Синдромът

4.

Нико живееше в апартамент с две спални в „Мелницата“ — жилищен комплекс в Джорджтаун. Сградата беше съвременна и елегантна, с прилична охрана и хубав изглед към Потомак, с големи балкони, отрупани с растения.

Тази сутрин бе спала до късно и когато стана, Джак започна да й се пречка в краката, да скимти и да лае. Тя побърза да се облече, прекара четката през косата си и я прихвана в непокорна конска опашка. После грабна пазарската чанта, мушна я в джоба си и последва Джак, който бързаше към асансьора с изпъната каишка, като взимаше на скокове покрития с килим коридор.

— Добрутро, госпойце Съливан.

Портиерът Рамон се готвеше за актьорска кариера и всяка седмица упражняваше различни диалекти. Последното му увлечение бе да подражава на говора и маниерите на южняшки слуга — не много сполучливо изпълнение, нещо като причудлива смесица между Вивиан Лий и Антонио Бандерас.

— Здрасти, Рамон!

— Добър ви ден, господарке Керуак. — Портиерът се наведе да погали кучето. Териерът награди вниманието му, като изпълни серия впечатляващи отвесни скокове.

— Уха — каза Нико. — По-леко, Джако!

— Жизнерадостно животно — отбеляза Рамон, все още с акцент на момче от плантациите.

— Да — усмихна се Нико. — Как вървят нещата?

— Нали ви казах. — Рамон почти се обиди. — Ще участвам във филм на Скорсезе!

— Това е страхотно. Честито!

— Е, не е толкова страхотно. Ролята е съвсем малка. Но познайте кого играя — портиер!

Нико не знаеше какво да каже, затова само подхвърли:

— Сериозно? — Джак опъваше каишката и я теглеше към вратата. — Поне имаш опит.

— Въпросът е, че не знам дали да приема ролята. Ще трябва да отсъствам три, може би четири работни дни и може да ме уволнят. Какво мислите? Трябва ли да го правя? — Той я погледна умоляващо.

— Джак! — извика тя. — Спри най-после!

Всъщност кучето се беше успокоило, но тя не знаеше какво да каже и затова го използваше, за да избегне погледа на портиера. Трябваше ли човек да си рискува работата за участие, което може би нямаше да остане до последния монтаж? Рамон се отнасяше много сериозно към бъдещата си кариера на актьор, но истината бе, че едва ли беше от най-добрите. Но кой знае, може би да играе портиер не бе лоша идея. Замисли се отново дали си струва човек да се откаже от истинската си работа, за да се прави, че я върши пред камерата? Накрая отсече:

— Вземи ролята.

— Сериозно?

— Съвсем. Гледах точно такава история по телевизията и знаеш ли, там един каза, че човек не може да сгреши, ако следва влечението си.

— Влечението си? Имате предвид това, което ме прави щастлив? Като актьорската игра ли?

— Точно така.

— Не знам. — Рамон намигна. — Обичам си и тази работа. Бакшишите не са лоши. А и скоро идва Коледа. След два месеца.

— Може би ще намериш някой да те замести — каза Нико — и да се пробваш. А и къде ще намерят подходящ като теб? Какво мисля ли? Намери някого да те покрива — и няма да те закачат.

— Мислите ли?

— Да.

— Ще го направя. Ще последвам увлечението си.

— Смело напред!

Той й отвори вратата.

— Мислите ли… ако помоля Виктор, мислите ли, че ще иска да ме замести?

— Сигурно. Нали ти е приятел?

— Ами…

— Тогава действай…

Тя излезе и поведе Джак по стъпалата до широката прашна алея, която минаваше покрай канала. Кучето потъна в своя сложен, почти трескав ритуал на мирисане и надзъртане, а Нико гледаше бързотечащата вода.

На връщане върза Джак пред „Дийн & Де Лука“ и си купи сирене, едно хлебче и един-единствен, чудесен домат. Когато излезе, видя една жена в светлокафяв костюм да обяснява нещо на Джак — тя го бе вързала за един паркинг-автомат.

— Добро кученце — глезеше се жената. — Мама ли чакаш? Да, мама. Добро кученце.

После внезапно се изправи и остро погледна Нико.

— Надявам се, че ще почистите след него.

— О — реагира Нико, хваната натясно, — разбира се.

Наведе се и отвърза Джак.

Вкъщи си направи сандвич от домата и малко сирене бри, като внимателно поставяше резените върху франзелата. Взе индианския нож за хляб — приличаше на цигуларски лък — и започна да реже прозрачни филийки от чудесния си домат. И за своя голяма изненада откри, че плаче. Усещаше как сълзите се стичат по страните й — горещи, мокри и безсмислени. Като че ли не режеше домат, а лук; толкова много сълзи — идваха отникъде, неочаквано, като сополи, без никаква причина. Просто… сълзи.

Не беше тъжна. Нито нещастна. Не изпитваше… нищо. Сигурно бе свързано с жената пред „Дийн & Де Лука“, която бе така приятелски настроена към Джак… а освен това с хората, които карат сърцето ти да се свива. „Надявам се, че ще почистите след него!“ Беше го казала, като че ли бе открила нещо нередно в нея, нещо нечисто или осъдително. Това можеше да се забележи в очите й, да се долови в подозрителния й тон.

Сандвичът бе готов. Тя го занесе във всекидневната и седна пред телевизора. Джак се пльосна в краката й. Чакаше я да започне да яде, с надеждата да получи и своя дял — и тя му даде половината сандвич. Вече не беше гладна. Бе само… тъжна.

Остави сандвича, излегна се в тапицирания с розово кадифе диван и натисна дистанционното. Джак бързо приключи с яденето и със съжаление погледна за още храна. После скочи при нея, сви се на кравай и заспа. Нико започна да го чеше разсеяно зад ухото.

Сутринта се преля в следобед, токшоутата се смениха със сапунени опери и зрелищни спортни състезания.

Странно как нещата идваха и си отиваха. За миг се запалваше, в следващия не й се правеше нищо. Откъдето и да бе дошла енергията й през последните няколко дни, вече беше изчезнала. Всичко, което й се искаше днес, бе да лежи пред телевизора, без да се интересува какво дават. Новини. Канал за времето. Рекламни клипове. Всичко беше толкова потискащо…

И уморително. Не само физически. Чувстваше се изтощена емоционално, не само физически. „Надявам се, че ще почистите след него!“ Защо хората бяха такива? Това беше достатъчно да те разплаче.

Сандвичът беше изчезнал.

Сигурно Джак го беше изял — добре бе направил, защото тя лежеше вече петнайсет или двайсет часа; зяпнала към телевизора, полузаспала, гледаше всичко, без да вижда нищо. И сега, след тази дълга почивка, се чувстваше още по-уморена. Единственото, което можеше да направи, беше да спусне крака и да седне, но когато го направи, вече съжаляваше, защото тилът й болезнено туптеше.

Влезе в кухнята и постоя пред малката машина за еспресо — бавно си припомняше всичко, което трябваше да направи, за да си приготви чаша кафе. Накрая се отказа и тръгна към балкона. Беше сив и студен ден — като че ли настроението й се бе отпечатало върху целия свят. Внезапно я блъсна порив на вятъра, който разтресе саксиите. Цветята изглеждаха малко клюмнали — може би трябваше да ги полее. Или да ги внесе вътре — вече беше есен. Но нямаше сили да го направи. Нямаше никакво желание да шета. Чувстваше се като…

Внезапно алармата на китката й се включи и й напомни да си вземе лекарствата и да „се обади у дома“. Тя отиде до масата, където беше лаптопът и пътната чантичка, в която държеше лекарствата. Дръпна ципа на страничния джоб, извади малките оранжеви шишенца, но това с лития беше празно. Беше забравила да поръча в… онова място на майната си.

Място, където беше горещо. Слънчево. С палми. Калифорния!

Но защо бе ходила в Калифорния? Да срещне някого. Да открие някого. Но кого? Защо? Не можеше да си спомни. Това беше проблемът с „Плацебо №1“. Объркваше паметта. Седна пред масата и натисна бутона за включване на компютъра. Намери необходимия файл и зачака да се отвори. Скоро се появиха познатите думи:

Измъкна пластмасовия шаблон, нагласи го пред монитора — и се поколеба. Стоя дълго така — зяпнала почти празния екран. И после импулсивно, някак обречено, изключи компютъра и стана. Отиде до шкафа в антрето, грабна ролерите си и излезе. Но когато стигна до аптеката, я подмина.

Не го знаеше, но тази част от нея, взела решението, отговаряше на въпроса, който тя нямаше смелост да си зададе, като използваше онази част от съзнанието й, която тя би се заклела, че не съществува. В душата или в подсъзнанието й се разгаряше яростен спор и той раждаше енергията, която я караше да се движи по-бързо от колите, да прелита покрай китайските ресторанти и лъскавите барове на Джорджтаун, покрай книжарниците и японските магазинчета за играчки и любовни билки.

Обичаше да се пързаля; обичаше грацията на плъзгането, обичаше лица, дървета и сгради да прелитат като в забързан филмов кадър — мяркаха се, без да оставят спомен. Имаше чувството, че това плавно летене премахва всички грапавини на града.

Приближи хотел „Четири сезона“, зави на юг и се спусна към парка „Рок Крийк“. Мина край центъра „Кенеди“, заобиколи го и се върна — движеше се като кънкобегач — с размахана дясна ръка. Когато наближи старата фабрика, малко над улица „Портър“, спортната й страст се изчерпа и облекчението, дошло след това, беше почти осезаемо. „Стига вече — помисли си тя. — Всичко свърши.“

Обърна се и се понесе към вкъщи. Мислеше си за една дълга топла баня. „Ще си сложа розмаринов гел“ — помисли си и предвкуси аромата и насладата.

Главоболието й мина.

Докато пълнеше ваната, се обади на Ейдриън вкъщи. Знаеше, че сестра й е още на работа, и остави съобщение на телефонния секретар.

— Здрасти, Ей. Ники съм. Надявам се, че не си забравила за вечерята — дъгата е важна…

Вечеряха навън всеки вторник, като сменяха заведенията — освен ако някоя от двете не беше много заета (както беше Ейдриън напоследък) или ако времето не беше лошо (което понякога притесняваше Нико).

Дъга беше семеен шифър, измислен от Ейдриън, когато беше съвсем малка, още петгодишна. Означаваше спешност и важност на темата. (Харесваш ли това момче — като дъгата! Ще се проваля на теста по математика — абсолютна дъга съм…)

Тя се намръщи. Ами ако Ейдриън дойдеше, почукаше и…

Надраска бележка до сестра си и слезе долу. Рамон беше до вратата — спираше такси на госпожа Паркхърст — така че тя се мушна зад бюрото и пъхна бележката в кутията на апартамента си. Ако Ейдриън дойдеше, Рамон щеше да погледне първо там.

Качи се в апартамента, излезе на балкона и започна да пълни малкото барбекю. Слънцето бе залязло и в небето блестяха виолетови и оранжеви краски — напомняха й за картините на Гоген. Тя набута няколко смачкани вестника и се опита да си припомни кой точно е Гоген, но не можа. Над вестниците постави подпалки, а отгоре — няколко по-дебели цепеници. Накрая драсна клечка кибрит и загледа как всичко лумва в пламъци. „Голям бойскаут съм.“

Влезе и отиде да провери ваната. Миришеше приказно, пяната беше почти педя. Спря крана и потопи пръст — горещо, адски горещо, както казваше Марлина.

После излезе от банята.

Взе стълбичката от килера, върна се в банята и измъкна от скритото място в задната част на най-високия рафт в шкафа до ваната стар албум. Слезе, отнесе го на балкона и седна до пращящото барбекю.

В албума имаше стотина снимки, всички залепени с по капчица лепило в ъглите. Повечето бяха семейни снимки — тя, Ейдриън, Дек и Марлина, през различни години. На първата страница имаше нейна снимка — камерата я беше уловила как се върти с развята коса, а Марлина я държи през кръста и се смее. Отзад се виждаше ръждивочервен джип.

На същата страница имаше снимка на Ейдриън, застанала на линията за сервис; осемгодишното й лице бе смръщено от съсредоточаването; в дъното се виждаше Дек, изправен до барбекюто с лопатка в едната ръка и с бутилка „Будвайзер“ в другата; Нико и Ейдриън на плажа — строяха пясъчни замъци. Нико, седнала до Дек да дълбае тиква за Вси светии, и така нататък. Имаше дори нейна снимка в абитуриентска рокля, тъкмо преди да замине за Европа, където започна цялата лудница.

Ако се съдеше по снимките в албума, семейството бе почти идеално. Но Нико виждаше и това, което не беше в албума, както и хората, които не бяха снимани там. И това, което липсваше, беше нейният кошмар, настъпил заради отсъствието на Розана — чието лице дори не можеше да си спомни.

Нямаше снимки на по-голямата й сестра, нито една. Като че ли никога не бе съществувала. Което означаваше, че албумът в ръцете й е част от заблудата. Забравете какво се е случило. Тя, в крайна сметка, поне беше жива. Но… но все пак имаше минало. А сестра й — нейната сестра не съществуваше дори и като спомен. Първо бе заклана като животно, а после изтрита — като московски апаратчик, чието съществуване внезапно е станало неудобно.

Измъкна първата снимка, на която беше с Марлина, и я обърна. На гърба й мащехата й беше написала:

Но и това беше лъжа. Къщата в дъното изобщо не приличаше на лющещата се, разпадаща се сграда в Южна Каролина. Беше ли ходила някога в Делауер? Едва ли.

Прегъна снимката на две и я пусна в пламъците. Загледа как хартията се огъва и лицата почерняват. Останаха само искрици. Нико продължи да подхранва огъня със снимки — късаше ги една след друга от албума. Накрая остана само една — на нея беше с оцелялата си сестра. Тя се изправи и избърса сълзите си. И по-скоро на стените, отколкото на себе си, промърмори:

— Край. Вещицата е мъртва.

Беше почти тъмно, поне толкова тъмно, колкото можеше да стане в окръг Колумбия; мигащите светлинки на самолетите се движеха между милиардите невидими звезди. Тя взе лопатката и изхвърли пепелта от изгасналото барбекю.

После отиде във всекидневната и измъкна един плик от горното чекмедже на бюрото си. Написала бе писмото още преди месец и го бе скрила за подходящия момент — той вече бе настъпил. Върна се в кухнята, огледа се къде да го остави и се спря на хладилника. Изчисти вратата му от всичко залепено по нея — карикатури и откраднати менюта, рецепта за пилешки сос и снимка на Джак — и изхвърли всичко в боклукчийската кофа. После надписа плика за Ейдриън и го прикрепи към вратата с едно магнитче във формата на малка бутилка. Погледна часовника си. Шест и трийсет. Имаше повече от час преди Ейдриън да дойде, така че нямаше защо да бърза.

Наля си студено шардоне и пусна компактдиск на Майлс Дейвис. „Испански пейзажи“.

Отпи от виното, наслади се на тръпчивия вкус и тръгна към банята. Сложи печката за сушене на бельо на ръба на ваната и я включи.

Наслади се за момент на топлината, после бавно се съблече и хвърли дрехите си в коша за пране. Остана за миг гола, отпи още една глътка вино и се залюля леко, унесена от натрапчивото, завладяващо легато на тромпета, докато Майлс се носеше през „Кончерто де Аранхес“. Накрая, много бавно, пристъпи във водата — и се потопи в облака пяна.

Водата беше чудесна. Толкова гореща, че едва можеше да издържа. Толкова гореща, че я задушаваше. Точно на границата между удоволствието и болката — с други думи, малко над ръба на удоволствието. Помисли си за тази фраза — „ръба на удоволствието“, и се усмихна. Чуваше слабото пукане на мехурчетата, усещаше ги в косите си и на врата си.

Лениво отпи от виното, загледана как реотаните на печката стават все по-тъмнооранжеви. После Майлс взе една нота, толкова сърцераздирателно чиста, че очите й се навлажниха — и бавно, почти нежно тя протегна крак и бутна печката във водата.