Синдромът

24.

Много мразеше да се обажда на хора, които не познава. Всъщност това не беше фобия, но все пак изпитваше някакво неудобство и когато се налагаше да го направи, започваше да се помотава и да си намира оправдания. И това отлагане почти винаги й създаваше неприятности. Като този следобед: ако беше звъннала на Шоу по-рано, нямаше да го търси сега. Не и вечерта. Нито пък вкъщи — което беше по-лошо. Вместо това с Дюран бяха отишли до един супермаркет да купят разни неща (на практика им трябваше всичко) и ето, вече бе станало осем без петнайсет.

Примирена, тя вдигна слушалката и набра номера, решена да затвори, ако никой не отговори до второто иззвъняване. Можеше да е зает, можеше да…

— Рей Шоу слуша. — Гласът беше нисък и звучен.

— Ало? — каза тя след моментно колебание.

— Да? — В гласа му прозвуча съмнение: очевидно предполагаше, че му звъни някакъв телефонен търговец.

— Доктор Шоу — каза тя по-уверено и пое дълбоко дъх, — обажда ви се Ейдриън Коуп от „Слоу & Хюли“. Бил Фелоус ми даде телефона ви.

— О? Как е Бил?

— Добре е! Каза ми: „Поздрави доктор Шоу, като му се обадиш“.

— Бил е страхотно момче.

— Прав сте!

— Е? — попита Шоу, бяха привършили с любезностите. — С какво мога да ви помогна?

— Ами… бих искала да доведа за преглед един човек.

Мълчание.

— Случаят е много необикновен — продължи Ейдриън — и…

— Не знам дали Бил ви е казал — прекъсна я Шоу, — но… нямам много време, за да свидетелствам в съда. Веднъж го направих заради стар колега — но това е всичко. Нали знаете поговорката: веднъж философ, два пъти — перверзник.

— Разбирам ви. — Тя се засмя вежливо. — А и Бил ми каза, че сте направили изключение за делото „Брустър“. Но не става въпрос за това.

— Така ли?

— Да. Както ви казах, надявам се да прегледате един…

— Уха, уха, уха! Имате предвид — пациент ли? — Произнесе думата, като че ли тя бе обещала да извади от шапката си птицечовка.

— Да.

— Ами при това положение не мога да помогна. Толкова съм претрупан с преподаване и с научна работа, че наистина нямам време за пациенти. Ужасно е да се каже, но…

— Не ви моля да приемете нов пациент, докторе — просто се надявах за предварителна оценка. Случаят е много необикновен.

— И колко необикновен? — избоботи той скептично.

— Ами, малко е трудно по телефона, но… мъжът, за когото става дума, живее в напълно измислен свят.

— По-точно?

— Мисли си, че е терапевт.

— Сериозно? — Веселостта на Шоу беше по-обнадеждаваща от предишния му скептицизъм.

— Да. И това не би било толкова зле… но той лекува хора.

— Охо! — Възбудата в гласа на Шоу нарасна в рамките на няколко секунди. — Доведете ми го в четвъртък — каза той. — Мога да го прегледам в десет.

После й даде адреса си и тя затвори с чувството, че е виртуозен изпълнител.

Отиде при Дюран във всекидневната, за да му съобщи новината; той си допиваше бирата.

— Имаме уговорка за четвъртък сутринта.

— С кого?

— С един психиатър. В Ню Йорк.

— И какво очаквате да излезе от това? — Дюран я погледна със съмнение.

— Мисля, че едно професионално мнение може да е ни от полза.

— Мнение за какво?

— За вас.

— За мен ли?

Тя кимна, готова за възраженията му: „Нищо ми няма — аз съм добре!“.

— Добре — каза той.

Следващата сутрин Ейдриън стана рано, отиде с колата до супера в южната част на селището и купи един евтин магнетофон. На връщане спря в „Мечта“ и купи кафе и кроасани.

Когато се прибра, Дюран тъкмо излизаше — приглаждаше косата си и се прозяваше, като че ли току-що бе станал.

— Мислех, че можем да прослушаме лентата — каза тя.

— Коя лента?

— Онази, която не сте пратили.

— А — намръщи се той, — тази ли?

— Какъв е проблемът?

— Сложно е. — Той поклати глава.

— Кое му е сложното?

— Ами, от една страна, има морални проблеми. Хенрик е пациент и разговорите ми с него са поверителни. Все едно че съм свещеник.

— Имате предвид, ако бяхте терапевт.

— От друга страна — той не обърна внимание на подигравката, — не съм сигурен, че това е уместно.

— Няма да ви давам под съд.

— Така ли? Нали бяхте подали жалба.

— Отказах се. Ще оттегля жалбата веднага… след като нещата се нормализират.

— И кога ще стане това?

— Ох, всичко е толкова объркано. Не мога да подавам един ден жалба срещу вас, а на другия — да си наемаме вила заедно. Това не е нормално. Но нещата не са така прости, както си мислех.

Той замълча за миг, после каза:

— Добре. Но няма да ви разкрия самоличността на пациента.

— Разбира се — каза тя. — Просто исках да чуя как провеждате сеанса.

Мъжкият глас беше дълбок и звънтящ, английският му беше превъзходен, с лек акцент от Бенелюкс. Нагласиха касетата и Дюран се настани удобно в едно кресло и се загледа в тавана.

— Всъщност вие го видяхте — каза неочаквано той.

— Така ли?

— Когато дойдохте в кабинета ми първия път.

Тя се опита да си припомни.

— Ние точно провеждахме сеанс — напомни й Дюран. — Едър мъж, с руса коса.

Ейдриън нагласяваше силата на звука. Намръщи се — не можеше да си спомни пациента на Дюран.

— И вие му викахте — не помните ли? Казахте му, че трябвало да се събуди.

— Оо… да.

— И ме нарекохте…

— Бях бясна — призна тя. — А сега тихо — искам да чуя.

Превъртя лентата отначало и увеличи звука.

Касетата бавно се въртеше.

Ейдриън погледна Дюран — той седеше леко разкрачен, приведен напред, и слушаше внимателно.

Ейдриън спря магнетофона и се взря в Дюран — той се бе ококорил невярващо.

— Вие сте го насочвали — каза тя.

Той кимна.

— Все едно че е по сценарий — допълни тя.

— Знам.

— И такава ли според вас трябва да бъде „терапията“?

— Не. — Той поклати глава. — Това е… нещо друго. Не разбирам…

— И този тип си мисли… какво? Какъв е проблемът му?

— Той халюцинира. — Дюран се изкашля. — Мисли си, че е бил отвлечен от летяща чиния. Смята, че в сърцето му има червей, който му дава заповеди.

Ейдриън избухна в кратък, гневен смях, който спря така внезапно, както бе почнал.

— И какво според вас правехте с този мъж?

За миг Дюран не можа да отговори. После пак се изкашля и каза:

— Като че ли се опитвам да го влудя.

— Като Нико, само че с друга история.

Той не знаеше какво да отговори.

Ейдриън натисна копчето и заслуша как Дюран водеше пациента си все по-навътре в лудостта. След половин час, когато сеансът приключи, тя натисна бутона „стоп“ и го погледна.

— Не разбирам защо сте набутвали целия този… боклук в хорските глави?

— Не знам.

— Като че ли сте ги подготвяли за шоу! Искам да кажа, че сестра ми си мислеше, че когато е била на десет години, сатаната я е изнасилил, а този тип — Хенри…

— Хенрик.

— Както и да е! Този тип си мисли, че има червей в главата…

— В сърцето.

— Недейте! Аз не съм ви пациент!

— Знам, но…

— Какво става, докторе?

Той поклати глава.

— Не съм сигурен. Но мисля, че това не съм аз — не съм аз.

— Какво?

— Аз не бих могъл да говоря по този начин с пациента си.

— Но се чухте, нали?

— Знам, но…

— Какво? Вие ли сте? Или не? Какво е това? Какво?

— Ами това е… Просто е това.

Дюран излезе да купи вечеря и се върна с печено пиле, доматена салата и изстудена бутилка „Шардоне“. Ядоха мълчаливо в кухнята, на сивата сгъваема маса, която напомняше на Ейдриън за кухненската маса в къщата на Дек и Марлина.

— Излизам за малко — каза тя.

— Искате ли компания? — попита Дюран.

— Не. Искам да помисля.

Нощта беше хладна, въздухът — свеж. Трябваше да преосмисли болезненото откритие, че Дюран бе тласнал Ники към лудостта, също както бе заблуждавал и германеца (или какъвто беше там).

И бе намерила доказателство за това точно сега, когато бе почнала да го харесва (имаше приятно чувство за хумор и способността да я спасява от истинските неприятности)… Тъкмо когато бе почнала да го харесва (той наистина й беше станал симпатичен — висок, слаб, с меки черти и кобалтовосини очи)… Тъкмо бе почнала да го харесва и той се оказа нещо като… Распутин.

Стигна до края на пътя и помисли да се върне, но вместо това слезе по дървените стъпала и тръгна по плажната ивица. В обувките й влезе пясък, но тя не обърна внимание на това. Беше поразяваща нощ: звездите блестяха, като че ли бяха измити, луната — като излъскана златна пара — хвърляше сребриста пътека върху черното море. Приливът бе отстъпил. Прибоят тихо се приближаваше и отстъпваше и търкаляше с тих шум облите крайбрежни камъчета.

Дюран. Какво беше станало с него? Изглеждаше уязвим и крехък по свой начин, като Ники — или, най-малкото, бе също така откъснат от реалността. Тя изу обувките си и тръгна покрай водата. Какви бяха тия лудешки идеи? Не бяха нито оригинални, нито особено интересни. Малтретиране от извънземни, сатанински култ. Смешно. Никой не приемаше подобни неща сериозно — поне не сега, а и едва ли бяха вярвали в тях и навремето.

А червеят? В сърцето? Хайде де!

Беше абсурдно, но смъртоносно — да, това наистина беше смъртоносно. Бонила беше мъртъв, а и другият мъж. И типът на стълбището в „Комфорт Ин“. Тя също щеше да е сред труповете, ако не беше… Дюран.

Поклати глава. Нямаше смисъл. Защо Ники бе имала пушка — и то такава пушка? Какви бяха… онези апаратури в съседния апартамент до този на Дюран? И какво бяха търсили в нейния?

Не можеше да си обясни. Единственото нещо в дома й, което имаше нещо общо с Ники, беше урната с праха й. Оръжието не беше при нея — то си остана в апартамента на Ники, прибрано в гардероба й. Всъщност имаше и още нещо… лаптопът.

Но тя беше прегледала всичките файлове и не бе намерила нищо. Адресната книга съдържаше само десетина имена — нейното, на Дюран и още няколко, но те не представляваха някакъв интерес: Рамон, банката, два адреса за химическо чистене; ветеринарният лекар за Джак. Имаше и няколко други имена, които не бе запомнила, но и те бяха съвсем прозрачни. Салон за маникюр. Фирма за почистване. Такива неща. Нямаше имена на приятели, които биха могли да бъдат отговорни за самоубийството й, или следи за членство в милицията на Джорджтаун или Дамската снайперистка асоциация.

Всъщност…

Върна се в къщата и видя, че Дюран е измил съдовете и е изчистил кухнята. Чу и телевизора от съседната стая — някакъв разговор, прекъсван от неизменните изблици смях. Влезе при него и видя, че е заспал на дивана.

Отнесе лаптопа в кухнята и го включи.

Влезе в програма AOL, която бе използвала Ники, и остави автоматичната парола да свърши работата си. Влезе в „Мейл Сентър“, като търсеше последователно нова поща, стари съобщения, изпратени имейли… но, разбира се, нямаше нищо интересно. Два бюлетина от някаква туристическа фирма; съобщения от Дружеството за любителите на териери; реклами за електронна търговия и проспекти за различни витамини, грим и хранителни добавки. Това бе всичко.

Излезе от Интернет и се върна към десктопа на „Уиндоус“, като кликна върху иконката за счетоводната програма „Куикън“. Ники не се бе интересувала много от „проследяването на парите си“ и сигурно бе получила тази програма в комплект с „Уиндоус“ още при покупката на компютъра. И никога не я бе използвала.

Имаше и дневник към „Майкрософт Аутлук“ и ако животът на Ники беше като този на Ейдриън, той сигурно щеше да съдържа доста данни също както нейния, щеше да е натъпкан със срещи и паметни бележки от всякакъв вид. Проследяваше теглото си, определяше разстоянията, които пробягваше, напомняше й за рождени дни, крайни срокове и още много неща. Но календарът на Ники беше празен като живота й. Имаше срещи — с Дюран, с маникюристката, с фризьорката и ветеринарния. И на всеки две седмици по няколко знака: Е — тук в 7, или Е — в 8. Това бяха припомнянията за общите им вечери (половината от които, както си даде сметка Ейдриън, тя беше отлагала по някакви причини). Но това беше всичко. Календарът не подсказваше, че Ники е била тайна посетителка на някаква църква, участничка в сатанински служби или студент по изобразително изкуство. Не беше посещавала и група за ритуално изнасилвани и малтретирани. Нито пък бе взимала уроци по стрелба.

Общо взето файловете в лаптопа бяха пълно разочарование, но това не я изненада. След Европа животът на Ники бе станал много затворен. Беше преживяла тежко изпитание и единственото, което правеше, бе да се мотае вкъщи и да разхожда Джак. Освен сеансите с Дюран тя не бе правила почти нищо, освен да гледа телевизия. Сигурно затова календарът й бе толкова празен.

И тук изникваше очевидният въпрос: всъщност защо Ники бе имала нужда от компютър? Всичките си ангажименти можеше да побере и в тефтерчето до телефона. Тогава защо бяха обърнали апартамента й наопаки, за да намерят компютъра? А може би не бяха търсили него, а нещо друго. (Това означаваше, че тя сигурно пак е пропуснала нещо.)

Ейдриън потисна една прозявка и отново прегледа календара, месец по месец, като търсеше нещо необикновено. Не намери нищо. Уговорка за зъболекар през юли, пътуване до кучешкия пансион през октомври, напомняне да види новия мюзикъл на Бродуей.

Ейдриън се намръщи. Кучешки пансион?

Върна се назад и кликна на датата 19-и. На екрана излезе:

Ейдриън се загледа в екрана изумена. Ники никога не бе пътувала никъде — тогава защо би трябвало да праща Джак в кучкарника? Опита се да си спомни предния месец: наистина имаше два дни, когато тя се бе опитала да се свърже с Ники и не бе успяла. Но за какво бе всичко това?

Спомни си, че беше се загрижила дотолкова, че накрая бе изпратила имейл, на който Ники не бе обърнала никакво внимание, както не бе прослушала и съобщенията на телефонния секретар. Ейдриън бе звъняла отново и отново и накрая Ники се бе обадила, като че ли нищо не се бе случило.

— Къде беше?

— Никъде.

— Никъде ли?

— Бях заета. Забравих да ти се обадя.

Ейдриън се замисли за датата. Октомври. Началото на октомври. Точно тогава беше. Вълна от гузно удоволствие премина през нея, когато разбра, че сестра й я е лъгала. Но това беше в компютъра и това бяха нейни думи: Джак в кучкарника. / Къде беше? / Никъде.

Тя стана, протегна се и се прозя. Значи Ники бе водила таен живот. Някъде.

Събуди я дъждът — валеше като из ведро — и глухият рев на прибоя, както и чуждото усещане на голия матрак и бодливото одеяло.

Във вилата нямаше бельо, а тя бе забравила да купи от супера. Но имаше две изхабени плажни хавлии и поне можеше да си вземе душ.

Главата все още я болеше и тя внимателно опипа цицината над ухото си: като че ли бе поспаднала малко. Смъкна крака от леглото, погледна часовника си и примига от изненада — беше почти обяд!

Облече се бързо, като нахлузи тениската и шортите за бягане, макар планът за сутрешно бягане да бе провален от поройния дъжд. Дюран беше буден от часове. Седеше на дивана, обръснат и изкъпан, с дистанционно в ръка. Когато тя влезе във всекидневната, той натисна бутона за изключване на звука и каза:

— Добро утро.

— Много телевизия гледате, нали?

Това беше риторичен въпрос, но иронията го уцели по болното място. Той се замисли. Накрая рече:

— Да. Наистина много.

Като че ли едва сега разбираше това. Загаси телевизора и остави дистанционното.

— Трябваше да ме събудите — каза му тя.

— Защо? — Той сви рамене. — Навън е истински потоп.

— Трябва да свършим сума ти неща, преди да отидем в Ню Йорк.

— Какво например?

— Първо кафето — каза тя и отиде в кухнята.

В шкафа имаше кана за шварцкафе и кутия с филтри. Тя сложи кафето и попита:

— Знаете ли дали Ники е пътувала някъде?

— Къде по-точно?

— Искам да кажа, дали е напускала града — казвала ли ви е нещо такова?

Дюран се намръщи.

— Би трябвало да е в началото на октомври — продължи Ейдриън. — Десетина дни преди да се…

— Да, тя пропусна една среща — каза Дюран, — някъде по това време.

— Често ли го правеше?

— Не — поклати глава той, — почти никога.

— Имате ли представа къде е ходила?

— Не, но… когато се върна, имаше тен. Спомням си, че я закачих за това. Питах я къде е била.

— И?

— Каза ми, че била ходила на плаж.

— На кой? — зачуди се Ейдриън.

— Не ми каза. А и аз не настоях.

— Защо?

— Защото очевидно не искаше да говорим за това. А и аз не бях много любопитен.

Вятърът се усили, дъждът премина в буря. Зад прозорците проблясваха мълнии, следвани от силен тътен.

— Ники се ужасяваше от светкавици — отбеляза Ейдриън.

— Никога не ми е казвала.

— Наистина ли? Като дете в такива случаи си обуваше обувки за тенис — заради гумените подметки. После отиваше да се скрие в мазето.

Наблизо падна гръм, един откъснат клон, понесен от вятъра, се блъсна в къщата. След малко ударът се повтори. Дюран понечи да стане и да излезе, но Ейдриън го хвана за ръката и го спря.

— Луд ли сте? — И двамата се разсмяха като деца.

Ръката й още беше върху неговата и за секунда като че ли щяха да се целунат. Но после въздухът навън избухна отново — светлините премигнаха и Ейдриън подскочи от изненада, а къщата внезапно потъна в някакъв необикновен призрачен сумрак.

Ейдриън си пое дъх, преглътна мъчително и каза:

— Токът.

— За секунда си помислих, че се възнасяме — засмя се Дюран.

Решиха да играят шах — хем да минава времето, хем това не изискваше много светлина. Дюран импровизира някои липсващи фигури, като използва капачки от бирени бутилки за пешки и солниците за турове. Ейдриън не беше много добра и за няколко минути Дюран я би без никакво усилие, някак си разсеяно.

— Мисля, че сте играли шах и преди — отбеляза тя.

— Така изглежда — вдигна рамене Дюран.

— Повярвайте ми — каза тя, — не съм сериозен играч, но Гейб… Имах един приятел, който се занимаваше доста усърдно с шах — мисля, че посещаваше и някакъв клуб. Както и да е, той се опита да ме учи и мисля, че не съм съвсем боса.

Тя се замисли за момент, после подреди фигурите както преди малко и обърна дъската.

— Сега ще играете с моите фигури. И не бъдете учтив. Опитайте се да ме биете.

И той го направи. Съвсем бързо. Всъщност единствено Ейдриън обмисляше ходовете си — движенията на Дюран бяха почти автоматични, като че ли знаеше ситуацията наизуст — а тя трябваше да обикаля през всяка клопка и препятствие, които той й създаваше. На деветия ход я погледна вяло и каза:

— Мат.

Тя се загледа в дъската и поклати глава.

— Не го виждам.

— Тука. — Той сви рамене.

— Къде? — Тя продължи да гледа дъската и да се мръщи.

— Сега следва.

Очите й минаха от фигура на фигура и накрая, изпълнена с подозрение, тя вдигна поглед.

— За какво говорите?

Дюран я погледна с озадачена невинност и каза:

— Шах.

— И после?

Той й взе пътьом пешката и даде шах на царя. След два хода играта свърши.

В средата на четвъртата игра капаците на прозорците отново се блъснаха силно. Върху стъклата се изляха потоци вода, подгонени от вятъра.

— Направете ми една услуга — помоли Ейдриън, като се облегна назад в стола си. — Затворете очи и ми кажете какво си представяте, когато мислите за шаха.

Дюран се подчини с готовност. Затвори очи и се замисли.

— Е? — попита тя.

— Дъската — каза той — и фигурите.

— Правилно, но…

— Черни и бели. Червени и черни.

— Нещо друго?

Той помисли известно време, после каза:

— Ром.

— Ром ли? — Тя примигна изненадано.

— Да. Чувствам аромата му. Остър… букет, изпълващ гърдите ти като мириса на коняк.

Тя не знаеше какво да каже.

За момент той усети тежката чаша в ръката си, видя тъмната повърхност на питието и малкото кубче лед, което постепенно изчезваше.

— Нещо друго? — Гласът й като че ли идваше някъде отдалеч.

— Горещина. Спомням си, че играехме и беше много горещо, понякога наистина много горещо — ризата ми залепваше от пот на гърба.

— Къде?

— Не знам. Това като че ли не е истински спомен, а нещо като спомен за спомена.

— Нещо друго?

— Музика.

Дори наклони глава, като че ли това щеше да му помогне да я чуе по-добре, но движението прекъсна съсредоточаването му. Той отвори очи и се втренчи в нея.

— Стойте си така, не мърдайте — каза му тя.

Опита се, но всичко си бе отишло и накрая той си призна, че не си спомня нищо повече.

Дъждът вече спираше и небето се проясняваше до жълтеникавосиво.

— Това бе странно — рече Дюран. — Като че ли беше сеанс.

Тя се наведе напред и се замисли, без да го изпуска от поглед. Въртеше един тур в ръцете си.

— И това беше всичко, което си спомнихте? Ром, горещина и музика?

— Извиквах си представи — обясни той, — това беше по-скоро усещане, отколкото нещо друго. Но, да: само това можах да си спомня.

Ейдриън се намръщи и с най-сериозния си адвокатски глас каза:

— Ники е имала продължителна амнезия, след което паметта й е била заместена от всички тези фалшиви спомени — при вас може да е същото, нали?

Дюран я погледна притеснено, като че ли искаше да й отговори, но замълча. Накрая каза:

— Имаме различни гледни точки.

— Но вие прослушахте касетата, нали?

— Да, но…

— Какво?

— Мислите, че страдам от амнезия ли?

— Бих се надявала да е така.

— Защо? — Бръчките на челото на Дюран се задълбочиха.

— Защото това е по-малката от двете злини — отвърна Ейдриън.

Когато се смрачи, Ейдриън седна пред лаптопа на сестра си. След час и нещо батерията започна да примигва и тя го изключи.

— А не може ли да се провери къде е ходила по кредитните й карти и по сметките? — попита Дюран. — Ако е напускала града през октомври…

Малко преди пет следобед Ейдриън се обади в банката на сестра си и поиска копия на банковите сметки и отчетите за последните шест месеца. Чиновникът не искаше да й съдейства, но тя се свърза с началника му, който се съгласи да изпрати документите до регистрирания адрес на клиента.

Дюран слушаше разговора и бе впечатлен от начина, по който говореше Ейдриън: тя не приемаше „не“ за отговор.

— Доста сте корава — учудено каза той, когато тя хлопна телефона.

— Както сам казахте, понякога съм много гадна. — Усмихна се и добави. — Защо не излезем за малко?

Навсякъде имаше локви, листа и паднали клони бяха разхвърляни по улиците и по поляните. В далечината се чуваха сирени. Въздухът беше изпълнен със свежа влага.

Събуха се и закрачиха по плажа; пясъкът беше изпъстрен с останки, изхвърлени от бурните вълни: черупки на раци, части от въжета и рибарски корди, разкъсани пластмасови опаковки, мокри клони, мъртви риби.

Ейдриън реши да тича, но Дюран не си беше купил маратонки и се прибра. Седна в кухнята и се опита да се пребори с болезнената загуба, която бе почувствал, когато завиха зад ъгъла и разбраха, че „Плажният рай“ не съществува. Не можеше да изрази какво усещаше: сякаш се опитваш да слезеш по някаква стълба и внезапно разбираш, че няма стъпала — и падаш надолу, като се премяташ в празното пространство. Единственото нещо, за което знаеше, че е истина, беше тук и сега. Светът не беше какъвто е бил или би могъл да бъде, а само такъв, каквото бе сега, в момента. Кухнята. В настоящия момент. Дори споменът за играта на шах с Ейдриън, който бе толкова богат на подробности — толкова пресен — не беше достатъчно сигурен. Спомените му за „Плажен рай“ също бяха богати на подробности. И все пак „Плажен рай“ се оказа измислица — въображаемо понятие. Точно като „Джефри Дюран“. Може би и Ейдриън също беше илюзия. Както и вчерашният или завчерашният ден. Нико. Де Гроот. И „Кулите“. Бяха ли и те плод на въображението му? Или на Божието въображение?

— Страхотно е! — възкликна Ейдриън, като нахлу през вратата, засмяна и жизнена.

Той загледа тази съвсем истинска жена, която си наля чаша вода от чешмата, вдигна очи към тавана и я изпи на дълги, бавни глътки. Очите му я оглеждаха, спираха се тук-там, после отново се придвижваха, като че ли тя беше някакво пиршество.

Когато изпи чашата, тя седна срещу него и го погледна въпросително.

— И какво си мислехте сега?

Той понечи да отвърне, но реши, че е по-добре да не споделя с нея потискащите си мисли, така че отговори:

— Не мога да ви кажа.

Току-що беше излязла от душа, когато телефонът звънна и тя вдигна слушалката.

— О, добре — каза тя. — Разбира се… да. Така е. Спря преди четири часа. — И понеже Дюран я гледаше озадачено, сложи ръка пред слушалката и му прошепна: — Триш.

Агентката по недвижима собственост.

— Разбира се… не — продължи тя в слушалката. — Не, няма проблем. Имам фенерче.

Изтри ръката си с хавлиения пешкир и се засмя.

— Аз съм точно от тези хора. Прякорът ми е Скаута. — Наведе се и записа нещо. — Окей, ако има някакви проблеми, ще ви звъннем.

И затвори телефона.

— Какво иска? — попита Дюран.

— В сутерена имало помпа за канализацията — обясни му тя — и когато спирало електричеството, тя не работела и мазето се пълнело. Което пък причинявало проблеми на мебелировката. Имало генератор, който би трябвало да се включва автоматично, но невинаги сработвал. Така че ни помоли да отидем да го включим.

Изчезна в спалнята и се върна с фенерче, после двамата слязоха долу.

Всъщност това не беше сутерен. По-скоро беше мазе с мокър, покрит с чакъл под. Входът му беше от задната страна на къщата, където две метални врати водеха до къса бетонна стълба. Ейдриън вървеше напред.

— Бая е мръсничко — измърмори тя.

— Помпата е там — посочи Дюран.

Ейдриън отиде, светна, дръпна шалтера и помпата изръмжа и заработи.

Токът дойде малко след девет. Когато светлините в къщата блеснаха, двамата тъкмо ядяха пица на свещи и пиеха бира. За момент изпитаха усещането, че са попаднали пред фотографска светкавица. Замръзнаха. А телевизорът оживя и ги заля с взрив от клакьорски смях.

Дюран също започна да се смее, но млъкна, като видя лицето на Ейдриън. Тя плачеше.

— Какво има? — попита той.

Тя поклати глава и се обърна встрани, за да скрие сълзите си.

— Какво ви стана?

— Когато потърсих Ники в апартамента й… нямаше ток… заради късото съединение. От печката. И когато Рамон включи бушона… внезапно всичко светна и тя беше там. Във ваната.

Тя скри лицето си с ръце.

— Съжалявам — каза Дюран.

Той отиде да измие съдовете — не че имаше много, а Ейдриън се върна към компютъра. Пусна го и отвори картата на града, за да открие как най-лесно да стигнат до кабинета на доктор Шоу в Ню Йорк. Потърси и хотел, като гледаше да не е от най-скъпите.

Мисълта за пари накара Дюран да се намръщи, защото Ейдриън очевидно имаше проблеми, а освен това досега тя плащаше почти всичко. Той не бе взел със себе си чековата книжка и нямаше кредитна карта. Ейдриън намери това за невероятно.

— Всеки има карта за банкомат — каза тя.

— В приземието на „Кулите“ има банка — оправда се Дюран. — Ходя там, когато имам нужда от пари.

Ейдриън затрака по клавиатурата, а Дюран отиде във всекидневната. Бореше се с желанието си да включи телевизора, защото знаеше, че тя не одобрява това, но беше изтощен от тази несигурност, от нещата, които ставаха и които бяха единствената му реалност. Имаше нужда да не мисли. А телевизорът му помагаше в това отношение.

— Не мога да плащам толкова пари, за да спим — подхвърли Ейдриън. — Ще проверя още няколко хотела. Може би ще се наложи да останем тук.

— Може и така да стане — отвърна Дюран, отпусна се на дивана и взе дистанционното.

Прескачаше безцелно от канал на канал и накрая се спря на „Дарма и Грег“. И потъна в себе си.