Синдромът

29.

— Не става — съобщи тя.

— Какво не става?

— Да се правим на умрели.

Дюран намести задното огледало и погледна изгрева.

— Защо?

— Защото колата я няма. Което подсказва, че не сме били в къщата. И вестниците ще съобщят, че никой не е убит.

— В най-лошия случай това ни дава още един ден.

— Тогава карайте към Вашингтон — каза тя.

— Защо?

— Защото искам да взема някои неща от апартамента си.

Той я изгледа скептично.

— Нали казахте, че това ни дава един ден?

— Така е, но… ако греша? Дори не знам как ни откриха.

— Аз знам.

— Така ли? И как? — Дюран я погледна с подозрение.

— Вие им съобщихте.

— Какво?! На кого съм казал?

— Вие им съобщихте къде се намираме — каза тя. — Влязохте в онзи уебсайт… в чатрума или каквото е там.

Дюран я погледна, за да види дали не се шегува. Но тя беше сериозна. Сериозна до смърт.

— Преди две вечери — каза тя. — И стига с това „вие“. Изкара ми акъла.

— Аз ли?

— Беше влязъл в някакъв уебсайт. Всички съобщения примигваха и… Беше като внезапно съобщение по AOL.

— Какво?

— Повярвай ми.

— Нещо като „Здравей“?

— Не. — Тя поклати глава. — Пишеше „Здравей, Джефри“. После те попитаха къде си. И ти написа нещо.

— Какво съм написал?

— Не знам. Но те попитаха и ти отговори. Може да си им съобщил пощенския код и къде сме.

— Хайде де!

— Сериозно говоря — настоя тя.

— Защо не ме спря?

— Опитах се! И беше… не знам. Не беше на себе си. Все едно те нямаше. Обадих се на доктор Шоу.

— Какво?!

— Ами ти много ме уплаши! Така че той те хипнотизира по телефона — каза тя. — Не помниш ли?

Дюран поклати глава. „Това не се е случило. Иначе щях да го помня. Защото късата ми памет е наред. Шоу го каза. Което значи, че Ейдриън лъже… или имам някакъв двойник. Джекил и Хайд. Лекар. Боже!“ Таблото избипка и той погледна индикатора за гориво и каза:

— Трябва да заредим.

Спряха на една бензиностанция близо до Бриджвил, но помпата не прие картата на Дюран. Той се обърна към Ейдриън за помощ и тя пребледня.

— Чантата ми остана в къщата. Нямам нито цент!

Той се обади на номер 800, обозначен на гърба на картата му, съобщи номера на сметката и чу гласа на телефонен автомат, който би трябвало да съобщи, че картата е с „нормален кредит“. Вместо това автоматичният глас му заяви, че картата е „замразена“ и че трябва да се свърже със служител от отдела за „обслужване на клиенти“. Той го направи и чиновникът му съобщи, че някой е заявил, че картата е открадната.

— Ще ви издадем нова. След три работни дни. Вече е в компютъра.

— Вижте — Дюран не можеше да повярва, — картата е при мен. В ръката ми. Не съм съобщавал, че е открадната.

— Но някой го е направил.

— Питайте ме за моминската фамилия на майка ми.

— Това не е нещо, което…

— Имате въпроси за установяване на личността. Използвайте ги!

— Съжалявам, господин Дюран, но след като картата е обявена за открадната, трябва да бъде издадена нова.

— Вижте. Аз… — той погледна в портфейла си — имам само два долара. Извън града съм. Нямам бензин. Няма ли начин…

— Не.

— Какво?!

— Съжалявам — нищо не можем да направим. Просто трябва да изчакате новата карта.

Дюран се върна до колата, наля бензин за два долара и обясни на Ейдриън какво се е случило. Накрая каза:

— Шибани банки.

— Не е точно така — каза тя. — Това е стандартната процедура, когато някой се обади за изгубена карта.

— Да, но…

— Чудя се кой ли е…

Каза го така, като че ли се съмняваше, че го е направил той.

Когато стигнаха до околовръстния път, таблото отново избипка и лампичката за гориво замига. Ейдриън насочи Дюран по един сложен път, който ги отведе покрай Капитолия и по Шестнайсета улица. Бяха на около два километра от апартамента й, когато колата се разтресе и спря. С помощта на двама латиноамериканци, които чакаха автобуса, избутаха доджа край една рампа за товарене до парк Меридиън Хил.

— Какво е станало с колата ти, приятел? Първо си я ударил, а после си минал през пожар, а?

Багажникът, смазан след удара пред „Комфорт Ин“, отдавна тревожеше Ейдриън. Не обичаше да лъже, но беше казала на Дюран при никакви обстоятелства да не признава, че той е бил на волана. Това можеше наистина да усложни нещата.

Новите им познати клатеха глави и обсъждаха цената на пребоядисването и изчукването. Ставаше дума… за солидна сума.

— Ще трябва да се бръкнеш бая, приятел. — Единият латиноамериканец бръкна в джоба си. — Дай да ти дам една визитка — ще ти вземе приемлива цена.

— Това е кола под наем — изстена Ейдриън.

— Леле! — каза другият и поклати глава. — Ще ви изпият кръвчицата.

Ейдриън написа бележка, пъхна я под чистачката на предното стъкло и каза:

— Е, все ще мога да използвам застраховката.

— Ще ви скъсат задниците — засмяха се латиноамериканците.

— Ейдриън! Къде изчезна? — попита госпожа Спиърс.

— Загубих си ключа. Мога ли да мина през пералнята?

— Разбира се — отвърна хазайката й и погледна с интерес Дюран.

— О, извинете. Джеф — това е госпожа Спиърс.

— Ще пийнете ли чай? — попита възрастната жена.

— Не, благодаря — отвърна Дюран.

— Бързаме много — каза Ейдриън, докато минаваше през антрето към вратата, която водеше към приземието.

Минаха през малката пералня, Ейдриън отвори и се спря като закована. Дюран за малко не се блъсна в нея.

— Боже!

Беше забравила колко лошо е положението. Стаята беше в пълен безпорядък, нещата й бяха разпилени навсякъде: книги, видеокасети, възглавниците от дивана, дрехи и компактдискове, обувки, одеяла, пешкири, вази. И на всичко отгоре навсякъде се бяха разхвърчали бели листа.

Дюран стоеше на прага и зяпаше любопитно.

Въпреки бъркотията тук имаше много повече атмосфера, отколкото в неговия апартамент. Имаше плакати на далечни места и стари неща („Биариц“ и „Ориент Експрес“), няколко ориенталски килимчета, поставени в дървени рамки. Той пристъпи, обърна с крак една книга и се изненада каква е: пътеводител за Шри Ланка, издателство „Лонли Планет“. Вдигна друга: „Маршрути в Турция“. И трета: „Мавриций, Реюниън и Сейшелските острови“.

— Много ли пътуваш? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Не съм ходила никъде.

— Защо?

— Нямам пари. — Тя замълча. — Виждаш ли някъде музикална кутия?

Той се огледа и поклати отрицателно глава.

— А ти? — попита тя.

— Какво? — отвърна Дюран.

— Пътувал ли си много? Ходил ли си по света?

— Ами… — Той се замисли.

— Къде?

— Не помня. — Той сви рамене.

Тя се наведе зад едно малко бюро и измъкна една дървена кутия. Вдигна капака й и тя засвири „Плезир д’амур“. Отвътре Ейдриън измъкна две кредитни карти и един паспорт.

— Ще заминаваш в чужбина ли? — попита Дюран.

— Това е единственият ми документ за самоличност — каза тя. — Всичко друго вчера се превърна в дим.

Огледа отново бъркотията. Помисли си, че би могла за час-два да поразчисти, но това беше прекалено сложно. Щеше да има достатъчно време, когато всичко това свършеше — нали бездруго вече беше без работа. Грабна дрехи за път и четката си за зъби.

Изведе Дюран от задния вход, за да избегнат госпожа Спиърс, и на авеню „Маунт Плезънт“ купиха туба бензин. Отидоха до колата и видяха на предното стъкло розов талон.

— Още сто долара! — изплака Ейдриън. — Ужасно!

И тропна с крак, което накара Дюран да се разсмее, а тя побесня още повече.

— Какво значи това? — възкликна тя, докато се качваше в колата. — Този шибан град е добър само в събирането на глоби за неправилно паркиране.

— Сигурно това е краят на цивилизацията, която познаваме — каза Дюран.

Операцията беше насрочена за осем сутринта, така че Дюран прекара нощта в болницата, а Ейдриън мръзна в хотел „Мейфлауър“.

Дюран беше приет от една сестра, която му даде болнична пижама и халат. Прикрепиха към китката му пластмасов колан и го заведоха в една стая с две легла в дъното на коридора. Няколко сестри му мереха кръвното, температурата и пулса на всеки час; съседът му по легло (обвит целия в тръби) лежеше в безсъзнание и зяпаше тавана.

Вечерта при него се отби Шоу с неврохирурга Ник Алелин, пъргав човек с червен нос, големи зъби и висок глас.

Шоу ги запозна и Дюран забеляза, че ръцете на Алелин са поразително бели — като че ли, когато не се употребяваха, ги пазеха в кутия. Имаше дълги пръсти като на пианист, безупречно чисти и със съвършен маникюр.

За втори път му обясниха процедурата.

— Доктор Шоу ще ви направи малък разрез на горния венец, точно под носа. Оттам ще проникне през носния проход до сфеноидната кухина. От този момент нататък става наблюдател. Аз ще стоя в един специален стол — обясняваше Алелин, — близо до масата, и ще направлявам с крак хирургически микроскоп, за да виждам по-добре на един монитор какво върша с ръцете си.

— Колко време ще отнеме това? — запита Дюран.

— Трийсет-четирийсет минути. Вие ще седите с глава, облегната назад, през по-голямата част от операцията — и ще бъдете в полусъзнание.

— Нищо няма да усетите — усмихна се Шоу, като видя, че Дюран пребледня. — Ще почувствате само известно неудобство на следващия ден, но това е всичко.

— Искам да ви попитам нещо — намеси се Алелин. — Става дума за предишната ви операция. Какво може да ни кажете за нея?

— Какво имате предвид? — попита Дюран.

— Не ви е за първи път. — Хирургът се намръщи. — Под устната ви има белег.

Той се наведе, хвана горната устна на Дюран с два пръста и я обърна нагоре, за да види и Шоу. Психиатърът кимна и той я пусна.

Дюран облиза устни и каза неуверено:

— Ако съм бил подлаган на мозъчна операция, щях да я запомня.

— Разбира се — каза Шоу. — Но не забравяйте, че страдате от амнезия…

— Да, прав сте.

Шоу му даде да подпише още един формуляр, после двамата с Алелин си тръгнаха. По-късно му звънна Ейдриън, за да разбере какво е положението.

Не говориха дълго. От валиума, който му бяха дали, му се спеше. И въпреки това, когато затвори, му се стори, че е доловил нещо в гласа й, нещо, звучащо като загриженост — загриженост за него.

Ха!

Сутринта, точно в осем, го закараха на количка в операционната зала, където бе интубиран и му направиха няколко инжекции, които го докараха до безволевото състояние на парализа. След десетина минути операцията започна и протече точно така, както я бе описал Алелин.

Дюран чуваше подрънкване и звънтене на метал. От време на време думите на лекарите се превръщаха в безсмислени срички. В един момент Шоу като че ли каза:

— Навлизам в кухината…

— Като че ли е нещо изкуствено… — обади се Алелин.

Веднъж или два пъти Дюран отвори очи и тогава светлините в операционната зала блясваха с все сила. Беше почти красиво — всичко пулсираше в непонятната симфония на машинния звук.

А после Алелин ясно произнесе:

— Улових го!

Някой въздъхна с облекчение.

После се чу гласът на Шоу.

— Какво е това, по дяволите?

Лицето на доктор Алелин бавно се фокусира пред погледа му, разтвори се в лъчите светлина и после отново доби очертанията си. Дюран усещаше как устата му се мърда в изтощителен напън, но дълго време не излизаше никакъв звук.

— … ффф.

Като буква от азбуката. Дюран се изкуши да продължи с упражнението: х, ц, ч. Но устата му беше съвсем суха. После разбра, че докторът казва „Джеф“.

— К… во? — Устата му сякаш беше пълна с паста за зъби.

— Почна да изговаря думи — каза Алелин с облекчение. Отново се наведе над Дюран. — Кажи ми, Джеф. Как е фамилното ти име?

Дюран помисли. Спомни си, че е в болница, че щяха да го оперират. Операцията сигурно бе свършила. И той беше наред. Нито умрял, нито ослепял — нито станал идиот.

— Джеф? — Гласът беше търпелив и леко писклив. — Кажи ми. Помниш ли си името?

Дюран кимна.

— Как ти е фамилното име, Джеф?

— Д… ран.

Внезапно над него се наведе Ейдриън.

— Здрасти…

Усети как ръката й го докосва и отговори с леко стискане.

— Дължа ти едно питие, Ник — каза доктор Шоу. — Направи го дяволски добре!

Дюран лежеше неподвижно, Ейдриън го държеше за ръката и слушаше разговора между лекарите. Накрая Алелин рече:

— Дръжте ме в течение. Много съм любопитен какво ще кажат хората от Лабораторията за приложни материали.

— Непременно ще ти се обадя — отвърна Шоу.

Дюран се опита да се надигне и да седне, но всичко се размаза пред очите му и той клюмна наляво. Затвори очи и стисна ръба на леглото.

— Спокойно — каза Шоу. — Спокойно. Сутринта ти оперирахме мозъка.

Дюран потърси ръката на Ейдриън, намери я и я хвана.

— Какво… беше? — попита той.

— Което беше в главата ти ли?

— Да.

— Ще разберем — каза доктор Шоу.

— Как така?

— Трябва да се анализира — каза Ейдриън. — Изпратиха го на изследване.

— Изследване ли? — попита Дюран.

— Нека ти кажа какво предполагам, че е — обади се Шоу.

— Добре.

— Предполагам, че е хирургически предмет — нещо подобно. Особено след като вече си претърпял подобна операция — или приблизително същата. И ако не е това, мислех си, че може да е част от куршум или парченце след автомобилна злополука. Нещо, което е било пропуснато при първоначалното извличане.

— И? — попита Дюран.

— Но това е нещо друго — каза Ейдриън.

Дюран я погледна, после погледна лекаря.

— Какво? — попита той.

— Не знаем.

Дюран отвори уста, но Шоу каза:

— Това, което знаем със сигурност, е, че не е резултат от злополука.

Дюран се намръщи; очите му проследиха Шоу, който бе отишъл до прозореца.

— Какво искате да кажете?

— Било е присадка.

— Какво?! За какво? — Дюран пак се опита да се надигне, но не успя.

— Точно това е въпросът. Когато Ник го извади, помислих, че е парче стъкло, защото прилича на стъкло. После го погледнахме под микроскопа…

— И?

— Това е нещо друго — каза Шоу. — Вътре има някакви жички. Това е някакъв микроелемент.

Дюран изстена.

— Изпратихме го в Лабораторията за приложни материали — каза Шоу. — Те имат отдел за биомедицински уреди…

— Искате да ми кажете, че сте извадили нещо от главата ми и нямате представа какво е, така ли?

— Не — усмихна се Шоу, — не казвам това. Знам какво е: това е интерцеребрална присадка. Въпросът е: за какво служи? Но поне засега целта й е неясна.

— Когато казвате „неясна“ — намеси се Ейдриън, — за какво говорим? Какви са възможните варианти?

— Ако трябва да съм честен — отвърна Шоу, — извън някои много начални разработки за лечение на Паркинсоновата болест, експериментирани върху животни, единствената присадка, за която знам, е била използвана за контрол на сериозни гърчове — на тежки гърчове.

— И мислите, че съм страдал от това ли? — попита Дюран.

— Напротив. Не виждам никакво доказателство за подобно заболяване.

Замълчаха за момент. После Дюран запита отново:

— Кога ще можем да разберем нещо?

— След три-четири дни — отвърна Шоу.

— Дотогава ще бъда ли на крака?

— Дотогава ще сте изписан — усмихна се Шоу.

— Шегувате се — каза Ейдриън.

— Говоря съвсем сериозно.

— Добре, това е хубава новина — каза Дюран.

— Не ми благодарете — благодарете на болничната помощ — усмихна се Шоу. — И междувременно, много ми е интересно да разбера дали този предмет има… нещо общо с вашата амнезия. Предвид мястото му никак не е чудно. — Очите му блеснаха. — Надявам се, че скоро ще почнете да си спомняте много неща. Ще проведем няколко сеанса. Ако се чувствате наред, бихме могли да почнем още утре.

След операцията Дюран усети, че живее с някакво чувство на лекота, което беше толкова реално, колкото и трудно за описание. Някак си се чувстваше по-лек, като че ли преди се бе намирал в център на гравитационно поле, което едва сега бе почнало да отслабва.

Първия ден спа дванайсет часа, опита се да гледа телевизия, но не я хареса — после спа още. Ейдриън му се обади от „Мейфлауър“, за да пита как се чувства и да му каже, че е открила евтин паркинг само на петнайсет преки от хотела.

На сутринта на втория ден един от болничните служители го подложи на серия тестове и проби, предназначени да измерят различни страни от нервно-мозъчната му функция — чувството му за осезание, вкус, обоняние и зрение. Пробваха способността му за запаметяване, двигателните му умения и последователността на спомените. Когато свършиха, служителят му каза да стане.

— Няма да тичате — пошегува се той. — Вървете бавно. Ако ви се завие свят — седнете. Иначе… вървете — това е добре за вас.

Следобед Шоу дойде в болницата, за да „поработят по спомените“, и се поинтересува как се чувства пациентът му.

Дюран му каза, че се чувства така, като че ли от раменете му са смъкнали тежест, и че е разочарован от факта, че паметта му не се връща.

— Не става така изведнъж — каза Шоу. — Дори при нещо още по-сериозно — слепотата например — макар зрителните стимули да се завърнат, минава известно време, докато пациентът осъзнае значението и сигналите, които приема от външния свят. На някой, сляп по рождение, възстановяването на зрението е по-трудно и има голяма вероятност отначало да се блъска в стените. Защо? Защото е свикнал да е сляп. Трябва да свикне с новото възприятие. Премахваме слепотата му и той се озовава в хаос от светлини и цветове — а това не означава нищо за него. Всъщност започва да се учи как да се справя с околната среда. Във вашия случай, макар че не сме определели характера на травмата, очевидно сте си изработили начин да страните от света, като сте приели самоличността на Джефри Дюран за своя собствена. Тъй като още не сме се опитали да разклатим този особено характерен филтър на възприятия, естествено е той да се запази, преди да отслабне.

— И кога ще стане това?

— Ще проведем няколко хипнотични сеанса, ще се опитаме да ви върнем в миналото с насочени представи и ще видим какво се получава. Знаем някои неща за вас. Ейдриън каза, че сте обичали шаха, и предполагам, че… Карибите означават нещо за вас… и ми се струва, че знаете как да управлявате яхта.

— Имам една идея — усмихна се Дюран. — Защо не наемем една яхта и да поиграем шах някъде към Ямайка?

— Не ме изкушавайте — засмя се Шоу.

След двучасов сеанс Шоу се отпусна в стола си, погледна Дюран в очите и каза:

— Знам, че сте разочарован, но смятам, че все пак има някакъв напредък.

— Какъв? Че си спомних как се управлява яхта ли? И преди го знаех.

— Става дума за нещо, което не си спомнихте. Не си спомнихте дали сте участвали в регата. Не си спомнихте дали сте се състезавали. Все пак, изглежда, сте участвали в подобни състезания. Може би, като се има предвид възрастта ви — още като студент. Това ни открива нова работа.

— Например? — Дюран се намръщи.

— Изглежда, че в известен период сте живели близо до морето. Може би, докато сте следвали, сте били член на платноходен отбор.

— Може би — каза Дюран. — Значи…

— Значи трябва да продължим. При повечето страдащи от амнезия спомените не се връщат веднага. Те изплуват незабелязано и често пъти доста бавно. Типично е споменът за травматичното събитие — катастрофа с кола или друго, да предизвиква амнезия — и особено характерно е, че споменът за злополуката идва последен. Ако въобще се появи.

— Защо, може ли да не се появи?

— Доста често. Нерядко този особен дял от паметта — тъй като има малко асоциативни връзки и не се подхранва от припомняне — просто изчезва.

— Наистина ли?

— Да. Така че не губете смелост. Истината е, че страдате от необикновено асоциативно състояние, което вече установих. За да се справите с това, трябва да преоткриете сам себе си. Сега задачата ни е да се върнем назад в спомените и да открием кой сте всъщност. Това ще ви изправи лице в лице с травмите, които сте потискали. Няма да е лесно. Мога вече да ви кажа това.

— Тоест? — попита Дюран.

— Срещам доста съпротива — дълбока съпротива. Дори и под хипноза постоянно отстъпвате от нещо, което би ви свързало с истинското ви минало. Съпротивата е дълбока.

— И защо се получава така?

— Нещо ви се е случило. — Шоу се усмихна ободряващо. — Нещо, което мозъкът ви отказва да възприеме. Може би е някаква злополука в морето и някой, когото сте обичали, се е удавил. Може би се чувствате отговорен за това. Може и да сте били отговорен.

Психиатърът замълча, после каза:

— Това са само различни възможности. Знаете ли — той спря за секунда, — утре ще опитаме нов подход.

След вечеря Дюран отиде в коридора и се обади на Ейдриън по телефона. После седна с екземпляр от списанието „Платна“, което му бе донесъл Шоу. Беше странно. Красотата на яхтите предизвикваше у него възторг, но очите му търсеха нещо в задния план — парче от сушата, от пейзажа или фигура на човек, управляващ яхтата — имаше усещането като че ли слънцето се крие зад облак. И едно дълбоко и тревожно чувство постепенно го обхващаше, и…

Той хвърли списанието на масата и включи телевизора.

Освежена от душа след дългото тичане из парка, Ейдриън се избърса и облече бельото си. После намъкна блуза и пуловер и си направи кафе в малкия кухненски бокс до вратата. Наля си и започна да преглежда пощата на сестра си.

Почти беше забравила за нея — беше я захвърлила на задната седалка на наетия додж. Сега беше време да я разгледа.

Първият плик беше от банката. Копия от банковите отчети на Ники и чекове, които се оказаха по-малко интересни, отколкото се бе надявала. Ники бе живяла с около 4500 долара месечно. Междувременно на всеки няколко месеца идваше нова вноска, също с банков превод: три хилядарки този септември например и осем хиляди през февруари. Отчетите не сочеха източника на парите, което накара Ейдриън да си отбележи върху хотелския лист за писма: „Трансфер — долари откъде?“.

Това все пак беше малка загадка, тъй като Ейдриън беше почти сигурна откъде идваха парите: от уговорката на сестра й със семейство Ридъл. Бонила беше споменал за банка на остров в Ламанша и искаше да й изпрати по факса подробности за банковите преводи до сметката на Ники в Щатите. Европейската сметка можеше да е само въпрос на удобство или нещо свързано с уговорката между Ники и семейство Ридъл. Във всеки случай това беше ключ към миналото на Ники. За нещастие Бонила така и не бе имал възможност да изпълни обещанието си. Ейдриън си отбеляза: „Да се проверят преводите“.

Чековете бяха сравнително ясни. Наем и разходи по апартамента за около две хилядарки. Хонорарите за Дюран също бяха тлъст разход. После идваха четирийсет и седем долара месечно за кабелна телевизия, няколко чека за ветеринарния доктор. Плащания по „Виза“ и чекове за „Харлоу“ (фризьорския салон на Ники).

Следващият плик беше от банка „Чеви Чеиз“, която беше издала картата „Виза“ на Ники. Ейдриън прегледа преводите с любопитство. Козметика: 19.37 долара. Интернет „Америка Онлайн“: 19.95 долара. Осигуровка: 61.53… Билет за железопътната компания „Амтрак“: 189.60 долара.

Фактурата от „Амтрак“ не сочеше за къде е пътувала, но следващите разходи разкриваха това: „Херц“ (Орландо): 653.69. „Ла Ризорт“ в Лонгбоут Кий 1,084.06, ресторант „Моу Стоун Краб“: 18.94. Тя провери датите:

Ресторант „Конч Хаус Ийт Плейс“ — 10.08. — 21.03 долара

Слънчеви очила „Сарасота“ — 10.09. — 226.05 долара

Всички преводи от Флорида, или които изглеждаха оттам, бяха в един и същ период — между 7 и 12 октомври. Около седмица преди Ники да умре.

Което звучеше логично. Затова Ники беше водила Джак в кучкарник. Спомни си, че Дюран й бе казал, че сестра й е пропуснала един сеанс седмица преди самоубийството си и че последния път, когато я видял, била с тен. И не само с тен — тя му беше казала, че е била на плаж. Не бе споменала името му или той не го бе запомнил.

Ето къде беше ходила: в Лонгбоут Кий. Къде ли беше това?

Лаптопът на Ники беше изгорял в къщата на Бетани Бийч. Ако имаше компютър, би могла да погледне — и не само Лонгбоут Кий, но и „Ла Ризорт“. В „Мейфлауър“ обаче не даваха под наем лаптопи — от рецепцията се извиниха и й казаха, че може да отиде до интернет залата „Кинко“. Била само на две преки.

Едно момче с вид на бодърстващ по нощите студент взе кредитната й карта и я включи в AOL. Тя пусна „Лонгбоут Кий“ в търсачката „Ликос“ и след секунди гледаше самолетни снимки на изолиран от външния свят двайсеткилометров курорт на брега на Флорида. Разгледа картата и откри, че островът е на час път южно от Тампа и е свързан със Сарасота с виадукт.

Което повдигаше въпроса: какво бе правила Ники там? Дали беше имала приятел? Може би. Но ако беше имала, щеше да го спомене. Тогава какво? Какво беше толкова важно, че да принуди Ники да заведе Джак в „кучешки пансион“ — Ейдриън знаеше, че сестра й смяташе, че това е по-скоро „кучешки затвор“ — и после да вземе влака чак до Флорида? И защо влак? Тя не се плашеше да лети със самолет.

Трябваше да помисли добре.

Опра. Тя бе отишла до Флорида заради Опра. („Дяволът ме накара!“) Но защо не бе взела самолет? И не беше ли все пак Опра в Чикаго?

Тогава какво?

Истината беше, че през последната година само едно нещо интересуваше Ники и тава беше сатанинското изнасилване. Тя говореше само за това. Тогава… Може би там се бе състояла някаква конференция по този въпрос? Конференция на „оцелелите“.

Тя реши да опита с „Нексис“, написа Лонгбоут Кий и сатанински и ограничи търсенето само за миналата година. Компютърът даде отрицателен отговор. Нищо. Тя промени думите в прозореца на търсачката, като допълни към сатанински думите възстановени и спомен.

Този път се появиха шест документа. Но пет от тях се оказаха различни варианти на репортаж за една конференция по морска екология. Конференцията бе проведена в „Холидей Ин“ на Лонгбоут Кий през уикенда, на девети октомври. И по време на тази конференция много от времето беше изразходвано за обсъждане на въпроса за намалялата популация на морската крава поради петролни разливи и как споменът за това събитие бил възстановен в съзнанието на морските биолози. Последната статия засягаше крадените коли в Лонгбоут Кий, които полицейският участък беше възстановил на собствениците с помощта на помнещи чипове.

Опита отново, като този път изчисти думите „памет“ и „възстановена“. Може би щеше да открие какво се е случило на Лонгбоут Кий от седми до дванайсети октомври. Да свърже нещата.

Излязоха деветдесет и осем материала. Тя погледна заглавията, имената на вестниците, датите и кратките описания на материалите. Повечето истории бяха маловажни — съобщения за Винен празник, откриване на изложби, тенис турнири и голфмачове. Но имаше и една история, различна от другите, и сърцето й почти спря, когато видя заглавията:

Вече знаеше защо сестра й бе взела влака. Във влак спокойно можеш да превозиш пушка… Тя отвори един материал, публикуван на 11 октомври във вестник, излизащ в Тампа.

Ейдриън продължи да чете и другите репортажи, наелектризирана от думите „снайперист“ и „много мощна пушка“. Според вестниците санитарят от Ямайка дори не разбрал, че Крейн бил застрелян — докато някой не изпищял. „Нито чух — заявяваше той на полицията, — нито видях човек с оръжие.“ Никой друг също не бе чул подозрителен шум и това бе накарало полицията да предположи, че е използван заглушител. Ейдриън си спомни дебелия черен цилиндър.

Разследването бе усложнено от факта, че болногледачът беше изтикал инвалидната количка на Крейн от брега до плувния басейн пред хотела, преди да разбере, че болният е застрелян. Това, че жертвата е била преместена, затрудняваше да се открие мястото, откъдето е произведен изстрелът, и точният път на куршума. Ето защо определянето на мястото, от което бе стрелял снайперистът, според полицията бе само „игра на предположения“.

Ейдриън прочете и другите статии, като се надяваше, че случаят е бил разрешен. Но той така и не беше разгадан. Две седмици след убийството полицията нямаше мотив, заподозрени, надеждни свидетели или оръжие. Местните власти бяха в пълно неведение.

Ейдриън също. Изглеждаше очевидно, че сестра й е замесена — но защо?

Тя вдигна поглед към флуоресцентните лампи и затвори очи. Не беше ченге. Не знаеше как се провежда разследване за убийство. Но й беше известно, че полицаите обикновено разследват както извършителя, така и жертвата. Нещо повече — в конкретния случай тя имаше голяма преднина пред полицията: все пак имаше представа кой би могъл да е убиецът.

Но коя беше жертвата? Кой беше този човек? Всичко, което знаеше със сигурност, беше, че сестра й бе пропътувала две хиляди километра, за да го убие — а според всички сведения това беше стар, умиращ човек, влюбен в залезите. Как го описваха заглавията? Като „известен дългогодишен посетител“.

Или… не. Не беше това. Не съвсем.

Тя се върна към първия репортаж и видя, че в заглавието има запетайка. „ЖЕРТВАТА НА СНАЙПЕРИСТ — ИЗВЕСТЕН, ДЪЛГОГОДИШЕН ПОСЕТИТЕЛ“. Което означаваше, че беше и известен, и дългогодишен посетител. Не просто стар особняк, когото познаваха всички.

Колко известен? Защо известен?