжие, както и факта, че в неговата чаша има само вода.

Докато пиеше претопленото старо кафе, тя се оказа принудена да признае, че мъжът ухае приятно. От нерви бе обляна в пот и се надяваше парфюмът, който често ползваше, да замаскира този факт с люляковото си ухание. Той кимна с очилатата си глава на двамата сенатори и на директорите на разузнавателните агенции в аквариума.

— Е, за какво си говорихте вътре, след като аз излязох? — попита той.

— Сериозно?

— Знам, че си от ЦРУ, затова трябваше да кажа нещо, което да те шокира и да предизвика действителна реакция — отвърна той. — Защото ако не можем да разговаряме за онова, което действително се случва, трябва да бъбрим за несъществени неща — да те поканя някъде, да обсъждаме безопасни теми, например от кой лагер са били родителите ти: на „Ролинг Стоунс“ или на „Бийтълс“.

— За такива работи ли бъбриш?

— Надявах се да бъбрим заедно, но да-а-а. Какво друго мога да ти кажа?

— Сваляш ли ме?

— Ако опитам, сигурно ще ми счупиш ръката на шест места.

— Вероятно само на две.

— Благодаря за въздържаността. — Той сви рамене с разперени ръце и се усмихна със сините си очи. — Макар да не те свалям per se, все повече ми се иска.

— Per sel

— Извинявай, понякога се изразявам така, когато съм нервен.

— Аз карам ли те да се чувстваш нервен?

— От мига, в който те зърнах.

— Това би трябвало да е хубаво.

— Заради начина, по който застана… по който стоиш. Ти си тук. Пристъпваш напред и поемаш удара. Лоялно. Каквото и да става. — Махна с ръка в жълтокафеникавия ръкав на костюма. — Направо ми отвинти главата.

— И реши да ме вербуваш.

— Идеята не е лоша. Играеш ли Алтимът?

— Моля?

— Алтимът фризби. Като футбол, но с гумени дискове. Маниашки спорт.

— Значи си маниак? И смяташ, че и аз съм?

— Не съм пристрастен — аз съм държавен служител, когото редовно проверяват за наркотици. Миналото си е минало, макар и да не е забравено. Играта е лесна: хвърляш, улавяш, бягаш. Никакъв контакт.

— Правила — рече тя.

— Кодекс на честта — отговори той.

— Звучи ми като хоби за колежани.

Той кимна към аквариума, където сенаторите се бяха смръщили, за да покажат, че са сериозни.

— Прекарвам по цели дни на този хълм, гонейки напред-назад онова, което те подхвърлят във въздуха, така че хвърлянето и улавянето на нещо действително, докато си тичам на така наречения чист въздух… Е, доста е приятно. А и вече отдавна не съм колежанин.

— Колко отдавна? — Не поглеждай към аквариума!

Той се засмя. Просто… го направи. Засмя се. Открито и силно.

— Понякога този въпрос подлежи на обсъждане. Трябва да дойдеш.

— Моля?

— Към седем часа утре вечер, освен ако не ни връхлети някоя скапана септемврийска буря. До мола, на тревната площ до източното крило на Националната галерия.

— Каниш ме да играя?

— Искам да ти дам шанс.

— Страшно си любезен. — Тя изгълта горчивото кафе. Хвърли бялата чашка в кошчето, не можеше повече да се преструва, че не обръща внимание на случващото се в аквариума.

— Аз съм Крис — представи се той. — Крис Харви.

Тя се отдалечи. Тъкмо когато той се обади:

— Може ли да попитам как се казваш?

Фей не се обърна. Гледаше аквариума, клопката на утрешните й дни.

„Клопката и на настоящето ми“ — помисли си тя през онзи вторник седем месеца по-късно, когато Кондора apres случката в „Старбъкс“ се връщаше на работа по пустите тротоари, а тя вървеше към натъпканото с кабинки и сини мълнии ниво на Чистилището и към кошарата от голи стени на ОПНН.

— Къде е Питър? — попита тя половин дузината свои колеги мъже и жени.

— Партньора си ли изгуби? — попита Харис с подигравателен поглед, който лъжеше и издаваше, че той знае повече, отколкото казва.

Не си струва да хабиш куршум за него. Фей зае един свободен настолен компютър и провери в онлайн списъка с дежурствата на агентите. Намръщи се. Забеляза един от двамата началници във вътрешния кабинет на ОНО.

Подаде глава вътре и попита:

— Защо партньорът ми е разпределен в администрацията тази сутрин?

Втората командваща станцията, която настояваше да я наричат Пам, провери в компютъра на бюрото си и сви рамене.

— Сигурно е станала грешка при обработването на данните.

— Заради мен ли е? — попита Фей.

— Защо, нещо нередно ли си направила?

Фей отвърна на Пам също с вдигане на рамене и каза:

— Неее. Познаваш ме, шефке.

Докато се отдалечаваше, чу шефката Пам да казва:

— Не, не те познавам.

Не, Фей не беше възнамерявала да ходи на онази игра на „Алтимът Фризби“ вечерта, след като Сами беше направил чудо, беше спасил задниците на всички пред Сенатската надзорна комисия и се беше споразумял за някои неща, в резултат на което тя се оказа изпратена в OHO на Вътрешна сигурност в комплекса „Зед“, но на следващия ден не можа, просто не можа да остане в новия си апартамент в Бетезда, загледана към есенните листа на метрополиса на политиката, с който отново се налагаше да свикне.

Излезе късно да потича, както правеше често, но онази вечер тя и раничката й се отърваха от всякакъв надзор, а Фей тича само до спирката на метрото в Бетезда, където се качи на влак, прехвърли се на Синята линия, забеляза играчите на фризби на моравата до мола, приближи се и видя как той я гледа (и не успява да хване), докато тя измъкваше нещо изпод спортното си горнище и го прибираше в раничката, която завърза за едно дърво с велосипедна ключалка.

— Тя е с нас! — провикна се той.

Обаче никак не я щадеше, когато играчите се разместиха и двамата се озоваха в противникови отбори. Тя беше в добра форма след операцията в резултат на лицевите опори, на коремните преси и тичането, но той изобщо не се поколеба да играе срещу нея с безпощадна твърдост.

Фей застана до него, докато той си поемаше въздух, и попита:

— Е, това ли правят хората?

— Кои хора? — задъхано я попита.

— Хората на нашата възраст. Нормалните хора.

— Никой не е нормален — отвърна той. — Знаеш го.

Някой се провикна: „Давай!“ И те хукнаха напред-назад по зелената трева под нощното небе на Вашингтон. Белият като слонова кост купол на Капитолия се извисяваше на няколко пресечки от едната страна на игрището, а на около четиристотин метра от другата страна на моравата се издигаше Вашингтонският монумент, увенчан с примигващи червени светлинки.

Фей си беше приготвила легенда, шофьорска книжка от Охайо, но никой не й зададе вездесъщия за Вашингтон въпрос: С какво се занимавате?

„Те са си откопчили това време от наложената им реалност“ — помисли си тя.

Въпреки това стигна до извода, че мнозина от играчите са служители в Конгреса, че един красив тип с къдрава коса е работил за телекомуникационен гигант, една жена е келнерка, която очаква новини от юридическия си колеж, други две жени са младши съдружници в огромна правна кантора във Вашингтон, където ще се върнат, за да работят до среднощ.

След последната игра непознати откараха Фей до избрания бар за бургери и бира, където го наблюдава как ловко я откъсва от компанията, докато накрая се озова до нея на третата им бира в далечния край на бара с джубокс, където никой не ги чуваше.

— Чудесна маневра — каза му. На Крис. Крис Харви.

— Адски се старая — отговори той.

— Доникъде няма да стигнеш.

— Освен там, докъдето вече сме стигнали — сви рамене той. — Значи мога да ти сервирам най-лошото.

А то се оказа следното: баща му една нощ, докато Сами бил в детската градина, баща му влязъл в мъглата на Сан Франциско и повече не се върнал, докато друго семейство не изпратило на гимназиста Крис, на неговата сестра и на майка им некролога на техния съпруг и баща. И Сами нарушил правилата на юридическия факултет относно количеството външна работа, която може да поема, като разнася преди зазоряване продуктите на една пекарна, следвайки в Станфорд. Което си било катастрофа, от която не бивало да бяга, няколко „глупави“ инцидента по време на лятната му работа на Калифорнийската магистрала, която му помогнала да си набави липсващите средства за Браун, няколко прояви на „недодялано“ поведение с жените. Което се изразявало в това да нахлуе в апартамент броени секунди преди полицията и да изхвърли в тоалетната запасите на приятеля си от ЛСД, след като отмъстителното му бивше гадже излъгало и го изпортило на ченгетата като дилър, разговаряйки по мобилния си телефон пред очите на Крис.

— А, да, освен това останах девствен до двайсет и първата си година — сподели той с Фей. И сви рамене: — Исках да го направя както трябва.

— Какво стана с нея?

— По-хубави неща. — Той пресуши последната си бира, така се беше зарекъл. — А що се отнася до останалото, сигурно вече си ме проверила.

— И ти би направил така, ако колега има дълг към теб.

— На теб със сигурност не ти трябва адвокат.

— Така е, не ми трябва. — Тя стана от високото столче и преметна през рамо раничката си, натежала от пистолета в кобур, който не беше пъхнала отново под спортното си горнище.

— Казвам се Фей Дозиър — представи се.

— Наистина ли?

Остави го с усмивката му, когато излезе сама в нощта.

Фей работи сама цяла сутрин във вторник след нощта на запознанството си с Кондора — относително казано „сутрин“, като се има предвид, че агентите на ОНО работеха на шеметни смени, а нейната започваше в десет сутринта. Тя написа пламенен доклад относно това защо Имиграционната служба следва да приеме съседите на млад мъж, прекарал три години като преводач на американските войници в Афганистан без нито едно предателство, с няколко героични прояви, а единственото му желание беше да се ожени за съседката си и да бъде свободен в Канзас.

В 1:23 следобед тя провери онлайн графика на дежурствата.

Питър все още беше разпределен в администрацията.

Обаче сега контактът е него беше НП/НН — непозволен, ненужен.

Както изискваха разпоредбите, той изпращаше потвърждение за статуса си на всеки два часа.

Един от по-милите и по-нови агенти на ОНО, проницателно бивше ченге от Бруклин, който се казваше Дейвид, рече:

— Дано административното му назначение да не се окаже Вътрешният отдел, който го е изтеглил заради пиянство.

— Ние не се обаждаме на Вътрешния отдел — отвърна Фей, докато двамата се взираха в компютърния екран. — Звъним на Службата за професионална отговорност.

— А! Така ли го наричаме?

— Аз съм шпионка — заяви тя на Дейвид. — Не съм доносничка.

Първия понеделник след онази игра на фризби Крис Харви се прибра у дома след работа в апартамента си под наем на Ю Стрийт — квартал, който стана tres chick по времето на Обама, след като беше tres noir по времето на Джими Картър, — и завари Казвам се Фей Дозиър в своята дневна.

— Влязох с взлом — каза тя, преди той да успее да каже нещо. — Можех да претърся жилището ти, но не го направих, няма да го направя. Няма да ти кажа нищо повече от една лъжа. Очаквам същото и от теб.

Септември охлади тази седмица. Тя носеше грозни джинси. Оръфан стар пуловер и зелено найлоново пилотско яке без никакви кръпки, което си беше купила в Кандахар. Разкопча кобура от кръста си, натежал с новия й глок, и го остави върху купчината романи на евтината му холна масичка.

— Това върви с мен — поясни.

Свали вълнения си пуловер.

Фей носеше най-грозния, най-непривлекателен бял спортен сутиен.

През онази нощ белегът й все още се гърчеше розов и гневен.

— И това също съм аз. Можех изобщо да не ти кажа за него, но е голям, вижда се, огромен е, и няма значение, че съм напълно здрава — прецаках всичко и всичко ме прецака.

Тя се взираше в сините му очи, които не се отместиха.

Устните му не промълвиха нищо.

— Мога да изляза от тази врата — каза Фей. — Без никакви съжаления. Без последици. Без сълзи. Просто ще си тръгна. А мога и да остана и да видим какво ще стане.

Той прекоси стаята и се приближи към нея. Обхвана лицето й с длани.

— Остани — каза й. — Така и така си проникнала с взлом.

„Никога няма да го забравя“ — мислеше си Фей в 5:28 вечерта, след като Крис обхвана с длани устата й и после… Примигна, за да проясни погледа си, взря се в монитора на компютъра си върху бюрото и прегледа всички задължителни ежедневни доклади на полевите агенти от Акции/Сигнали за тревога на страницата „Америка средностатистически“.

— А/С прилича на опашка в полицейски участък от хората, арестувани предната нощ — гласеше описанието на Дейвид, бившия детектив от бруклинската полиция.

— Само дето е дигитално, онлайн и непрекъснато — отговори Фей.

В 5:29 онзи петък Фей прочете секретния доклад на А/С от Лос Анджелис за това как секретен доклад от Лос Анджелис за изгладнели тюленчета, изтласквани на брега на Южна Калифорния пет пъти по-често от обичайното, издържали токсикологичния анализ, свързан с терористи, и поради това РНЗ — Рейтингът за ниво на заплаха — на този Събитиен синдром паднал от 6 на 1 от възможните 100 нива от базата данни.

— Дозиър! — провикна се заместник-началник Ралф от входа на подобната си на кутийка в кутийката диорама, каквото представляваше работното помещение на ОНО. — Ела тук! Дейвид… — повика той бившето бруклинско ченге. — Харис — кресна началникът на подлия задник. — Ти също.

Фей изпревари другите агенти на събирането при шефа им Ралф.

— Преди деветнайсет минути — каза шефът — нашият човек Питър пропусна да се регистрира за рутинно потвърждение на статуса. Свръзката му в административния отдел му даде петнайсет минути аванс и прояви добрата воля да ми се обади, преди да качи информацията в системата. Всички знаем, че понякога Питър… Плешивата му глава е доста немарлива за някои неща.

Харис понечи да подхвърли остроумна забележка относно пиенето, обаче бившето ченге Дейвид го сръга да си мълчи.

— Да върви по дяволите Питър и неговият звезден статут в А/С — отсече шефът. — Обадих му се. Веднага бях прехвърлен на гласова поща. Според джипиеса на телефона му… — насочи погледа си към Фей шефът — той се намира на хълма Капитолия на адреса на субекта, когото двамата сте проверили вчера.

— Кондора — прошепна Фей. „Тръгнал си е от работа преди половин час. Сигурно към къщи.“

— Майната му! — изруга шефът. — Искам да разбера защо Питър е продължил да следи случая, но точно това узнах преди малко, когато влязох в системата. Той е там, проверява цялата система, а ние трябва да… — Шефът погледна към най-близкия дигитален часовник на стената пред кабинета си. — Трябва да го покрием и да му спечели време, преди спецекипът да отиде там. И понеже съм поръчал веднага да докарат кола отпред, на практика ние вече сме се заели със случая, преди рутинната проверка да отиде. Нашият екип сам си оправя кашите. Ей!

Фей беше излязла от кабинета на шефа си още преди той да разпореди на Дейвид и на Харис да тръгнат с нея.

Те я настигнаха в асансьора, който ги смъкна до приземния етаж, преди бързо да подминат група колеги от други отдели, струпали се на дружеска раздумка, за да решат къде да вечерят.

Сами стоеше в края на тази група ловци на глави.

Видя Фей да излиза от асансьора и понечи да се усмихне…

Видя изражението й.

Забеляза, че и тя го е видяла.

Зърна стиснатия й юмрук до токата на колана й — нажежено!

Сами проследи с поглед как нейното трио от стрелци излиза навън до очакващ ги седан, който направо крещеше „шпиони“, и каза на колегите си:

— Да отидем на най-близкото място. И хора — добави той пред разнополовата група, която попиваше всяка негова дума, — предлагам още да не поръчваме бири.

— Нали уж учението свърши! — каза един от ловците на глави, който усещаше натиска от страна на колегите си заради грешката да се противопостави на гуруто още докато думите излизаха от устата му.

— Никога не се знае — каза Сами.

В 5:33 седанът на Вътрешна сигурност и ОНО се откъсна от тротоара — караше Фей, бившето ченге Дейвид беше на предната седалка, а Харис си слагаше колана на задната седалка.

— Час пик е! — провикна се Харис. — Не можем да минем по Рок Крийк Паркуей!

Дейвид пъхна мобилния си телефон в държана, сложи го на микрофонна връзка с централата и пусна джипиеса.

В 5:41 минаха на червено по Кънектикът Авеню и Небраска и профучаха покрай последната прекрасна независима книжарница в Америка.

Гласът на шефа им по телефона:

— Екип, предупреждавам ви, че секретният протокол се активира автоматично, когато системата изпрати евентуален сигнал за тревога от координатите на местоназначението ви и координатите на Кондора. Най-близкият постоянен екип е предизвестен по протокол. Изпратена е група, която би трябвало да стигне на мястото преди вас.

— Заповядайте им да бъдат подкрепление! — обади се Фей. — Никакви действия, преди аз… преди да пристигнем ние.

— Разбрано, но… не съм сигурен, че имам пълномощията за това.

Фей натисна копчето за червената лампа и за сирената. Дейвид извади магнитната въртяща се лампа и я постави върху тавана на колата.

— Какво става, мамка му? — провикна се Харис от задната седалка, докато се носеха, съпътствани от крясъците на сирената, през уличното движение, което се точеше през Вашингтон към Капитолия.

— Не знам! — извика в отговор тя. — Оглеждате се за бяла кола с матирани стъкла!

Часът пик във Вашингтон поглъща скоростните реакции. По което и да е друго време с червената лампа и сирената щяха да стигнат за единайсет минути от последното телефонно обаждане до Единайсета улица в Североизточен Вашингтон. Отне им седемнайсет минути, макар Фей да поемаше всевъзможни рискове, а Харис да пищеше:

— Внимавай! Внимавай!

Колата им рязко спря пред тюркоазената врата в шест и една минута следобед, Фей изключи сирената четири пресечки по-рано, но червената им сигнална лампа отмерваше ритъма по огрените от вечерното слънце градски къщи.

— Харис — задната пресечка, сива дървена ограда. Застани там, където можеш да прикриваш, не допускай никой — ама никой освен мен и Дейвид да премине! Тичай, даваме ти трийсет секунди!

Досаден кучешки лай — откъм заградения вътрешен двор на съседната къща!

Мръсно дребно лаещо кутре!

С извадени пистолети, Дейвид също, трябваше да сме тук отдавна, ама скапанячки като мен не дават и пет пари, стискаше с две ръце дръжката на глока — нямаше цивилни граждани за щастие. Прикова с очи тюркоазената врата, белите пердета на прозорците и на двата етажа бяха дръпнати.

— Джаф! Джаф! Джаф!

Не на тротоара — Дейвид се премества към онзи стълб, без да откъсва очи от прозорците, знае…

— На място! — провиква се бившето бруклинско ченге.

Фей се завъртя рязко…

Мъж, бял, към трийсетте, пистолет, има пистолет, черен автоматичен, насочен към мен!

— Аз съм от Вътрешна сигурност! — провиква се непознатият със сини джинси и синьо найлоново яке. — Жълтият надпис на гърба на якето ми! А ти си Фей. Агент Дозиър. Тук съм по протокол!

Тя го оглежда над дулото на пистолета. Вижда как оръжието му се прицелва в лицето й.

— Джаф! Джаф!

Протоколът е висок и слаб. Има раздърпана рижа брада катинарче, косата му е късо подстригана — зле под държан вид на сърфист.

Той се завърта. Насочва оръжието си към тюркоазената врата.

Дръж го на мушка.

„Защо?“- мисли си Фей, обаче се вслушва в инстинкта си.

— Това е мястото, нали? — пита протоколът. — Партньорът ми разполага кризисния екип в пресечката, да блокират и подсигурят.

Прави пауза, вслушва се: безжична слушалка.

— Нашите двама са се свързали — оповестява Протоколът.

Гласът на Дейвид в качения на колана телефон с пуснат микрофон потвърждава.

Фей завърта глока си към къщата на Кондора.

— Ти или аз? — пита Протоколът.

Фей проследи позициите си за стрелба по тюркоазената порта.