Синдромът

19.

— Накъде?

Таксито току-що бе свалило един възрастен джентълмен пред входа на жилищния блок на Дюран и двамата се мушнаха на задната седалка, като че ли това беше последният хеликоптер, отлитащ от обкръжения от комунистически войски Сайгон.

— Към полицията — задъхано се обади Ейдриън.

Таксиджията ги погледна в огледалото.

— Към кое районно по-точно?

— Към което и да е — отвърна Ейдриън.

— Има едно на Парк Авеню — предложи шофьорът.

— Това е добре! — каза Дюран.

— Става — отвърна шофьорът и като взе бележника си, започна бавно да записва адреса, като че ли беше рецепта за страшна бомба. После погледна часовника си и отбеляза времето, а после…

— Просто тръгвайте! — викна Ейдриън. И тя като Дюран очакваше Мечката да се появи на входната врата всяка секунда.

— Трябва да го запиша — настоя шофьорът. — Иначе забравям. — Остави химикалката и бележника, взе микрофона от късовълновото радио и измърмори: — 41-ви на „Кънектикът“ 2300, отивам до „Парк“ 1600. — Изпращяване от статичен ток придружи потвърждението на съобщението, докато шофьорът палеше двигателя. Скоро се носеха на север по авеню „Кънектикът“.

— Трябва да заобиколя — каза шофьорът, — ще отнеме минута.

Никой от двамата не обърна внимание. За първи път от час имаха възможност да си поемат дъх. Ейдриън се обърна и се загледа през задния прозорец.

— Какво гледате? — попита Дюран.

— Искам да видя дали не ни следят — промърмори тя тихо — не искаше шофьорът да я чуе. Думите звучаха дивашки, все пак беше „посред бял ден“. Макар и така, когато видяха една полицейска кола, Ейдриън се подаде от прозореца, възнамерявайки да я спре. Но пропусна възможността, защото патрулката сви на завоя при „Бъргър Кинг“, малко по на север от сградата на „Ком Сат“.

Чак тогава шофьорът направи първия от трите десни завоя и отново ги върна на „Кънектикът“, като вече караше в обратна посока. Полицейската кола не се виждаше никъде. Но това нямаше значение. Те се чувстваха сигурни в таксито, докато минаваха покрай елегантните жилищни блокове, издигнати на булевард „Кънектикът“, на юг от търговския център „Ван Нес“. Скоро бяха на същото място, откъдето тръгнаха, после завиха по „Портър“.

Ейдриън се отпусна в седалката, потресена от нещата, които й се случваха. От една страна, реалният свят — бягащи за здраве и купувачи, жени с бебешки колички и деца, развеждащи кучета. Стикери по автомобилните брони и знаци, че преминават ученици.

От друга страна…

Двама мъртъвци на пода на апартамента на Дюран — а тя в такси със самия Дюран. Нейният психясал спасител.

Поклати глава и изстена. Дюран се обърна към нея озадачено и я изгледа със съчувствие. „Говори й за приятни неща — помисли си той. — Кажи й, че това е нещастен случай.“

— Еди е още пред очите ми — каза тя. — И другият мъж. Може би трябваше веднага… да отидем до телефонен автомат. Да се обадим на 911.

Като чу номера, шофьорът ги изгледа в огледалото. Без да мисли, Дюран се наведе и затвори плексигласовия панел между предната част и задните седалки. После се обърна към Ейдриън, която започна да трепери.

— Добре ли сте? — попита Дюран.

Тя кимна. Той хвана ръцете й. Бяха студени.

— Сигурна ли сте?

Тя кимна втори път, после издърпа ръцете си и попита:

— Какво беше всичко това с досието?

— Кое досие? — Дюран изглеждаше изненадан.

— Досието на сестра ми. Имахте само две. Какво се опитвахте да скриете?

— Не съм се опитвал да скривам нищо.

— Тогава защо беше празно?

— Не знам. — Дюран направи безпомощен жест. — Просто не знам.

— Та това е лудост. Колко пациенти въобще сте имали?

Дюран погледна встрани. Не искаше да говори за това. Това също беше нещо, което го караше да се задъхва.

— Колко? — повтори тя настойчиво.

— Двама — отвърна той.

— Двама? Как може да имате само двама пациенти?

Дюран попогледна настрани и поклати глава. Тя се взря в него за няколко секунди. Той седеше мълчаливо и дишаше тежко, като че ли в очакване да му подадат кислородна маска. Тя омекна.

— Вие дори не сте го разбирали, нали?

— Какво да разбирам?

— Фактът, че не ви знаят! Съвсем. Ама съвсем никак! За бога, искам да кажа, че вие не сте този, за когото се смятате! — Дюран понечи да отговори, но тя не слушаше. — Двама пациенти?! Това не е практика, това е… не знам… какво. Нещо странично. Хоби.

Дюран се намръщи. После се усмихна, като че ли си бе спомнил нещо важно.

— Двама пациенти е нещо нормално — каза той. — Двама пациенти са добре.

Челюстта й увисна, както заради внезапната веселост в гласа му, така и от това, което бе казал. Тя опря глава на седалката, притвори очи и промърмори:

— Този е съвсем откачил.

Полицаят беше бял, към трийсетте. Изглеждаше поне десетина килограма над нормата и носеше златна обица и полинезийска татуировка на китките. Беше облечен в овехтяло яке, сиви ленени панталони и тениска, на която бе изрисувана глава на питбул с надпис „Бъди куче“. Имаше неспокойни сини очи и раздвоена конска опашка, която се нуждаеше от измиване.

Казваше се Петреску Фрийман и седна с Ейдриън и Дюран в една осветена от флуоресцентни светлини „съвещателна зала“, смърдяща на лизол. Пред него имаше портативен компютър и монитор, пукнат отстрани.

— И никога преди не сте виждали този мъж, така ли? — попита Петреску, като натискаше бавно клавишите.

— Не. Никога — отговори Ейдриън.

— А вие? — обърна се той към Дюран, който като че ли се колебаеше.

— Не съм сигурен.

Изненадана от отговора, Ейдриън го погледна.

Ченгето спря да пише.

— Какво искате да кажете?

— Е, може би си въобразявам, но едрият мъж… беше някак си малко познат.

— Как така?

— Не знам. Като че ли… Като че ли го бях виждал някъде около жилището си.

— Добре. Кога?

— Не знам — рече Дюран. — Не съм сигурен.

— Добрее — отвърна Петреску и пак започна да пише. — Като че ли го бях виждал… някъде… около жилището си! Правилно ли го записах?

Дюран кимна.

— Водите се доктор, нали? — попита детективът.

— Да — отвърна Дюран.

— Какво вършите все пак? Психиатър ли сте?

— Не, клиничен психолог.

— Но не е — настоя Ейдриън и кръстоса ръце и крака. — Не е регистриран, няма никаква диплома…

Дюран изохка изтощено, а Петреску ги изгледа и въздъхна. Вече два пъти се бяха спирали на този въпрос.

— Попитайте го колко пациенти има.

— Какво значение има това? — зачуди се полицаят.

— Попитайте го!

— Окей. — Петреску погледна Дюран и сви рамене. — Колко пациенти имате?

— Двама.

Детективът предъвка отговора, като че ли беше особена храна, която щеше да му хареса. После се обърна към Ейдриън и каза:

— Е, има двама. — Погледна Дюран и когато Ейдриън го изгледа с изпепеляващ поглед, се обърна към нея: — Знам какво мислите, но погледнете и от моята гледна точка: вече сте подали жалба срещу доктор Дюран.

— Той не е доктор Дюран.

— И точно затова сте го дали под съд. Разбирам това. Но това не е граждански иск. Вие сте тук, защото сте видели как убиват хора. Останалото е съвсем друга опера. Така че ще се върнем ли към основната тема?

Ейдриън стисна зъби и погледна към тавана.

— Смятате ли, че едното няма нещо общо с другото?

Петреску не обърна внимание на въпроса.

— Казахте, че големият застрелял партньора си.

— За да може да се добере до господин Бонила — каза Дюран.

— Както казвате, той не е улучил.

— Не, той улучи… — започна Ейдриън.

— А господин Бонила използваше другия като щит — обясни Дюран. — Искаше да принуди едрия… знаете — да хвърли оръжието.

— И големият тип го застреля.

— Той разчистваше пътя си към господин Бонила — обясни Дюран.

— Така ли е? — попита Петреску.

— Да — каза Ейдриън. — Сега няма ли да отидем заедно дотам?

— Няма смисъл — каза детективът. — От отдел „Убийства“ вече са там повече от час. По-добре да ги изчакаме. Да видим какво ще ни кажат.

Детективът продължи да ги разпитва за това, което бяха видели, и особено за начина, по който едрият мъж се бе опитал да убие Ейдриън, но не и Дюран.

— И казвате, че е насочил пистолет към главата ви?

Дюран кимна.

— Но после е променил решението си и ви е ударил с него?

— Точно така — каза Дюран и показа червената следа на челото си.

— Значи не е искал да ви убие — реши Петреску. — А вас? — Той се обърна към Ейдриън.

— Мен искаше да ме убие — каза тя. — И Еди.

— Точно това казах, но… защо? Какво е искал?

— Не знам — отвърна тя.

— Не каза ли нещо?

Ейдриън поклати глава, после промени решението си.

— Ами…

— Какво?

— Каза: „Няма да боли“.

— „Няма да боли“ — повтори полицаят и записа. — Какво няма да боли?

— Да ме застреля в лицето! — отвърна Ейдриън. — Мисля, че се опитваше да ме успокои.

— Шибана буква „А“ — промърмори Петреску и продължи да чука по клавиатурата.

Смугъл мъж с блестяща черна коса подаде глава през вратата, хвърли поглед към Ейдриън и Дюран и помоли Петреску да му отдели минутка.

— Сега започваме сериозната работа — каза Петреску и скочи. — След момент се връщам.

Ейдриън и Дюран стояха, без да говорят; десният й крак нервно подскачаше. Накрая Петреску се върна и внимателно затвори вратата. Седна, въздъхна, изключи компютъра и потри ръце.

— Не запазихте файла! — Ейдриън беше смаяна.

— Не мога да повярвам. — Дюран поклати глава.

— Това беше детектив Вилареал. — Петреску махна към вратата. — Току-що идва от апартамента ви.

— Дали Еди… — почна Ейдриън.

— Сега попълва доклада си. Прокуратурата ще го иска като база за съдебна жалба срещу вас. Предполагам, че…

— Какво? — възкликна Ейдриън.

— Казах вече.

— Каква жалба? — попита Дюран.

— Доколкото ми е известно — успокояващо каза Петреску, — може да има някои смекчаващи обстоятелства. Може би вие двамата се нуждаете от психиатрична помощ. Но подаването на лъжливо съобщение е престъпно деяние. Опит за подвеждане — има и затвор, и глоба.

— За какво говорите? — попита Дюран.

— Говоря, че всъщност нищо не се е случило — апартаментът ви е чист.

— Отишли сте на погрешен адрес — изръмжа Дюран.

— Завел ги е човекът от охраната на блока — каза Петреску. — Вашата поща — пощата на Джефри Дюран, е била струпана на масичката в антрето на апартамента. Това звучи ли ви като погрешно място?

Дюран беше толкова изненадан, че не успя да отговори.

— Те са изнесли труповете — каза Ейдриън.

— Защо да го правят? — зачуди се Петреску. — И кои са всъщност „те“ в крайна сметка? Само един едър тип — за другия се предполага, че е мъртъв, нали?

— Не знам — каза Ейдриън. — Исках да кажа… откъде да знам? Вие сте детективът, не аз!

— Правилно. Аз съм детективът. А също и Вилареал. И това, което казва той, е, че на пода няма кръв. Нищо не е пипнато. Може би големият тип е почистил. А може би няма трупове, няма бъркотия. И никой не е чул нищо — и не е видял нищо. Само вие двамата. И тъкмо защото съм детектив, това ме кара да се чудя: как един тип е измъкнал две тела от оживена жилищна сграда, без да бъде забелязан — без значение как и от кого. Дали ги е мъкнал по стълбите, или е взел асансьора? Дали ги е завил в няколко черги, пуснал ги е през прозореца, или какво? — Той погледна Дюран. — Вашата теория по въпроса ще ми бъде интересна.

Ейдриън и Дюран седяха изумени и мълчаха. Накрая Петреску стана и каза:

— Имам много работа. След няколко дни ще ви се обадим — наистина ще го направим. Вярвайте ми. Ще се виждаме още много пъти.

— Това е смешно! — оплака се Ейдриън.

— Потърсете някаква помощ — отвърна Петреску. — И адвокат. Очевидно ще ви трябва адвокат.

Апартаментът й беше на два квартала от полицейския участък и те преминаха разстоянието, все още не вярвайки на случилото се.

— Какво ще правите сега? — попита Ейдриън.

— Не знам.

— Не може да се върнете в апартамента си.

— Не съм сигурен, че и вие може да отидете във вашия — каза Дюран.

— Аз живея там. — Тя безпомощно сви рамене.

Пресякоха авеню „Маунт Плезънт“ заедно и тръгнаха към широката алея зад улица „Ламонт“. Беше 6:30 и започваше да се смрачава.

— Знаете ли — каза Дюран, — след известно време ще се окаже, че Бонила е изчезнал. А после полицията ще се почувства… зле.

— Знам — каза Ейдриън. — Просто се надявам, че ще сме живи, за да видим това.

По мрачното лице на Дюран пробягна усмивка. „Ние…“ Но вече бяха на алеята и крачеха към гаража през чакъла и строшените стъкла.

— Нямате ли преден вход?

— Това е така нареченият „английски двор“ — отвърна тя. — Трябва да минавам през гаража. — Минаха още няколко крачки и тя се обърна към него. — Това е. — Бяха пред гаражната врата — от тези, които се сгъват към тавана. Ейдриън натисна дистанционното и вратата се вдигна. Минаха през гаража, пресякоха малък двор и се спуснаха по къса стълба, водеща към апартамента й.

— А, ето как било!

„Чакай малко — помисли си Ейдриън, — какво правя? Каня го вътре ли?“ Ами, след като беше спасил живота й — а и къде можеше да отиде? Сигурно не и в жилището си.

Той почувства колебанието й и я разбра.

— Ще отида на хотел — каза той. — Трябва да премисля много неща.

— Ами добре. — Тя въздъхна облекчено. — Ще държим връзка. Когато разберат, че Еди е изчезнал…

— Ще ви съобщя къде се намирам — обеща той и се обърна да си върви.

Ейдриън завъртя ключа, но той заяде. Опита втори път, но ключът отново не помръдна и тя изцъка с език от раздразнение. Като я чу, Дюран се обърна.

— Какво има?

— Вратата нещо — обясни тя и отново се опита да отключи. Този път езикът превъртя и вратата се разтвори широко. Ейдриън ахна и Дюран бързо се върна при нея.

Влязоха заедно и огледаха хаоса в апартамента й. Всички чекмеджета бяха обърнати и изсипани на земята, матраците бяха изтърбушени, а дрехите лежаха на купчини между електрически, крушки и книги, кутии с храна и обувки.

Ейдриън гледаше с ужас всичко това. Направи няколко колебливи крачки напред, през остатъците от всекидневието си. Ужасът бавно отстъпи място на растящ гняв. Тя застана до библиотеката и започна да прибира нещата си — първо глупаво занарежда книгите по лавиците. Вдигна „Бога на малките неща“ — и видя урната на сестра си, паднала на една страна, отворена, част от съдържанието й бе изсипано. Приклекна и започна да прибира разпиляната пепел.

— Какво правите? — попита Дюран.

Тя го погледна с насълзени очи.

— Това е Ники…

Дюран погледна встрани, после пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да се измъкваме оттук — каза той.

Ейдриън кимна и се изправи, без да каже нито дума; държеше нещо.

— Какво е това? — попита той.

Тя поклати глава и му показа какво е намерила: парченце стъкло, около сантиметър дълго, в което като че ли имаше проводник.

— Това беше в урната.

Дюран погледна стъкълцето, но то не му говореше нищо.

— Наистина мисля, че трябва да се махаме — повтори той. — Трябва да намерим хотел за през нощта — нещо, което да не бие на очи. Може би в предградията.

— Погледнете това — продължи Ейдриън, взряна в парчето стъкло. — Можете ли да повярвате?

— На какво да повярвам?

— Това би трябвало да е част от… не знам… машината за кремиране или нещо такова. Голяма простащина — не е редно да смесват подобни неща с останките на мъртвия.

— Правилно — каза Дюран. — Но наистина смятам, че трябва да се махнем оттук. Те може да се върнат.

Ейдриън кимна, потрепери и пусна стъкълцето на пода. После пристъпи внимателно между разрушенията и отиде до телефона.

— Не трябва ли да звънна на полицията?

Той поклати глава.

— Те ни смятат за луди.

— Знам — рече тя. После отиде в кухнята, завъртя крана и изплакна пепелта на сестра си от ръцете си.