Синдромът

5.

„Кулите на Капитолия“, където живееше Дюран, разполагаха и с подземен супермаркет — това даваше възможност на живущите в сградата да пазаруват, без да напускат сградата, дори без да излизат от дома си. Имаше аптека, химическо чистене, вестникарски щанд, пътна агенция, дори и магазин на „Старбъкс“. Всяка неделя във вестник „Уошингтън Поуст“ се появяваше снимка на жилищния комплекс с надпис: „Кулите на Капитолия — удобството на мъничкото село в изискана градска обстановка!“.

Дюран се върна по подземния коридор с три пълни торби в лявата ръка и отключи апартамента. Отвори вратата и тъкмо когато влизаше, телефонът иззвъня.

Звучеше някак особено. Не съвсем обичайно.

По неизвестна причина Дюран беше особено чувствителен към звуците, издавани от домашните уреди — виенето и дрънченето на машината за лед, приспивния шум на климатика, бълбукането и шуртенето на водата в машината за миене на съдове. Всяка промяна в акустиката на уредите, колкото и незначителна да бе, го стряскаше, а недостатъците в работата им го тревожеха и му действаха като виеща аларма срещу крадци.

Това, разбира се, беше изключително полезна черта, макар той да не знаеше как я е придобил. Просто я притежаваше. Ритна вратата да я затвори и докато влизаше, усети в стаята някакво напрежение. За миг остана замръзнал, вслушан в звуците. После пристъпи към телефона.

Той звънеше неприятно и някак си неопределено. Хрумна му идиотска мисъл — че по-добре се разбира с домакинските си уреди — хладилника или телефона, отколкото с хората — безнадеждна характеристика за един терапевт. Въздухът трепереше от очакване, като аудитория на ръба на гръмотевични ръкопляскания.

— Ало?

— Джеф?

Не познаваше гласа. Пък и никой не го наричаше така — винаги му казваха „Дюран“ или „доктор Дюран“.

— Алоо? Прекъсна ли?

— Не! Слушам.

— О, здрасти! Аз съм Бъни Кауфман Уинкелман. Много се радвам да те чуя! Обикновено все попадам на телефонни секретари.

— Извинете, но…

— Бъни Кауфман. От „Сидуел“. Бяхме в един и същ клас. Випуск осемдесет и седма. Ти беше от онези, кротките момчета, нали?

Дюран се замисли. Кротък ли? Може би. А Бъни? Коя беше пък тя? В паметта му не се появяваше никакъв образ — но той отдавна беше прекъснал връзките с приятели от училищните години. Гимназията беше отминала история.

— Може би — отвърна Дюран. — Какво има? Какво мога да направя за теб, Бъни?

— Две неща. Можеш да обещаеш, че ще отговориш на въпросника, който ти изпращам. Ще правим среща на випуска, нали разбираш, и се търсим.

— Аха.

— И второ: идваш на сбирката. Знаеш как е. Просто намираш всички, с които можеш да се свържеш!

— Ами… — Той взе един кибрит. Де Гроот си бе забравил цигарите последния път — и го завъртя между пръстите си. Кутийката беше изпъстрена с концентрични сребърни и черни кръгове. От центъра на рисунката го гледаше едно око. Той обърна кибрита. На гърба имаше същите концентрични сребристи и черни кръгове, но вместо око в центъра бяха изписани думите:

Отвори кутийката и видя, че клечките са европейски, изработени от дърво вместо от хартия, с яснозелени фосфорни главички.

— Джееф? — изпищя гласът по телефона. — Чуваш ли ме?

„Внимавай.“

— Да.

— Нали идваш? — продължи да го увещава тя. — Хайде. Ела! Няма да сме само от нашия випуск, ще има и още два други. Ще има и нещо като състезание кой ще доведе повече хора. Тъпо е, но нали мога да разчитам на теб?

— Ще се опитам.

— Добре. Разчитам на това. „Ще се опитам“ е по-добре от „ще си помисля“ — всички знаем, че то означава „няма“. Значи ще развъртиш телефоните и ще дойдеш и ти, нали?

— Да.

— На двайсет и трети октомври.

— Да.

— Страшен си! А, Джеф?

— Да?

— Ако не дойдеш, ще ти се разсърдя!

Прекъснаха разговора и той повтори името й; премяташе го през ума си, докато изваждаше покупките, като се надяваше в паметта му да се появи някакво лице. Но нямаше нищо. Нито образ, нито дори някаква смешна история.

Гимназията беше останала в далечното минало, мислеше той, докато прибираше лимоните в хладилника. Класът му не беше нищо забележително — половината момчета, половината момичета. Защо би трябвало да си спомня нещо точно за тази Бъни?

Изпразни мляното кафе в кутия от „Старбъкс“ и я натисна с палец, за да затвори капака. Бъни Кауфман. Затвори очи, замисли се и си представи ниско, русо, безлично момиче. И това беше всичко. И все пак бе странно. След четири години учебни часове и веселби, срещи и празненства, танци и излети — най-ясният му спомен бе „ниска и руса“.

Потискащо. Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясно му ставаше колко малко си спомня за училище. В действителност — почти нищо. Няколко имена и лица. Директорът, Ендрю Пиърс Вон, жизнерадостното му лице, замръзнало в усмивка. Фасадата на училището. Тържественото връчване на дипломите в градината зад „Цартман Хаус“. Но от приятелите му и от учителите… не бе останал никакъв спомен.

Малко неудобно, наистина. И може би само заради това, макар и да нямаше логика, той си записа датата в бележника и я чукна в компютъра: „Сбирка на «Сидуел». Събота, 23 октомври“. По дяволите…

Четири следобед — часът на Нико дойде и отмина. Помисли да й звънне, но се отказа. Ако тя не поддържаше връзка с него, от взаимоотношенията им нямаше да има никакъв ефект. Като много от децата, осиротели от малки, Нико беше прекарала дълги години на зависимост, на търсене на приемни родители, които да се грижат за нея. Но тя бе възрастен човек и трябваше да е отговорна за собствения си живот, а не да разчита на авторитетни фигури. В противен случай имаше опасност да попадне на друг проблем, обърквайки секса с любовта, унижението с покаянието.

Тя така и не дойде и Дюран пак се замисли дали да не й се обади — но не вдигна телефона. За Нико беше много важно да е самостоятелна и той бе започнал да изгражда самостоятелността й още от първия път, като се опиташе да й покаже, че благополучието й зависи единствено от нея. Можеше да й помогне. Но не като баща, съпруг или гледачка.

Зазяпа се в телевизора, докато не стана време за вечеря. Отиде в кухнята и се огледа безпомощно — помещението беше добре обзаведено, с чамови бюфети и отрупани мраморни рафтове, магнитна пръчка, която крепеше дузина остри ножове, и цял набор домакински уреди. Но готвенето не беше стихията му — или най-малкото рядко се захващаше. По-просто беше да си поръчва храна отвън.

На един от бюфетите имаше уредба с компактдискове; той погледна през прозрачния капак, за да види какво има вътре. Каубойски безвкусици. Избра петата песен, натисна копчето и заразглежда няколкото различни ресторантски менюта, докато певицата се заоплаква, че „… и китарата стара, и последна цигара…“.

Можеше да си поръча тайландска храна — обичаше я. Но само ако я придружеше с бутилка бира, за предпочитане „Сингха“. Отвори хладилника и го огледа. Имаше минерална вода „Перие“, мляко и кока-кола, една бутилка „Пино Гриджо“, но не и бира.

Погледна часовника си и се намръщи. Съвсем скоро бе слизал да пазарува. Защо бе забравил бирата? Беше малко след седем, което значеше, че коридорът в подземието е затворен и че ако иска бира, трябва да излезе и да отиде до „Севън-Илевън“. Тази мисъл го притесни, като че ли с крайчеца на окото си бе забелязал нещо да се шмугва под дивана. Нещо тъмно и бързо. Побиха го ледени тръпки.

С въздишка измъкна бутилката вино от хладилника, отвори я и си наля. После взе телефона и набра номера на ресторанта „Ан Май“. Даде поръчката си и човекът от другата страна я потвърди.

— Едно номер четири, едно номер двайсет и две. Прието. Петнайсет минути.

Опитваше си да си внуши, че виното ще върви така добре с тайландската кухня, както и бирата. Но истината беше, че не си вярваше. Колкото и да беше добро „Пино Гриджо“, той почти усещаше на върха на езика си студената пенлива бира, за която мечтаеше.

До „Севън-Илевън“ имаше само три пресечки. Трябваше да отиде, но… „Това е смешно“ — помисли си той, отпи от виното и поклати глава.

Винаги ли е бил такъв?

Не. Много се съмняваше в това.

Тогава кога? Кога бе започнало всичко това?

Той помагаше на хора с когнитивни проблеми и познаваше достатъчно добре собствените си симптоми. Според ДСМ-IV страдаше от агорафобия. Или за да бъде по-точен, тъй като агорафобията нямаше отделен код, страдаше от болест, спомената в ДСМ-IV като 30027: „Агорафобия с паническо разстройство. Обикновено ситуациите се избягват или се понасят, но с подчертано напрежение“.

При най-тежките случаи страдащите от агорафобия бяха затворници на собствените си страхове, неспособни да излязат от домовете си. Болестта на Дюран не беше в толкова силна форма. Ако му се налагаше, бе в състояние да й се противопоставя — можеше да излиза и го правеше. Но все по-рядко и по-рядко и без много желание. Всъщност, ако не живееше и не работеше в това „село в града“, каквото всъщност представляваха „Кулите на Капитолия“, фобията му можеше да му нанесе сериозни поражения.

Всичко това доста го безпокоеше. И не само фобията, но и начинът, по който се отнасяше към нея. Всъщност пренебрегваше проблема, защото това го караше да се чувства неудобно — което беше смешно, предвид професията му. Разбира се, често се бе замислял дали въобще е способен да работи. Може ли един терапевт да помага на другите, когато самият той живее объркан живот? И въобще трябваше ли да се занимава с психически разстроени личности като Нико и Де Гроот?

Изпи чашата и си наля още.

Глас, някъде дълбоко в съзнанието му, прошепна: „Терапевте, изцери се сам“. „Има време“ — отговори му той.