Синдромът

40.

Шпайц беше на сто и трийсет километра в планините и по пътя имаше много стръмни участъци и лед. Пейзажът беше сурово красив, с вечнозелени гори, покрити със сняг, над които се извисяваха Алпите, устремени към огромното небе. Трябваха им три часа с беемвето под наем, за да стигнат — чак привечер.

Край градчето имаше замък, извисен над едно езеро, с елегантен пристан и изглед към връх Юнгфрау. Улиците бяха тесни, ветровити и стръмни и трябваше два пъти да спират, за да питат за посоката — веднъж в „Гастхаус“ и веднъж в ресторант, специализиран в глигански ястия.

Хотелът им — „Белведере“ — беше в жилищната част на града, която се намираше на хълма над пристана. Бяха го открили в един туристически пътеводител във фоайето на „Флорида“ и преглътнаха високите цени, защото беше близко до клиника „Прюдом“ — само на една пряка.

— Я да видим каква охрана имат — каза Макбрайд и зави в двора на клиниката.

Чакълът изхрущя под гумите и нощта внезапно избухна в сноп от светлини, и един мъж се показа на прага.

— Добра е — заключи Макбрайд, обърна и влезе в съседния паркинг.

— Но те ни видяха! — каза Ейдриън.

Макбрайд поклати глава.

— Ще помислят, че сме сбъркали адреса.

Настаниха се в стая 252, с изглед към езерото и планината отсреща. Ейдриън седна на широкото удобно легло и огледа елегантната обстановка; Макбрайд стоеше до прозореца, втренчен в светлините от другата страна на езерото.

— Хайде да вечеряме — предложи той и Ейдриън веднага се съгласи.

Във фоайето спряха пред рецепцията, за да оставят гигантския ключ на стаята.

— Тази сграда до вас — попита Макбрайд стилната жена зад бюрото — болница ли е?

— Клиника „Прюдом“. За млади хора.

— А от какво страдат? — попита Ейдриън.

— Мисля, че имат проблеми с храненето. — Жената сви рамене. — Много са слаби всичките.

— Искате да кажете, че са болни от анорексия? — обади се Макбрайд.

— Може би. Но мисля, че имат и наркотични проблеми. Надявам се това да не ви безпокои.

— Не, не — поклати глава Макбрайд, — сигурен съм, че охраната им е чудесна.

— Абсолютно. Клиниката е много дискретна. Добри съседи, ако нямате нищо против архитектурата им.

Макбрайд и Ейдриън отидоха в ресторанта на хотела. Келнерката ги заведе до една маса, която гледаше към езерото, и попита:

— В хотела ли сте отседнали?

— Да.

— Добре. Приятно прекарване. — Тя се усмихна, запали свещта и за момент огледа масата, като че ли се възхищаваше на идеално бялата покривка и блестящите сребърни прибори. — Ще приемете ли за добре дошли по чаша швейцарско вино?

Те се спогледаха.

— Да, благодаря — каза Макбрайд.

— Казва се „Фендам“ — каза сервитьорката, като се върна след момент с две чаши. — Надявам се, че ще ви хареса. Какво да ви препоръчам? Рибата от езерото е… — тя събра пръсти и ги целуна — превъзходна.

Скоро дойде първото ястие — крем супа с дъх на пушек и превъзходна на вкус, с гъби и шунка. После пристигна рибата, придружена с цели картофки и плато аспержи, и към нея — бутилка студено бяло вино. Свършиха с коняк и еспресо.

Макбрайд вдигна чашата си към Ейдриън и каза:

— За нас.

Тя се усмихна, чукнаха се и отпиха.

— Иска ми се всичко това да е истина — промълви тя. Имаше предвид вечерята и нощта в този елегантен хотел. — Иска ми се да сме само двамата тук.

— Ами то си е така — каза той. — Нали сме тук.

— Иска ми се да забравим всичко и да се махнем някъде — в Индонезия или в Мадагаскар например. Да изчезнем. Може би нищо няма да се случи с „Йерихон“. И да не ни преследват. И… — Тя вдигна поглед към тавана и допря тумбестата чаша до бузата си. В очите й блестяха сълзи.

— Ейдриън…

— Какви са все пак шансовете да се измъкнем от това? Планът не е много добър. Имам предвид, че дори не е план.

— Права си — каза Макбрайд. — Това е просто… — Не искаше да каже „глупост“ и заключи: — Опит.

Тя го погледна странно и отпи глътка „Реми Мартен“.

Всъщност планът наистина беше глупав, макар да бяха обмислили всяка подробност. Ейдриън трябваше да чака в хотела, а Макбрайд щеше да отиде в клиниката и да се престори на работник с кутията корнизи за завесите в директорския офис. Щеше да поиска телефон, да повика Опдал и да се обади като Лу Макбрайд, да каже, че е в Швейцария и че иска да го убие. Това щеше да вдигне на крак охраната и да я насочи към вътрешността на сградата — където опасността можеше да бъде реална. В суматохата Макбрайд щеше да отиде до кабинета на Опдал и да му опре пушката в главата. Ако получеше това, което искаше, щеше да звънне на полицията и после на Ейдриън. Ако не — ако тя не чуеше нищо от него до един час — Ейдриън трябваше да се обади на полицията, да каже всичко и да поиска защита.

— Прилича ми на детска игра — отбеляза Ейдриън.

— Ами — Макбрайд не искаше да спори с нея, — разполагаме само с това.

Тя прекара пръст по ръба на чашата си. Чу се ясен тон, подобен на звън, но толкова висок, че тя отдръпна ръка и се огледа виновно.

— Знам.

— И?

Мълчаха дълго. Накрая той каза:

— Да се качваме.

Бели мечки

Всеки март в колежа „Боудън“ група луди глави отиваха в един къмпинг на Попъм Бийч и щурееха. Палеха огън на плажа, пиеха ликьор „Ягермайстер“ и се хвърляха в ледения прибой. Това беше израз на почит към училищния талисман и начин да се покаже среден пръст на зимата. Имаше само един начин да го правят и това беше бързината да се хвърлиш във водата, без да му мислиш много-много.

По същия начин Макбрайд премина късото разстояние между „Белведере“ и клиника „Прюдом“. Бързо. Спринтира пред гъстия сняг, зави и внезапно се озова пред вратата. На табелката пишеше: ПРЮДОМ.

Изтръска снега от якето си и повдигна леко козирката на шапката. Автоматичните врати се отвориха и той влезе в просторното светло фоайе. Прави ъгли и минимален лукс на обстановката: червени кожени столове, изтъркани до блясък чамови подове и пръснати тук-там като бижута малки персийски килими. Хванал дългата кафява кутия под мишница, той се огледа и се усмихна.

Вдясно, малко след входа, забеляза нещо като преддверие с гардероб и три телефона. Те вече бяха най-последният швейцарски дизайн — футуристични цилиндри от неръждаема стомана, които затваряха говорещия в пространство, напомнящо спасителна космическа капсула. Зарадва се, че няма да има затруднения с обаждането.

Една пищна блондинка със светлорозова униформа седеше зад кръгло, лъснато до блясък бюро. Като видя Макбрайд — с джинси и шапка и с кутия, пълна с пръчки за завеси, тя го помисли за служител по доставките — той се надяваше точно на това.

— Bitte?10

С момчешка усмивка той отиде до рецепцията, наведе се към русокосата и показа кутията.

— Fur Herr Doktor Opdahl.11

— Можете да я оставите тук — каза тя. — Ще му я предам.

— Благодаря. Мога ли да ползвам телефона? — Той кимна към автоматите до стената.

— Разбира се — отвърна тя.

Макбрайд погледна часовника си и тръгна към телефоните. 10:35. Беше станал в зори, но си беше наложил да изчака, докато клиниката стане по-оживена — прием на пациенти, срещи на персонала, заседания. Според него това беше най-невинният от часовете, най-неочакваното време за една атака.

От рецепцията тръгваха два коридора. Единият водеше към асансьорите — той не можеше да ги види, но ги чуваше. Няколко табели сочеха пътя към аптеката, кабинета за хидротерапия и гимнастическия салон.

Не можеше да каже нищо за другия коридор. Може би оттам се отиваше по стаите и тъй като пациентите трябваше да бъдат настанявани някъде, можеше да се предположи, че води именно натам.

Бързо разбра, че клиниката е по-голяма, отколкото изглеждаше. Пред нея нямаше коли, което предполагаше, че има подземен гараж. А от вентилационните тръби, които беше видял от стаята си в „Белведере“, предположи, че под земята няма само паркинг.

Извади фонокарта и я мушна в процепа. Почти незабавно екранът от течен кристал му извести, че му остават още 23.7 швейцарски франка за разговори. Той погледна листчето, на което беше записал номера на клиниката, и го набра.

Блондинката натисна бутона на телефона и каза:

— Bitte?

Макбрайд погледна настрани.

— Bitte? — повтори тя.

— Ако обичате доктор Опдал.

От една врата в коридора излезе възрастна сестра в розова униформа, следвана от две кльощави млади жени. И двете бяха внимателно сресани, модно облечени и гримирани. Ефектът беше призрачен — като че ли бяха от модно ревю в концентрационен лагер.

Телефонът в кабинета на Опдал започна да звъни. Сестрата и подопечните й изчезнаха зад ъгъла. После шефът на клиниката се обади.

— Ja?12

За момент Макбрайд не можеше да говори.

— Ja, wer ist es?13

— Обажда се Лу Макбрайд.

Последва дълго мълчание. Накрая Опдал каза:

— Здравейте.

Щом чу гласа му, Макбрайд усети, че нещо не е наред. Или може би беше.

— Ще ви убия — каза той.

— Така ли? Сериозно?

— Съвсем сериозно — каза Макбрайд. — И то скоро.

— Стига, Лу — засмя се Опдал. — Не говорите сериозно. Не сте такъв тип…

„Така не става — помисли си Макбрайд. — Има нещо в гласа му — или не само в гласа — нещо не се връзва.“

— Защо не седнем да поговорим?

— Ще седнем! — обеща Макбрайд.

— И да обсъдим нещата?

— Няма какво да обсъждаме — започна Макбрайд. И изведнъж разбра какво липсва в гласа на Опдал. Той не беше учуден.

— Разбира се, че има — каза хирургът. — Има да обсъдим много неща. Много вълнуващо време за Института е и мисля, че го знаете. — Пак се засмя. — Защо не позволите на Рутгер да ви покаже пътя?

Рутгер? Макбрайд не знаеше какво ще се случи, но усещаше, че нещата се изплъзват от контрол. После погледна към тавана и чак сега забеляза видеокамерата — насочена точно към него. Обърна се, видя, че рецепционистката го зяпа иззад бюрото си, посегна към картонената кутия…

И в този миг го блъснаха в стената.

— Виждам, че сте се срещнали с Рутгер — и с Хайнц — отбеляза Опдал, когато двамата биячи грубо блъснаха Макбрайд в кабинета.

Единият натисна Макбрайд в един стол срещу бюрото на хирурга, а вторият пазач остави кутията на дивана.

— Gesetz ihm in eine Zwangsjacke14 — нареди Опдал и когато единият от охраната излезе от стаята, превключи на английски: — За ваша собствена безопасност.

— Майната ти — изръмжа Макбрайд и изохка, защото охранителят го удари зад ухото и опря в тила му пистолет.

— Уха! — засмя се Опдал.

Другият пазач се върна с усмирителна риза. Макбрайд понечи да се дръпне, но дулото направо се вряза в тила му. Изправиха го, завързаха го и пак го бутнаха на стола.

— Свободни сте — каза Опдал на охраната и махна небрежно с ръка. Когато двамата излязоха, мина пред бюрото, подпря се на него и скръсти ръце.

— Казах го и ще го кажа отново: вие сте много смел мъж, Джефри Дюран.

— Джефри Дюран е мъртъв — каза Макбрайд.

— Всъщност така е. — Опдал се усмихна, извади кутия „Ротманс“, запали и вдиша дълбоко дима. После го издуха към пленника си и продължи: — Ще ме намразите за това, което ще ви кажа, но знаете ли какво? Това е първото място, където очаквах, че ще дойдете. Рецепционистките имат снимката ви на бюрото.

Макбрайд не каза нищо, само седеше неподвижно на мястото си. Мразеше този човек.

Опдал подигравателно поклати глава.

— Какво си мислехте? Че ще ме изненадате? За бога, имам вашия психологически профил — две огромни папки. — Той се засмя. — Така че може да направите много малко неща, които да ме изненадат. — Той пак се засмя и тръсна пепелта от цигарата на пода.

Макбрайд го гледаше с безизразно лице.

— И сега какво следва? — Опдал вдигна очи към тавана, после погледна Макбрайд. — Приемам предложения.

— Следва да се шибате! — изръмжа Макбрайд.

Опдал се засмя от сърце и размаха пръст.

— Смешно е, но перченето няма да ви доведе доникъде. В крайна сметка, имате ли някакъв резервен ход? — Той огледа Макбрайд, после посочи кутията на дивана. — За какъв се представяхте? За работник? — Устните му се свиха в подигравателна гримаса. — Какво въображение!

Всъщност това не беше разговор — Макбрайд го разбираше много добре. Опдал се забавляваше, играеше си с него — и това беше добре.

Колкото по-дълго говореше, толкова по-скоро Ейдриън щеше да се включи в играта, макар че в действителност Макбрайд не смяташе, че един телефон до полицията ще помогне много. Това, на което се надяваше, беше да се измъкне от усмирителната риза.

— Очевидно не мога да ви пусна — каза Опдал. — Предполагам, че ви изглеждам неблагодарен, макар че не е така. — После за момент стана сериозен. — Свършихте чудесна работа с Де Гроот. Сигурен бях, че няма да е лесно. Той не беше като другите.

— Защо? — попита Макбрайд.

— Клиниката — Опдал махна с ръка — е база за прикритие. Почти всеки ден имаме десет или петнайсет млади мъже и жени със сериозни нарушения в храненето — като често са зависими от наркотиците. Благодарение на благотворителната дейност, която развиваме, при нас идват и болни от обществени приюти или от други заведения. Както може да предположите, липсата на семейни връзки при бъдещите участници в Програмата е много желателна — тъй като и без това повечето от тези нещастни създания са създали изкривени представи за самите себе си.

— А Де Гроот? — попита Макбрайд.

— Де Гроот беше нещо различно. Търсехме някой с опита на Хенрик, така че направихме… — хирургът щракна с пръсти — предварителен подбор. — Той се усмихна. — Макар че Хенрик не пасваше напълно на профила, който търсехме.

„Опит?“ — зачуди се Макбрайд. Де Гроот ръководеше фирма, инсталираща противопожарни системи.

— Всъщност трябваше да положим много усилия при лечението, за да го превърнем в чаровния мъж, когото познавате — добави Опдал. — Така че сме ви благодарни. Наистина!

Хирургът се поколеба, после смръщи чело и се наведе напред.

— Божичко, целият сте потен!

Беше истина. Макбрайд се потеше обилно, но това не беше толкова от страх, колкото от усилието му да стегне мускулатурата си, за да може да се освободи. Това, разбира се, беше номер. Худини постоянно се беше измъквал от усмирителни ризи и като момче Макбрайд се беше опитвал да му подражава. Даже се канеше да помоли родителите си да му подарят за дванайсетия рожден ден усмирителна риза, но накрая все пак предпочете скейтборд. При тези ризи имаше един трик и той го знаеше — но все пак от знанието до изпълнението имаше дълъг път. Въпреки всичко беше решен да се справи.

— Няма да ви убия, не се тревожете — обеща Опдал и пак тръсна пепелта от цигарата си на пода. — Но все пак трябва да направим нещо.

Той се спря, смръщи се и се замисли. После се усмихна.

— Сетих се! Ще повторим случая с X. М. Спомняте си X. М., нали?

Да, спомняше си го. Погледна встрани, защото му прилоша само при мисълта за това, което бе намислил Опдал.

— Треперите ли? — попита хирургът. — Да! Вижте се!

И се засмя с изкуствен, театрален смях.

Всъщност Макбрайд наистина трепереше. Започваше да губи двигателен контрол от усилието, което полагаше, за да се освободи от дебелата тъкан, притиснала ръцете към гърдите му. Номерът, за който беше чел в детските биографии на фокусника, беше наистина много прост. Но това беше на теория. Когато усмирителната риза се слагаше, този, когото връзваха, трябваше да се направи колкото се може по-голям (това Макбрайд вече бе свършил), като издуе гърдите и раменете си. После, когато се отпуснеше, се създаваше малко пространство, което можеше да се използва. Худини го беше правил, увиснал на въже десет етажа над улицата. Разбира се, това беше Худини.

— Промишлена злополука — припомни му Опдал. — Учебникарски случай! Удрят Х. М. по главата и той оцелява, макар да има някои проблеми, нали си спомняте? Загубва способността си за дълготрайни спомени. Така че всеки ден жена му трябва да го запознава с него самия и всеки ден той я вижда за пръв път. Както и родителите и приятелите си.

Нова усмивка.

— Може да си направим същия номер и всеки ден да се смеем. — Той изглеждаше възхитен. — Вие няма да се чувствате потиснат от това. Съвсем не! Ще бъдете като агънце. Защото всеки ден — лицето му светна — за вас ще бъде съвсем нов!

Дясната ръка на Макбрайд беше почти свободна.

— Какво е „Йерихон“? — попита той.

— Охо, написали сте си домашното, така ли? — Опдал изглеждаше впечатлен.

— Какво е?

Хирургът дръпна от цигарата и издуха струя дим във въздуха. После се наведе към Макбрайд.

— Да не се опитвате да се измъкнете от това нещо?

Макбрайд не отговори.

Опдал го погледна снизходително и каза:

— Ами опитайте се.

После отиде до прозореца, погледна снега и промърмори сякаш на себе си:

— Йерихон! — Обърна се към Макбрайд. — Ще го забравите още утре — каза той и започна да се разхожда из стаята. — Вие не знаете какво представлява всичко тук. Институтът, клиниката — те са много повече от това, което изглеждат.

Той спря и се замисли.

— Това място трябва да се счита за… за кръстопът на реалната политика и реалната медицина. Тук те се пресичат.

Лакътят на Макбрайд беше вече в края на ръкава. Трябваше му още малко усилие и…

— Като хирург, моята отговорност е да премахвам болните тъкани. Институтът има същата отговорност, с тази разлика, че пациентите са не личности, а държави.

— С други думи, убивате хора.

— Премахваме рака.

— Като Нелсън Мандела ли? — попита Макбрайд. Вече бе освободил дясната си ръка.

— Не само Мандела. И много други. Те всичките ще бъдат в Давос — и ще се надуват. Аз също ще съм там. Обичам да гледам.

Внезапно Макбрайд прозря целта на план „Йерихон“: операцията трябваше да ликвидира черните лидери на Южна Африка, като елиминира с един удар бащата, основал нацията, действащия президент и моралното съзнание.

— Вие сте луд — каза Макбрайд.

— Смешно е — отвърна Опдал — да се чуе това от човек в усмирителна риза.

„Само още малко“ — помисли Макбрайд, като използваше дясната си ръка, за да освободи и лявата.

— Защо сте решили да предприемете подобно нещо?

— Ако един пациент има цирей, ние го срязваме.

Видя, че Макбрайд се мръщи неразбиращо, и допълни:

— Мислете за това като за „предварително кръвопускане“. Страната се нуждае от кръв. И Де Гроот ще предизвика това. Това, което ще се случи в Давос, ще експлодира в Кейптаун.

— А Калвин Крейн?

— Вие сте много опасен. — Опдал не можа да скрие изненадата си. — Господин Крейн се превърна в спънка. Той имаше известни възражения срещу задачата на „Йерихон“ и морални тревоги за някои инвестиции, свързани с района. Така че се противопостави на действията ни… за известно време.

— Какви инвестиции?

— Институтът гълта много пари — Опдал сви рамене и погледна встрани, — клиниката също. Не могат да се издържат сами.

— И?

— И затова имаме платинови залежи — доста сериозни.

Макбрайд се намръщи.

— Да си остане само между нас двамата: Южна Африка ще влезе в период на дълбока нестабилност — обясни Опдал. — Имаме основание да смятаме, че платината ще стигне много високи цени. И по този начин Институтът ще има значителна печалба. С помощта на новите средства влиянието му ще се разшири — моето също.

— Винаги ли сте били такъв? — попита Макбрайд.

— Бях умно дете.

Макбрайд освободи и лявата си ръка и въздъхна с облекчение. Вече и двете му ръце бяха свободни, макар и все още притиснати към тялото под твърдата тъкан.

Опдал набра някакъв номер на интеркома и зачака да му се обадят.

— Франк? Гунар се обажда. Ще дойдеш ли в кабинета ми за момент? Тук има един човек, когото ще искаш да видиш.

Затвори, погледна към тавана и каза:

— Доктор Морган ми асистира при вашата операция. Той ще направи операцията и сега. Бих я направил сам, но… Давос.

Стана и попита:

— А, да. Как всъщност открихте плана за „Йерихон“?

Макбрайд поклати глава. Ако искаше, можеше да скочи към бюрото и да счупи врата на Опдал. Но предпочиташе да разбере колкото е възможно повече и затова попита:

— И какво ще направи Де Гроот?

— Аз попитах пръв — усмихна се Опдал.

За миг на Макбрайд му хрумна да му разкаже за документите на Крейн, но се отказа — можеше да пострада Мами. Така че реши да излъже.

— Измъкнах го от сеансите с Де Гроот — малко по малко.

— Хм. — Опдал се намръщи. — Смята се, че пациентът няма да си спомни.

— Той беше под хипноза.

— Обзалагам се, че… — На вратата се почука и Опдал подвикна: — Влез.

Влезе висок широкоплещест млад мъж със синя болнична престилка.

— Франк — каза Опдал, — помниш Джеф Дюран, нали?

— Разбира се — отвърна Морган.

— Няма нужда да се ръкувате — изгаври се Опдал. — Тъкмо казвах на Джеф, че ще го оперираш тази вечер.

— О, така ли?

— Да. Трябва да повториш варианта на Х. М. Сега е твоят шанс. Джеф става неудобен случай — нали, Джеф?

Морган му намигна с подигравателно съчувствие.

— Е, какво мислиш? — попита Опдал, като че ли даваше на младия хирург нова играчка. — Харесва ли ти идеята?

— Разбира се! — възкликна Морган. — Как може да не ми харесва! — Отиде до Макбрайд, опипа черепа му и каза: — Ще мина оттук…

Макбрайд скочи от стола и го удари с глава в брадичката. После скъса усмирителната риза и се хвърли към смаяния Опдал, който вече бе успял да натисне един бутон на бюрото си. Прозвуча далечна аларма. Макбрайд го стисна за гушата, удари главата му в стената и после в стъклото на прозореца — надяваше се да му среже гърлото. И сигурно щеше да успее, но Морган го изрита отзад и го повали. Опдал се дърпаше и крещеше.

По коридора тичаха хора. Макбрайд хвана хирурга за петата, изви я и го свали на пода. После се хвърли към кутията на дивана и напипа спусъка в момента, когато вратата се отвори с трясък и нахлуха Рутгер и Хайнц.

— Ergraifen Sei inn!15 — изпищя Опдал и се хвърли към бюрото си, където беше пистолетът му.

Пазачите се втурнаха към американеца, но картонената кутия изгърмя и Рутгер отлетя до стената и я опръска с кръв. Дебелият Хайнц спря с разперени ръце. Макбрайд обърна пушката — Опдал вече стреляше, но куршумите хвърчаха из стаята, без да стигнат до целта си. Морган се опита да се измъкне през вратата, но Макбрайд го повали, после се обърна към Опдал — той беше зяпнал от ужас — и му пръсна черепа.

Настъпи тишина.

Хайнц трепереше, Морган стенеше в локва кръв до вратата. Дим от барут и мирис на барут. Макбрайд отдавна не беше вдишвал тази миризма. Пое си дъх. Чу се тупване — горната част на черепа на Опдал падна като курешка от тавана върху финансовите страници на „Нойе Цюрихер Цайтунг“.

— Не мърдай — каза Макбрайд на пазача.

После отиде до бюрото на Опдал, вдигна телефона и каза на жената на рецепцията да го свърже с хотел „Белведере“. Миг по-късно Ейдриън беше на телефона.

— Какво стана? — попита тя. — Чух…

— Докарай колата отпред — каза той.

— Но…

— Веднага!