37.

Върна се след няколко минути, с освежено червило и с отново сресана коса; носеше овехтяло дипломатическо куфарче и малък албум. Вдигна куфарчето и каза:

— Той пазеше кореспонденцията си тук. — И като погледна през прозореца, добави: — Времето се разваля. По-добре да отидем в зала „Флорида“.

Стана и ги преведе по дълъг коридор до стая с нисък таван и широки старомодни прозорци, покрити с жалузи, и вентилатор на тавана.

Зад прозорците Мексиканският залив потрепваше с върховете на белите си вълни, повърхността му беше синьо-бяла.

Стаята беше уютна, обзаведена със старомодна гарнитура и пълна със саксии: смокини, царска папрат, хибискус. В големи гледжосани делви имаше цитрусови дръвчета. До вратата цъфтяха гардении, изпълващи въздуха с тежък аромат.

Мами се разположи между двамата на малък диван, албумът остана в скута й. Тя отгърна корицата и запрелиства страниците една по една, като не се задържаше дълго на снимките.

— Къщата на родителите ми — каза тя. — В Амстелвеен.

— Красива е — обади се Ейдриън. И наистина беше красива.

— Работеха в една банка — сподели Мами. Обърна друга страница и въздъхна. — Брат ми Роел. Много красиво момче!

— Той…

— Не — поклати глава старата жена. — Умря през войната.

— На фронта ли? — попита Макбрайд.

— От туберкулоза — отвърна тя.

Друга снимка, този път на млада жена в някакъв европейски град.

— Може ли да познаете кой е това? — попита тя дяволито.

— Разбира се — отвърна Макбрайд с усмивка. — Грета Гарбо. Винаги мога да я позная.

— Ха! — изсмя се Мами, очевидно приятно поласкана. — Какъв дързък мъж! И какъв лъжец!

— Това сте вие нали? — попита Ейдриън. — Много сте красива!

— И вие сте много любезна — отвърна Мами.

После обърна друга страница и спря. Пръстът й почука малка снимка: няколко души позираха на елегантна тераса някъде из Алпите.

— Това е! — каза тя. — Това исках да ви покажа.

Снимката беше леко пожълтяла, мъжете бяха в две редици — трима изправени и още толкова клекнали пред тях. Бяха в старомодни туристически дрехи — клинове, вълнени чорапи, тежки обуща и груби вълнени пуловери. Зад тях се виждаше заснежен връх.

— Кал е отпред — в центъра на нещата, както винаги.

С един поглед можеше да се разбере, че някога Крейн е бил млад и красив, с тъмни очи и широки рамене, с прав нос и трапчинка на брадичката. От лявата му страна бе клекнал едър скандинавец с широко лице, розови бузи и остра руса коса. Светлите му очи, леко подпухнали, гледаха право в обектива.

— Кой е това? — попита Макбрайд. — До господин Крейн. — Мъжът му изглеждаше странно познат.

— Това е Ралф — каза Мами. — Двамата с Кал работеха заедно.

— В Института ли? — попита Ейдриън.

— Разбира се — отвърна старата жена. — Гунар е негов син.

Тя измъкна снимката от малките черни ъгълчета, които я крепяха, и я обърна. На гърба бе написано с избеляло синьо мастило:

„Айгер Монк и Юнгфрау

Отляво надясно: У. Колби, Дж де Менил, Ф. Наги

Клекнали: Т. Барне, К. Клейн, Р. Опдал

8 септември 1952: хотел «Палас Айгер» (Мурен)

На връщане от Шилтхорн!!!“

— А другите? — попита Макбрайд.

— Шпиони — усмихна се Мами.

— Често ли ходеха на излети? — попита Ейдриън.

— Не — поклати глава старата жена, — мисля, че го направиха само веднъж. Имаха някаква работа. — Тя помисли за момент, после кимна решително. — Сетих се! Тъкмо откриваха клиниката.

— Клиника „Прюдом“ ли? — подпита я Ейдриън.

— Да. — Мами кимна. — Имаше малко честване.

— Как намерихте тази снимка? — попита Макбрайд.

— Да я намеря ли? Та аз ги снимах тогава — каза тя. — Това е моят почерк, не на Кал. Тук има много негови снимки от ония дни.

Бързо прелисти няколко страници от албума и намери това, което търсеше.

— Това е още една, доколкото си спомням — може би и Тиа има няколко.

Снимката беше правена през лятото. Показваше сграда в предградията на европейски град. Сградата напомни на Ейдриън за легациите покрай булевард „Масачузетс“ във Вашингтон. Големи каменни делви, обсипани с пищна зеленина, ограждаха масивната входна врата. На вратата, с ръка, облегната на чукалото във вид на лъвска глава, а с другата махайки към обектива, беше Крейн. На страницата под снимката със същия почерк бе написано:

„Пристига хер директорът на Института (Кюснахт)

3 юли, 1949“

— Добре — каза Мами и се изправи. — Оставям ви сами. Трябва да полегна. Ако ви трябва нещо…

— А, всичко е наред — каза Ейдриън.

Вече валеше и по стъклата на прозорците се плъзгаха тежки капки. Над залива ехтяха гръмотевици. Макбрайд отвори куфарчето и измъкна няколко папки и пликове, жълт бележник, три тефтера за визитки, дневник „Хермес“ и копие на „Армейски бюлетин“. Имаше и дебел пакет с писма, завързан с ластиче.

С други думи, бъркотия, но поне обещаваща бъркотия. Ейдриън започна да чете дневника, а Макбрайд почна да преглежда останалите материали.

Скоро разбра, че няма нищо важно — банкови отчети, сметки и писма до различни брокерски фирми. Фондацията „Харвард“ изразяваше надежда да бъде спомената в завещанието му, а една банка се надяваше покойният да й стане клиент.

— Нещо интересно? — попита той Ейдриън.

— Стихотворения — каза Ейдриън, затвори дневника и го остави на масичката. — На стари години е прописал стихотворения.

— Майтапиш се — каза Макбрайд, за да скрие разочарованието си.

— Виж сам — каза тя, свали ластика от писмата и започна да ги преглежда.

Макбрайд запреглежда сметките на стария човек. Минутите се влачеха.

— Почти всичко са фактури — каза Ейдриън. — Купувал си е обувките от „Чърч“, книгите от Мейн стрийт и панталоните от „Бийкрофт и Вейн“. С лекарства се е снабдявал от „Райт-Ейд“. Нищо не откривам.

Макбрайд се върна към албума със снимките. Отвори на страницата със снимката на Крейн, пристигащ в Института, и я загледа, като се опитваше да си припомни нещо.

— Къде е Кюснахт? — попита Ейдриън.

— Северно от Цюрих. Там е седалището на Института. — Той се намръщи.

— Какво? — попита тя.

— Опитвам се да сглобя картината. — Макбрайд поклати глава. — Разбираш ли? Да си представя кога точно се превърнах в Джефри Дюран. И последното нещо, което си спомням, последното, което наистина помня, е, че това беше в Института. Пристигнах в Швейцария, за да обсъдя нещо с Опдал. Трябваше да обядвам с него.

— Човекът, който се е скарал с Крейн ли?

Макбрайд кимна, после обърна страницата на груповата снимка на терасата в Мюрен.

— Прилича на баща си — каза той.

И като гледаше широкото лице и подпухналите очи, Макбрайд изпита същия тъмен трепет, както преди няколко минути. Сякаш чувстваше, че стъпва върху нечий гроб.

— По-добре да се омитаме.

Дъждът забарабани по покрива, стичаше се по стъклата на широки сребърни струи. Ейдриън отвори един плик, погледна вътре и го остави на масата.

— Какво е това? — попита Макбрайд.

— Изрезки от вестници — отвърна тя. — Погребения и такива неща.

Макбрайд сви рамене и вдигна жълтия бележник, който изглеждаше неизползван. Отвори го и на масата падна един плик и два листа от бележник — писмо, или поне черновата на писмо.

„Гунар“ — започваше писмото.

Макбрайд спря.

Нямаше „Драги“, нямаше никакви топли чувства.

„Гунар — простият отговор е…“ — „Какъв ли е въпросът?“ — зачуди се Макбрайд.

„… че съм стреснат от това, което предлагаш. «Йерихон» е нещо невероятно и не мога да разбера какво изкривено съображение може да го оправдае. От днес вече преценявам моята по-раншна пасивност като неуместна. Един обикновен самолет лети към Африка и милиони хора загиват?

Къде се насочва твоето изследване? За какво мислиш? Имали ли сме някога стипендиант в Руанда?

Каквото и да смяташ, не искам да съм част от друго такова бедствие — в каквото «Йерихон» несъмнено може да се превърне. Разбира се, замисълът обещава да превърне предшествениците му в начинаещи бегачи. Така че няма да получиш подписа, който искаш. И въобще няма да изпратя подписан документ. И ако намериш начин да продължиш, обещавам ти да направя всичко по силите си, за да предотвратя изпълнението на «Йерихон».

Нека ти напомня, Гунар, някои основни принципи — които като че ли си забравил. Нашата организация беше създадена върху развалините на Втората световна война. Като последствие от катастрофата, Западът затъна в Студената война, която обещаваше да прибави още гробове към масовите касапници от предишните световни войни. За да попречим на това, ние създадохме Института, който сега председателстваш ти.

Баща ти беше един от нас. Разбира се, той беше един от най-добрите.

Но всички ние участвахме, осем мъже от няколко страни, които се трудиха здраво и дълго в името на свободата — мъже от различни военни и тайни служби, споделящи едно и също убеждение: че някаква трета сила, трета класа от индивиди, извън лидерите и учените трябва да съществува — и такава класа трябва да изпълнява задачата да пресича грешките на цивилизацията.

Да няма Хитлеровци. Нито Сталиновци. Нито Маовци.

Никога вече.

Рискът, който поемахме, беше огромен, трудно обозрим, още повече при факта, че никога не се бяхме радвали на убежищата и имунитетите, толкова естествени за подобни държавни служби.

Ако стигнехме до провал, щеше да бъде заради добра кауза, но щяха да ни заплюят — не само диктаторите като Батиста, но също така и Папата и всички останали. Готов ли си за това? Съмнявам се.

Истината е, че Институтът винаги е бил параполитическо учреждение — трета сила, не много по-различен от Триадите или Мафията. Всички подобни институти започнаха живота си като тайни борци, натоварени с политическа мисия с благородни измерения. Често, може би неизбежно, когато губеха смисъла си — когато каузата им спечелваше или биваше изгубена — те не отстъпваха, а се превръщаха в престъпни организации.

Страхувам се, че именно това става и с Института под твоето директорство: в началото избивахме чудовища — сериозни цели, за които имахме единодушното си съгласие. А сега, когато Студената война е минало, нашите цели стават все по-меки и меки. Истината е, че Институтът трябваше да бъде затворен, когато Горбачов помоли за мир…“

— Виж това — каза Макбрайд и подаде писмото на Ейдриън. — Невероятно е.

Наблюдаваше как Ейдриън чете и мислеше как Институтът е използвал стипендиантите си, за да изследва малко известни технологии и практики на операции за мозъчен контрол (неговото собствено изследване, включващо „анимистките терапии“ и Третия свят беше класически пример).

— Господи — прошепна тя. Вдигна очи и попита: — А защо и Папата? Какво общо има?

— Не знам — каза Макбрайд. — Повече съм обезпокоен от „Йерихон“. — Той погледна плика, който беше изпаднал от бележника. Беше надписан „До Калвин Крейн, Флорида“, нямаше марка, нито обратен адрес. „Значи е бил предаден на ръка“ — реши Макбрайд.

Отвори го и намери една страница неподписан текст.

„Драги Кал,

Признавам, че съм потресен от милосърдието и негъвкавостта на последното ти писмо, което дойде вчера по пощата. Как си могъл да изложиш такива неща на лист хартия?

Може би възрастта те прави безгрижен — но може би те прави и набожен? Нямам нужда никой да ми напомня за «основните принципи», върху които е основана нашата институция. Живея всеки ден с тях, като и баща ми — както някога и ти.

Нито пък е необходимо (или желателно) да обсъждаме операцията, която така безгрижно споменаваш в писмото си. Ролята ти в тези неща е приключила. Нямам намерение да обсъждам действията си в Африка — както и всички други — с теб. Напротив, очевидно решението ми да те държа в течение на операциите, дори и след пенсионирането ти, е било грешно.

Но по-сериозната ти грешка е, че си оттеглил подписа си, утвърждаващ годишното отпускане на служебни средства от банката в Лихтенщайн. Това, че се изискват два подписа за отпускане на парите, както знаеш, е анахронизъм от времето, когато Институтът и Клиниката бяха отделни единици.

Това, че сега се опитваш да използваш тази аномалия, за да наложиш мнението си, е нечестно. И не само че е нечестно: това е атака не само срещу Института, но и лично срещу мен. Моля те да обмислиш въпроса.“

Макбрайд се обърна към Ейдриън, която четеше през рамото му, и каза:

— Мами е права.

— За какво?

— За парите. Крейн е имал някакво право на запор.

— Какво мислиш? — попита тя.

— За стипендията си — каза той. — Мисля, че цялата работа е била заблуда.

— В смисъл?

— Изследвах знахарите. В това се състоеше работата. Всичко от танците, водещи до транс, до заклинанията.

— Е? Не виждам как това ще помогне на Програмата им.

— Аз разбирам. Всичко се е свеждало до едно: променени състояния на съзнателност. Наркотици, хипноза, състояния на транс. И не само това — бях подтикван да пиша за „месиите на Третия свят и за масовото внушение“. И аз го правех. Докладвах за един много известен лечител в Бразилия, за един чалнат свещеник в Салвадор, който твърдеше, че прави чудеса, и за един проповедник от Петдесетниците… мисля, че в Белиз.

— И какво?

— Някой ликвидира лечителя с вяра. Застреля го пред хората, докато се ровеше в купчина пилешки вътрешности. Вестниците писаха, че убиецът бил луд.

— А ти мислиш, че…

— Не знам какво да мисля — отвърна Макбрайд.

Седяха на дивана и слушаха как дъждът барабани по прозорците. След малко той се наведе и започна да прибира листовете на Крейн в куфарчето. Ейдриън стана, отиде до прозорците, загледа се навън и каза:

— Скоро ще спре да вали.

Макбрайд кимна, после се загледа в дебелия плик с вестникарските изрезки. В десния горен ъгъл Крейн беше написал: „Съобщения“.

Отвори плика, изсипа го на масата и започна да рови пожълтелите вестникарски изрезки. Първо бързаше, после започна по-бавно. Имаше и статии — някои по-дълги, някои съвсем кратки, повечето пожълтели от времето. Имаше некролози за неизвестни личности в десетина страни и изрезки за насилствената смърт на известни хора по света. Например съобщение от Руанда:

„ИЗЧЕЗНАЛ САМОЛЕТ НА ЛИДЕРИТЕ НАХУТУ“

Изчезнал!

Макбрайд прегледа изрезките една по една. Накрая погледна Ейдриън и каза:

— Виж.

— Какво?

— Тези изрезки.

Нещо в гласа му прикова вниманието й.

— Просто вестникарски изрезки? Какво толкова?

— Мисля, че току-що открихме списъка на ударите на Института.

Преписаха имената — а имаше доста — на една страница от тефтера, после я откъснаха и отидоха да се сбогуват с Мами. Тя прегърна Ейдриън и с хитра усмивка попита:

— Откри ли писмата си, скъпа?

— Не — поклати глава Ейдриън. Чувстваше се виновна. — Знаете ли, Мами, никога не е имало писма. Беше само…

— Знам — усмихна се Мами и стисна ръката на младата жена, — но не ми казвайте нищо повече. Знам какви бяха приятелите на Кал. Само ми обещайте, че ако дойдете пак, ще останете на обяд. Разбрахме ли се?

Стиснаха си ръцете.



След час и половина Ейдриън и Макбрайд бяха на Лонгбоут Кий, седнали на верандата на ресторант за морски специалитети. Въздухът бе изпълнен с миризмата на скара, зехтин и старо богатство. Вентилаторите се въртяха на тавана, но почти не носеха хлад.

Вечеряха на свещи — прясна риба на скара, полята с бутилка студено „Сансер“. Дъждът беше спрял и въздухът беше ясен, свеж и прохладен. Можеха да чуят пъшкането на прибоя в мрака.

— Не знам и половината от тези имена — каза Ейдриън, като гледаше списъка. — Кой е първият например? Форестал.

— Мисля, че беше… министър на отбраната. Беше получил някакъв психически срив — страдаше от мания за преследване.

— И какво се случи с него?

— Падна от един прозорец във Военноморската болница. От най-високия етаж. После кръстиха един самолетоносач на негово име.

— А Лин Бяо? — Ейдриън направи гримаса.

— Китаец — каза Макбрайд.

— То си личи — каза тя.

— Разбира се, че си личи — засегна се той от иронията й. — Знам кой е. Беше вторият след Мао. Много лош човек. Загина в самолетна катастрофа.

Тя беше впечатлена.

— Знам следващия — каза Ейдриън. — Фейсал. Беше саудитски принц или нещо подобно.

— Крал — поправи я Макбрайд. — Той организира арабското петролно ембарго. Племенникът му го застреля на един прием. Четох за това: кралят си стоял и чакал да го целуне по носа…

— Какво!?

— Местен обичай. Както и да е, племенникът изчаква реда си и когато се приближава, пропуска целувката и го застрелва в главата. Бил студент в Сан Франциско и след убийството всички твърдяха, че бил полудял. Обаче при това положение не можеха да го екзекутират. Така че промениха мнението си, решиха, че е наред, и му отрязаха главата.

— Откъде знаеш толкова?

— Имам две дипломи. Психология и съвременна история. — Той отново напълни чашите.

— Тук има поне шейсет-седемдесет имена каза тя.

Макбрайд кимна.

— Едно или две годишно и всички са около периода на започването на Студената война. — Той погледна списъка и посочи едно име. — Онзи тип, за когото ти говорих. Лечителят с вяра.

Тя погледна страницата, после пръстът й проследи трудно произносимото име.

— Джуюдо Гу-ема-рисе.

Ейдриън прегледа още имена. Зиа Ул Хак. Пак Джон Хи. Улоф Палме.

— Васфи Тал. Соломон Бандаранайке — продължи да чете Макбрайд.

— И всички те са били убити? — неуверено попита тя.

— Тези, за които знам — да! Пак беше президент на Южна Корея. Шефът на разузнаването му го застреля на една вечеря. Палме беше шведски министър-председател. Някой го гръмна, когато излизаше от кино с жена си.

Очите на Ейдриън пробягаха по списъка.

— Някои от имената са ми познати, но повечето не съм ги чувала — отбеляза тя. — Уилям Толбърт.

— Либерия — каза Макбрайд и продължи да чете: — Познато ми е някак си… не, не знам. — И той, както и Ейдриън, беше изумен от това, което бяха открили, и изплашен от мащабите му.

— Това е само списък — каза тя. — Не доказва нищо.

— Точно така.

— Искам да кажа, че това са просто изрезки от вестници. Може би Крейн е правил някакво изследване.

— Да бе — каза Макбрайд. — Може би. Изследване! Сериозно ли го казваш?

— Не. — Тя поклати глава. — Мисля, че е списък на жертвите. И това означава, че ние сме мъртви.

Той кимна замислено и хвана ръцете й. Изглеждаше изплашена — и защо не? Той също беше изплашен. Да знаеш тайната на дори едно от тези убийства беше достатъчно, за да бъдеш ликвидиран.

— Сега знам какво имаше предвид той — каза тя.

— Кой?

— Шапиро. Каза, че е тъмно, но знаеш ли какво? Той просто предполагаше. Не знаеше колко тъмно е всъщност. — Тя се загледа пред себе си. — И какво правим сега?

— Не знам. — Макбрайд поклати глава. — Мисля… мисля, че ще пия още едно. Все пак ти си юрист — какво мислиш, че трябва да правим? Мислиш ли, че имаме нещо, което да занесем в полицията? Или в Тайните служби — някъде?

— Имаме медицинския ти картон.

— Който показва — какво?

— Че си прекарал мозъчна операция — и че лекарите са открили нещо.

— И какво друго?

— Бонила. Сигурно вече го издирват като изчезнал.

— Продължавай.

— Пушката.

— Само че… пушката я няма.

— Но мога да им разкажа за нея! Видях я! — Тя се поколеба и сви рамене.

— Нещо друго?

— Мисля, че това е всичко. Също и писмата, които видяхме, но те не могат да закарат никого пред съда. По-скоро са следи, отколкото доказателства.

— Така мисля и аз — въздъхна Макбрайд.

— И списъкът…

— Дори не е списък. Просто купчина изрезки. Които също нямаме. — Той спря и помисли. — Тоест… това, което наистина имаме, което може да съобщим на полицията, е един липсващ детектив, липсваща пушка, някои интересни следи и снимка на нещо, което е било в главата ми.

— И Крейн — добави тя. — Имаме и Крейн. Той е убит и можем да докажем, че го е убила Ники.

— Окей — кимна Макбрайд. — Да предположим, че отидем в полицията с нашия малък пазарски списък. После какво? Какво следва?

Тя се замисли, този път доста по-дълго. Накрая рече:

— Ако имаме късмет, ще запишат това… и после ще го пъхнат в някоя папка.

— Така си мисля и аз — каза Макбрайд. — И междувременно, докато се въртят наоколо — ако въобще се помръднат — ние с теб ще споделим съдбата на Еди Бонила и Калвин Крейн. Да не споменавам господин Лучани — който и да е бил той.

— А „Йерихон“?

Името мина през съзнанието му като отровен вятър. Йерихон. Думата от писмото на Крейн до Опдал отново изплува в ума му. Йерихон: бедствие. Йерихон: нещо невероятно. Макбрайд знаеше, че „Йерихон“ — каквото и да беше, в крайна сметка беше нещо такова. Това беше тъмната звезда, погълнала години от живота му. Това бе силата, която бе убила Крейн, беше поразила смъртоносно с ток Нико, беше простреляла Бонила и бе премазала Реймънд Шоу. Какво беше това? Не знаеше какво представлява, но го изпълваше със страх. Ейдриън продължаваше да го гледа и той успя да я погледне с решителен, бодър поглед, намиращ се на светлинни години далеч от безпомощната слабост, която го бе обзела.

— Не знам — каза той. — Но ще трябва да разберем.

Загрузка...