Синдромът

10.

И внезапно Дюран бе отрупан със съобщения за гимназиални сбирки. Те бяха навсякъде — в „Ейч Би Оу“, „Старц“, „Си Би Ес“ и къде ли не. Всеки би трябвало да посещава подобни сбирки и той не правеше изключение. Поканата беше закачена на хладилника.

Беше терапевт и посещаването на подобни сбирки бе това, което би трябвало да върши. Работата му беше именно такава — да връща пациентите си назад, да ги свързва с миналото им, да подчертава постоянно, че продължаването на живота е немислимо или най-малкото много трудно, ако не се свърже с това, което е било преди.

Не че самият той имаше какво толкова „да свързва“. Помнеше гимназията като приятна интерлюдия — топла, неясна и незабележима. Той бе тогава едно от онези добре закръглени деца, които гонеха точки не само за баскетболния отбор, но и за „академичното“ си бъдеще.

Тогава защо да не отиде? Можеше да удари с един куршум два заека. Първо, това щеше да го изведе от апартамента. И макар че сигурно щеше да е донякъде напрегнат, това беше единственият начин да преодолее проблема си. Като и на всеки друг недъг, човек трябваше да се противопостави на фобиите, иначе те щяха да провалят живота му.

Другата причина бе, че ако отидеше на сбирката, може би щеше да е в състояние да реши и проблемите с паметта си. Едно беше да не помни Бъни Еди-коя-си — това се случваше на всеки. Но при него ставаше нещо особено. От време на време спомените му бяха някак си… много избледнели, като снимки, започнали да посивяват от слънчевата светлина.

В този момент чайникът изписка и Дюран отиде в кухнята да си направи кафе. Като мина през хола, погледът му падна върху портретите на родителите му, сложени в двойна рамка от тежко сребро на една малка странична маса.

Баща му бе сниман само до раменете. Гледаше строго в обектива, самоуверено усмихнат. Майка му изглеждаше доста по-млада, може би защото снимката й беше правена доста по-рано. Тя не се усмихваше — тя се смееше на глас. Седеше в люлка на верандата в една крайбрежна къща в Делауер, главата й беше леко наклонена назад, устните разтворени, очите весело присвити.

Заинтересуван от чувствата, които изпитваше, Дюран се приближи към снимката, взе я и разгледа отблизо лицето: черната коса на майка си и разветите къдри, деликатно очертаните вежди… старомодната рокля с квадратно деколте. „Какво ли е било — замисли се той, — когато ме е държала на ръце?“

И отговорът дойде: „Било е като… нищо“.

Подържа снимката още малко, очаквайки по-добър отговор — но не почувства нищо. А това, както беше известно, свидетелствуваше за дълбоко отчуждение.

Може би това се дължеше на начина, по който бяха умрели — твърде внезапно; той бе като поразен от гръм. Повредена газова печка в хижа на приятели в Нантъкет. Безшумно натрупване на въглероден окис — и те се бяха превърнали във фотографии.

Събитието бе неочаквано като лавина и очевидно той все още не можеше напълно да го преглътне. С погребението това би трябвало да свърши, но… не стана така. Всъщност едва помнеше църковната служба, дори мислеше, че е била само преди шест или седем години. Церемонията би трябвало да се запечата дълбоко в паметта му, но истината беше друга. Когато си мислеше за погребението на родителите си, картините бяха бегли и откъслечни, размити.

Дъждовен ден. Опечалените…

Въобще не можеше да си припомни подробности. Не можеше да си припомни кои бяха там — просто „опечалените“, вдигнали чадърите си. Вярно, че беше страшно потиснат, и все пак…

Постави снимката на масата и тръгна към кухнята; чайникът вече не свиреше, а изтощено пуфтеше. Какво означаваше това — какво говореше това за него — че не може да си спомни погребението на собствените си родители (с изключение на най-общите неща)? И още по-лошото: като се замислеше, въобще не си спомняше родителите си. Всъщност си спомняше как изглеждат, неща, които бяха казвали или правили. Но тези спомени бяха нещо като отделни емоционални откъси — а знаеше, че това не е хубаво.

Но какво точно беше паметта? Джунгла от неврони, обливани от аминокиселини.

Вдигна чайника от котлона и си каза, че би трябвало по-добре да се вгледа в себе си: с кого и къде е, какво прави и къде отива. А откъде можеше да се започне по-добре, освен от едно училищно събиране?

Когато настъпи денят, се почувства адски напрегнат. Вече бе взел транквилизатор, но се безпокоеше, че няма да му е достатъчен. И глътна и една табелка „Унисом“, почти безвреден медикамент за приспиване.

Беше прекрасен есенен следобед — диамантено блестяща светлина разкъсваше на две мастиленосиньото небе.

Таксито пристигна навреме. Той се качи, видя две знаменца на Салвадор на огледалото за обратно виждане и без да се замисли, заговори шофьора на испански — език, който почти бе забравил, че владее. Шофьорът му се усмихна и се видяха два предни зъба, облечени в метални коронки.

— Училище „Френдс“? Не съм карал клиенти дотам, но знам къде е — точно пред катедралата. Челси Клинтън е учила там, прав ли съм? Преди да отиде в Калифорния.

Дюран кимна. По радиото звучеше „Буена виста Клъб“. Той се облегна назад, затвори очи и помисли: „Добре съм“. И така си беше — макар че движението беше претоварено, булевард „Уисконсин“ беше препълнен с камиони, коли, завиващи обратно всред хор от клаксони, пешеходци, притичващи през ъглите като стреснати елени, и шофьорът подвикваше: „Оппа“ при всяко опасно сближаване.

Банкетната маса в артцентъра „Коугод“ беше председателствана от трио любезни представители от всеки клас в сбирката. Дюран не позна никого от тях, но всеки имаше табелка с името си, обрамчена с червено и закачена на блузата. Той поздрави жената, която, изглежда, че му бе връстничка, написа името си на една табелка с цифрата ’86 и я закачи на ревера си.

После се отправи до една покрита с хартия маса и си наля четири пръста рядък пунш в пластмасова чаша, взе парче шоколадов кейк и заразглежда програмата на събитията. В два часа имаше футболен мач, в четири гимназисти от последния клас щяха да демонстрират умението си на футболния терен, имаше срещи за сприятеляване, фотографии на класа, делови срещи за това или онова. В шест се предвиждаше вечеря на „шведска маса“.

Поговори с един сприхав випускник от ’56-а и мина към задната част на училището, където бяха спортните площадки. Футболният мач — срещу Образцовото училище за глухи — вече бе започнал. Денят беше чудесен за игра на футбол — с лек западен ветрец, с вече прошарващи се дървета под ахатова небесна синева и с температура малко над десет градуса. Приветливи елегантни хора се бяха разположили по насипите наоколо и наблюдаваха играта. Дюран се развълнува. „Смачкайте глухите“ — помисли си и се усмихна на себе си. После почна да се оглежда за стари познати.

Според таблото Глухите водеха с няколко точки. И какво от това? Той беше в страхотно настроение, а и в „Сидуел“ все пак никога не бяха особено добри в американския футбол. Облегна се на ствола на един потъмнял орех; посръбваше от пунша и разсъждаваше за чудото, което в крайна сметка представлява един истински американски следобед.

Наистина трябваше да излиза по-често.

В края на четвъртината играчите изтичаха към пейките си, като махаха предпазните мрежи от лицата си. И както си стоеше под слънчевата светлина и наблюдаваше как един след друг във въздуха се завъртат и падат върху яркозелената трева невероятните пъстри листа, Дюран почувства прилив на истински възторг, една вътрешна привързаност към тези хора, към това място. Но по-скоро като наблюдател, отколкото като участник във възклицанията, разпознаването и прегръдките. Тук всички бяха приятелски настроени. Много усмивки се отправяха и към него.

И той се почувства добре, хубаво му беше да е част от нещо по-голямо от него самия. Добре му беше да се чувства свързан. Да принадлежи към някакво общество.

Прозвуча свирка и футболистите отново затичаха към терена и се наредиха един срещу друг, тъмночервено срещу синьо.

Тъй като бяха глухи, учениците от Образцовото не обръщаха внимание на броенето и на свирката на рефера, така че на терена се вдигна страхотен шум. Глухите не можеха да го чуят, но сигурно го усещаха по вибрациите, които бяха също така силни. Дюран забеляза и големия барабан, който думкаше — гигантски цилиндър близо до 50-метровата линия — и предположи, че е на някакъв маршируващ оркестър. Но очевидно беше твърде голям, за да може да го носи сам човек. Мъж с посивяла коса и синьо-сив анцуг стоеше до инструмента и натискаше педал, задвижващ барабанната палка, чиято глава беше голяма колкото грейпфрут.

Отборът на глухите се приготви за продължението. Играчите се наредиха в триъгълник и се напрегнаха. Тогава мъжът с анцуга удари тъпана и светът потрепери. Независимо от това дали хората наоколо бяха заети с разговори, или с говорене по мобифони, всеки зрител учудено се обърна към терена. Звукът беше гръмотевичен — много силен, разтърсващ тътен. И трептенето бе силно, земетръсен тласък, който премина през стъпалата на Дюран и нахлу в мозъка му — където прозвуча като чинела, ударена с чук.

Отборите се хвърлиха един срещу друг. Зрителите се смееха и ръкопляскаха. Но не и Дюран — той изведнъж почувства, че губи почва под краката си. Поради някаква причина трептенията на огромния тъпан подействаха като чук върху жлезите му с вътрешна секреция и изпратиха вълна от паника през цялото му тяло. Той се хвърли към близката врата, макар да знаеше, че реакцията му е смешна. Това все пак беше тъпан, а не земетресение. Но знанието не успокояваше пулса и сърцето му.

Натисна с две ръце стъклената врата на „Цартман Хаус“ и почти щеше да я откачи от пантите. Хвърли се вътре и се пльосна треперещ в едно боровинковосиньо кресло.

„Господи! Какво ми става? Откъде се появи това?“

Дишаше учестено и неравномерно; затвори очи и се зае с упражнението за отпускане. И естествено то започна да действа. След минута-две дишането му се успокои.

Огледа се бавно. „Цартман Хаус“, беше най-старата и типична сграда в общежитието на „Сидуел“, скромна каменна постройка, където някога се бе помещавало цялото училище. Сега служеше само за административна сграда.

Огледа широкото и добре оформено помещение, обзаведено с медни лампи, антики и маслени картини. После чу женски гласове, идващи от отворената врата — чуваха се все по-близо, очевидно се приближаваха. Той се размърда, готвеше се да стане и да ги поздрави, но… не. Не се доверяваше на краката си. Все още не.

Стъклената врата се отвори и едната от жените каза:

— И хапе! Истински малък канибал!

Втората се засмя.

— И му казвам, че няма да има повече кърмене, ако прави така, но той е само на осем месеца — заплахата не означава нищо за него. И да ти кажа истината… — Тя въздъхна. — Не съм готова да го отбия, знаеш ли? Не още.

Страничните облегалки на креслото му пречеха да види жените. Но не можеше да не ги чува и не знаеше как да съобщи за присъствието си.

— Знам какво искаш да кажеш. Никой не ми бе казал, че това е толкова… ами, не знам… Чувствено!

— И…

Остро изкашляне отекна в помещението и жените разбраха, че не са сами. Дюран се изправи — олицетворение на самото извинение.

— Съжалявам! Бях задрямал… Надявам се, че не съм ви изплашил! Джеф Дюран.

И подаде ръка на една стресната кокалеста русокоса жена, чието име според табелката беше Белинда Картър ’86. Същият випуск.

— Няма нищо — каза тя възторжено, като надничаше да види името му. — Но наистина ми изкарахте акъла, Джефри. — И после, без да губи темпото, продължи: — Все пак е прекрасно да се видим… след толкова време.

Тя му се усмихваше ослепително; другата жена, красива брюнетка, пристъпи напред. Името й според табелката беше Джуди Бини.

— Не искахме да нарушаваме усамотението ви — му каза тя малко сънливо. — Предполагам, че всички се нуждаем от същото. — Тя извърна глава, за да се види по-добре лицето й, сви устни във флиртуваща усмивка и попита: — Къде е бил такъв здрав мълчалив тип като вас? Имам предвид в училище.

— Ами… — повдигна рамене Дюран.

— Защото не си ви спомням — възкликна тя. — Но се надявам, че ще си спомня.

— Мисля, че не бях толкова мълчалив, както сега — предположи Дюран. — Простете, бях задрямал.

— И се събудихте от разговора ни за кърменето!

— Не съвсем — събуди ме тътенът.

Те се засмяха и прекараха няколко минути, говорейки за странностите на подобни сбирки, за факта, че дванайсет години наистина са доста дълъг период. Джуди отбеляза, че въпреки неголямото училище, силните емоции и преживяванията от времето на гимназията, няма много съученици, с които поддържа връзка.

— Повечето хора отдавна не живеят тук! — каза Белинда. — Аз също. — Тя целуна Джуди и потупа ръката на Дюран. — Трябва да тръгвам.

— Не мога да повярвам, че не си спомням за вас — каза Дюран, когато Белинда си тръгна. — Искам да кажа, че… че сигурно късно сте разцъфнали.

— Наистина ли? Така ли мислите? Всъщност вече разцъфнала ли съм? Чакайте да кажа на господин М. Той винаги е чакал това.

Дюран си помисли, че има предвид съпруга си, но, разбира се, тя говореше за техния класен наставник, неуморимо сърдечния Нубар Мусурлиян. Джуди го мерна през стъклената врата и повлече Дюран навън, така че да може да каже на стария си наставник за новооткритото си разцъфтяване. Господин М. се разсмя и се ръкува с Дюран, като го попита как се справя с живота.

— Доста добре, благодаря. Нямам оплаквания.

— Опитвам се да си спомня — каза господин М. — Къде отидохте после?

— В „Браун“ — припомни му Дюран.

— О, да разбира се — кимна господин М.

— А след това — в „Медисън“.

— Може би съм имал пръст в това. Винаги високо съм ценял Уисконсин. Икономика ли учихте?

— Клинична психология.

— Браво — засмя се господин М. — Хубаво нещо са сбирките — така можем да поддържаме връзка.

Останалата част от следобеда беше приятно тъпичка. Имаше среща на старите приятели, на която различни випускници ставаха, за да споделят мисли за такива неподходящи теми като проекта за човешкия геном, за „сексуалната отговорност“ и усилията да се изкорени билхарциозата4 в Египет.

Общите снимки на всеки от събраните три класа бяха направени бързо и професионално — липсваше глупав фотограф, който да настоява да се подреждат по такъв начин, че чернокожите, които стояха на малки групички (както често се случваше), да се пръснат из тълпата.

Когато му дойде времето, Дюран не успя да познае и Бъни, която, както обикновено се случваше, въобще не приличаше на хубавичка блондинка, както си бе представял. Точно обратното, тя беше една от най-хищно изглеждащите жени, които бе виждал: с дълго лисиче лице и остри жълти кучешки зъби.

— Джее-еф! — възкликна тя, хвана го под ръка и го повлече от една групичка към друга. — Помните ли Джеф Дюран! Е, това е той!

Имаше доста пресилени ръкувания, шумни потупвания по гърба и една-две целувки по бузата.

— Да има някой от баскетболния отбор наоколо?

— Не си спомням някой да е играл баскетбол, Джеф! Боже! С изключение на… да, разбира се, Адам Боумън. Той е тук. — Лицето й светна. — Знаеш ли, че загуби единия си крак заради рак на костта?

Съобщи го с усърдието на вътрешен човек.

— Не. Това е… ужасно. — Джеф поклати глава.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Между другото, не мисля, че се оправя добре. — Бъни повдигна едната си вежда. — Отказа покана за Олимпиадата на инвалидите…

Банкетната зала приличаше на кафене, стените бяха украсени с увеличени снимки от годишните албуми на завършилите. Дюран потърси снимките на баскетболния отбор от 86-а — и разбира се, там бяха доста хора, макар и самият той да не бе на снимките. (Доколкото си спомняше, имаше ангина или нещо подобно.)

Но останалите момчета бяха там, застанали под черната дъска на Новата гимназия; от тавана висяха знамената от славните дни на Академичната баскетболна лига. Там бяха Сидран и Залцбърг, Уогнър и Макрий. Ла Браска. И Адам Боумън, който се премести в „Райс“ за научна степен — държеше топката в едната си ръка с дланта надолу.

Дюран взе чаша червено вино, огледа се, зърна един антрацитночерен гигант, който трябва да беше Адам Боумън, и бавно се запромъква през тълпата към стария си приятел.

— Здрасти! — каза Дюран и протегна ръка.

Боумън погледна табелката с името му.

— Джеф! Страхотно е да те видя! — Желязно ръкостискане. — Хей, Рон, кажи „здрасти“ на Джеф Дюран.

Друго мъжко ръкостискане и кратка размяна на любезности. После Рон Макрий се обърна отново към русокосата жена до себе си, а Боумън поднови разговора си с господин М. Като че ли обсъждаха въпросите на ораторското умение. След минута-две Дюран се оттегли, леко разочарован. Не че не се държаха приятелски. Само че бе очаквал нещо друго — без да знае какво. Проява на сърдечно другарство? Може би.

Отказа се да мисли за това и седна до Джуди Бини на банкетната маса. По време на вечерята тя флиртуваше с него — и успя да изпие доста много вино. После поднесоха кафето и имаше водопад от кратки речи на благодарност и напомняне за предстоящи събития и есенното събиране на средства. (Приятели, включете се всички!)

След известно време вече стоеше във фоайето на „Цартман Хаус“ до Джуни Бини, чакаше такси, а тя надничаше навън за беемвето на съпруга си. По стъклата на прозорците трополяха дъждовни капки.

Вече доста пийнала, Джуди го попита тихичко дали би искал да опита малко от кърмата й? Но после беемвето се появи и тя се засмя — само се шегувала. После го млясна по бузата и му обеща да се видят през 2005 година.

Пет минути по-късно пристигна и таксито.

Покрай прозорците на колата се плъзгаше градът, лъснал под дъжда. По мокрия асфалт проблясваха фаровете на автомобилите, над главите им уличните светлини се смесваха с дъждовните капки. Дюран се отпусна в седалката, останал почти без сили. Сбирката не го бе ободрила. Извън инцидента с тъпана — който го бе разтревожил — усилието му да си спомни миналото се бе провалило напълно. Макар че всички бяха приятни и доброжелателни, не го развълнува нищо от видяното и никой от срещнатите. Напротив, почувства се като провинциалист, дошъл на градинското парти на хазяина си. Беше поканен, но не принадлежеше към групата. И докато хората, които видя, му се сториха бегло познати, спомените му за тях в най-добрия случай бяха размити — мъгливи и неясни, като светлите кръгове около уличните лампи.

Това бе истината: ако трябваше да е съвсем честен, трябваше да си признае, че не си спомня за нито един човек. Наистина не си спомняше. Нищо.