Синдромът

18.

Когато каза на Еди Бонила, че отива да се срещне с Дюран, той избухна като развалена консерва.

— Да не си откачила?

— Не…

— Нали се бяхме разбрали!

— Така е, наистина, но… това е единственият начин да получа медицинското досие на сестра ми. Ако го помоля да ми го прати…

— Думата психопат означава ли нещо за теб?

— Разбира се, но…

— Кога трябва да се срещнете?

— Днес на обяд.

— По кое време?

— В един.

— Ще те закарам.

Тя се поколеба. Чувстваше се виновна, че е отнела толкова много време на детектива за своя случай, и то без да му плаща. В края на миналата седмица бе настояла за това, но той не искаше и да чуе.

— Няма да говорим за това. Часовете са си мои и ще ги хонорувам както си искам.

— Това е много мило от твоя страна, Еди, но…

Караше Бонила. Бе отказал да се вози в нейното „субару“, което бе доста ръждясало и пълно с хартиени чашки от кафе.

— Нервна ли си? — попита я той.

— Всъщност не.

— Защото тогава тропаш с крака като някой степист.

Ейдриън се засмя, Бонила зави от „Кънектикът“ в една странична улица и се огледа за място за паркиране.

— Просто съм изморена — каза тя. — Слоу ни кара да работим по двайсет и четири часа в денонощието.

Бонила кимна разсеяно, после забеляза място за паркиране и спряха. Докато Ейдриън слизаше, детективът измъкна нещо изпод седалката си и като изви ръка, го мушна отзад под колана си.

— Какво правиш? — Ейдриън не можеше да повярва на очите си.

— На какво ти прилича? — отвърна той. — Водя те горе при…

— Имам предвид пистолета.

— Имам разрешение да го нося.

— Мразя оръжията!

— Така ли?

— И мисля, че би трябвало да го оставиш в колата.

Бонила сложи ръце в джобовете си и се облегна на вратата на колата.

— Ако не съм с него, не отивам.

— Добре — отвърна му тя. — После ще си взема такси.

Докато тръгваше към сградата, той я хвана за ръката.

— Щом аз не отивам, и ти не отиваш.

— Това не е част от договора. Не ми каза нищо за пищова — отвърна Ейдриън.

— Виж, аз съм частен детектив! Това ми е работният инструмент. Когато викаш таксиджия, той си идва с таксито. Наемаш мен и аз идвам с Дюк.

— С какво? — Ейдриън не беше настроена за шеги.

— Няма значение. — Бонила се изчерви. — Това е дълга история.

Дюран сигурно я бе очаквал, защото отговори веднага след като натиснаха бутона на интеркома.

— Да?

— Обажда се Ейдриън Коуп.

— Влезте — каза й Дюран и отключи електрическата брава на входа.

Когато се качиха на шестия етаж, той ги чакаше пред апартамента си. Като видя Бонила, на лицето му се появи печална усмивка.

— Виждам, че сте довели и приятеля си.

— Много смешно — отбеляза Бонила и мина покрай Дюран в апартамента.

Тя бе поразена колко уморен изглежда Дюран. По принцип беше симпатичен тип. Приличаше на ирландец — гъста черна коса, сини очи. Дори се питаше дали Ники не го е избрала заради външния му вид.

Но сега изглеждаше почти опустошен. Очите му бяха зачервени и очевидно бе отпаднал. Когато влязоха във всекидневната, той спря така внезапно, че Бонила и Ейдриън едва не се блъснаха в него.

— Боже! — възкликна Дюран и бръкна в джоба на сакото си от рипсено кадифе.

— Какво има? — попита Ейдриън.

Той извади от джоба си една касета и поклати глава.

— Това е за застрахователната компания. Мислех да я запечатам и…

— Имате доста време преди последното прибиране на пощата — обади се Бонила.

Дюран кимна, пусна касетата в джоба си и каза:

— Заповядайте, съблечете се.

— Не, не — каза Бонила. — Няма да се бавим. — Очите му се стрелкаха из апартамента, като че ли търсеше малко, но много отровно змийче.

— Е — каза Дюран, — добре. — После се обърна към Ейдриън с очакване, на което тя отвърна с озадачено смръщване. Дюран й напомни: — Казахте, че имате чек за мен. Искам да кажа, мислех, че сте дошли за това.

— О, да — каза тя. — Нося го! — Бръкна в чантичката си и измъкна плик с името на Дюран отгоре. — Става дума за пет хиляди.

С незаинтересувано кимване той пусна плика в джоба на сакото си.

— Добре, благодаря. Ще се постарая да бъде оказана добра помощ на някого. — Бонила се озъби и изпуфтя пренебрежително. Дюран го погледна с празен поглед — дори и това показваше, че детективът е извън неговото внимание. После отново се обърна към Ейдриън. — Споменахте по телефона за прекъсване на делото.

— Да, така е. Смятам да го направя.

— Е, надявам се. Ако има нещо друго, което бих могъл…

— Наистина — каза Ейдриън, като се залови за думите му. — Има!

— И какво е то? — Дюран я погледна предпазливо.

— Медицинското досие на сестра ми…

— Какво по-точно?

— Надявах се, че бих могла да получа копие.

Дюран се замили, после каза:

— Не виждам смисъл.

— Басирам се, че не го виждате — обади се Бонила и изобщо не обърна внимание на укоряващия поглед на Ейдриън.

— Не забравяйте, че съм най-близката й роднина — каза тя на Дюран.

— Разбирам това, но… — Той въздъхна. — Вижте, за правене на копие не може да става и дума.

— Бих могла да го изискам по съдебен път — каза тя със студен глас.

— Знам, че можете. И ако го направите, ще го дам. Дотогава… — Като видя гримасата й, допълни: — Това е професионален проблем. Но ако искате, бих могъл да ви позволя да го погледнете — тук, в кабинета ми. Така устройва ли ви? — Тя бе готова да се обърне и да изхвърчи навън, така че предложението му я изненада — също и Бонила. — То е тук. — Дюран посочи съседната до антрето стая и я поведе.

Бонила закрачи зад тях, готов за мълниеносна атака.

В кабинета Дюран отиде до бюрото си. Бонила пристъпи след него, като че ли бяха двама дебнещи се играчи. Погледна компютъра на бюрото на Дюран и рече усмихнат:

— Компютърът ви е включен, докторе. Включили сте се към „непознат адрес“ или нещо такова.

Дюран не му обърна внимание, а извади от джоба си малък ключ и се обърна към канцеларския шкаф зад бюрото. Отключи го и издърпа горното чекмедже. Съдържанието му беше така рехаво, че Ейдриън и Бонила се спогледаха. Дюран измъкна една картонена папка, подаде я на Ейдриън и се обърна към прозореца.

На етикетчето беше ясно написано — Съливан, Никол, но досието беше невероятно тънко. Тя усещаше това. Беше почти празно. Но това нямаше значение.

Дори и една-единствена страничка щеше да й покаже това, което искаше да знае — как Ники се бе оказала в офиса на Дюран. Ако беше измама, кой я бе насочил към него?

Без да продума, тя сложи досието на бюрото и бавно го разтвори.

Вътре имаше една-единствена гланцирана снимка на сестра й, 8 на 10 сантиметра. Малко не на фокус, направена на летището. На лицето на Ники се четеше досада и разсеяност — сигурно чакаше багажът й да пристигне.

Ейдриън обърна снимката. От обратната страна имаше една-единствена дума, написана със синьо мастило: „Обект“. Нямаше нищо друго.

Тя погледна Дюран и като се мъчеше да говори спокойно, попита:

— Това шега ли е?

Дюран я изгледа, после погледна отвореното досие, видя самотната фотография и внезапно се развълнува.

— Тук имаше заглавен лист! — възкликна той. — И тестове. Информация за лечението и… попълнени бланки! Къде е енцефалографията?

Бонила изсумтя, отиде до шкафа и едно по едно издърпа чекмеджетата — които съдържаха само още едно-единствено досие. Де Гроот, Хенрик. Бонила го отвори и намери снимка, подобна на тази на Ники и направена очевидно на някакъв площад. Като проклетисваше под нос, той го хвърли на бюрото и се обърна към Дюран.

— Това ли ви е цялата практика? Това ли са ви бележките?

— Разбира се, че не — отвърна Дюран.

— Още сега мога да ви извадя душата — изръмжа Бонила.

Дюран сви рамене, жест повече на безпомощност, отколкото на пренебрежение.

— Не знам какво става.

Ейдриън беше много ядосана, повече от всякога, но дори и в това положение искаше да напомни на Дюран, че Бонила е с високо равнище на тестостерон и че възможността от насилие е твърде реална.

И това щеше да е лошо. Ако Бонила го удареше, и срещу двамата можеха да бъдат отправени обвинения за нападение. И с нейния граждански иск може би щеше да бъде лишена от право да упражнява професията си. Можеше да си представи съдията: „Вие сте нападнали обвиняемия в кабинета му, защото не е пожелал да ви даде едно досие, когато сте го поискали?“.

И в момента можеше да види яростта на Бонила, винаги много бърза, вдигаща се към точката на кипене. Той стоеше до Дюран, главата му бе наклонена и дясното му рамо беше по-ниско от лявото. Стойка, която почти винаги предшестваше силно кроше.

— Еди — предупреди го Ейдриън. Детективът се обърна. — Недей.

В действителност „пламването“ на Бонила беше по-бавно, отколкото хората предполагаха. В негов интерес беше да мислят, че той, Едуард Бонила, е като ходеща бомба със закъснител. Колкото повече си мислеха, че може да ги фрасне по муцуната, толкова щяха да са по-сговорчиви, ако не по-почтителни.

И все пак той беше на милиметър да отвинти главата на Дюран, когато някой задумка по входната врата.

— Клиент ли чакате? — Бонила изглеждаше разочарован.

Дюран поклати глава. Думкането стана по-силно.

— Би трябвало да позвънят по интеркома — каза той. — Ако не са звънели, сигурно охраната идва за нещо.

— Аха. Като че ли ви търсят за нещо спешно.

Заедно излязоха от кабинета и тръгнаха през вестибюла, където една врата водеше към кухнята, а друга — към всекидневната. Ейдриън и Бонила влязоха във всекидневната, а Дюран тръгна към входната врата.

— Кой е?

— Полиция.

— Бързо действаш! — каза Бонила на Ейдриън. — Впечатлен съм. Май си натиснала някой и друг бутон.

„Едва ли“ — помисли си Ейдриън. Когато попълваше жалбата срещу Бонила, полицаят почти спеше.

Дюран отвори и видя двама навъсени мъже с дълги палта. Единият размаха някаква служебна карта и попита дали говори с Джефри Дюран. Психотерапевтът потвърди и по-ниският запита дали могат да влязат.

— Има жалба — каза единият. — Надяваме се, че ще може да я изясним.

Дюран им посочи да влязат и мъжете пристъпиха вътре.

Първият полицай беше нисък, с живи зелени очи, червеникава коса и луничаво лице. Истински леприкон от ирландския фолклор.

Вторият беше много по-едър, с широки рамене и тежка стъпка, приличаше на мечка. И двамата бяха цивилни.

— Две тайни ченгета! — отбеляза Бонила. — Впечатлен съм.

Леприкона извърна глава.

— А вие кои сте?

— Посетител номер 1 — каза Бонила. — Тя е Посетител номер 2. Имате ли някакви служебни документи?

Мечката сви рамене, като боксьор, готов за атака. Леприкона се усмихна, за да покаже добронамереност, която трябваше да бъде предразполагаща, и рече:

— Това вашият апартамент ли е?

— Не — отвърна Бонила, — затова ме наричат Посетител номер 1. Имате ли служебна карта?

Ченгето се усмихна покровителствено и с въздишка извади малък калъф, върху който имаше емайлирана значка.

— Причината, поради която питам, е — Бонила погледна значката, — че никога не съм виждал двама цивилни да разследват гражданско оплакване.

Леприкона сви рамене и се обърна към Дюран.

— Може би ще предпочетете да отидем в другата стая?

— Мисля, че трябва да си тръгваме — каза Ейдриън и се запъти към вратата.

Мечката й препречи пътя. Тя направи крачка вляво. Той също.

— Какво значи това? — попита Дюран, като гледаше ту единия, ту другия.

Бонила не сваляше поглед от Леприкона.

— Та от кой участък сте?

Луничавото лице за момент издаде колебание, после мъжът отвърна:

— От двайсет и трети.

— Двайсет и трети — изсмя се Бонила. — Като Хаваите, петдесет и деветият щат.

Леприкона се намръщи; подозираше, че му се подиграват, но все още не беше съвсем сигурен.

Бонила с радост реши да му обясни — пристъпи към полицая, застана плътно до него и каза:

— Гледал си много телевизия, мой човек. Защото тук във Вашингтон нямаме участъци. Тук се наричат „районни“, тъпанар шибан — следващия път си научи домашното. — След това му нанесе страшен удар с глава в носа.

Нещо изхруска, пръсна кръв и полицаят изпищя от болка. Бонила го дръпна, стисна го силно и навря Дюк под челюстта му.

— Кротко — прошепна Бонила, като се обърна към Мечката. — Защо не се обърнеш и не поставиш ръце на стената? И ти — той кимна към Дюран, — отстъпи, за да мога да те виждам.

Ейдриън се бе вцепенила до стената.

— Обади се на 911 — викна й Бонила, после видя, че едрият посяга към джоба си, и му кресна: — С лице към стената, задник, чу ли ме!

Но Мечката не слушаше. С почти свръхестествено спокойствие той извади от кобура под мишницата си голям черен пистолет, измъкна дебел метален цилиндър от джоба на палтото си и започна да го завива на дулото.

Бонила се разсмя нервно и невярващо.

— Не вярвам, че…

Но когато заглушителят беше сложен, Мечката направи крачка напред, вдигна пистолета и започна да стреля бавно и небрежно.

Пуф. Пуф. Пуф.

Ейдриън не можеше да повярва, Бонила още по-малко. Едрият мъж заби два куршума в лицето на партньора си и трети в гърдите му и докато Бонила разбере какво прави, вече вървеше към него. Леприкона се свличаше на земята и Бонила можа да стреля само веднъж. Пистолетът му не беше със заглушител и изстрелът прозвуча като експлозия. Но изстрелът беше неточен — от тавана се посипа мазилка — а четвъртият куршум на Мечката улучи гърдите на Бонила и го завъртя. Следващият му подкоси краката и тогава Дюран се хвърли върху Мечката и двамата се изтъркаляха на пода.

Ейдриън се опита да пищи, но не излезе нищо — гласът й беше приглушен, като пищова на Мечката. Изтича до Бонила, приклекна до него и се опита да му помогне — Дюран се бореше с едрия мъж за оръжието му. И беше победен. С ръка върху гърлото му, Мечката го натискаше към пода, като същевременно насочваше пистолета към слепоочието му. Но го махна и вместо да стреля, удари Дюран с дръжката и го повали в безсъзнание. После скочи и без да каже нито дума, изрита Ейдриън така, че тя се преметна и изрева от болка и страх. Бонила пълзеше към оръжието си. Мечката застана тихо зад него, изчака докато раненият хване пистолета си, и изстреля три куршума в гърба му — бавно и методично.

Пуф. Пуф. Пуф.

Накрая се обърна към Ейдриън, която седеше замаяна на пода, допря дулото до челото й и натисна спусъка.

Щрак. Ейдриън замижа, като че ли някаква муха беше влязла в главата й. Но Мечката не мръдна. Стоеше над нея и тя не можеше да избяга, само седеше и хлипаше. Мечката изхвърли празния пълнител, извади от джоба на палтото си друг и го постави. Наведе се над нея и за втори път опря дулото в слепоочието й.

— Няма да боли — обеща й той.

Струя кръв опръска лицето й.

Дюран бе стоварил една тежка настолна лампа върху тила на едрия мъж и той рухна на пода като добиче. Този път тя успя да извика и ужасеният крясък, излязъл от гърлото й, разтрепери прозорците.

Но Дюран вече я изправяше на крака и я дърпаше към вратата, като прескачаше локвите кръв около Еди и Леприкона. На Ейдриън й се струваше, че сънува кошмар. Чувстваше се безтегловна, някакво въздушно, надуваемо същество, чиито крака едва докосват пода. Бяха вече в коридора и бягаха към стълбата. Зад тях се чу рев и трясък, като че ли някакво животно се събуждаше от болка, за да открие, че е изпуснало плячката си.

Завиха към асансьорите. Дюран натисна бутона, който просветна, и вратите със съскане се отвориха. Той пусна ръката на Ейдриън, бутна я настрани и влезе вътре, оставяйки я сама в коридора.

Не можеше да го повярва. Беше съкрушена. Той я бе спасил, а сега — тя чуваше как Мечката се втурва след тях по коридора.

Дюран обаче излезе от асансьора така бързо, както бе влязъл, сграбчи я за ръката и я повлече по коридора. Вратите се затвориха и асансьорът започна да слиза. Като завиха зад ъгъла, Дюран започна трескаво да опитва една след друга вратите, докато не намери една отворена. Вмъкнаха се вътре и се оказаха в стаята на чистачката, обслужваща шестия етаж.

Ейдриън успя да зърне три пластмасови кофи до отсрещната стена и малко отверстие до вратата — шахтата за боклук. После вратата се затвори плътно и остана само смрадта, гъста, органична миризма, която обгръщаше всичко наоколо.

Искаше й се да пищи, но каква полза щеше да има? Някой можеше да излезе в коридора, но мъжът, който ги преследваше, нямаше да се спре — той бе ликвидирал партньора си, за да стигне до Бонила. Така че тя се сви, вгледана в светлината, промъкваща се под цепнатината на вратата.

Чу как Мечката тича по коридора, след това се върна бегом обратно. Чу как удря по бутона, чуваше го как ругае и диша тежко.

После краката му внезапно се мярнаха пред процепа на вратата. Тя инстинктивно стисна ръката на Дюран. Но Мечката бързо отмина — стъпките му отекваха по коридора. Чу как се отвори вратата на стълбите, съпроводена от метално изсъскване, после настана тишина. Представяше си го как стои и се ослушва, за да долови някакъв шум. После се върна, мина покрай тяхната врата, краката му за миг препречиха светлината.

Механизмът на входа към стълбището очевидно беше направен така, че тежката противопожарна врата щеше да се затвори бавно и тихо, а не с голям шум. И когато след известно време тя се хлопна отново с ясно метално „щрак“, сърцето на Ейдриън подскочи и от устата й се изплъзна звук. Както бе застанала в непрогледния мрак, той прозвуча в ушите й като вик. И в някакъв мъчителен момент тя предположи, че Мечката я е чул и се връща, за да ги убие.

Но не. Прошумя асансьорът. Вратите се отвориха. Миг по-късно тя чу как въжето започва да се развива и понечи да се надигне.

— Не още — прошепна Дюран.

Стори й се, че останаха още дълго време, но може би не беше точно така. Като стояха в тъмното, секундите изглеждаха минути, а минутите — часове. Ейдриън усети болка в хълбока си — там, където мъжът я бе ритнал. Опита се да не мисли за това — за болката или за момента, в който мъжът държеше пистолета до главата й. „Няма да боли.“ След малко се зачуди защо полицаите се бавят.

Или това бяха те?

Тя пропъди тази мисъл така, както бе дошла. Това не бяха детективи. Никой полицай не би направил това, което направи едрият мъж. Те бяха убийци, истински килъри. „Няма да боли…“

И Бонила… Тя потръпна. Бонила отново и отново изникваше пред очите й: тихият звук, който издаде, розовата пяна в ъглите на устата му. И всичко това заради нея, защото тя бе настояла да дойдат тук.

И не беше пипнала пулса му, и не беше повикала 911 — нямаше време. Може би пък да не бе мъртъв. Може би… Разбира се, че беше мъртъв. Беше прострелян пет пъти. И сега тя седеше тук, с този лекар, който бе убил сестра й — и бе спасил живота й.

Торби с боклук прошумоляваха в шахтата, хвърлени от по-горните етажи. Това не я притесняваше, защото я караше да мисли, че там, зад вратата, има и друг, успореден свят — свят на обикновени хора, вършещи обикновени неща. Докато тя…

— Да тръгваме — прошепна Дюран.

Тръгнаха по празния коридор, като се оглеждаха. Нямаше никого. Стигнаха стълбите и се заизкачваха, вместо да слязат. Тя вървеше, без да мисли. Стигнаха на деветия етаж. Пред тях имаше двойна врата с табела: „Фитнес клуб“.

Вътре самотен мъж с мокра сива тениска беше яхнал един „Лайфсикъл“ и въртеше бясно педалите, загледан в телевизионния екран. Погледна Дюран и Ейдриън и примигна стреснато. После очите му отново се втренчиха в екрана. Той беше единственият тук, освен тях и носеше слушалки.

— Обикновено тука е претъпкано — каза Дюран. Гласът му беше пълен с разочарование. — Надявах се, че… хайде.

Грабна един пешкир от една купчина до вратата, намокри го и го подаде на Ейдриън.

— Имате кръв по челото.

Тя я изтри яростно, после хвърли пешкира в кошчето. След минута бяха отново в коридора.

— Къде отиваме? — попита Ейдриън.

— Ще излезем от сградата. Той е все още тук. Сигурен съм.

За момент тя изпита желание да се махне от него. Но не можеше: той беше всичко, което имаше, единственият човек, на когото можеше да се довери в града.

— Той наблюдава фоайето — каза тя.

— Тогава ще слезем по стълбите. Има служебен вход на приземния етаж — каза Дюран.

— А ако наблюдава стълбището?

— Тогава да вземем асансьора.

— Но…

— Да хвърлим ези-тура? — попита я той саркастично.

Тя поклати глава.

— Тогава какво? Вие решавате.

Тя се замисли. Накрая каза:

— Фоайето. Там има охрана, нали? И сигурно има и хора.

Тя протегна ръка и с решителен жест натисна бутона за повикване. Три етажа по-долу асансьорът спря — на етажа на Дюран, разбра тя — и за миг сърцето й също спря. С непоносимо напрежение зачака вратата да се отвори.

Но когато се дръпнаха назад, влезе само едно момче от ресторант „Домино“ с пластичен нагревател за пица, оцветен в червено, бяло и синьо.

— Три пици, а ми дадоха само половин долар — рече момчето. — Лайнари…