Синдромът

41.

Давос приличаше на зоологическа градина. Не беше просто приятно алпийско селище, както си го беше представяла Ейдриън, а дълга и шумна поредица от блестящи дискотеки и барове, ресторанти и магазини. Под върховете, малко над града, зад редиците красиви вили, накацали по хълмовете, се издигаха бетоновите блокове на хотелите. Тя идваше тук за първи път и си помисли, че някой — може би Сатаната — е решил да пресъздаде рая на земята.

Но въпреки търговския дух, проникнал здраво в града, нямаше къде да спрат. Освен обикновените туристи и тези, които бяха дошли да карат ски, тук имаше и стотици обслужващи, работещи за Световния икономически форум, още толкова журналисти и тълпа протестиращи, готови да се борят срещу всичко — от генетично променената храна до клонирането. Потърсиха място в десетина хотела, но всичко беше пълно — да не говорим за луксозния „Фрайбург“, където щеше да се проведе срещата.

Разположен на хълм над града, „Фрайбург“ изглеждаше като гигантска сватбена торта със своите двеста стаи с балкони с бели колони. Още преди да стигнат дотам разбраха, че достъпът е строго ограничен. Всички пътища и пешеходни пътеки бяха обградени и навсякъде имаше контролни пунктове. Тълпа протестиращи се беше накачила по барикадите и освиркваше минаващата лимузина. Възпитани викове (все пак това беше швейцарска демонстрация) изпроводиха лимузината, която тръгна към хълма; опушените стъкла на огромния мерцедес криеха пътниците. По-нататък имаше камиони и микробуси, обслужващи Си Ен Ен, Би Би Си и другите електронни медии. През снега се точеха кабели за прожекторите, микрофоните, камерите и сателитните чинии. Тук-там се виждаха самотни фигури, окъпани от бяла светлина — говореха пред милионите невидими зрители.

Нямаше начин да се разбере къде може да е Де Гроот. Ако беше наел апартамент в района — както бе направил във Вашингтон — можеше да е навсякъде.

Единственото, което можеха да направят Ейдриън и Макбрайд, беше да ходят от врата на врата, от хотел на хотел, да надничат по барове и ресторанти и да се надяват да зърнат висок як холандец с къса руса коса. Изглеждаше безнадеждно — докато Макбрайд не се сети за нещо.

— Музика… — измърмори той.

— Какво? — Ейдриън разтри очите си. Беше два през нощта.

— Де Гроот е пристрастен към трансовата музика. Даже искаше да ме води в някакъв клуб.

— Каква трансова музика?

— Джангър. Диджей и рейв. Специално озвучаване и светлинни ефекти. Много е модно в Европа.

— Сериозно?

— Е, младите адвокати нямат много време за танци — засмя се той.

— Така ли? Откъде знаеш?

— От Ем Ти Ви.

Гърмящата музика и тресящите се тела в дискотеките само засилиха умората и изтощението на Ейдриън. Обикаляха от клуб на клуб и немският на Макбрайд много помогна, защото трябваше да разпитват бармани, келнери, диджеи и грохнали танцьори, отдъхващи встрани. Докато търсеха, все по-ясно формулираха целта си и когато стигнаха в „Кит Кат“, вече задаваха точно формулиран въпрос: има ли в заведението холандец, едър мъж с къса жълтеникава коса, симпатяга, вечно с цигара в устата? И дали са го виждали тази нощ?

Не и не. Може би хората бяха оглушали от музиката и не можеха да мислят. Но един диджей им помогна — даде им списък на дискотеките, където пускаха трансова музика. Никъде обаче никой не си спомняше за Хенрик де Гроот.

— Може да спим на гарата — предложи Ейдриън. — Или в колата. Скапах се.

— Добре. Но нека отидем на поне още две-три места — каза Макбрайд.

Докато задраскат следващите три клуба от списъка на диджея, нощта започна да отстъпва на зората; дискотеките вече затваряха, изплювайки на улиците шумни тълпи, чийто смях разкъсваше студения въздух. Ейдриън вече не се оплакваше, но беше капнала.

— Още един — каза Макбрайд. — След това ще спрем да изпием по едно кафе.

И тогава го видя.

И отдолу знак — сребърни и черни концентрични кръгове, в центъра на които премигваше неоново око. От ъглите проблясваха светлини, които можеха да предизвикат амок.

— Тук! — каза той.

— Какво? — попита Ейдриън.

— Той е идвал тук.

— Откъде знаеш?

— От кибрита. Забрави си кибрита и цигарите. Ментолови. Спомням си го много добре — макар че тогава бях Дюран.

Тя го изгледа странно.

Вътре келнерите и барманът стояха на бара, пушеха и пиеха кафе.

— Geschloten16 — каза един мъж със сребърна халка на езика и посочи чистача, тъмнокож възрастен мъж с конска опашка, който мъкнеше голяма прахосмукачка по мръсния черен под, изрисуван със сребърни звезди.

— Търся един човек — каза Макбрайд. Една келнерка с хипарска перука и сребристо червило отвори уста, но Макбрайд я прекъсна: — Без майтап. Търся един холандец. Едър мъж. Рус. Казва се Хенрик.

— А — каза келнерката, — познавам го. Често идва тук.

— Беше ли тази нощ?

— Да. Отиде си преди час. Приятел ли ви е?

— Аз съм психотерапевтът му — каза Макбрайд.

Тя кимна, като че ли разбираше за какво й говори.

— Добре че сте дошли. Хенрих наистина не е добре.

— Знаете ли къде е отседнал?

Келнерката ги огледа преценяващо.

— Може би… Забъркал ли се е в нещо?

— Нямаше да съм тук в седем сутринта, ако… — Макбрайд разпери безпомощно ръце.

— Наел е апартамент в „Алпенрьосли“.

— А ти откъде знаеш? — попита мъжът с металната халка на езика.

— О, я се шибай — отвърна му тя с досада.

„Алпенрьосли“ бе пансион от дебели дървени греди в края на града. Имаше четири самостоятелни апартамента, които се даваха под наем за седмица или месец, а на приземния етаж имаше служебно помещение.

— Пълно е — каза им една жена със сиви коси, която им отвори вратата.

— Търсим господин Де Гроот — каза Макбрайд.

— А, да — каза жената. — Номер четири. Но още не се е прибрал. Цяла нощ танцува, а после отива да работи.

— И къде?

— Не знам.

Седнаха в колата пред „Алпенрьосли“ и зачакаха, като ту пускаха, ту спираха отоплението, защото нито можеха да издържат студа, нито пък можеха да оставят стъклата да се запотят. Към обед Ейдриън отиде за сандвичи — вървя пеш почти до центъра на града. В два следобед небето потъмня. От Де Гроот все още нямаше и следа. След час над планините се чуха гръмотевици и започна да вали мек сняг.

— Може би е време за план „Б“ — каза Макбрайд.

— И какъв е той? — попита Ейдриън.

— Не знам. Мислех, че ти си измислила нещо.

На практика „план Б“ беше полицията. Това беше единствената им възможност, но след случилото се в клиниката едва ли биха ги изслушали. Бяха сигурни, че вече ги търсят. Ако ги задържаха, щяха да им задават милион въпроси за касапницата в клиниката и едва ли някой щеше да се вслуша в теорията за „Йерихон“. А докато ги изслушаха, сигурно щеше да е много късно. Към 4:15 следобед светлините из долината започнаха да примигват. Макбрайд беше вдървен от умора и студ, главата го болеше.

Но най-накрая Де Гроот се появи. Беше с джинси, ботуши и яке от овча кожа. Носеше два пълни найлонови плика.

— Ето го — каза Макбрайд.

Холандецът бутна вратата и влезе.

— Стой тук — каза Макбрайд и натисна бутона да отключи багажника.

— Ти полудя ли? — попита Ейдриън. — Няма да стоя тук!

Той се наведе и докосна устните й със своите.

— Пази ми гърба.

И без да чака отговор, излезе, извади пушката от багажника и влезе в пансиона през задния вход. Качи се до апартамента, пое дъх и почука. Нищо. Почука пак. Никакъв отговор. Натисна вратата и тя се отвори послушно.

Влезе в антрето, огледа се и се ослуша. Нищо.

Влезе във всекидневната и видя маса, на която бяха сложени няколко крушки. Малки крушки — всичките счупени. До тях имаше електрическа бормашина и туба с лепило. Какво беше това?

Имаше една врата наляво и една — надясно. Отвори тази наляво и се озова в спалнята на Де Гроот — не толкова помещение за спане, колкото расистка изложба от груби колажи, налепени по стената: порнографски снимки на черни мъже и млади бели жени, главата на Дезмънд Туто върху тяло на шимпанзе, някакви фотографии на летящи чинии и плакат на Нелсън Мандела с кръг, очертан с маркер около главата му, пресечен с диагонална червена линия. Третият колаж бе главата на Табо Мбеки сред плъзнали червеи, с охлюви, пълзящи около бузите на южноафриканския президент и уши като пламъци. На пода до леглото имаше купчина расистки издания. На отсрещната стена, точно срещу колажите, имаше големи портрети на Адолф Хитлер и на швейцарския уфолог Били Майер.

„Това е сцена“ — помисли Макбрайд. Това трябваше да свидетелства, че живеещият тук е луд. В това нямаше никакво въображение. Беше както с екранната памет на Де Гроот: сцената пред него беше груба и позната, реминисценция от евтино телевизионно шоу — идея на долнопробен продуцент за светилището на един расист. Макбрайд беше сигурен, че ако потърси, ще намери дневник, пълен с фройдистки мисли и псевдополитически глупости. Плюс една-две снимки на Де Гроот с оръжие в ръце.

Но къде беше самият актьор? Къде беше звездата? Макбрайд излезе и блъсна вратата на банята.

— Хенрик?

Побутна завесата с дулото на оръжието. Но нямаше никого. И нищо.

Объркан, той тръгна обратно към всекидневната — и го видя… застанал до Ейдриън, опрял пистолет в главата й.

— О, доктор Дюран! — засмя се холандецът. — Много се радвам да ви видя…

— Виж, Хенрик, недей да…

— Добре дошли в Давос! Страхотно е, нали? А сега би ли пуснал оръжието? Не искам да наранявам нито теб, нито красивата ти приятелка.

Макбрайд остави пушката на пода, без да сваля очи от Де Гроот.

— Пусни я. Тя не е…

— Шшш — каза Де Гроот и вдигна пръст пред устата си. — Тук сме с червея.

И кимна към дивана.

Макбрайд и Ейдриън послушно седнаха. Холандецът се наведе, взе пушката и извади пълнителя, извади и останалия в затвора патрон и го хвърли на близкия стол.

После отиде в кухнята и се върна с ролка лепенка. Хвърли я на Макбрайд и му нареди да завърже ръцете и краката на Ейдриън и да й запуши устата. Като видя, че се колебае, без предупреждение го удари по устата с дръжката на пистолета.

После отстъпи и с удоволствие загледа как доскорошният му терапевт къса парче лента и залепва устата на ужасената Ейдриън.

— Сега е твой ред — каза Де Гроот, съблече якето си и го метна на гърба на един стол. На врата му висеше ламиниран пропуск, закачен на верижка.

— Виж, Хенрик…

— Не говори. — Холандецът се намръщи.

Прозорците се разтресоха от внезапен порив на вятъра, лампата премигна, вратата долу се тресна. Де Гроот отиде до прозореца, погледна навън и каза:

— Буря.

— Хенрик, много е важно да ме чуеш.

— Не мога да ви слушам и двамата.

— И двамата ли?

— С червея — обясни Хенрик.

— Аз знам какво правиш, Хенрик. И това е много лошо.

— Така ли? И какво правя?

— Ще застреляш Мандела и другите.

— Омотай шест пъти лентата около краката си — здраво! — Де Гроот поклати глава. — Няма да стрелям по никого.

— Няма ли?

— Не. Сега си увий краката с лентата, докторе. Около глезените. Шест пъти ги омотай.

Макбрайд се наведе и бавно почна да навива лентата около глезените си.

— Няма да има никакви оръжия — обеща Де Гроот. — Само пожар.

И се изсмя.

— Какво имаш предвид?

— Сега си сложи ръцете зад гърба — каза холандецът, все едно не го беше чул.

Макбрайд се подчини. Де Гроот взе лентата и започна да я увива около китките му. Макбрайд огледа стаята — търсеше начин да се измъкне, търсеше нещо, което да свърши работа. Но тук беше само Ейдриън, готова да припадне… и на масата крушките, бормашината и лепилото.

— За какво са ти тези крушки?

Де Гроот свърши с увиването, погледна си часовника, повдигна рамене и седна в едно кожено кресло.

— Червеят е умен. Той знае, че е непосилно да се справя с тях с оръжие. Макар че имам пропуск, пак няма да стане. Няма начин.

— Къде? За какво говориш?

— За „Фрайбург“. Усъвършенствах противопожарната система. Махнах фреона — защото той убива озона, нали знаеш. И при всички тези еколози в града, хотелът искаше да направи един жест. Искаше да бъде на ниво, нали разбираш?

Макбрайд не знаеше какво да каже. Не можеше да схване.

— И какво общо има това с крушките?

— Въпросът е с какво замених първоначалния газ. Поработих доста. И успях.

— Какво си успял?

— Премахнах фреона в системата за впръскване на противопожарен химикал. Инсталациите, които са монтирани на тавана, нали ги знаеш? Замествам го с инертен газ и няма проблеми с озона.

— Това е много хубаво, Хенрик, но…

— Само че газът не е инертен.

— Какво?!

— Петрол — каза Де Гроот. — Смених фреона с петрол, така че когато пожарът пламне…

— Какъв пожар? Кога?

— След половин час. — Де Гроот си погледна часовника. — Освен ако не закъснеят. Не се безпокой, ще го видите оттук. Ще пламне като ракета.

— Кое ще пламне?

— Нали ти казах! „Фрайбург“. Има галапредставление за южноафриканската делегация. Голям банкет и много речи на чернилките.

Макбрайд поклати глава. Все още не разбираше.

— А какво общо имат крушките? — попита той. — За какво са ти крушките?

Холандецът се изсмя и Макбрайд разбра, че е под влиянието на някаква дрога.

— А, да… Виждаш ли тези крушки тук, малките? Те са за подиума. Когато ораторът отиде на катедрата, ще си светне, за да може да вижда бележките си. Защото в залата е доста тъмно. Много романтично.

— И какво? — попита Макбрайд.

— Трябваха ми поне десетина крушки, за да го направя.

— Какво да направиш?

— Да пробия дупчица в стъклото, без да го счупя.

— И защо?

— Защото стъклото е много крехко и ти трябва специална бургия, иначе се чупи. Но успях.

— Не разбирам — каза Макбрайд. — За какво ти е тази дупчица?

— За да започне пожарът — каза Де Гроот. — Пълниш крушката с фосфор и керосин и като електрическата верига се затвори, сместа избухва. Но това е малък пожар. Може да пострада ризата на говорещия или пък косата му — особено ако използва някакъв гел.

— И после? — попита Макбрайд.

— После ли? От всяка страна на подиума има пожарогасители. Охранителите ще опитат да угасят пламъка. Само че…

— Какво?

— Те също са подменени.

— С какво? — попита Макбрайд.

— С бутан.

— Значи когато се опитат да загасят пожара…

— Ще направят още по-голям пожар. После ще се включат автоматичните пожарогасители и хотелът… ами ще го видите.

— Хенрик…

Холандецът откъсна парче лепенка и се наведе към Макбрайд, но той се дръпна.

— Хенрик, чуй ме. Искам да ти кажа нещо за червея.

— Не. Вече говорихме достатъчно.

После седна до Макбрайд с лентата в ръка. Изведнъж лампите светнаха много силно — толкова силно, че Макбрайд помисли, че ще се пръснат. „Токов удар“ — помисли той. Ярката светлина беше последвана от толкова силна гръмотевица, че дори Де Гроот подскочи.

Проблесна мълния, след нея друга. Макбрайд никога не бе виждал гръмотевична буря при снеговалеж. През пелената на снега светкавиците проблясваха хипнотизиращо.

Де Гроот мигаше като елен пред фарове.

Макбрайд започна да говори с нисък доверителен тон:

— Чуй ме, Хенрик. Искам да си представиш, че си в асансьор… и той те води до едно безопасно място. Дълбоко под земята…

Друг тътнеж разтърси стените и Макбрайд видя отблясъка на светкавицата в очите на Де Гроот.

— Вратата се отваря. Ти излизаш. Вратата се затваря. И сега сме долу, дълбоко, на едно безопасно място.

Лампите пак примигнаха.

— Няма го вече червея, Хенрик. Има само спокойствие.

Очите на Де Гроот бяха разцентровани.

— Сега седим заедно на една скала, далеч от всичко друго — продължи Макбрайд. — Ние сме в малко пристанище, където никой не може да ни види — само ти и аз, вълните и птиците. И лек ветрец, който полъхва откъм морето. Можеш ли да усетиш мириса на морето, Хенрик?

— Да.

— Ние сме на чудесно място, Хенрик. Но… ръцете ми са вързани. Развържи ме.

Холандецът мълчеше. Лицето му беше безизразно, но Макбрайд знаеше, че дълбоко в съзнанието му се води борба — толкова примитивна, че думите там нямаха никакво значение.

После парализата мина и Де Гроот стана. Отиде до кухнята и се върна с кухненски нож. Наведе се над Макбрайд, промърмори нещо неразбираемо и преряза лентата на ръцете му.

Ейдриън изскимтя и Макбрайд й махна да мълчи. Де Гроот седна и започна да се прозява. Макбрайд му каза да затвори очи и да заспи, а като се събуди, да се свърже с полицията и да им каже за червея. И че после ще се чувства чудесно. Скоро Де Гроот хъркаше на дивана.

Макбрайд освободи Ейдриън, след това внимателно свали пропуска от врата на холандеца и го сложи на своя.

— Няма да стане — каза тя. — Не си приличате.

— Само това мога да направя.

— Но…

— Обади се в хотела — каза той. — Опитай да се свържеш с някой. Кажи им, че е спешно. Кажи им, че пожарогасителите са клопка. И ми осигури адвокат!

— Но…

Той вече тичаше по стълбите.

От апартамента на Де Гроот до „Фрайбург“ имаше около пет километра, но на Макбрайд му трябваха почти петнайсет минути, за да ги измине. Чистачките яростно се бореха със снега. В последната отсечка пътят беше задръстен от безброй коли. Той отби от пътя, слезе и затича. На бариерата го спря премръзнал войник — поиска му пропуска, наруга студа и ядосано замърмори, че изпуснал някакъв мач, защото имало проблеми с пожарогасителите. После прочете името на пропуска и каза:

— Де Гроот. Добре, ще се обадя. Минавайте.

Макбрайд затича нагоре, а войникът викна след него със смях:

— Wo ist das feuer?17

Някакъв човек с кожени дрехи и алпийска шапчица се бореше със снега, който се трупаше върху червения килим пред козирката на входа на „Фрайбург“. Под козирката стоеше мъж с вид на адмирал (оказа се портиерът) и двама войници. Макбрайд хукна към тях, като се опитваше да си припомни думите за пожарна охрана — фойер и още нещо.

Портиерът посегна към медната дръжка на вратата, после внезапно се намръщи. Един от охранителите пристъпи напред и хвана Макбрайд за ръката.

— Feuersicherheit!18 — викна Макбрайд, размаха пропуска на Де Гроот и се хвърли към вратата. До осем часа оставаше само минута.

— Спрете!

Той тичаше през фоайето на „Фрайбург“ под кристалните полилеи, покрай старинните дървени мебели, по плюшените килими и търсеше табела, която да го насочи към балната зала. Как беше на немски „бална зала“? Хората крещяха: „Halt!“, което значеше „Стой!“, но как беше на немски „бална зала“? После видя табела: „БАЛНА ЗАЛА“.

Имаше три двойни врати, охранявани от яки мъжаги в тъмни костюми и със слушалки в ушите. Неколцина пушачи се бяха скупчили около един пепелник, а две дами в африкански тоалети тъкмо се насочваха към тоалетната. На една стойка имаше надпис в сребърна рамка:

Един от охранителите опита да му препречи пътя, но Макбрайд го блъсна и се втурна през вратата.

Но беше много късно. Залата — десетки маси със свещници и с елегантни букети, с белоснежни покривки и блестящ кристал — избухна в паника. По-точно не паника, а ужас. Мъже в смокинги и жени в дълги рокли бяха скочили на крака и гледаха диво. Нормалният шум на тържествено вечерящите триста души — потрепването на прибори, гласовете, кратките избухвания на смях — отстъпи на примитивен рев. Към тавана се понесе писък — тълпата като че ли се превърна в едно-единствено живо същество, докато един възрастен чернокож мъж на катедрата се опитваше да угаси пламъците по реверите си.

Макбрайд тичаше към подиума. Един келнер също тичаше натам с пожарогасител в ръце.

— Не! — извика Макбрайд, скочи на подиума и повали келнера.

Пожарогасителят се изтъркаля по паркета. Макбрайд скочи и извика:

— Пожарогасителят е бомба! Никакви пожарогасители!

В същия миг някой го удари отзад и той рухна на пода. После го изритаха в гърба и над него се появи лицето на един от охранителите — толкова близо, че Макбрайд видя порите на носа му и наболата му брада.

— Изкарайте всички вън! — викна Макбрайд с последни сили. — Пожарогасителите са бомби! Цялата бална зала е бомба!