Синдромът

26.

Хотелът беше второкласен. Стаята им — „комплекс с кухничка“ — беше „клинично потискаща“, както се изрази Дюран. Изтърбушените легла бяха покрити с подозрителни завивки, някога сигурно оранжеви (според някои тъмни петна по тях), но сега избелели от многото пране. Мокетът беше на петна. Един жълтеникав стол, целият в следи от изгасени цигари, беше поставен до прозореца, който също отдавна се нуждаеше от измиване. Върху ниско шкафче бе поставен двайсет и седем инчов „Сони Тринитрон“.

В кухненския бокс, зад един талашитен шкаф с умивалник, който отдавна би трябвало да се смени, имаше малък ръмжащ хладилник и стенен шкаф, пълен с аркопалови чинии и чаши.

Ейдриън отвори хладилника и погледна вътре. За щастие нямаше нищо, освен форма за лед, която като че ли беше направена ръчно от парче алуминиево фолио.

— Отвратително — каза тя.

Дюран запъна дръжката на вратата със стола.

Сутринта взеха метрото за „Паштън Медикъл Сентър“. Азиатският служител на рецепцията вдигна прозрачното стъкло и се усмихна широко на Дюран.

— О, да, Дюран? И сте тук за проверката, нали? Само да повикам Виктор.

След минута се появи един латиноамериканец с остри черти. Беше обут с джапанки, а лицето му бе като от ацтекски фриз.

— Ще дам на Мелиса формулярите — каза той — и може да започваме. — После се обърна към Ейдриън. — Вие сте госпожа Дюран, така ли?

— Не — каза тя бързо и се изчерви. — Просто приятелка.

— Няма смисъл да чакате — каза той. — Това ще отнеме много време. Можете да дойдете към четири.

Ейдриън си тръгна, а Дюран остана да чака в една стая, където трябваше да го подготвят. Там, където стените се съединяваха с тавана, беше прекарана пастелна геометрична линия. На едната стена висеше самотно копие на картина от Норман Рокуел, изобразяваща облечен в бяло доктор с любезна усмивка и слушалка, който се бе навел над едно дете. Сладникавата картина на любезния детски лекар го отведе назад към един свят, който нямаше нищо общо със заобикалящата го обстановка.

Центърът за нервни изследвания беше мечта за всеки любител на техниката — планина от компютри, осцилографи и какви ли не други машини, които изглеждаха едновременно съвременни и праисторически.

Първо се заеха със сканирането на черепа — ЧСТ.

За тази цел Дюран трябваше да легне и да притисне брадичка към гърдите си. Вкараха в устата му гумиран уред и той трябваше да го захапе, без да мърда главата си. Чувстваше се като повален дънер, усещаше всяко гъделичкане и пощипване, но бе решен твърдо да не мърда.

Лаборантката управляваше уреда, който се търкаляше по една релса около главата му и заснемаше четиридесет и осем сектора от черепа му. Уредът се движеше с напрегнато жужене и беше трудно да не се реагира, когато спираше и щракаше при правенето на поредната снимка.

Дюран слушаше бодрия успокояващ глас на лаборантката и му хрумна, че точно по този начин хората се обръщат към кучетата и малките деца.

След ЧСТ-сканирането една индуска взе медицинския му картон и го подкара към една стая, на чиято врата пишеше: „Ехографски магнитно-образен резонанс“.

Тук нещата не потръгнаха толкова добре.

Апаратурата МОР представляваше дълга маса, която влизаше в приличащ на ковчег цилиндър — „магнитът“, както го нарече техничката. Дюран легна на масата и му сложиха нещо като футболна каска. Сестрата му даде малък уред, чрез който можеше да подаде сигнал за тревога, ако го обземе клаустрофобичен пристъп. После го помоли да лежи неподвижно и да не обръща внимание на помпащия звук, който издава машината.

Дотук добре. Дотук нямаше проблем.

Но после сестрата натисна един бутон и масата се плъзна в поглъщащото я отверстие. Очите му бяха на около една педя от повърхността на цилиндъра — а после масата се вдигна и го приближи само на няколко сантиметра до гладката метална тръба.

Той пое дълбоко дъх. „Ти си на сигурно място“ — каза си и натисна с все сила бутона за тревога. Чу се звукът на аларма. Сестрата притича, масата се смъкна и се изтегли обратно навън.

Последваха консултации на ухо, после го върнаха в стаята за прегледи. Там един млад мъж с обръсната глава и златна халка на носа му би инжекция, която според него щяла да го отпусне. И наистина стана така. Спомените от сутринта и от следобеда минаха през главата му — не като сън, а като документален филм. Бавно. В бяло и черно. Без думи.

Дюран не си спомняше колко теста му направиха.

Последното изследване беше ПИТ-сканиране. Чарли Ацтека — както го наричаха в клиниката — обясни на Дюран, че ПИТ е съкращение от Позитронно излъчващ томограф.

— Основното — каза той — е, че ще ви осветим отвътре ето с това.

Той вдигна една спринцовка от някакъв лъскав поднос.

— Това е радиоактивен изотоп — обясни той. — Осветява мозъка и докторите могат да видят какво става там.

После помоли Дюран да легне на кушетката.

Дюран легна и едва усети иглата.

След два часа се срещна с Ейдриън и доктор Шоу в малката съвещателна зала в клиниката.

Дузина снимки — отделните секции от мозъка му — бяха закрепени на ръба на осветения екран. Шоу се движеше от снимка на снимка, като потупваше с една показалка малки светли петна в иначе сивите зони.

— Точно тук — каза той. — И тук. И тук. И може да видите и още едно и тук също!

— Прилича на оризово зърно — каза Ейдриън.

— Какво е това? — попита Дюран.

— Не знам.

Шоу смръщи вежди и добави:

— Мога да ви кажа какво не е. Това не е тъкан. Не е кост или нерв. Не е плът. Не е кръв. Което означава, че това е „чужд предмет“ — както наричаме нещата, с които се сблъскваме всекидневно, но не можем да си обясним произхода им.

Една от флуоресцентните лампи на тавана примигна.

— Спомняте ли си да сте имали наранявания в главата? — попита той Дюран с надежда. — Злополука с кола? Или когато сте били в армията? Или при самолетна катастрофа?

— Не, не мога да си спомня. — Дюран го погледна студено.

— Много странно — каза Шоу.

— Чакайте минутка — обади се Ейдриън. — Мислите ли, че едно… че…

— Че едно нараняване би могло да доведе до неговото състояние ли?

Шоу размаха ръце. Изглеждаше притеснен.

— Да речем, че това е… работна хипотеза. — Той посочи прозрачните снимки. — Историята на психологията и невробиологията е пълна с примери по какви начини една физическа травма може да засегне паметта. Всъщност най-добрата ни информация за паметта идва от злополуките — от тежки злополуки, при които мозъкът е увреден. Това, разбира се, не е изненадващо. Най-пълните изследвания могат да се правят само в болниците.

— Възможно ли е — попита Ейдриън — това нещо… да влияе на паметта на Джеф?

— Абсолютно. Дори е много вероятно.

— Но не сте напълно сигурен — обади се Дюран.

— Не и без да го изследвам. — После обясни на Ейдриън: — Паметта е странно нещо. Хората са склони да мислят, че ние поставяме спомените в мозъка си както библиотекарите поставят томчета книги — една до друга, като ги редят по категории. Това не е истина. Знаем това, понеже сме провели много експерименти. И това, което сме научили най-добре, е, че спомените не са на едно определено място, а са разпилени. Те са пръснати из мозъка. Когато обучавате един плъх да бяга из лабиринт, това обърква ума му до такава степен, че плъхът едва може да ходи и едва си спомня как да стигне от точка А до точка Я. Но после бавно, постепенно, успява да си припомни.

— Това, което е особено интересно в дадения случай — продължи Шоу, — е, че не виждаме обичайните аспекти на загуба на памет. Късата ви памет не е нарушена, господин Дюран. И като че ли сте запазили способността си да оформяте дълготрайни спомени.

— Тогава каква е вашата теория? — попита Дюран.

— Нямам теория — отвърна Шоу. — Всичко, с което разполагам, е един предмет.

И потупа една от снимките на светлинния панел.

— Този предмет.

Дюран загледа снимките на светещия панел и усети, че настроението му се приповдига. Психиатърът може би беше прав. Предметът сигурно можеше да обясни много неща. Не всичко, разбира се, не убийството на Еди Бонила например. Но… много други неща.

— И какво ще правим? — попита Дюран.

— Ами — поколеба се Шоу, — зависи от вас.

— Как така?

— Можем да бръкнем — отвърна психиатърът — и да го извадим. Да видим от какво е направено. Да го разгледаме.

— Опасно ли е? — каза Ейдриън.

Шоу отново започна да барабани по гладката повърхност, после забави ударите до бавно, монотонно почукване и заклати глава.

— Не особено. Това е зона, до която се достига сравнително лесно. Ще проникнем през предната носова преграда към кухината на сфеноидния синус.

— Носът ми.

Шоу спря да потропва.

— Правилно. Ще трябва да се приложат антибиотици с широк спектър, но иначе е фасулска работа.

— Но има опасност все пак, така ли? — предположи Ейдриън.

— Винаги има опасност — каза Шоу.

— Например? — попита Дюран.

— Увреждане на очния нерв.

— Може да ослепее ли?

— Много малко вероятно е. По-скоро става въпрос за изтичане.

— На какво? — попита Ейдриън.

— На МГТ. Мозъкът плува в басейн от церебралноспинална или мозъчно гръбначна течност. При хирургия от този вид… — Той повдигна рамене.

— Боже! — промърмори Дюран.

— Процентът на смъртност е под едно на сто.

Никой не се обади.

— Разбира се — продължи психиатърът, — на това място може да възникнат последствия, може да се получи и местна инфекция или подуване — сканирането показва някакво странно… надигане… около предмета. — Той взе една лупа и едно от големите цветни принтерни копия на мозъка на Дюран. Цветовете бяха наситени — вишнев, червен, яркосин — мозъкът на Дюран имаше психеделичен вид, като че ли беше рисунка, приготвена за ретро тениски.

— Тук. Може да видите съвсем ясно подутината. Погледнете.

Те го направиха един след друг. Дюран видя малка жълта точка, оградена от пурпурно сияние.

— И какво искате да направим? — попита Дюран.

— Едно изследване — да разберем дали можем да го извадим без значителни увреждания. Ако може, ще го направим, за да видим какво е.

— И кой ще направи операцията, вие ли? — попита Ейдриън.

— Не, ще намеря по-добри ръце. — Шоу измъкна от едно чекмедже дебела папка и я подаде на Дюран.

— Това са формуляри за постъпване и първоначални данни. Прочетете ги внимателно. Починете си добре тази вечер… и ми се обадете утре сутринта.

На една пряка от хотела откриха кубинско-китайска храна за вкъщи и купиха ориз, боб и стек бира „Цзин-цао“.

Докато Дюран разглеждаше формулярите, Ейдриън сервира на малката масичка в ъгъла.

— Може да ослепея — каза той — или да претърпя личностни промени. А това най ми харесва: „загуба на когнитивна функция“.

— Какво означава това? — попита тя и му подаде една бира.

— Означава, че мога да се превърна в идиот.

— Господи! — възкликна тя. — Не знам дали…

— Какво?

— Не мога да поема такава отговорност.

Храната беше ужасяваща.

— Китайско-кубинска — каза Ейдриън. — Никога няма да взема пак такава комбинация. Как ли я правят?

— В Карибите има много китайци — каза Дюран. — Бяха се настанили в Ямайка и Хаити и може би вече са проникнали и в Куба.

Тя спря, пръчиците й увиснаха.

— Откъде знаете?

— Какво искате да кажете с това „откъде“…

— Сериозно ви питам — каза тя. — Помислете. Били ли сте там? На Ямайка. И на Карибите.

— Мисля, че да — каза той, като помисли. — Май на Хаити.

— Помислете за това! Вижте какво може да си спомните.

Той лапна още една хапка ориз с боб, затвори очи, преглътна и отпи от бирата. Накрая каза:

— Голяма бяла къща. Веранда. Палми.

Спря. Чуваше шума от уличното движение, приглушения рев на двигателите.

— Вятърът люлееше палмите — каза Дюран. — Не беше тих звук, както когато вятърът шумоли в листата. А силен, сякаш нещо се чупи. — Спря, после продължи: — Имаше един градинар, който се качваше на дърветата, когато приближаваше буря.

Отново млъкна.

— Защо? — подпита го Ейдриън.

— Да реже кокосовите орехи — за да не повредят верандата.

— Продължавайте — окуражи го Ейдриън и остави клечките си на масата. — Това е както когато играхме шах. Помните ли? Ромът, топлината, мисля, че…

Лицето на Дюран се отпусна, само очите му бяха съсредоточени. Внезапно той се изправи и я погледна диво.

— Какво ви е?

Той поклати глава, погледна встрани, после пое няколко пъти дълбоко дъх.

— Понякога… когато започна да си спомням… виждам онази стая… И тя ме плаши ужасно.

— Каква стая?

— Не искам да говоря за това — каза той и отиде до прозореца.

— Трябва да говорите.

Той продължи да се взира през прозореца, като че ли търсеше нещо. После каза:

— Опитвам се да си представя цвета.

— Какъв цвят?

— На стаята. Не беше точно жълто… по-скоро охра. И навсякъде имаше кръв. — Той въздъхна. — Наистина не искам да мисля за това.

— Но трябва. Точно това трябва да направите — да мислите за това. Продължавайте. Може би…

— Не!

— Добре — каза тя и отново взе клечките, разбърка червеникавия сос и се зае да улови едно черно бобче.

— Съжалявам — каза Дюран. — Просто не мога. То е… не знам. Не мога да го обясня.

— Няма нищо — отвърна Ейдриън миролюбиво.

— Вижте…

— Просто си мислех, че има някаква следа от спомен за нещо важно — помислих си, че искате да си го изясните.

Известно време той не каза нищо. Една къдрица от черната му коса бе паднала върху челото му и той я побутна с пръсти назад.

— Не мога да го обясня точно, но като че ли… не мога да се справя с това. Не мога да го понеса.

Тя въздъхна.

— Представям си тази стая… И като че ли трябва да мина през нея — каза той. — Като че ли искам да изляза от нея.

Тя поклати глава и каза:

— Мисля, че нещо се е случило с главата ви.

— Какво? — Той я погледна озадачено.

— Ами… мозъчна операция. — Тя бодна с едната пръчица едно самотно черно бобче, после се опита да го вдигне с помощта и на другата.

— Винаги ли правите така? — попита той. Тонът му беше по-спокоен.

— Какво?

Той посочи купчинката ориз и зеленчуци, която беше издигнала.

— Защото доктор Фройд има много интересно мнение за подобни неща.

— Да си играя с храната ли? — разсмя се тя. — Завистниците ми ще кажат, че това е единствената игра, която умея.

— Имате завистници?

Тя прекара пръчицата през яденето и го раздели на четири триъгълника.

— Ами, не съм много весела. Аз съм работна пчеличка. Само работа.

— Мисля, че завистниците ви ревнуват.

— Благодаря — рече тя със смях.

Този мъж започваше да я привлича. Всъщност бе почнала да го харесва — и дори нещо повече от това (което би било истински ужас). „Може би това е синдромът на пленничката“ — помисли си тя. Дюран не беше неин похитител, двамата бяха хванати в мъчителна хватка и беше естествено да почне да мисли, че са нещо като… екип. Прокара палец по бутилката „Цзин-цао“ и остави пътечка по изпотеното стъкло. После я вдигна и я пресуши.

След час, докато миеше съдовете в кухнята, го чу да се обажда по телефона. Спря водата и се заслуша.

— Да, докторе — говореше той. — Обажда се Джеф Дюран… добре. Благодаря. Вижте, само исках да кажа — прегледах всичко и… съм съгласен.