Синдромът

3.

За особняк, който не излизаше много, Джеф Дюран бе в твърде добра форма.

Отчасти това се дължеше на решимостта му да поддържа физиката си, а отчасти и на факта, че на последния етаж на сградата имаше фитнес клуб. Членството в „клуба“ вървеше заедно с жилището в „Кулите“. Уредите не бяха последният вик на техниката, но все пак имаше всички основни неща, като бягащи пътечки, „Наутилус“, „Стеърмастърс“, щанги. Освен това оттам се разкриваше фантастична гледка към Джорджтаун и Националната катедрала.

Всяка сутрин в шест и трийсет Дюран отиваше в „клуба“. Тялото му беше гъвкаво и с добре развита мускулатура — той поддържаше формата си с взискателна програма от упражнения: каране на колело, бягане и вдигане на тежести. Коремът му беше плосък и твърд — резултат от наказателните серии клякания и упражнения с крака. Пет пъти седмично пробягваше по десетина километра на една от пътечките, разположена до прозорците, за да наблюдава междувременно града. От тази височина можеше да види островърхите кули на университета в Джорджтаун, а зад тях и гъвкаво извиващата се светла ивица на река Потомак.

Първата двукилометрова дистанция пробягваше за осем минути, за да загрее за следващите осем хиляди метра, с които се справяше за около трийсетина минути. Винаги едно и също.

Можеше да тича и по-бързо, но имаше две причини, поради които не го правеше. Първо, вече бе стигнал възрастта, от която трябваше да намалява физическите усилия, и нито жизненият му тонус, нито пулсът се влияеха добре от увеличаване на скоростта.

Второ… Е, втората причина беше идиосинкразията му. Просто бягащата пътечка при увеличаване на скоростта над петнайсет километра в час започваше да вие, нещо, което повечето хора не забелязваха, но Дюран го намираше за извънредно неприятно. Затова пускаше машината на по-бавни обороти.

И днешният ден беше като всички останали. Той влезе във фитнес залата малко преди разсъмване и започна упражненията, бягането и щангите, без да каже нито дума. После се върна в апартамента си, взе си душ и се обръсна.

Застана пред огледалото да си избърше косата и се взря в отражението си. Припомни си забележката на Нико от вчерашния ден, че трябва да излиза повече, че е блед като призрак.

Беше истина. И така щеше да бъде — докато не преодолееше досадната фобия, която го държеше вкъщи. „Трябва да излизаш“ — каза си Дюран, но не много убедено. Наистина беше блед. Не болезнено, но все пак бял — „като гладен вампир“ — подигра се сам на себе си.

Отиде в спалнята и си сложи часовника. Беше 8:35, което означаваше, че има по-малко от половин час, за да се подготви за среща с първия за деня пациент, Хенрик де Гроот. Облече се, отиде в кабинета и седна пред компютъра.

Изчака машината да се зареди, влезе в директорията, където пазеше досиетата на пациентите, и отвори файла на холандеца.

На двайсет и осем години Де Гроот беше преуспял и високоподготвен бизнесмен — пътуваше постоянно между САЩ и Европа. Фирмата му, една от най-големите в своята област — произвеждаше и монтираше противопожарни системи за хотели и обществени сгради и бе специализирана, както се изразяваше Де Гроот, в „системи, обитавани от хора“. Фирмата беше пионер в метода за преоборудване на инсталации, работещи с халон, като беше свела разходите до минимум. „Халонът — обясняваше Де Гроот — се свързва по същия начин, както и газът фреон, и по същата причина е отречен: защото разрушава озоновия слой.“ Въпреки че Дюран не го бе питал, холандецът му обясни как работи „неговата“ система за гасене на пожар. Когато инсталацията се включваше поради наличието на дим или топлина, поредица дюзи подаваха инертни газове, намаляващи равнището на кислород до точка, при която горенето е невъзможно — но не чак толкова, че хората в помещенията да се задушат.

Наскоро фирмата на Де Гроот беше подписала договор с голяма хотелска верига в средноатлантическия район и така той стана пациент на Дюран — бе се преместил във Вашингтон, за да надзирава работата.

Красив и с могъщо телосложение, Де Гроот владееше четири езика писмено и говоримо и твърдеше, че можел „да се разбира“ и на португалски и тайландски. Дюран въобще не се съмняваше.

Когато не работеше или не посещаваше терапевта си, Де Гроот имаше само една страст: „музикалния транс“. Когато го питаха за това, холандецът го описваше с ентусиазъм на новопокръстен. „Това е синтетична музика, знаете ли — слабо време, бърз такт 4/4. Това ви пълни с енергия, потъвате в звука, танцувате и отивате в друго измерение. Мозъкът ви… като че ли се взривява.“ Холандецът се извиваше и подскачаше, хвърляше се в поразителна имитация на синтезатор — изпълняваше някаква странна техно версия на „Исус Навин печели битката при Йерихон“.

— Уха — беше коментарът на Дюран първия път.

— Това е велико — беше се усмихнал Де Гроот. — Трябва да го опитате, докторе. — После му каза няколко клуба в района на Вашингтон. Дюран отвърна, че не си пада много по танците, и го предупреди да не използва дрогата, която обикновено се предлагаше в тези клубове. (Предвид лекарствата, които взимаше Де Гроот, хапчетата за развеселяване можеха да направят голяма беля.)

Но впечатлението, което оставяше Де Гроот — на способен и космополитен бизнесмен, многоезичен и побеждаващ — беше илюзия. Или по-точно не илюзия, а всъщност лустро върху нещо толкова опасно, че останалите му качества просто губеха значението си. Освен че бе обществена личност, бизнесменът беше обхванат от „командни халюцинации“. По-точно вярваше, че в сърцето му се е настанил „червей“, който с неуморимостта на сърдечния мускул му нашепва и го съветва по всички въпроси — от политиката до финансите.

Всъщност Де Гроот показваше повечето от диагностичните критерии, изброени в раздела „параноидна шизофрения“ в медицинския справочник ДСМ-IV, том в кестенява обложка, представляващ нещо като библия за откачалките.

Дюран не можеше да направи нищо особено, но психофармакологията бе напреднала достатъчно. Най-доброто лекарство бе „Клозарил“ — то бе предписано на холандеца от европейския му психиатър, който често се свързваше с Дюран по имейла. Задачата на Дюран бе, като използва хипноза и регресивна терапия, да открие всяка травма, способстваща за болестното състояние на пациента, и да му помогне да се бори с болестта. Само тогава можеше да има надежда за постепенно излекуване за по-дълъг срок.

В много отношения това беше любопитен случай. Покрай другото Дюран откри, че холандецът тълкува болестта си като вид обсебване — като червеят беше инструментът на обсебването. Това, че червеят беше по-скоро демон, отколкото паразит, беше ясно дори и на Де Гроот: паразитите не издаваха заповеди — това правеха злите сили.

Отначало Дюран мислеше, че паразитът е симптом за множествена личност, защото холандецът страдаше по-скоро от нарушени връзки със света, отколкото от шизофрения. Но не. Червеят беше агресор (в очите на Де Гроот), а не неговото друго его.

Друга смущаваща черта в личността на Де Гроот беше откритият му расизъм. В епохата на политическа коректност беше озадачаващо да срещнеш някой, който говори такива неща като холандеца. „Не знам как живеете в град с толкова черни муцуни.“ Дюран се засягаше от такива коментари и винаги му се противопоставяше; това беше още едно от нещата, върху които работеха заедно, макар че все още въобще не бяха успели да разкрият корените на тесногръдието на Де Гроот. В Холандия имаше сравнително малко чернокожи — повечето от Молукските острови — и цветнокожите очевидно не бяха играли съществена роля в живота на пациента му. Дюран се чудеше как холандецът е навлязъл в деловия живот — особено в окръг Колумбия — при положение че ръсеше расистки коментари на всяка крачка.

Сега погледна в бележките си, измъкна една дума и я подчерта: мандала.

Това беше термин, който постоянно присъстваше във фантастичния свят на Де Гроот, като при всеки сеанс холандецът настояваше, че мандалата е нещо зло и трябва да бъде разрушено. Дюран си припомни, че мандалата е вид геометрична рисунка, но все още не можеше да разбере какво значение придава пациентът му на този термин. Енциклопедията не му свърши много работа. Според нея мандалата беше (в различни степени) представа за Вселената, символична рисунка (съставена от квадрат, ограден от кръг); и зона на постоянно прииждаща мощ и сила. Будистите я използваха за целите на медитацията, но никой не можеше да разбере какво означава това за Де Гроот.

Преди две седмици той бе показал на холандеца колекция от тибетски мандали, която бе открил в Интернет. Реакцията на Де Гроот бе леко кимване и любезна забележка, „Интересно…“. Фигурите като че ли въобще не го заинтересуваха.

По време на изследванията си Дюран бе научил много неща, но най-интересно беше, че визуалните халюцинации при показване на мандали бяха много чести при шизофрениците, които откриваха в твърдите симетрии на фигурите някакъв ред и стабилност, които не съществуваха другаде в съзнанието им. Повечето от шизофрениците откриваха утешение в мандалите, докато Де Гроот…

Интеркомът го сепна, както винаги — пациентът му бе дошъл навреме. Той прибра лаптопа и отиде във всекидневната, за да натисне бутона на интеркома.

— Хенрик?

Холандецът беше почти толкова красив, колкото и луд. Косата му бе по-скоро жълта, отколкото руса — остра и блестяща, като козината на мокро животно. Високи скули и възможно най-бледосините очи, проблясващи от двете страни на дългия прав нос. Картинката се завършваше от силно очертаната челюст.

Или не съвсем. Имаше и още нещо във вида на Де Гроот, нещо, което караше хората по улицата да обръщат глави. Поради липса на по-сполучливо описание Дюран би го оприличил на аурата на спортсмена — нимба на физическата мощ и грация, която скъпите костюми не могат да заменят или прикрият. И това някак си правеше заболяването му още по-трагично.

Хенрик си тананикаше. Тананикаше винаги една и съща мелодия и Дюран отдавна бе разбрал, че това е песента „Исус Навин печели битката при Йерихон“. Беше го разпитвал има ли тя за него някакво особено значение. Дали е религиозен? Дали е ходил редовно на черква на младини? Това можеше отчасти да обясни нещата, но Де Гроот бе отрекъл. „Черква?“ Беше произнесъл думата като нещо чуждо и противно на вкус. „Не.“

Дюран го заведе до шезлонга, който той предпочиташе пред дивана, въведе го в лека хипноза и го отпусна с насочвана образност.

— Седим заедно на една скала — говореше той, — в малък залив, където никой не може да ни види. Тук сме само аз и ти, вълните и птиците. И лек ветрец, който носи мирис на море. Това е нашето убежище, Хенрик.

— Да.

— И нищо не може да ни нападне и да ни причини зло тук. Нищо и никой.

— Никой — повтори думите на терапевта Де Гроот и кимна.

— Сега искам да ми разкажеш за червея — предложи Дюран. — Разкажи ми за него.

— Червеят е шефът — промърмори Де Гроот.

— Знаем това, Хенрик, но как го разбра?

— Това не може да се обсъжда. — Де Гроот се намръщи и поклати глава.

— Разбира се, че може — настоя Дюран. — Нали затова сме тук. И освен това сме говорили за него и преди — много пъти.

— Не… не сме.

— Имаше светлина — напомни му Дюран. — Ярка светлина. Помниш ли? Ти караше колата…

Изражението на холандеца се промени от упорстваща убеденост към разбиране.

— Не — каза той. — Не днес. — Внезапно започна да се навежда напред и да се надига, като че ли искаше да стане от стола.

— Спокойно, Хенрик. — Дюран го пипна по китката, за да го успокои. — Ти си с мен. Ние сме на безопасно място.

Пациентът му се укроти и облиза небцето си, чу се слабо мляскане.

— Добре — каза той. — Спомних си.

— Какво си спомни?

— Имаше светлина — на пътя…

Дюран поклати глава и каза:

— Не. Имаше светлина на небето.

— Да… разбира се, че беше на небето, но… аз карах. По един черен път.

— В Америка ли?

— Да, тук, в Америка!

— Къде? — последва въпросът.

— В Уоткинс Глен.

— И после?

— Светлината беше на пътя — каза холандецът развълнувано. — Беше навсякъде около мен. Блестяща! Ослепителна — като мълния, която не изчезва. Не мога да виждам!

— Но ти можеш, Хенрик. Можеш да виждаш. Искам да погледнеш.

— То ме поглъща! — Де Гроот се размърда, тялото му се изпъна в шезлонга.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е като гъба. Светлината е като гъба! Аз съм потънал в нея.

— И какъв цвят има светлината?

Де Гроот трескаво заклати глава.

— Не е ли синя? — попита Дюран. — Синкава?

— Да, синя! И аз съм окъпан от нея. Отвън и отвътре. Минава през мен — като дух.

— Какво искаш да кажеш с това „като дух“?

— Като дух, преминаващ през стена.

— Това е добре, Хенрик. Много добре. Сега искам да направиш нещо смело. Искам да си припомниш какво се случи, когато светлината мина през теб. Можеш ли да го направиш?

— Не!

— Това е твоето убежище, Хенрик. Помни това. Тук си в безопасност. Сега си поеми дъх. Бавно. Много бавно. Вдишваш… И издишваш. Вдишване… издишване. Отново! Вдишване… И издишване. Вдишване… правилно. Това е. Сега позволи на въздуха да се разпространи навсякъде по кожата ти. Искам да те изпълни, така че да можеш да го издишаш.

Дюран остави известно време холандеца да диша и после го върна към разговора.

— Добре… когато светлината мина през теб…

— Тя ме превзе. Аз се възнесох в светлината.

— Какво искаш да кажеш?

— Светлината ме изтегли. Тя е като… като асансьор без стени, асансьор без стълбища.

— После какво?

— Аз съм в една стая… на небето.

— Какво представлява тя?

— Нещо… като аудитория.

— И какво правиш там?

— Нищо.

— Защо?

— Не мога да се движа — каза холандецът. — Въртя се във въздуха…

— Какво?

— Бавно се… въртя във въздуха.

— Защо?

— Аз съм прикован… като бръмбар… в кутийка. В стъклена кутийка.

— Сам ли си?

— Навсякъде наоколо има седалки и те се издигат нагоре, редица след редица.

— Има ли хора в седалките?

— Не мога да видя. Светлината е прекалено ярка.

Внезапно Де Гроот започна да се мята.

— Какво има? — рече Дюран.

Де Гроот отговори през зъби:

— Аз съм слят с това.

— Какво искаш да кажеш? — озадачено попита Дюран.

— Казах ти! Слят съм с това.

— Как?

— Подложен съм на изследване от… не знам от кого… Не знам какво представляват те.

— Лекари?

— Не! — Де Гроот рязко се облегна назад, гласът му внезапно се бе извисил, пълен със страх. — Не лекари. Фигури! Някакви форми. Не искам да ги гледам.

— Тогава… защо не избягаш? — попита Дюран.

— Не мога да мръдна. Светлината не ми позволява да мърдам. Тя ме държи във въздуха.

— И какво правят сенките? Какво става?

— Те… вкарват инструменти.

— Къде?

— В носа ми. В устата. Във всички отвори.

Де Гроот замига и очите му се притвориха.

— И?

— И ми призлява!

— От кое?

— Не трябва да си спомням — измърмори Де Гроот. — Заради мое добро е. Не трябва да помня.

Дюран продължи да го притиска.

— Добре е да си спомниш, Хенрик. — Той постави ръка на рамото на пациента си. — Добре е да си спомниш. Но трябва да си починеш. Трябва да дишаш. Такаа. Сега се съсредоточи само върху дишането. Тук е безопасно. Ти не си вече в светлината: ти си на една скала над водата. Можеш да чуеш плясъка на вълните под скалите. Има и лек ветрец. Отгоре се носят чайки…

Дюран го остави да мисли известно време върху това, после поде отново:

— Сега нека се върнем към другото място, мястото в светлината. Но не се плаши — аз съм с теб. Искам да ми разкажеш за инструментите… на какво приличат.

— На тръби.

— И от какво са направени?

— От стъкло. И метал. — Де Гроот пак потръпна.

— Какво има? — попита Дюран.

— Студени са. Много студени… натискат кожата ми и… парят.

— И какво правят с… инструментите.

Де Гроот пое дълбоко въздух и потръпна.

— Пъхат ги в мен.

— Къде?

— Не!

— Хенрик — това е за твое добро.

— Но вие знаете!

— Разбра се, че знам — но ти трябва да ми кажеш.

Де Гроот поклати глава.

— Къде? — настоя Дюран.

— Не искам! В задника.

— Но защо? Защо правят това, Хенрик? Знаеш ли?

— Хранят Червея — каза холандецът и внезапно изплака и лицето му се изкриви от тъга и болка.

Дюран погледна часовника си. Бяха минали петдесет минути.

— Добре, Хенрик, това е достатъчно. Достатъчно за днес.

Извади постепенно холандеца от състоянието на хипноза, леко разочарован, че все още не може да разкрие травмата, причиняваща психическото объркване на Де Гроот. Трябваше да му помогне да се промъкне през това, да обърне процеса на сублимация, изработил абсурдната история за намеса на извънземни (ако наистина ставаше дума за това). В сегашното си състояние Де Гроот беше измъчван от събитие, запечатано в мозъка му, потискащо и променящо паметта му.

— Как мина?

Холандецът се надигна, като мигаше и се оглеждаше. Гласът му бе изпълнен с подозрение.

— Справихте се великолепно — каза Дюран, изключи магнетофона и стана. — Напредваме сериозно.

За изненада на Дюран, Де Гроот не помръдна от мястото си — потропваше с пръсти и слушаше, или мислеше, или и двете. Накрая се изправи и се усмихна вяло.

— Странно — каза той. — Съвсем не се чувствам по-добре.