Синдромът

20.

Прекараха нощта в най-невзрачния хотел, който можаха да намерят, което беше „Спрингфийлд Комфорт Ин“, на петнайсетина километра от Вашингтон. Стаята не беше лоша, наистина, но беше колкото кутийка, малък квадрат с допиращи се големи легла, телевизор, масичка и бюро с лампа, която не светеше.

Ейдриън дръпна пердетата и видя паркинга и някакви ливади по-нататък. Въздухът в стаята я накара да мисли за затворен буркан. Беше толкова застоял и неподвижен, че й се прииска да отвори прозорците, но не можеше: бяха затворени плътно, може би по препоръка на някой шериф. Така че оставаше да се надяват само на климатика, който забръмча по команда, бълвайки струя топъл въздух над двете легла.

— Сега какво? — попита тя прегракнало; очите й бяха приковани в паркинга.

— Мен ли питате? — Дюран я погледна.

Тя се обърна и видя, че се е проснал на едното легло, с отпуснати ръце и крака, вгледан в тавана. Незабавно я обзе чувство на досада.

— Да, вас!

— Е, аз не съм по отговорите — отвърна той. — Не знам какво да правя. — Тя го зяпна. Той продължи: — Може би е добре да хапнем пица.

— Пица ли?

— Да. И един душ. Аз…

Тя избухна в сълзи.

Като видя Дюран така безсилно отпуснат, за първи път осъзна, че бедите им няма да свършат скоро, и това й подейства като удар. А когато свършеха, краят може би нямаше да е щастлив. Досега бе подхранвала наивното убеждение, че нещата някак си от само себе си ще се оправят и че когато това стане, тя отново ще се върне в реалния си живот и към истинската си работа.

Но сега разбираше, че това няма да стане скоро. Това не беше нещо, от което можеше да се измъкне с планиране и системни усилия. Тя се беше свряла — за неясно колко време — с един луд човек в евтин хотел в крайградската пустош. Апартаментът й бе обърнат с краката нагоре. Сестра й бе мъртва. Мъжът, който й помагаше, беше убит. Полицията ги смяташе за луди. И някакви хора се опитваха да я убият.

Това беше положението и в него нямаше място, където можеше да иде и да занесе черния си костюм на химическо чистене или да продължи работата си по своя списък за делото „Амелгамейтид“. Животът й беше в развалини. И тя заплака безутешно, което толкова стресна и притесни Дюран, че той побягна в банята и донесе шепа хартиени кърпички.

— Всичко ще се оправи — каза й, докато й предлагаше кърпичка. — Не плачете.

Това направи нещата още по-лоши, защото точно така казваше майка й.

А майка й, истинската й майка — Дий-Дий — беше нещо невъобразимо.

Бременна на петнайсет. На улицата на шестнайсет. На хероин на осемнайсет. Аутопсирана на двайсет и четири. Доста неща накуп, според медицинския специалист.

Ники беше достатъчно голяма, за да си спомня последната свръхдоза на майка им, и бе разказвала за това много пъти на Ейдриън — как тя, Ники, изпаднала в истерия, като открила мама в локва от повръщано. Как тичала из къщата, пищяла и плачела, докато тригодишната Ейдриън (тук Ники играеше ролята на Ейдриън, лицето й беше маска на невинност, очите кръгли и тържествени), как тригодишната Ейдриън чукала по съседските врати и викала: „Помогнете ни. Лошо й е“.

Ейдриън не си спомняше за това. Всъщност въобще не помнеше майка си — само ободрителните й думи и как понякога й даваше силно ароматизирани кърпички „Клийнекс“. Колкото до таткото, е…

Фамилното му име, изглежда, беше Неизвестен. Така поне пишеше в свидетелството й за раждане в графата „Баща“.

Тя и Ники много пъти се бяха питали кой е той. За кратко си бяха представяли, че е симпатичен бизнесмен като Чарлз де Вер, който живееше в един от богатите квартали в Брендуайн Вали. Оказал се с брак без любов, той се бе влюбил в красивата им почти като филмова звезда майка, която — загубвайки го, се бе пропила, а след това бе минала към наркотиците. После тласкана от самообвинения, подгрявани от романтично отчаяние, се бе свлякла до бордеите в Уилмингтън, където всичките й следи се губеха. Дори и сега баща им — той винаги си остана „техният“ баща, макар че имаха доста бащи — дори сега Де Вер търсеше изгубените си дъщери, като публикуваше обяви във всички големи вестници и наемаше купища частни детективи. Тя се усмихна.

— Какво е толкова смешно? — попита Дюран. Седеше на леглото и беше вдигнал телефона.

Въпросът сепна Ейдриън.

— Мислех си за баща си — каза тя. После, като видя телефона, внезапно стана подозрителна. — На кого се обаждате?

— На „Доминос“ — отвърна Дюран.

— Аха.

— Свързах се. Искате ли кренвирш?

После отговориха и Дюран започна да дава поръчката. Ейдриън пак се обърна към паркинга. По прозореца затрополи лек дъжд. Зад паркинга имаше ничия земя от самотни фирмени сгради, мотели и голи поляни. По много неща й напомняше за мястото, където бе израсла.

Това беше на няколко мили извън Уилмингтън, където тя и Ники бяха отишли да живеят с баба си. Спомняше си баба си, макар и не много добре — подозираше, че е научила повечето неща от разказите на Ники. Това, което си спомняше най-ясно, беше мирисът на бабината стая — смесица от неясни медицински миризми, над който обаче доминираше ароматът на козметика — особено на лилия от одеколона „Вели“ и пудрата за лице „Коти“, които бяха на тоалетката до леглото й.

Баба й никога не говореше за дъщеря си и всъщност беше унищожила всичките й снимки. Разговорите за Дий-Дий Съливан бяха забранени. Въпросите за нея винаги я разплакваха, така че Ейдриън свикна от малка да сдържа любопитството си. Но това не важеше за Ники — тя бе неуморна в усилията си да измъкне информация от баба си и това винаги завършваше с разреваването на Ники, с наказание за Ники или с това, че на Ники няколко дни не й говореха. По време на тези сблъсъци Ейдриън беше активно използвана като посредник, като прехвърляше шепнешком съобщения между двете противникови страни: „Баба каза да си измиеш ръцете: време е за вечеря“. (Ники казваше, че ръцете са й чисти.)

Когато баба им почина, Ейдриън беше почти на шест, а Ники на единайсет. Първата двойка, която ги прие, бяха доста възрастни хора, заинтересувани по-скоро от парите, които получаваха заради осиновяването на двете момичета. Незабавно след пристигането им ги остригаха почти до кожа, измиха ги с шампоан срещу въшки и ги сложиха да си легнат в осем. Иначе им се разрешаваше да се къпят веднъж седмично и ги караха да се молят всяка вечер. Ники беше неутешима, че не може да си мие косата по-често, и наричаше приемната си майка госпожа Дънкирк в лицето „стисната кучка“.

Но там, където Ники се възмущаваше или молеше, където вдигаше скандали или обиждаше, Ейдриън правеше каквото й кажат, като се надяваше, че семейство Дънкирк ще забележат какви добри момичета са те. Тогава щяха да поискат да ги оставят при себе си завинаги, което беше много по-добре от непознатото и непредвидимото, което ги очакваше. Така че Ники разхвърляше всичко, а Ейдриън прибираше и почистваше. Оправяше си леглото, а също и това на сестра си с военна точност, миеше чиниите и слагаше масата, без да се оплаква. Междувременно Ники правеше бели, ревеше и караше Дънкиркови да се смеят.

Една вечер, застанала на горния край на стълбата и вслушана в разговорите, Ейдриън ги чу да говорят за Службата за осиновяване на деца.

— По-голямата е наред — казваше приемната й майка, — има шило в дупето, но е мила като цветче. Наистина храбро малко момиче. Другата, по-малката, ме тревожи повече. Малката Тиха стъпка. Никога не можеш да разбереш какво мисли — крие всичко в себе си. Истински автомат.

Следващата сутрин Ейдриън попита Ники:

— Какво е автомат?

— Робот — отвърна Ники и се заразхожда из стаята с изпънати ръце и крака, като ръмжеше, бръмчеше, буташе се и викаше: „Дзън! Дзън!“. Ейдриън се насили да се засмее. Не искаше да казва на Ники, че госпожа Дънкирк я е нарекла робот. Това щеше само да вбеси Ники, а когато Ники беснееше, беше много лошо.

— Ще бъдат тук след двайсет минути — каза Дюран, докато затваряше телефона. — „Иначе пицата е безплатна“.

Ейдриън кимна, все още замислена за сестра си и за тяхното детство. След Дънкиркови бяха в още три други семейства и на няколко пъти за кратко време — в едно общежитие, собственост на Детския благотворителен фонд на Делауер. После ги взеха Дек и Марлина.

„Стига вече“ — помисли си тя и каза:

— Отивам да се изкъпя.

Дюран беше взел дистанционното.

Пицата пристигна, когато Ейдриън привършваше с обличането; лицето й бе зачервено и блеснало след горещата вода на душа.

— Съжалявам за одеве — каза тя на Дюран.

Той я погледна изненадано.

— Че се разревах — обясни тя. — Просто… изтървах нервите си за секунда.

— А, това ли — отвърна той, като същевременно си мислеше — и това бе истинската причина за изненадата му: „Боже, тя е красива!“. Всъщност никога досега не се бе вглеждал в нея, не и по този начин. Влажната й коса имаше цвета на стара монета и ограждаше лицето й с къдри. Без да мисли, той отвори капака на кутията с пица и я бутна към нейното легло — едно предложение — най-доброто, което можеше да направи при тези обстоятелства.

— Изглежда превъзходна — каза тя, взе си едно парче и го отнесе на бюрото до прозореца. После седна и започна да прави списък на малкия бележник до телефона.

Остана така за момент — тропаше с молив по листа; Дюран гледаше МТВ. Накрая реши, че няма номер четири. В работата й можеше да има и още подточки, но определено нямаше точка 4. Ставаше дума само за работата й, за останките на сестра й, които трябваше да бъде разпилени, и за Дюран — към името му можеха да се прибавят подточки, съдържащи буквите на цялата азбука.

— Какво е „Слоу“? — попита Дюран, като дойде при нея и надникна в списъка.

— Правната фирма, в която работя — отвърна тя. — Сега млъкнете. Мисля. — Пръстите на лявата й ръка помръднаха във въздуха и под името на Дюран тя записа:

— Аз минах полиграфа — каза й той. Опитваше се да бъде полезен и беше тайно доволен от това, че е на такова важно място в нейния делови списък.

Тя вдигна очи и кимна.

— Правилно, направихте го. Чудя се как.

— Няма никаква загадка — отвърна той. — Това е самата истина.

— Но не е така. Вие не сте Джефри Дюран — дори вие го знаете. Нали сте отишли на гробището.

— Да — каза той, — но… имам теория за това.

— Така ли? — попита Ейдриън. — Бих се радвала да я чуя.

— Окей — каза той и приседна на леглото. — Нещо такова: родителите ми са ми дали името. С него съм израснал. А „Дюран“ е било и тяхно име. Така че ако името е било откраднато — ако е взето от някой гроб или нещо такова — това са направили родителите ми.

Ейдриън се намръщи и се замисли. После попита:

— А защо са го направили?

— Мога само да предполагам — отвърна Дюран. — Може би са били бегълци. — Когато Ейдриън започна да се усмихва на тази възможност, той побърза да уточни: — Имало е много антивоенни движения и бунтове по онова време — може би са били участници в тях. Може би са били от пацифистите или нещо подобно.

Известно време Ейдриън не каза нищо, а после подхвърли:

— Това ли е теорията ви?

— Ами да — сви рамене Дюран.

— А какво ще кажете за колежите, където твърдите, че сте били — „Браун“ и „Уисконсин“?

— Какво да кажа?

— Никога не са чували за вас! — настоя Ейдриън.

— Това е някаква компютърна неразбория — каза Дюран. — Аз съм в списъка на абсолвентите и на двата колежа. Получавам всеки месец писма от тях. Или ме молят да дам дарение, или ме канят да купя тениски с първенци от спортните им отбори. Само дето моите имена са изчезнали от документите.

— И как си обяснявате това?

— Не знам. Може би съм имал глоби от библиотеката. Това е нещо, свързано с администрацията. Но основният въпрос е, че знам къде съм учил. И им писах и ги помолих да изяснят нещата. Така че предполагам, че в последните си писма са поднесли извиненията си. И когато ги получа, ще ви ги пратя по факса. Обещавам.

— Доста интересна теория…

— Скоро ходих на годишна сбирка! — засмя се Дюран.

— Какво искате да кажете?

— Приятелите на „Сидуел“. Това е частно училище.

— Знам какво е „Сидуел“.

— Ами това съм аз. Аз съм квакер.

— И какво? — Ейдриън го погледна войнствено.

— Какво ли? Ами събиране. Какво друго да е?

— Не знам. Никога не съм посещавала такова нещо.

— Страшно беше! — запали се Дюран. — Видях всички.

— Например?

— Бъни Кауфман — отговори той без колебание, — Адам Боумън.

— Това са ваши приятели, така ли?

— Да — каза той след кратко колебание.

Тя като че ли се съмняваше.

— Да, приятели сме — повтори той. — Повечето бяха хора, на които си казвал само „здравей“ по училищните коридори — но не и Адам. Бяхме заедно в баскетболния отбор.

— И той ви позна?

— Да — каза Дюран — Поне така… си мисля.

— Така си мислите ли? — Тя изглеждаше развеселена.

— Всъщност — от гърдите на Дюран се откъсна тежка въздишка, — предполагам, че за тях не бях нещо повече от въздух.

Очите на Ейдриън се разшириха и тя се усмихна.

— Ето, това вече е честно.

Дюран изглеждаше объркан и притеснен.

— Нещо става с мен — съгласи се той. — Знам го. Само че не ми е ясно какво.

Беше изненадана от откровеността му, или от това, което изглеждаше като откровеност. Но вече бе научила от безплатната работа по различни дела, че социопатите могат да бъдат блестящи манипулатори. И може би така трябваше да гледа и на Дюран: като на потенциално опасен клиент, чиято невинност сериозно оставаше под въпрос.

— Бих искала да ви повярвам — каза тя, — но толкова неща не си пасват, че…

— Например?

— Бележките за пациентите ви — каза тя, след като погледна в бележника си. — Досиетата.

— Какво?

— В тях нямаше нищо.

— Мисля, че това беше просто недоразумение.

— Недоразумение? Имаше само по една снимка. И това беше всичко.

— Знам, но… Всъщност всичко беше много притеснително. Искам да кажа, че приятелят ви действаше като Хари Мръсника — може би досиетата са били на бюрото ми. Може би съм работил по тях, когато влязохте.

Ейдриън го погледна невярващо.

— Ще преровим отново — предложи Дюран. — Може да отидем пак — не довечера, но… някой друг път. Там е и компютърът ми. През повечето време пишех бележките си на „Уърд“. Така че всичко е там — може да прослушате и записите.

— Какви записи?

— Сестра ви идваше два пъти седмично — обясни Дюран. — Всичките сеанси се записват на лента — за застрахователната компания.

— За коя?

— „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“. Те са в Ню Йорк. — Той отвори кутия кока-кола. — Сега вие ми кажете нещо.

— Какво например? — Ейдриън го погледна озадачено.

— Не знам. — Той повдигна рамене.

— Ами… — започна тя, след като помисли момент. — Ники имаше оръжие.

— Какво оръжие? — Дюран изглеждаше изненадан.

— Пушка.

— Защо й е трябвала пушка? — Дюран вече беше силно озадачен.

— Не знам.

— Може би е била някаква антика — предположи той.

— Беше нова — каза Ейдриън. — С телескопичен мерник. И със заглушител.

— Хайде де!

— Сериозно! — настоя тя.

Дюран се замисли.

— Какво мислите? — попита го тя.

— Мислех си… Нико страдаше от дисоциативно разстройство, причинено от посттравматичен стрес.

— И? — Очите на Ейдриън се изпълниха с подозрение. Знаеше накъде иска да я насочи — всичко това бяха лайнарски измислици.

— Може би… е мислила за отмъщение.

— За какво? — попита Ейдриън. Гласът й беше суров.

— За това, което й е сторено.

— И какво е то?

— Знам, че не искате и да чуете за това, но сестра ви е била жертва на системно сексуално насилие…

— Ох…

— … от страна на приемните си родители.

— Глупости!

— Не са „глупости“. И вашата реакция е типична. Едната сродница е готова да признае всичко за насилието, другата твърди, че всичко е наред. Едната обвинява; другата оправдава.

— Това не се е случвало. Искам да кажа — самата мисъл за това е смешна. Хора с качулки!

— Сестра ви описа много подробности — сви рамене Дюран — и макар че това е продължило години — вие сте били много по-малка. Понякога по-малките жертви не разбират, че това, което се е случило с тях, е било сексуално насилие. Или че дори е било нещо свързано със секса. Така че бихте могли да си го припомните, а същевременно да нямате речник, за да го разберете по начина, по който го разбираше Нико.

— Вие сте човек от Страната на чудесата, докторе. — Ейдриън поклати глава.

— Имаше много подробности. Живели сте с Дек и Марлина в Бомонт, Южна Каролина — започна Дюран. — В една къща, наречена „Крайната“. Била е бяла. Мазилката се е лющела. И в предния двор е имало вечнозелени дъбове. — Той я погледна. — Как се справям?

— Грешите във всичко — усмихна се тя. — Като начало ще ви кажа, че никога не сме живели в Южна Каролина — или в къща с такова име, с някакво име. Живеехме в малко тухлено ранчо в Дентън, Делауер. И нямаше никакви вечнозелени дъбове — само две дървета каталпа, чиито върхове бяха отсечени от електрическата компания, за да прекарат тока.

— А сестра ви Розана?

— Не е имало никаква Розана — подчерта Ейдриън. — Бяхме само двете. Само Ники и аз — никога не е имало друго дете.

Дюран въздъхна, стана и отиде до прозореца. Погледна към паркинга. После се обърна и каза:

— Е, аз не съм вашият терапевт… и може би това няма и значение.

— Какво искате да кажете?

— Имам предвид, че няма значение какво е истина или не — а това в какво вярваше сестра ви. И това би могло да обясни и пушката.

— Мисля, че би могло — размисли Ейдриън. — С изключение…

— На какво?

— Кои бяха хората в апартамента ви и защо искаха да ме убият?

— Не знам. — Дюран поклати глава. — Но ако Ники е казвала истината, вие сте били свидетел.

— С изключение на това, че е било преди години и не си „спомням“ нищо…

— Може би, не сега, но…

— Никога! Защото не се е случвало!

— Спомените могат да се възстановяват — каза Дюран.

Тя поклати глава.

— Не мога да повярвам, че споря с вас за това… — И добави с по-висок глас: — Това е лудост!

— Кое?

— Всичко! Вие!

— Защо говорите така?

— Ами, тази ваша практика…

— Какво й е на практиката ми?

— Казахте, че имате двама пациенти.

Дюран изстена.

— А освен това — продължи тя натъртено — живеете в голям апартамент в една от най-добрите части на Вашингтон.

— Е и?

— Ами как плащате за това? — попита Ейдриън.

— Ами, за начало, взимам осемдесет и четири долара на час.

— И колко пъти? Двама пациенти — колко често?

— Всеки два пъти седмично.

— И колко прави това? Хиляда и петстотин месечно?

Дюран се намръщи. Започна да диша трудно. След момент само кимна.

— А вашият апартамент струва много повече от това! А какво харчите за храна?

Дюран взе дистанционното и го насочи към телевизора. Докато Ейдриън го гледаше, той прескачаше от канал на канал. Шоу. Филм. Дискусия.

Накрая щракна дистанционното и го остави.

— Вие не може да живеете с парите, изкарвани от двама пациенти, докторе — просто не можете!

— Двама пациенти е добре — увери я Дюран. — Дори е много добре.

Тя впери поглед в него. Това беше съвсем същото, което й каза и докато пътуваха с таксито към полицейския участък. Тя се наведе към него и прошепна:

— Вие не може да живеете с двама пациенти!

— Защо да не мога? — отвърна Дюран. — Двама пациенти — това е нормално, това е много добре. — Но изглеждаше смутен от думите си. Намръщи се като че ли искаше да прогони нещо от съзнанието си. После лицето му се проясни, напрежението му изчезна.

— Освен това имам и мои пари. Родителите ми имаха застраховка.

Тя седна до него на леглото.

— Правилно — каза тя. — Вашите родители.

— Какво?! — Той я погледна стреснато.

— Дори и ако е вярно — каза тя, — двама пациенти въобще не представляват лекарска практика, нали така? Искам да кажа — какво правите през останалото време?

Със сподавен стон Дюран скочи и отиде до прозореца. Стоя дълго там, потънал в мисли. Ейдриън го наблюдаваше. Накрая затвори очи и притисна челото си до студеното стъкло. Стоя така десет или петнайсет секунди, после се обърна към нея с извиняваща се усмивка.

— Двама пациенти са нещо нормално — каза той. — Двама пациенти са много добро постижение.