Синдромът

37.

Върна се след няколко минути, с освежено червило и с отново сресана коса; носеше овехтяло дипломатическо куфарче и малък албум. Вдигна куфарчето и каза:

— Той пазеше кореспонденцията си тук. — И като погледна през прозореца, добави: — Времето се разваля. По-добре да отидем в зала „Флорида“.

Стана и ги преведе по дълъг коридор до стая с нисък таван и широки старомодни прозорци, покрити с жалузи, и вентилатор на тавана.

Зад прозорците Мексиканският залив потрепваше с върховете на белите си вълни, повърхността му беше синьо-бяла.

Стаята беше уютна, обзаведена със старомодна гарнитура и пълна със саксии: смокини, царска папрат, хибискус. В големи гледжосани делви имаше цитрусови дръвчета. До вратата цъфтяха гардении, изпълващи въздуха с тежък аромат.

Мами се разположи между двамата на малък диван, албумът остана в скута й. Тя отгърна корицата и запрелиства страниците една по една, като не се задържаше дълго на снимките.

— Къщата на родителите ми — каза тя. — В Амстелвеен.

— Красива е — обади се Ейдриън. И наистина беше красива.

— Работеха в една банка — сподели Мами. Обърна друга страница и въздъхна. — Брат ми Роел. Много красиво момче!

— Той…

— Не — поклати глава старата жена. — Умря през войната.

— На фронта ли? — попита Макбрайд.

— От туберкулоза — отвърна тя.

Друга снимка, този път на млада жена в някакъв европейски град.

— Може ли да познаете кой е това? — попита тя дяволито.

— Разбира се — отвърна Макбрайд с усмивка. — Грета Гарбо. Винаги мога да я позная.

— Ха! — изсмя се Мами, очевидно приятно поласкана. — Какъв дързък мъж! И какъв лъжец!

— Това сте вие нали? — попита Ейдриън. — Много сте красива!

— И вие сте много любезна — отвърна Мами.

После обърна друга страница и спря. Пръстът й почука малка снимка: няколко души позираха на елегантна тераса някъде из Алпите.

— Това е! — каза тя. — Това исках да ви покажа.

Снимката беше леко пожълтяла, мъжете бяха в две редици — трима изправени и още толкова клекнали пред тях. Бяха в старомодни туристически дрехи — клинове, вълнени чорапи, тежки обуща и груби вълнени пуловери. Зад тях се виждаше заснежен връх.

— Кал е отпред — в центъра на нещата, както винаги.

С един поглед можеше да се разбере, че някога Крейн е бил млад и красив, с тъмни очи и широки рамене, с прав нос и трапчинка на брадичката. От лявата му страна бе клекнал едър скандинавец с широко лице, розови бузи и остра руса коса. Светлите му очи, леко подпухнали, гледаха право в обектива.

— Кой е това? — попита Макбрайд. — До господин Крейн. — Мъжът му изглеждаше странно познат.

— Това е Ралф — каза Мами. — Двамата с Кал работеха заедно.

— В Института ли? — попита Ейдриън.

— Разбира се — отвърна старата жена. — Гунар е негов син.

Тя измъкна снимката от малките черни ъгълчета, които я крепяха, и я обърна. На гърба бе написано с избеляло синьо мастило:

— А другите? — попита Макбрайд.

— Шпиони — усмихна се Мами.

— Често ли ходеха на излети? — попита Ейдриън.

— Не — поклати глава старата жена, — мисля, че го направиха само веднъж. Имаха някаква работа. — Тя помисли за момент, после кимна решително. — Сетих се! Тъкмо откриваха клиниката.

— Клиника „Прюдом“ ли? — подпита я Ейдриън.

— Да. — Мами кимна. — Имаше малко честване.

— Как намерихте тази снимка? — попита Макбрайд.

— Да я намеря ли? Та аз ги снимах тогава — каза тя. — Това е моят почерк, не на Кал. Тук има много негови снимки от ония дни.

Бързо прелисти няколко страници от албума и намери това, което търсеше.

— Това е още една, доколкото си спомням — може би и Тиа има няколко.

Снимката беше правена през лятото. Показваше сграда в предградията на европейски град. Сградата напомни на Ейдриън за легациите покрай булевард „Масачузетс“ във Вашингтон. Големи каменни делви, обсипани с пищна зеленина, ограждаха масивната входна врата. На вратата, с ръка, облегната на чукалото във вид на лъвска глава, а с другата махайки към обектива, беше Крейн. На страницата под снимката със същия почерк бе написано:

— Добре — каза Мами и се изправи. — Оставям ви сами. Трябва да полегна. Ако ви трябва нещо…

— А, всичко е наред — каза Ейдриън.

Вече валеше и по стъклата на прозорците се плъзгаха тежки капки. Над залива ехтяха гръмотевици. Макбрайд отвори куфарчето и измъкна няколко папки и пликове, жълт бележник, три тефтера за визитки, дневник „Хермес“ и копие на „Армейски бюлетин“. Имаше и дебел пакет с писма, завързан с ластиче.

С други думи, бъркотия, но поне обещаваща бъркотия. Ейдриън започна да чете дневника, а Макбрайд почна да преглежда останалите материали.

Скоро разбра, че няма нищо важно — банкови отчети, сметки и писма до различни брокерски фирми. Фондацията „Харвард“ изразяваше надежда да бъде спомената в завещанието му, а една банка се надяваше покойният да й стане клиент.

— Нещо интересно? — попита той Ейдриън.

— Стихотворения — каза Ейдриън, затвори дневника и го остави на масичката. — На стари години е прописал стихотворения.

— Майтапиш се — каза Макбрайд, за да скрие разочарованието си.

— Виж сам — каза тя, свали ластика от писмата и започна да ги преглежда.

Макбрайд запреглежда сметките на стария човек. Минутите се влачеха.

— Почти всичко са фактури — каза Ейдриън. — Купувал си е обувките от „Чърч“, книгите от Мейн стрийт и панталоните от „Бийкрофт и Вейн“. С лекарства се е снабдявал от „Райт-Ейд“. Нищо не откривам.

Макбрайд се върна към албума със снимките. Отвори на страницата със снимката на Крейн, пристигащ в Института, и я загледа, като се опитваше да си припомни нещо.

— Къде е Кюснахт? — попита Ейдриън.

— Северно от Цюрих. Там е седалището на Института. — Той се намръщи.

— Какво? — попита тя.

— Опитвам се да сглобя картината. — Макбрайд поклати глава. — Разбираш ли? Да си представя кога точно се превърнах в Джефри Дюран. И последното нещо, което си спомням, последното, което наистина помня, е, че това беше в Института. Пристигнах в Швейцария, за да обсъдя нещо с Опдал. Трябваше да обядвам с него.

— Човекът, който се е скарал с Крейн ли?

Макбрайд кимна, после обърна страницата на груповата снимка на терасата в Мюрен.

— Прилича на баща си — каза той.

И като гледаше широкото лице и подпухналите очи, Макбрайд изпита същия тъмен трепет, както преди няколко минути. Сякаш чувстваше, че стъпва върху нечий гроб.

— По-добре да се омитаме.

Дъждът забарабани по покрива, стичаше се по стъклата на широки сребърни струи. Ейдриън отвори един плик, погледна вътре и го остави на масата.

— Какво е това? — попита Макбрайд.

— Изрезки от вестници — отвърна тя. — Погребения и такива неща.

Макбрайд сви рамене и вдигна жълтия бележник, който изглеждаше неизползван. Отвори го и на масата падна един плик и два листа от бележник — писмо, или поне черновата на писмо.

„Гунар“ — започваше писмото.

Макбрайд спря.

Нямаше „Драги“, нямаше никакви топли чувства.

„Гунар — простият отговор е…“ — „Какъв ли е въпросът?“ — зачуди се Макбрайд.

— Виж това — каза Макбрайд и подаде писмото на Ейдриън. — Невероятно е.

Наблюдаваше как Ейдриън чете и мислеше как Институтът е използвал стипендиантите си, за да изследва малко известни технологии и практики на операции за мозъчен контрол (неговото собствено изследване, включващо „анимистките терапии“ и Третия свят беше класически пример).

— Господи — прошепна тя. Вдигна очи и попита: — А защо и Папата? Какво общо има?

— Не знам — каза Макбрайд. — Повече съм обезпокоен от „Йерихон“. — Той погледна плика, който беше изпаднал от бележника. Беше надписан „До Калвин Крейн, Флорида“, нямаше марка, нито обратен адрес. „Значи е бил предаден на ръка“ — реши Макбрайд.

Отвори го и намери една страница неподписан текст.

Макбрайд се обърна към Ейдриън, която четеше през рамото му, и каза:

— Мами е права.

— За какво?

— За парите. Крейн е имал някакво право на запор.

— Какво мислиш? — попита тя.

— За стипендията си — каза той. — Мисля, че цялата работа е била заблуда.

— В смисъл?

— Изследвах знахарите. В това се състоеше работата. Всичко от танците, водещи до транс, до заклинанията.

— Е? Не виждам как това ще помогне на Програмата им.

— Аз разбирам. Всичко се е свеждало до едно: променени състояния на съзнателност. Наркотици, хипноза, състояния на транс. И не само това — бях подтикван да пиша за „месиите на Третия свят и за масовото внушение“. И аз го правех. Докладвах за един много известен лечител в Бразилия, за един чалнат свещеник в Салвадор, който твърдеше, че прави чудеса, и за един проповедник от Петдесетниците… мисля, че в Белиз.

— И какво?

— Някой ликвидира лечителя с вяра. Застреля го пред хората, докато се ровеше в купчина пилешки вътрешности. Вестниците писаха, че убиецът бил луд.

— А ти мислиш, че…

— Не знам какво да мисля — отвърна Макбрайд.

Седяха на дивана и слушаха как дъждът барабани по прозорците. След малко той се наведе и започна да прибира листовете на Крейн в куфарчето. Ейдриън стана, отиде до прозорците, загледа се навън и каза:

— Скоро ще спре да вали.

Макбрайд кимна, после се загледа в дебелия плик с вестникарските изрезки. В десния горен ъгъл Крейн беше написал: „Съобщения“.

Отвори плика, изсипа го на масата и започна да рови пожълтелите вестникарски изрезки. Първо бързаше, после започна по-бавно. Имаше и статии — някои по-дълги, някои съвсем кратки, повечето пожълтели от времето. Имаше некролози за неизвестни личности в десетина страни и изрезки за насилствената смърт на известни хора по света. Например съобщение от Руанда:

Изчезнал!

Макбрайд прегледа изрезките една по една. Накрая погледна Ейдриън и каза:

— Виж.

— Какво?

— Тези изрезки.

Нещо в гласа му прикова вниманието й.

— Просто вестникарски изрезки? Какво толкова?

— Мисля, че току-що открихме списъка на ударите на Института.

Преписаха имената — а имаше доста — на една страница от тефтера, после я откъснаха и отидоха да се сбогуват с Мами. Тя прегърна Ейдриън и с хитра усмивка попита:

— Откри ли писмата си, скъпа?

— Не — поклати глава Ейдриън. Чувстваше се виновна. — Знаете ли, Мами, никога не е имало писма. Беше само…

— Знам — усмихна се Мами и стисна ръката на младата жена, — но не ми казвайте нищо повече. Знам какви бяха приятелите на Кал. Само ми обещайте, че ако дойдете пак, ще останете на обяд. Разбрахме ли се?

Стиснаха си ръцете.

След час и половина Ейдриън и Макбрайд бяха на Лонгбоут Кий, седнали на верандата на ресторант за морски специалитети. Въздухът бе изпълнен с миризмата на скара, зехтин и старо богатство. Вентилаторите се въртяха на тавана, но почти не носеха хлад.

Вечеряха на свещи — прясна риба на скара, полята с бутилка студено „Сансер“. Дъждът беше спрял и въздухът беше ясен, свеж и прохладен. Можеха да чуят пъшкането на прибоя в мрака.

— Не знам и половината от тези имена — каза Ейдриън, като гледаше списъка. — Кой е първият например? Форестал.

— Мисля, че беше… министър на отбраната. Беше получил някакъв психически срив — страдаше от мания за преследване.

— И какво се случи с него?

— Падна от един прозорец във Военноморската болница. От най-високия етаж. После кръстиха един самолетоносач на негово име.

— А Лин Бяо? — Ейдриън направи гримаса.

— Китаец — каза Макбрайд.

— То си личи — каза тя.

— Разбира се, че си личи — засегна се той от иронията й. — Знам кой е. Беше вторият след Мао. Много лош човек. Загина в самолетна катастрофа.

Тя беше впечатлена.

— Знам следващия — каза Ейдриън. — Фейсал. Беше саудитски принц или нещо подобно.

— Крал — поправи я Макбрайд. — Той организира арабското петролно ембарго. Племенникът му го застреля на един прием. Четох за това: кралят си стоял и чакал да го целуне по носа…

— Какво!?

— Местен обичай. Както и да е, племенникът изчаква реда си и когато се приближава, пропуска целувката и го застрелва в главата. Бил студент в Сан Франциско и след убийството всички твърдяха, че бил полудял. Обаче при това положение не можеха да го екзекутират. Така че промениха мнението си, решиха, че е наред, и му отрязаха главата.

— Откъде знаеш толкова?

— Имам две дипломи. Психология и съвременна история. — Той отново напълни чашите.

— Тук има поне шейсет-седемдесет имена каза тя.

Макбрайд кимна.

— Едно или две годишно и всички са около периода на започването на Студената война. — Той погледна списъка и посочи едно име. — Онзи тип, за когото ти говорих. Лечителят с вяра.

Тя погледна страницата, после пръстът й проследи трудно произносимото име.

— Джуюдо Гу-ема-рисе.

Ейдриън прегледа още имена. Зиа Ул Хак. Пак Джон Хи. Улоф Палме.

— Васфи Тал. Соломон Бандаранайке — продължи да чете Макбрайд.

— И всички те са били убити? — неуверено попита тя.

— Тези, за които знам — да! Пак беше президент на Южна Корея. Шефът на разузнаването му го застреля на една вечеря. Палме беше шведски министър-председател. Някой го гръмна, когато излизаше от кино с жена си.

Очите на Ейдриън пробягаха по списъка.

— Някои от имената са ми познати, но повечето не съм ги чувала — отбеляза тя. — Уилям Толбърт.

— Либерия — каза Макбрайд и продължи да чете: — Познато ми е някак си… не, не знам. — И той, както и Ейдриън, беше изумен от това, което бяха открили, и изплашен от мащабите му.

— Това е само списък — каза тя. — Не доказва нищо.

— Точно така.

— Искам да кажа, че това са просто изрезки от вестници. Може би Крейн е правил някакво изследване.

— Да бе — каза Макбрайд. — Може би. Изследване! Сериозно ли го казваш?

— Не. — Тя поклати глава. — Мисля, че е списък на жертвите. И това означава, че ние сме мъртви.

Той кимна замислено и хвана ръцете й. Изглеждаше изплашена — и защо не? Той също беше изплашен. Да знаеш тайната на дори едно от тези убийства беше достатъчно, за да бъдеш ликвидиран.

— Сега знам какво имаше предвид той — каза тя.

— Кой?

— Шапиро. Каза, че е тъмно, но знаеш ли какво? Той просто предполагаше. Не знаеше колко тъмно е всъщност. — Тя се загледа пред себе си. — И какво правим сега?

— Не знам. — Макбрайд поклати глава. — Мисля… мисля, че ще пия още едно. Все пак ти си юрист — какво мислиш, че трябва да правим? Мислиш ли, че имаме нещо, което да занесем в полицията? Или в Тайните служби — някъде?

— Имаме медицинския ти картон.

— Който показва — какво?

— Че си прекарал мозъчна операция — и че лекарите са открили нещо.

— И какво друго?

— Бонила. Сигурно вече го издирват като изчезнал.

— Продължавай.

— Пушката.

— Само че… пушката я няма.

— Но мога да им разкажа за нея! Видях я! — Тя се поколеба и сви рамене.

— Нещо друго?

— Мисля, че това е всичко. Също и писмата, които видяхме, но те не могат да закарат никого пред съда. По-скоро са следи, отколкото доказателства.

— Така мисля и аз — въздъхна Макбрайд.

— И списъкът…

— Дори не е списък. Просто купчина изрезки. Които също нямаме. — Той спря и помисли. — Тоест… това, което наистина имаме, което може да съобщим на полицията, е един липсващ детектив, липсваща пушка, някои интересни следи и снимка на нещо, което е било в главата ми.

— И Крейн — добави тя. — Имаме и Крейн. Той е убит и можем да докажем, че го е убила Ники.

— Окей — кимна Макбрайд. — Да предположим, че отидем в полицията с нашия малък пазарски списък. После какво? Какво следва?

Тя се замисли, този път доста по-дълго. Накрая рече:

— Ако имаме късмет, ще запишат това… и после ще го пъхнат в някоя папка.

— Така си мисля и аз — каза Макбрайд. — И междувременно, докато се въртят наоколо — ако въобще се помръднат — ние с теб ще споделим съдбата на Еди Бонила и Калвин Крейн. Да не споменавам господин Лучани — който и да е бил той.

— А „Йерихон“?

Името мина през съзнанието му като отровен вятър. Йерихон. Думата от писмото на Крейн до Опдал отново изплува в ума му. Йерихон: бедствие. Йерихон: нещо невероятно. Макбрайд знаеше, че „Йерихон“ — каквото и да беше, в крайна сметка беше нещо такова. Това беше тъмната звезда, погълнала години от живота му. Това бе силата, която бе убила Крейн, беше поразила смъртоносно с ток Нико, беше простреляла Бонила и бе премазала Реймънд Шоу. Какво беше това? Не знаеше какво представлява, но го изпълваше със страх. Ейдриън продължаваше да го гледа и той успя да я погледне с решителен, бодър поглед, намиращ се на светлинни години далеч от безпомощната слабост, която го бе обзела.

— Не знам — каза той. — Но ще трябва да разберем.