Синдромът

34.

Шапиро с мълчалив жест ги помоли да свалят обувките си. Вътрешността на къщата беше миниатюрен шедьовър. Лъснатите до блясък борови дъски бяха застлани с татами, стените искряха от белота. В задната част на помещението имаше зелена емайлирана печка за дърва, а до нея — масичка от чам, около която бяха пръснати десетина възглавнички. В средата на масичката беше поставена икебана от бяла орхидея и две дълги изсъхнали треви.

Шапиро сложи снимката до икебаната, после им посочи възглавничките и каза:

— Заповядайте.

След няколко минути излезе иззад един параван от рисувана коприна с поднос, на който бяха поставени три малки чашки и чайник от сивкав метал. Постави подноса на масата, отпусна се на една от възглавничките и наля чай. Макбрайд осъзна, че откакто са влезли в този необичаен дом, двамата с Ейдриън не са разменили и дума.

Шапиро задуха силно чашката си, отпи глътка и я остави настрана. После взе снимката на имплантирания уред, обърна я към светлината и я заразглежда. Накрая поклати глава и каза:

— Моето завещание… — Устата му се изкриви в гримаса.

— Какво смятате, че може да причини това на човек? — попита Ейдриън.

— Какво ли? — Шапиро сви рамене. — Не знам. Ако имах лаборатория, бих могъл да го разглобя, но дори и тогава щяха да останат много неясноти.

— Но…

— Ако искате да разберете какво прави, или какво би могло да прави, трябва да изчетете доста неща. Започнете с Делгадо.

— Кой е Делгадо? — попита Ейдриън.

— Вестник „Таймс“ му отдели репортаж на първа страница преди повече от трийсет години — отвърна Шапиро. — Мисля, че беше завършил Йейл.

Той млъкна и пак сръбна от чая си.

— Имаше и негова снимка: стои на арена за борба с бикове с малък предавател — а точно пред него един бик рие земята. Невероятно шоу!

— И какво се случи? — попита Ейдриън.

— Ами, спря бика на място — насред скока. Много ефектно. Когато натисна втория бутон, животното се обърна и се отдалечи.

— Нещо като електрически нашийник, така ли? Или като електрическа ограда?

— Не е толкова просто. Всъщност това беше двоен тест: първият бутон активираше електрод, който контролираше двигателния кортекс на животното. Вторият превръщаше животинския гняв в безразличие.

Макбрайд се намръщи. Това не беше нищо ново за него. Беше чел за Делгадо още като студент. Всички бяха чели за него.

— А да кажете нещо за това? — попита той и потупа с пръст по снимката.

Шапиро се размърда неудобно.

— Вижте — каза той, — аз съм един динозавър. Аз съм извън играта от… от доста дълго време. Но има неща, за които и сега не мога да говоря. Подписал съм документ за пазене на секретните данни. Така че…

— Хипотетично — настоя Ейдриън.

— Предполагам — Шапиро въздъхна, — че може да е миниатюризирана версия на известни уреди… които биха могли да бъдат използвани експериментално…

Макбрайд изсумтя недоволно от увъртанията на стареца и Шапиро се намръщи.

— Има много достъпна литература. Едва ли ще ви помогна много, ако ви кажа на какво ми прилича.

— И все пак?

— На дълбочинен електрод.

— И за какво служи?

— Зависи… — Той сви рамене.

— От какво? — настоя Ейдриън.

— От честотата, на която е настроен — обади се Макбрайд.

— Правилно — усмихна се Шапиро.

— И искате да кажете… — продължи Макбрайд.

— … че в диапазона от четири до седем мегахерца би могъл да действа — каза Шапиро.

— Защо? — попита Ейдриън.

— Защото това е хипнотичната ЕЕГ-честота9 — и условно това би улеснило приемането на една мозъчна вълна… с която би могъл да е натоварен мозъкът.

— Натоварен? — повтори Ейдриън. Същото бе казал доктор Шоу, когато му бе разказала за поведението на Макбрайд в Бетани Бийч — когато бе зяпал онзи уебсайт.

— Това е когато мозъкът се блокира от определен сигнал — обясни Макбрайд. — Като мигаща светлина или повтарящ се звук — особено когато някой вече е бил в хипнотичен транс. Тогава се казва, че мозъкът е „натоварен със сигнала“.

— Научили сте си домашното. — Шапиро беше впечатлен.

— Аз съм психолог — каза Макбрайд.

— Но защо? — попита Ейдриън. — Каква би била целта?

— Ами — бавно отвърна старият човек, — това би позволило едно хипнотично състояние да се подновява и подсилва постоянно, без да е необходимо субектът отново да се подлага на хипноза.

— Тоест ако имате нещо подобно в главата, ще бъдете… какво? Хипнотизиран през цялото време?

— Повече или по-малко — отвърна Шапиро. — Макар че едва ли това е единствената му функция.

— Защо не? — попита Макбрайд.

Шапиро доля чашките им с чай и Ейдриън го изпи повече от учтивост, отколкото от жажда — имаше дъх на изгорени водорасли.

— Защото всичко се променя — каза Шапиро. — В имплант като този сигурно биха могли да използват нанотехнологии. В него може да има дори и компютър. Или бог знае какво.

— Но защо?

— Като предположение ли? Смятам, че някой би могъл да въведе известен „сценарий“ и после — в комбинация с хипнозата — би могъл да отиде и по-далеч, за да създаде нещо като… виртуална биография.

Ейдриън и Макбрайд се спогледаха.

— Виртуална биография… — замислено каза Ейдриън.

— Фалшиво минало — но такова, което се приема за истинско. До известен момент.

— Господи! — измърмори Макбрайд.

— Паметта — усмихна се Шапиро — е просто взаимодействие на химикали и електрически потенциали — и не е толкова трудно да се обработят, ако знаете как да го направите. Например, както е добре известно, ако увеличите равнището на ацетилхолин в мозъка — а това може да се направи, като насочвате към субекта радиовълни на ултразвукови честоти — синапсите започват да се възбуждат все по-бавно и бавно… докато не спрат въобще. И тогава припомнянето става невъзможно. Спомените са там, но не са достъпни.

— Значи може да се предизвика амнезия? — попита Ейдриън.

— Точно така. Още чай?

„Толкова е уютно“ — помисли си Макбрайд. Този очарователен и делови старец, сервиращ чай в аскетичната си малка къщичка. При тези обстоятелства беше трудно да го намразиш за поразиите, които бе направил, трудно бе да го свържеш с ужасите, които бе предизвикал. Трудно, но не и невъзможно. Макбрайд почувства как у него се надига неудържим гняв, примитивна ярост. Бикове. Котки. Стаята в охра. Виртуалният Джеф Дюран. Щеше му се да плесне един на този сладникав копелдак — да му покаже как в действителност изглежда един шамар. Но вместо това каза:

— Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

„Не ме изкушавай!“

— Да допуснем — как би станало на практика всичко това? Целият комплект?

— Въз основа на това, което съм чел в общодостъпната литература ли?

— Разбира се — отвърна Макбрайд.

— Ами — Шапиро се замисли за момент, — предполагам, че първо бихте направили на субекта една ЕЕГ — запис на мозъчните му вълни при различни стимули. С това и с едно ПИТ-сканиране може да направите карта на мозъка на субекта — на неговите емоционални и интелектуални центрове.

— И после? — попита Ейдриън.

— След като имате тази информация, може да кодирате серия аудиограми, насочени към тези центрове, като ги пренесете до мозъка на обекта с помощта на ИНЧ…

— Какво е „ИНЧ“? — попита Ейдриън.

— Съкращение за Извънредно ниски честоти на радиовълните. Това, за което говорих преди малко: от четири до седем мегахерца.

— И какво ще стане? — попита тя.

— Ами, ще промените пейзажа на мозъка — отвърна Шапиро.

— Какво означава това? — попита Макбрайд.

— Това, което вече ви казах: ще внесете някои определени — но временни — промени във физическата структура на мозъка.

— И когато това стане… после какво?

— Зависи от аудиограмите — каза Шапиро. — Но това може да доведе и до амнезия.

— Пълна амнезия ли? — обади се Макбрайд.

— Може например да говорите италиански — сви рамене Шапиро, — но няма да помните как и къде сте го учили — и дали сте ходили в Италия.

— Ще си спомняте ли кой сте? — попита Макбрайд.

— Зависи. — Старецът го погледна някак странно.

— От какво?

— От това, което се опитва да постигне програмистът. След като субектът вече е обработен и паметта му е блокирана, може да се присади неврофонична протеза.

— Протеза ли? — попита Ейдриън.

— Като тази. — Шапиро посочи снимката на масата. — Ако разгледате предмета под микроскоп, ще забележите, че съдържа изолирани електроди, които получават и излъчват аудиограми на определени честоти. Протезата позволява на предаванията да минат през вътрешното ухо — ушната мида и осмия краниален нерв — като изпраща съобщението директно в мозъка.

— И могат да се чуват гласове, така ли? — замислено попита Макбрайд.

— Все едно че чувате Господ — уточни Шапиро. — Но присадката е само част от процеса. Програмистът трябва да използва и други средства…

— Например?

— Хипноза… Сетивно изолиране…

— И как действа това? — попита Ейдриън.

Шапиро облиза устните си, помисли за момент и отвърна:

— Ами, на субекта биха могли да бъдат предавани хипнотични внушения, за да се подготви за определено действие. После го потапяме в тъмен резервоар, напълнен със солена вода, загрята до температура, близка до телесната — около 37 градуса по Целзий. Усещането е много странно — все едно че сте в безтегловност.

— Опитвали ли сте?

— Разбира се — отвърна Шапиро. — Опитвал съм всичко.

Той се спря за малко, после продължи:

— След час и нещо в резервоара вече не знаеш къде свършва кожата ти и къде започва водата. Просто се разтваряш… — Той кимна към чашката чай пред Ейдриън. — Като бучка захар в чай. И когато това стане, субектът е вече…

Макбрайд слушаше и не вярваше на ушите си, а Ейдриън гледаше Шапиро и си представяше как сестра й е плувала в тъмния резервоар.

— След определен период…

— Какво значи „определен“? — попита Макбрайд.

— Ден. Седмица. Месец — каза Шапиро. — Въпросът е там, че след известно време самоличността на субекта започва да се разпада. Това е нещо като среща със смъртта — всички сетива изчезват — или поне така изглежда. Представете си: в резервоара не можете да видите или чуете нищо, да вкусите или помиришете нищо, да се докоснете до нищо. Изчезва усещането за време. Ако смятате, че усещането за загуба на съзнанието е необикновено, опитайте да загубите тялото си.

Шапиро спря и слаба усмивка изкриви устните му.

— Въпреки това някои хора намират това изживяване за… вдъхновяващо.

— А други? — попита Ейдриън.

— Други не. — Старият човек сви рамене.

— И после какво? — намръщи се Макбрайд.

— После ли? — Шапиро му хвърли кос поглед. — После се отива на следващото ниво.

— И то е?

— Интензивна обработка. След като самоличността на субекта е унищожена, той всъщност е „табула раза“. Относително просто е да запечатате каквито „спомени“ ви се харесват.

— Как? — попита Макбрайд.

— Създаваме сценарии, съвместими с неговия психологически профил, и ги въртим на филм. Субектът наблюдава тези филми успоредно с ускорен поток от аудиограми.

— Като в театър?

— Не — засмя се Шапиро, — това е по-ангажиращо. Пациентът носи специална каска, снабдена с говорители и очила. Звуково и светлинно влияние. Включва се и…

— Какво?

— Субектът има усещането, че стои на метър и половина от голям телевизионен екран и наблюдава триизмерни картини със стереозвук. Много впечатляващо усещане — но дотук говорим само за активиране на съзнанието. Същевременно се прилагат хипноза и химикали… Това е нещо като оформяне на предмети от глина. Нежна глина.

— Лекарства — каза Ейдриън и си спомни за малкото шишенце в компютъра на Ники: „Плацебо №1“. — Какви точно?

— Различни химикали с психеделичен ефект — отговори Шапиро. — Имахме голям успех с един наркотик от Еквадор, казва се бурандага. А също и с „кетамин“ — известен повече като транквилизатор за животни. И двата предизвикват дисоциативна амнезия.

— Кетамин — каза Ейдриън. — Това не е ли наркотикът, използван при изнасилвания?

— Точно така — каза Шапиро. — Дава резултати и там, но имаше ефект и при нашите опити.

— Какво искате да кажете?

— Ами ако искате да получите „надмощие над някого“ — така казвахме — кетаминът има ефект на откъсване на личността от тялото. Всичко, което става, изглежда, че се случва в друго измерение. И даже преживяното не остава в паметта.

— Вграден ефект на амнезия, така ли?

— Точно така. Впоследствие изнасилването — или каквото и да е — като че ли не се е случвало. Субектите не си спомнят да са били в резервоар или да им е поставян шлем, или че са били бомбардирани с нови „спомени“.

— И тогава на какво… на какво биха приличали тези хора? — попита Макбрайд.

— На хора с качулки — каза Ейдриън. — Сатанисти.

Шапиро я погледна странно, после се обърна към Макбрайд.

— Зависи.

— От какво? — настоя Макбрайд.

— От това, което бихте искали субектът да запомни — или от това, което бихте искали да забрави.

Макбрайд сръбна от чая си. Беше изстинал.

— И колко време отнема това? — попита той.

Шапиро поклати глава.

— Трудно е да се каже. Ако само разграждате личността на субекта, е едно. Ако изграждате някого от нулата — съвсем друго.

— Ако разграждате личността — повтори Ейдриън; гласът й беше смесица от учудване и неверие.

— Точно така. — Шапиро намести краката си на възглавницата. — Любопитен съм — каза той на Макбрайд — какви са били вашите връзки със сестрата на тази млада жена?

— Бях неин психоаналитик — каза Макбрайд.

— И тя е идвала в апартамента ви?

— Да.

— И се оказа, че и двамата имате протези?

— Да.

— Правени ли са й мозъчни изследвания, или…

— Сестра ми беше кремирана — каза Ейдриън. — Открих импланта в прахта й.

— Господи! — Ученият пребледня. — Кажете ми нещо — обърна се той пак към Макбрайд. — Често ли излизахте от апартамента си?

— Какво имате предвид?

— Когато работехте като психоаналитик — излизахте ли много? Или си стояхте повече вкъщи?

— Мисля, че не — вдигна рамене Макбрайд. — Много бях привързан към дома си.

— Естествено — каза Шапиро.

— Защо?

— Защото във вашата сграда трябва да е имало място за наблюдение и контрол.

— В съседния апартамент — обади се Ейдриън.

— Трябвало е постоянно да се подсилва сигналът. И като последица от това, когато сте излизали извън периметъра на уредбата, сте се чувствали зле — освен ако не сте били на лекарства. Взимали ли сте лекарства?

— Не — каза Макбрайд. Гласът му беше пълен със сарказъм. — Само гледах телевизия. Искате да кажете, че хората могат да се превръщат в ходещи кукли и зомбита…

— В автомати — вметна Ейдриън.

— Би могло да се каже и така — кимна старецът.

Ейдриън погледна встрани, очите й се напълниха със сълзи.

— Значи можете да правите с тях каквото си искате — продължи Макбрайд. — Да ги карате да се смеят или да плачат, да се хвърлят под някоя кола…

— Или да им внушите детство, което не е било тяхно — обади се Ейдриън.

Шапиро въздъхна тежко.

— Ами, да… — Той пое дълбоко дъх, посегна към икебаната на масичката и докосна с нокът една от тревите.

— Вижте — каза той, — много съжалявам за тази част от изследователската си работа. И съжалявам, че това, което съм вършил, е засегнало и вашия живот. Но нищо не мога да променя.

— Можете да ни помогнете да разберем — каза Ейдриън.

— Да ви помогна?

— Да.

— Но… това беше много отдавна.

— Искам да знам кой е направил тези неща — каза Ейдриън.

— Разбира се, че бихте искали. — Шапиро поклати глава. — Но защо? Казвате ми, че искате да „разберете“, но ми се струва, че искате да си отмъстите.

— Може да го наречете както си искате — обади се Макбрайд, — но…

Той спря. През главата му преминаваше тежък облак — точно така се чувстваше — и ако не го оставеше да премине, трябваше да избухне. Защото това, което наистина му се искаше, беше да хване този прероден будист, който му беше осакатил живота, и хубавите му чашки за чай и да му извади душата. Вместо това каза:

— Аз съм развалина.

— Какво?! — Шапиро беше втрещен, Ейдриън също.

— Защото седя тук в тази хубава къща, пия чай — каза Макбрайд — и може би изглеждам чудесно. И няма кръв, чиста работа! Нали? Грешка. Аз съм ходеща развалина — без майтап. Който е направил това… Защото, който го е направил, е взел всичко от мен. Детството ми. Родителите ми. Мен самия. Никога няма да бъда същият. Отнели са ми всички спомени, изкривили са ми всяка мечта и съм пропилял незнайно колко години от живота си. Дори сега, когато се опитвам да мисля за това, всичко е бяло. И така беше, докато тя не се появи на прага ми и не се развика, че ще ме даде под съд… — Той спря и пое дълбоко дъх. — Все едно да кажеш: загубих някои неща… но не става дума за книги, мебели или дрехи.

— Не предполагах… — Шапиро поклати глава.

— А какво ще кажете за сестра ми? — попита Ейдриън. — Това, което се случи с нея, беше по-лошо и от убийство. Те са я накарали да убие един човек — а после са я тласнали към самоубийство. Какво ще кажете за нея?

Шапиро затвори очи за няколко секунди, после ги отвори.

— Исках да кажа, че това, което правите…

— Да правим ли? — повтори Ейдриън — Ние не „правим“ нищо — само задаваме въпроси.

— Точно така — каза Шапиро. — Точно в това е проблемът: може да е доста опасно.

Тримата замълчаха. Накрая Макбрайд каза:

— Искам да спра този неизвестен тип да прави такива неща.

Шапиро бавно кимна. После се обърна към Ейдриън.

— Казахте, че сестра ви е убила някого?

— Един старец — отговори тя. — В инвалидна количка. И после се самоуби.

Шапиро взе медицинския картон на Макбрайд, отвори го и бавно зачете. След малко вдигна очи и каза:

— Бих искал да говоря с вашия лекар… с този доктор Шоу.

Ейдриън и Макбрайд се спогледаха.

— Какво има? — попита Шапиро.

— Ами… — Ейдриън си спомни как Шоу бе казал, че е по-добре да обясни на Шапиро, че е разбрала за него от някакъв документален филм.

— Искам да се уверя — каза Шапиро, — че вие сте това, за което се представяте — и че наистина с вас се е случило това.

— Имате медицинския картон — каза Ейдриън.

— Картон — повтори Шапиро и се изсмя късо. — Ние с вас говорим за пречупване на човешки същества — и се изненадвате, че искам да се уверя в истинността на съдържанието на един плик, така ли?

В крайна сметка Ейдриън не виждаше как такъв разговор би могъл да навреди на Рей Шоу. Щеше да отнеме само минута, а и Шапиро искаше само потвърждение, че всичко това се е случило именно с тях.

Шапиро се обади по клетъчен телефон от кухнята. След минута-две се върна и седна до тях.

— Е? — попита Макбрайд. — Какво ви каза?

— Не можах да се свържа с него.

— Но…

— Говорих с жена му…

Изглеждаше странно потиснат.

— И какво ви каза тя? — попита Ейдриън.

— Беше много разстроена. Каза ми, че нощес мъжът й е бил блъснат от кола пред болницата. Полицията търси шофьора.

Макбрайд почувства как стомахът му се свива, като че ли е в самолет, попаднал във въздушна яма.

— Ще се оправи ли?

— Не.