Синдромът

11.

Ейдриън седеше пред безнадеждно претрупаното си бюро и се прозяваше. Прозевките се засилваха и започнаха да я измъчват; очите й се насълзиха. Господи, колко беше уморена. Взе си царевичен сладкиш от малката пластмасова кошничка (колко внимателна беше Бети), отхапа бялата част, после оранжевата и стигна до жълтеникавата сърцевина. Може би захарта щеше да я ободри.

Делото на „Амелгамейтид“ беше пред отлагане — във фазата, при която всяка от спорещите страни преценява с какви свидетели разполага. Тя знаеше предостатъчно за асфалта благодарение на петнайсетте часа на ден, в продължение на повече от десет дни, през които на бегом се бе опитала да се оправи с всичко, с което я товареше Къртис Слоу.

Ники бе кремирана преди повече от седмица, а Ейдриън още не бе прибрала урната с праха й. От погребалното бюро й звъниха вече три пъти. Ако не отидела скоро, предупреди я Барет, щели да й начислят суми за „складиране“.

Прахта на сестра й изискваше разходи за „складиране“ — просто невероятно; представяше си урната, облепена с неплатени талони за паркинг. Трябваше да отиде и да я прибере. Още днес. Независимо от факта, че двамата със Слоу трябваше да се срещнат с преподобния Ейс Джонсън, ключов свидетел, когото противниковата страна бе решила да използва. Слоу очакваше тя да обядва с тях двамата, но очевидно щяха да минат и без нея.

Господин Джонсън представляваше интерес, доколкото бе подписал паметната бележка за необходимите разходи и за срока и материалите, които „Амелгамейтид“ предлагаше да използва при полагане на пътната настилка в окръга. За нещастие паметната бележка съдържаше и една забележка, написана на ръка от господин Джонсън в полето. „Нова смес?“

Забележката беше проблем, защото по времето на търга бе известно, че „Амелгамейтид“ разработва нова асфалтова смес. Тази „нова смес“ използваше по-евтин асфалтов цимент — черен ситен материал, служещ за спойка на асфалтовата смес. За нещастие, както личеше от документите на „Амелгамейтид“, новата смес показваше склонност да се напуква при ниски температури, а още по-лошото бе, че по времето, когато „Амелгамейтид“ бе участвала в търга, новата смес е била в опитен стадий и не е била одобрена. И поради забележката, написана в полето на договора, окръг Колумбия имаше подозрения.

Пълното му име беше доста гръмко — Адоунис Ексълънс Джонсън. На трийсет и седем години той вече беше един от „младите вицепрезиденти“ на „Амелгамейтид“. Ейдриън очакваше, че господин Джонсън е черен, защото най-вече негрите носеха такива имена, но той се оказа пълен бял човек с гипсовобледа кожа и светлосини очи, като чисто нови дънки „Левис“. Големи безстилни очила висяха на белязания от акне нос. Свит в плюшените мебели на Къртис Слоу, той изглеждаше много наплашен, направо ужасен.

Все пак бяха обсъждали почти два часа неговото свидетелско показание, като накрая отделиха трийсет минути и за печалната забележка.

Около 12:30 шефът й предложи да обядват в „Оксидентъл грил“.

Ейдриън му отправи отчаян поглед и измърмори:

— Не мога! Нали помните? Имам ангажимент.

Бе го предупредила, че трябва да се измъкне от обяда, но Слоу повдигна вежди.

— Ангажимент ли?

Тя разбра какво означава това: не искаше да го оставя сам с Джонсън. За какво ли щяха да си говорят? За асфалт ли?

— Просто… толкова време изгубих, че не можах да успея…

— Добре, но ние сме много разочаровани.

Можеше да види как й падат акциите, но за нищо на света нямаше да спомене сестра си като извинение. Повдигна рамене, увери ги колко съжалява и ги остави да се гледат (Джонсън, изглежда, бе гладен. Слоу беше зашеметен).

Погребалното бюро „Албион“ беше в Анакоста — бе го избрала по азбучен ред, не защото й беше подръка — и таксито се обърка. Когато най-после се върна в заседателната зала, беше минал час и половина; носеше урната в малко дървено сандъче на дъното на пазарска чанта.

Слоу погледна чантата, когато тя влетя вътре, и повдигна вежди. Пазаруване? Ейдриън почувства как се изчервява.

През следващите три часа продължиха да подготвят свидетелите. И никой от тях не попита дали „Амелгамейтид“ действително са използвали новата смес. Просто се учудваха как някой би могъл да помни подобни неща отпреди шест години. Възможно ли беше господин Джонсън просто да си е драскал? Или да е мислил за други проблеми?

Към четири следобед в очите на Джонсън проблесна светлина.

— Вижте — каза той, като се наведе напред с доверителен израз. — Ще бъда честен с вас. Въобще не знаех за какво, по дяволите, мислех, когато надрасках това.

Слоу се усмихна.

Пет минути след тази усмивка тя отново се озова в клетката си и четири часа по-късно все още седеше там изнервена, вбесена, изпълнена с досада. Пепелта на сестра й бе в ъгъла, на пода край кантонерката до закачалката, където висеше палтото й.

Прозя се, отмести списъка с въпросите, който приготвяше, и отвори органайзера си.

Преди да се прибере трябваше да довърши коментарите към всеки от въпросите, да разпечата файла и да го остави на бюрото на Слоу, за да може той да го прочете утре сутринта. Една от точките беше: „Да се обадя на Рамон за Джак“. Портиерът бе обещал да го вземе в събота, което й напомни, че Джак може би има нужда от разходка. В действителност… Тя пое дълбоко дъх и се насили да се обади на госпожа Спиърс. Трябваше да се прибере, но все още не можеше. Затова набра номера.

— Здравейте… — възкликна тя, като използваше последните остатъци от „жизненост“, с които разполагаше. — Още съм в офиса и имам малък проблем. С Джак. — Мразеше се, когато говореше така, но… — О, спасявате ми живота, госпожо Спиърс, не знам как да ви се отблагодаря, вие сте ангел! Не, наистина! Да, така е!

Затвори телефона, облегна се в стола си и се заклати. Очите й се спряха върху урната и тя за стотен път си напомни, че трябва да направи нещо с пепелта на Ники. Да я пръсне над Потомак… или нещо подобно? Но къде? И как? Така просто да застане на брега на реката и просто да я… пръсне? Или пък от някой мост? От кой мост? Или да наеме лодка.

С въздишка си набеляза следващата точка в списъка: Дюран.

Мръсен кучи син…

Остави писалката в края на бюрото. Дюран. Заплахата й се бе оказала празни приказки. Освен че нахлу в кабинета му и му се разкрещя, не бе направила… нищо друго. Имаше толкова много ангажименти…

Бети влезе с няколко малки бели кутийки от ресторанта „Тейсти тай“. Ейдриън гребна една лъжица от перлените топчици с къри и повтори, че трябва да разпъне шарлатанина, който бе убил сестра й.

— Е, може би — отбеляза Бети.

— Може би ли? Сто на сто я е мотал! Искаш ли да се обзаложиш, че срещу него има цял километър оплаквания?

— Мислиш ли?

— Готова съм да се обзаложа — каза Ейдриън. — И ако е така, ще го помета. Сериозно ти говоря! Ники можеше и да е разпиляна…

— Хм… меко казано: „Ники можеше да е разпиляна“?

— Окей, добре, наистина беше доста разпиляна. Но какви са тези фантазии за насилие през детството й — тя се самоуби заради това. А то нямаше нищо общо с действителността.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, откъде знаеш защо се е самоубила?

— Написано е в завещанието й. Беше го оставила вместо предсмъртно писмо. И онзи тип, Дюран — когото споменава в завещанието си, е измислил всичко това. Накарал я е да повярва.

Бети се смръщи.

— Тя говореше само за това сексуално насилие. И затова предполагам, че той й е помагал! — Тя загреба по-дълбоко в кутията със сладкиша, пробва го внимателно и повдигна рамене. — Този е по-хубав.

— И какво смяташ да правиш?

— Ще му разгоня фамилията.

— Как? — попита Бети.

— Откъде да знам? Нямам време дори да разходя кучето.

— Тогава защо не се обърнеш към градските власти да го разследват?

— Вчера… — Ейдриън ядеше лакомо — се обадих в Медицинския борд — те дават лицензите на клиничните психолози, и знаеш ли какво ми казаха? Казаха ми, че трябвало да съм внимателна — наистина употребиха думата „внимателна“, за клопките при „делата за лошо лекуване“ — и това е цитат — в сферата на душевното здраве.

Бети завъртя очи към тавана.

— Като че ли ми трябва техният правен съвет! — възкликна Ейдриън.

Клечките за храна на Бети вдигнаха парченце сладкиш към устата й; Ейдриън отново нападна кутията с къри.

— Защо не наемеш Еди Вънила? — попита Бети.

Ейдриън се намръщи.

— Нали се занимава точно с това — рече Бети. — Искам да кажа, нали това е неговата област?

Ейдриън бавно поклати глава.

— Предполагам, но… не мога да си го позволя! Впрочем, какъв му е хонорарът? Петдесетачка на час или повече?

— Нали разполагаш с парите на сестра си — нали ти си изпълнителят? При тези обстоятелства мисля, че е редно да наемеш човек за разследването.

Това не й бе хрумвало — така бе свикнала с мисълта за ограничените си средства, че никога не бе и помисляла да наеме някого да свърши това, което би могла да направи и тя — дори и когато знаеше, че не разполага с достатъчно време.

— Може би си права — съгласи се неохотно тя.

Едуард Бонила, или както често го наричаха Еди Вънила5, беше пенсиониран военен, прекарал по-голямата част от живота си като следовател в окръжната прокуратура. Преди няколко години бе станал лицензиран частен детектив и фигурираше в „Жълтите страници“ като „Бонила & съдружници“.

Кои бяха „съдружниците“ можеше само да се гадае, но той се справяше добре — обслужваше вестници, занимаваше се с издирвания, работеше по разводи и осъществяваше текущи разследвания за правни фирми, замесени в сливания и закупувания. Както казваха всички, той беше добър в намирането на подходящи свидетели и при оглед на съдебните архиви, макар че умението му да води интервюта будеше известно съмнение (един от адвокатите го наричаше Еди Горилата — разбира се, не и пред него).

Можеше да свърши чудесна работа.

Освен това й беше съсед, работеше на Парк Роуд, само на един квартал от обширния сутеренен етаж, който държеше тя, и участваше постоянно в съседските срещи на местния клуб „Маунт Плезънт“. На тези срещи най-често се обсъждаха проблемите на сигурността и повечето участници подкрепяха консервативните ценности на собствеността. Бонила беше много активен и при организиране на Съседския патрул към „Маунт Плезънт“ — той ги наричаше „моето опълчение“ и предвождаше патрулиращите групи — облечени в оранжево домовладелци.

— Вземи си — каза Бети и й предложи кутията си.

Ейдриън поклати глава и учтиво й предложи своята. Но Бети не прояви интерес, стана и изхвърли остатъците в кошчето за боклук.

— Хайде да се заемаме с нашия воденичен камък — каза тя и тръгна към стаичката си.

Ейдриън се отпусна в стола си и хапна още малко ориз с къри.

Колкото повече мислеше, толкова повече харесваше идеята да наеме Еди Бонила. Нямаше друг ход, а и не можеше да позволи на онзи тип, Дюран, да се измъкне безнаказано. Едно разследване щеше да постави нещата на място. И Бонила беше идеалният избор. Малко избухлив, но все пак професионалист. И въпреки че беше адски зает — фирмата „Слоу & Хюли“ му възлагаше по няколко поръчки месечно, тя бе сигурна, че ще намери време и за нея. Бяха приятели. Не много близки, но все пак.

Преди година той се бе появил на прага й (малко след като се бе нанесла), придружен от госпожа Спиърс.

— Ейдриън, бих искала да ти представя господин Бонила.

Първата й мисъл беше, че той е някакво привидение. Беше нисък слаб тип, някъде около петдесетте, който като че ли още живееше в средата на века. Носеше костюм „хаки“, но го наричаше „чинос“. Косата му бе сресана назад и разделена на път по средата, като един кичур беше лепнат на челото му.

Имаше прекрасни бакенбарди като на Елвис и най-любопитното беше, че дрехите му бяха сравнително тесни за него — независимо от факта, че беше слабичък: може би затова изглеждаше като изведнъж израсъл младеж.

— Еди Бонила — каза той и й подаде ръка. — Идвам да се запозная с новата наемателка.

— Драго ми е — каза тя.

— Всъщност вече ви познавам — вие работите в центъра, във фирмата „Слоу & Хюли“, нали? Вие сте тази, която наричат Скаута.

Това я изненада.

— Откъде знаете?

— Знам всичко — отвърна той с хитро намигане и кратко възклицание „хе-хе“. После й обясни с какво се занимава. — Аз съм един от вашите „източници“.

— Защо те наричат Скаута? — попита госпожа Спиърс.

— Не знам. Просто прякор. — Ейдриън се смути.

— Прави се на скромна — ухили се Бонила. — Вижте, фирмата, в която работи, е натъпкана с възпитаници на университета в Джорджтаун. И доколкото съм чувал, там имало една голяма глава, професор…

— Не е точно така, госпожо Спиърс. — Ейдриън се изчерви.

Но Бонила вдигна ръка и я погледна.

— Та този голям професор — какво преподавал той? За правонарушенията или нещо подобно, нали?

— Да — въздъхна Ейдриън.

— И същият този професор един ден не бил доволен от студентите си и им трил доста сол на главите. Защото не били „биен препаре“ — простете френския ми. Тоест, че не били добре подготвени. С изключение, разбира се, на скаутите, които са „винаги готови“!

Госпожа Спиърс примигна, без да е сигурна, че е свършил.

— Разбрахте ли? — попита Бонила. — Винаги готова. Като бойскаут, макар че…

Госпожа Спиърс се усмихна.

— О!

— Така че прякорът просто й се лепва. — Той погледна топло Ейдриън и след малко допълни: — Здрасти, Скаут.

— Вие наистина знаете всичко. — Ейдриън поклати глава.

Той се прицели в нея с въображаем пистолет и дръпна спусъка.

— Може да ми вярвате.

По-късно Ейдриън бе участвала в един-два съседски патрула и двамата, така да се каже, се бяха сприятелили. Еди помагаше на госпожа Спиърс с малки поправки от време на време, дори помогна и на Ейдриън да постави чистачките на старото си „субару“ (или както тя го наричаше — „япмобила“).

Тя намери адреса му в органайзера, набра номера му и изпрати съобщение до телефонния му секретар. Той, разбира се, имаше и пейджър, и мобифон — Еди използваше всякакви джаджи — но тя не искаше да харчи излишно. Беше известен с това, че проверява редовно съобщенията си.

След четирийсет и пет минути той й се обади.

— Как е? — попита Бонила, като че ли това беше единственото му позвъняване за деня.

— Чудех се дали… — започна тя, като остави справочника по строително инженерство.

— Е?

— Ами… Просто се чудех дали… би ли могъл да свършиш нещо за мен.

— Какво например? — след кратко мълчание попита той.

— Става въпрос за сестра ми…

— Аха, чух за това. Някаква проклета история. Тъкмо си мислех да ти изкажа съболезнованията си, но… Какво имаш предвид? За завещанието ли става дума, или…

— Не, не е това. Става въпрос за едно-две неща.

— Например?

През десетте дни, откакто Ники бе починала, Ейдриън използваше малкото си свободно време, или това, което можеше да открадне, за да сложи делата на сестра си в ред. И много бързо разбра, че липсват много пари.

— Нали извършваш разследвания?

— Да — отвърна Бонила. — Нещо си загубила ли?

— Всъщност да. Около половин милион долара.

— Уха!

— Сестра ми е претърпяла злополука — преди няколко години, в Германия. И според едно споразумение…

— И ти не можеш да го откриеш?

— Нямах време да го търся — бях много заета. Но… не, не мога.

— Как са банковите й документи?

— Има банкова сметка с около две хиляди долара в нея и спестовна книжка с около… мисля, петнайсет хиляди — но това е всичко. Може би е имала и друга сметка — би трябвало да има и друга сметка, но не знам къде да я търся.

— А как разбра, че има тези пари? Искам да кажа, че половин милион…

— Тя ми каза. Тя живееше с тези пари и не работеше. Мислех си, че са вложени някъде, в нещо като застраховка „живот“. Би ли могъл да откриеш, ако е имала такова нещо?

Бонила премлясна и в слушалката се чу нещо като изщракване. Накрая рече:

— Аха. Бих могъл. Не е толкова трудно.

— О, това е страшно…

— Ти каза две неща…

Ейдриън се поколеба за момент, но събра смелост.

— Другото е, че мисля да заведа дело срещу нейния психотерапевт.

В изръмжаването на Бонила имаше скептична нотка.

— Има проблеми с грешки в практиката… — започна Ейдриън, но Бонила я прекъсна.

— Ще бъда честен с теб, Скаут. Понякога хората изпадат в това, което се нарича „период на мъка“, знаеш го, нали? И им се иска да обвинят някого…

— Не искам да обвиня никого, Еди. Нейният шибан терапевт я уби.

— Е, чак „уби“…

— Става дума за „спомените“, които Ники си е „възстановявала“. В тях нямаше нищо вярно. Всичко е било фантазия. Знам го, защото изкарахме детството си заедно.

— Кви са тия спомени? — Друго изръмжаване.

— Луда история. — Ейдриън не знаеше как да започне.

— И какво точно?

— Ники мислеше, че е била изнасилвана. — Тя пое дълбоко дъх.

— Такива работи се случват. Дори и в най-добрите семейства.

— От сатанисти.

— Уха! — Тя не добави нищо и той попита: — Искаш да кажеш ония с качулките и всичко останало?

— Да. Качулки, свещници и не знам още какво.

— Ясно… Господи!

— С мен също би трябвало да се е случило нещо подобно, но, повярвай ми, бих запомнила такива неща.

— А ти не помниш.

— Не помня — отвърна Ейдриън.

— И мислиш, че терапевтът…

— … си е измислил всичко това.

— Хмм. И защо според теб го е направил?

— Не знам. Но трябва да е станало така.

— Точно това очаквах да чуя — каза Бонила. — Разбирам, че не искаш да кажеш всичко, имам предвид, че може да е забъркан твоят старец или нещо друго — може би ти е много противно, всичките тези перверзии и така нататък. Но че не помниш — това ме затруднява наистина. Както си го обяснявам, ако нещо такова ти се случи, ще ти е трудно да го забравиш.

— Точно така. Освен това…

— Въпросът е: какво би спечелил онзи тип? — попита Бонила. — Искам да кажа терапевтът. Какво би измъкнал от това?

— Две неща. Първо, Ники му оставя пари в завещанието си. За това, че й е помогнал, разбираш ли? Второ, разрових се в справочниците в Интернет. Наистина има случаи на формиране на фалшиви спомени — в повечето случаи родители, а също и членове на семейството твърдят, че обвиненията срещу тях са безсмислици, но психоаналитиците искат пациентите им да повярват в подобен род смахнати истории…

— Защо?

— Защото това означава по-дълго лечение. Искам да изкарам този тип пред съда, за да послужи за пример.

— И искаш да ти помогна, така ли… Как?

— Искам да го разследваш, да откриеш дали има документирани и други жалби — такива неща.

— Значи говорим за… какво? Основни неща. Дипломи, рейтинг на доверие? Така ли?

— Точно.

Бонила замълча за момент, после рече:

— Мога да го свърша. Но…

— Ники ми остави малко пари, които мога да използвам.

— Не в това е въпросът.

— Разбира се, че е. Ще си платя!

— Да, но…

— Еди, настоявам!

Той изчака няколко секунди, после каза:

— Това, което исках да те питам, беше: имаш ли бюджет?

— Ами… — Тя се замисли, очевидно притеснена. — Хиляда долара ще стигнат ли за…

— Дърпам те за опашката — засмя се Бонила. — Ще си удържа само разходите.

Ейдриън понечи още веднъж да протестира, но той я сряза:

— Сега кажи какво имаш за онзи тип?

Тя му съобщи. Име и адрес. И телефонен номер.

— Някакви документи?

— Не — отвърна тя. — Но успях да му видя дипломите.

— Какво?!

— Видях му дипломите.

— Била си там ли?

— Да.

— И защо го направи? — Чу се тъжна въздишка. — За да можеш да го навикаш, нали?

— Да.

— Е, повече не го прави.

— Няма.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Окей — каза Бонила. — Къде е учил този гъсок?

— В „Браун“. И докторат в Уисконсин. Клинична психология.

— Кои години?

— Не си спомням.

— Няма значение. — Линията остана безмълвна няколко секунди. Накрая Бонила каза: — Дай ми два дни.

И прекъсна разговора.