Синдромът

23.

„Морски пръски“ беше бледосиня крайбрежна вила на Четвърта улица, на няколко крачки от океана. Боядисана на бърза ръка, леко западнала, това беше типична лятна къща с разнородна мебелировка и любителски морски пейзажи по стените. Във въздуха се усещаше слаб, но вездесъщ мирис на плесен. Дюран се просна на скърцащия диван във всекидневната и се загледа с празен поглед в тавана.

Ейдриън седна в кухнята и се зае с поредния списък.

„1. Слоу“ — написа тя, после въздъхна. Трябваше да му се обади. Би трябвало да се обади още от офиса на фирмата за недвижима собственост или от някой автомат край пътя. Вече беше 10:30 — повече от късно: и загиваше права. Трябваше на всяка цена да се обади, само че… какво щеше да му каже? Какво би могла да му съобщи, без да изглежда като откачена?

Заедно със служителите, стажантите и съдебните репортери най-малко десетина души щяха да присъстват на разпита на Макелигът. Първо щяха да изчакат толерантно петнайсетина минути; общи приказки, които щяха да завършват със смръщване на вежди; нервни погледи към часовника, последвани от учудване и загриженост: „Къде може да е Ейдриън? Дали не й се е случило нещо?“. Щяха да започнат да звънят по телефоните, да ходят да пият кафе, да четат вестници или да преглеждат бележките си. Час и половина по-късно адвокатът на ищеца щеше да прибере бележките си и да стане — а Бети вече щеше да я е търсила у тях и щеше да се е обадила и на Слоу в Сан Диего.

Чу как Дюран включва телевизора.

Нямаше точка 5. И всъщност нямаше как да допълни този списък, ако не изпълнеше точка първа. Всичко друго можеше да почака. Стисна зъби, събра кураж и набра номера на Бети. Телефонът в офиса иззвъня и тя побърза да затвори.

Не че беше уплашена. Просто не знаеше какво да каже. Къртис Слоу не би могъл да се нарече състрадателен тип. Точно обратното — когато разбра, че е израснала като сирак, реагира по-скоро с известна тревога — като че ли му бе признала, че е прихванала неприятна, може би заразна болест. Как би реагирал на новината, че е наела плажна къща заедно с един маниак и че бягат от убиец, ликвидирал вече двама души — включително и един от служителите на фирмата? Към това трябваше да добави информацията, че всичко това е свързано с неотдавнашното самоубийство на сестра й, която е била обсебена от фалшиви спомени за изнасилване от сатанисти…

„Слоу & Хюли“ бяха стара и уважавана вашингтонска фирма. Повечето от адвокатите, работещи в нея, бяха амбициозни и стегнати хора, умни, предпазливи и дисциплинирани. Те не отсядаха в „Комфорт Ин“. Не бяха сираци. И никога не бяха бягали, за да се укрият. Така че…

„Няма начин да се отърва“ — помисли си Ейдриън и отново набра офиса.

Бети отвърна при първото позвъняване.

— Бети, аз съм — Ейдриън.

— О, боже, Скаут! Какво става?

— Трудно ми е да ти обясня.

— Все пак се постарай. — Нервен смях. — Знаеш ли каква каша е тука? Събрали сме се петнайсет души, включително двама партньори… стърчим тука… гледаме се повече от час и хоп — ти се обаждаш по телефона. Кажи ми, че те е блъснала кола! Кажи ми, че са те убили! Къде си?

В последния въпрос имаше зрънце надежда.

— Не мога.

— Какво има все пак?

— Появи се нещо спешно.

— Спешно. Какво по-конкретно?

— Внезапен спешен случай.

И преди Бети да успее да я заразпитва, Ейдриън побърза да й обясни къде е досието за Макелигът.

— Това не е окончателният вариант — каза тя. — Ще трябва да го довърша в мотела…

— Какъв мотел?

Ейдриън пренебрегна въпроса и бързо продължи:

— Намира се в папката за асфалтовото дело в моя компютър.

— Чакай секунда — искаш да кажеш, че няма да дойдеш? Какво да кажа на Къртис, за бога?

— Аз ще му се обадя.

— И какво ще му кажеш? Че се е появило нещо спешно? — Бети бе по-скоро развълнувана, отколкото разтревожена.

— Да.

— Но той ще поиска да разбере какво е това „спешно“. И няма да мине така лесно, нали знаеш?

— Ще му кажа, че се е появило нещо спешно по женската част.

— Какво?

— Чу ме.

— Изобщо не те разбирам — протестира Бети. — Какво означава това?

— И аз не знам — но познавам Слоу и, повярвай ми, той няма да попита.

Затвори, стисна зъби и позвъни на Слоу в Сан Диего. За нейно голямо облекчение го нямаше, така че тя остави съобщение:

После се обади на Бил Фелоус, който, за нейно учудване, не бе научил нищо за сутрешната издънка.

— Току-що влизам — каза той. — Какво има?

— Помниш ли онзи случай с бракоразводното дело, по което стажувахте с Нелсън?

Той се замисли за момент, после каза, че не си спомня.

— Мисля, че беше дело за развод. Човекът работеше за някаква застрахователна агенция…

— А, имаш предвид делото „Брустър“?

— Именно!

— Да, то беше нещо повече от бракоразводно дело. И какво те интересува?

— Имахте един експерт — някакъв психиатър. Знаеше много за паметта.

— Да, помня.

— Как се казваше?

— Рей Шоу! Страхотен експерт.

— Знаеш ли къде бих могла да го намеря?

— Последното, което знам, е, че преподава в Колумбийския медицински университет.

— А добър ли е? — попита тя. — По въпросите на паметта?

— Нали ти казах — страхотен. Той я е измислил тази наука.

— Окей — засмя се тя. — Но често ли се явява в съда?

— Искаш да кажеш да го повикаш като експерт към някое дело? — Сега беше ред на Фелоус да се изсмее.

— Да.

— Не мисля, че ще успееш. Досега е свидетелствал само по делото „Брустър“, и то, защото онзи тип му бе състудент.

— Значи е сериозна работа — каза Ейдриън.

— Абсолютно. Изчакай. Ще ти дам телефонните му номера.

Ейдриън ги записа, благодари му и си казаха „довиждане“. Зад вратата избухна телевизионен смях и секна. Какво трябваше да каже на Шоу? И какво очакваше от него?

„Аз съм с един доктор, който мисли, че е психиатър — но не е. Той е лекувал сестра ми, която се самоуби, и оттогава някой се опитва да ме убие — мен, или може би нас двамата, не съм сигурна. Както и да е, той не е този, за когото се представя (онзи също е мъртъв), и се надявам, че бихте помогнали да възвърне паметта си, за да разберем какво става, а също и за да мога да заживея отново нормално.“

Щеше да я изслуша и след това щеше да звънне в психиатричната болница в Белвю. „Обади ми се една луда…“

Тя обърна нова страница в бележника си и в най-горната част на листа написа: „Шоу“. После добави: „Адвокати — Фелоус — делото «Брустър»“.

Въздъхна. Щеше да е добре, ако знаеше повече за делото „Брустър“. Щеше да изглежда, че е свързана по някакъв начин с делото. Трябваше да погледне в „Нексис“ и да разучи нещата.

Лаптопът на Ники беше в колата. Всичко, което й трябваше, за да се добере до уебсайта, съдържащ пълния текст на повече от пет хиляди вестници и списания от двайсет години, беше абонаментният код на фирмата и паролата. Тя ги знаеше наизуст. Всички ги знаеха. Абонаментният код беше 1-СЛОУ-1, същият като автомобилния номер на Къртис. Паролата беше правонарушения — една от малките шегички на шефа.

Тръгна да вземе лаптопа и мина през всекидневната; Дюран все така лежеше на дивана, втренчен в телевизора.

— Обичаш ли да гледаш телевизия?

Той сви рамене.

— Ами… да.

Беше отпуснат, без никакъв тонус, почти заспал. Странно. Ейдриън се сети за есето на Гертруд Стайн за Америка (или беше само за Бъркли?) — тя твърдеше, че тук няма тук. По същия начин изглеждаше и Дюран пред телевизора. Него го нямаше в него.

Измъкна лаптопа на сестра си и седна на кухненската маса. Първото нещо беше да изпрати паметната записка за Макелигът на Бети и Слоу, като я прикачи към един кратък имейл — по този начин те може би щяха да разберат, че не бяга от отговорност, а наистина си има проблеми.

Потърси в джобовете на чантата външен модем, но откри само пакетче дъвка „Орбит“, две розови шноли и малко шишенце с хапчета. Нямаше нито име и номер на лечебния препарат, нито име на лекаря. Пишеше само:

Отдолу Ники бе надраскала: „Плацебо №l“. Какво значеше това? Тя отвори бурканчето. Хапчетата бяха капсули, пълни с кафяв прах. Нямаха фармацевтичен знак, нито някаква марка. Какво беше това? Витамини? Може би. Но не приличаше на шишенце за витамини. По-скоро изглеждаше като лекарство. А „Плацебо №1“? Това някаква шега ли беше?

Тя сложи шишенцето до компютъра и реши по-късно да го покаже на Дюран. Но първо: Нексис.

Откри модема в един от джобовете на калъфката и го включи. После влезе в Нексис-Лексис с кода и паролата на фирмата. Уебсайтът вървеше много бавно и за да намери историите, които търсеше, й трябваше повече от половин час: откри профил на доктор Шоу в „Ню Йорк Таймс“, няколко негови статии за паметта и информация за бракоразводния процес „Брустър“.

Шоу беше петдесет и седем годишен, възпитаник на университета „Еразъмъс Хол“, на колежа в Бруклин и медицинския университет в Йейл, където бе специализирал невробиология и психиатрия. Снимката показваше очевидно гениален човек с рошави вежди, облечен в пуловер с обърната яка и спортно яке. Според написаното Шоу беше „шеф на научните изследователи“ в Центъра за невробиология и изучаване на паметта към Колумбийския университет, а също така известен преподавател във факултета по психиатрия на медицинския факултет. Беше редовен сътрудник на „Ню Ингланд Джърнал оф Медисин“, беше писал и статии за популярни списания като „Харпърс“ и „Атлантик“.

Всичките му статии бяха събрани в Нексис и тя ги изтегли на един диск, после прекара около час в четене за откритата и скрита памет, за когнитивните разстройства, за хипнозата и за ролята на хипоталамуса в късата и дълга памет.

В материалите нямаше нищо особено.

После се задълбочи в делото „Брустър“, което подробно бе тълкувано в един брой на „Американ Лойър“.

Шоу беше свидетел от страна на защитата. Проблемът беше с „натрапчивите“ спомени на госпожа Брустър за предполагаемото насилствено държане на съпруга й — поведение, което не бе доказано.

При разпита, воден от Сократес Нелсън, Шоу трябваше да обясни връзката между учебния процес и запомнянето. Според невробиолога спомените бяха по-скоро динамични, отколкото статични и имаха физиологична основа. С други думи, те се променяха и това ставаше и на физическо, и на клетъчно равнище.

„Ако това не се случва — бе казал той пред съда, — ние не бихме могли да научим нищо ново.“ Шоу привеждаше примери и бе обяснил съвсем популярно как изглежда обучението да се удари правилно една бейзболна топка. Тази задача изискваше най-малко три вида памет — двигателна, зрителна и памет за последователните действия — всяка от които заемаше различно място в мозъка.

Повечето хора никога не постигат добри резултати при удрянето на бейзболна топка. Но дори и най-ограниченото и скромно умение изисква повторяеми опити, усилия, като последният опит прилича на предишния. В това се състои цялото физическо обучение — усъвършенстване на техниката със стимулиране. И основното бе, че при всеки нов опит да се удари топката се променя и неврологичната рамка на самата памет. Когато новакът уцели топката, съответните неврони кодират информацията като успешен опит. По този начин закодираните данни се превръщат в шаблон за всички бъдещи удари.

„Разбира се, това е най-общо казано. Спомените се променят от новите преживявания. Ние разбираме това на едно вътрешно равнище — бе свидетелствал Шоу, — но това, което не можем да разберем, е, че същият механизъм, който ни дава възможност да учим — тоест, който ни позволява да променяме паметта — ни кара понякога да помним миналото по един дефектен, неправилен начин.

Когато със съпругата ми си припомняме споделено събитие — концерт, спорт, пътуване — ние рядко си спомняме едно и също събитие по един и същ начин. Чрез един процес, наречен «захвърляне», споменът ни за концерта е повлиян от спомените за други концерти, включително и такива, които сме гледали по телевизията или на филм, дори и концерти, за които само сме чували. И всички тези спомени «споделят» подробности помежду си — и така спомените ни за един следобед в «Линкълн Сентър» са променени от документалните филми, които сме гледали за Уудсток, и също от това, което сме чели за Вагнер — да не споменавам и мечтата да слушаме концерт в «Ла Скала».

Механизмът действа по следния начин: всеки спомен е свързан посредством невронни магистрали с всички останали. Но няма и двама души с еднакви преживявания, всеки от нас има уникална матрица на спомените и нервните връзки. Тоест, когато аз и съпругата ми посещаваме един концерт, ние имаме подобни, но различни преживявания — и подобни, но различни спомени за същото събитие. И не само това: след като спомените са предмет на постоянна еволюция, спомените на съпругата ми за този концерт един ден биха могли да бъдат напълно непознати — поне за мен.“

След възражения на адвоката на обвинението Шоу бе цитирал различни експерименти, засягащи свидетелствата на очевидци — трудовете на Елизабет Лофтъс и други автори. Тези изследвания разкриваха, че макар и мнозина — обикновени хора, лекари, адвокати, дори психиатри — да са склонни да вярват, че „паметта“ е нещо като преглед, реалността всъщност е съвсем различна. На практика „паметта“ представлява възстановка на събитието в ума ни. Звучи като „да сееш на корена му ряпа“, беше казал Шоу, но „разликата не би могла да бъде описана по-задълбочено“.

Основният въпрос беше, че тези възстановки не бяха солидни. „Паметта е романист, а не фотограф“ — беше казал Шоу пред съда.

И за да илюстрира мисълта си, бе описал редица експерименти, при които пред студенти са били показвани кратки филми, а след това младите хора са били разпитвани с подвеждащи въпроси за това, което са гледали. Седмица по-късно разговаряли със студентите за втори път и било установено, че повечето от тях са въвели подвеждащите данни в собствените си спомени. На втория път те си „спомняли“ неща, за които били питани на предния сеанс — но които всъщност не били гледали. „С други думи — бе казал Шоу, — те са оформили псевдоспомени.“

Ейдриън стана, протегна се, излезе навън и вдиша с пълни гърди влажния въздух и мириса на океана.

Всичко се въртеше около паметта. Фантазиите на Ники, фантазиите на Дюран! Доктор Шоу беше кралят на паметта и ако той не можеше да помогне, сигурно никой друг не би могъл. Но щеше ли да се съгласи?

Тя подиша още малко солен въздух, влезе и попита Дюран:

— Искате ли кафе?

Той поклати глава, потънал в плачливите истории на някаква сапунена опера.

С чаша топло нескафе в ръка тя седна пред лаптопа, за да извади от търсачката всичко, свързано с термина „псевдопамет“. Миг по-късно пред нея се появиха десетина заглавия; повечето се въртяха около използването на хипнозата за „лекуване“ на спомените на лица, претърпели сексуални нападения — точно какъвто беше случаят с Ники. Феноменът, изглежда, беше епидемичен, дискусията около него — твърде активна. Дори бяха създадени и организации с идеална цел: „Фондация за фалшивата памет“, чиято цел бе да разбива подобни спомени, и „Вяра в децата“, която търсеше начин да подпомогне страдащите от болезнени спомени. Доколкото си спомняше, в завещанието си Ники беше отделила пари за втората фондация.

„Лекуването“ на спомените беше станало нещо обикновено — и, разбира се, твърде противоречиво — така че Националната асоциация по психология беше въвела известни правила. Първо, терапевтът трябваше да е нащрек да не подвежда несъзнателно пациентите си към „разкриване“ на дълго потисканите събития на насилие — които всъщност може и никога да не се бяха случвали.

Според второто изискване терапевтът трябваше да знае, че възстановяването на някои спомени по пътя на насочени представи или хипноза може да доведе до съдебен процес — ако се разкрие връзка с определена личност. Доколкото тези „подсилващи паметта“ техники увеличаваха „внушаемостта“ и образуването на псевдоспомени, редица застрахователни компании изискваха сеансите от такъв вид да бъдат записвани на аудиокасети за защита на терапевта.

И именно по този път беше спечелено делото „Брустър“. Списание „Американ Лойър“ пишеше:

Ейдриън изключи лаптопа и стана. Шумът на прибоя започваше да й действа на нервите.

— Буден ли сте? — подвикна тя.

Дюран се появи на вратата на кухнята. Лицето му беше зачервено и сънено.

— Почти.

— Спомняте ли си магнетофонните записи, които сте правили?

— За застрахователната компания ли?

— Да. Питах се дали може да ми разкажете за тях. Може би е възможно да набавите копия?

— Имате предвид сега ли?

— Ами — тя го изгледа малко нервно, — да, сега. Ако не сте много зает…

Той погледна часовника си и се усмихна лениво.

— Мисля, че имам малък прозорец в програмата. — Отиде във всекидневната, взе дистанционното и изключи телевизора. После вдигна телефона, набра служба „Справки“ и след няколко минути тя го чу да казва: — Само не ме свързвайте с телефонен секретар, окей? Защото веднъж вече звънях на този телефон. Бих искал да се свържа с „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“, нали може? Ем-Джи-Ей. „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.

Слуша известно време мълчаливо, после затвори.

— Какво има? — попита тя.

— Не мога да намеря номера на фирмата. Това е нелепо — знам адреса им. Нали пращах касети два-три пъти седмично. Всъщност — той потупа джоба на спортното си сако — все още имам една.

Той я извади от вътрешния си джоб и я сложи на масата.

— Нямах възможност да я пратя по пощата, но… помня адреса: 1752 „Авеню ъф ди Америкас“. Апартамент 1119. Това е в… Манхатън.

— Нека погледна — каза тя и се обърна към лаптопа. — В справочника „За всеки“ би трябвало да го има.

— „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“ — каза той. — Не „иншурънс“. А…

— Разбрах — прекъсна го тя, — чух ви.

Модемът затърси уебстраниците, а тя вдигна шишенцето с лекарствата, което бе намерила в чантата на лаптопа, и му го показа.

— Имате ли представа какво е това?

Той взе тъмното шишенце и го разгледа внимателно, докато компютърът търсеше „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.

— Може би е някакъв вид клинична проба — предположи той. — Макар че… Плацебо №1? Не, не мисля.

— Сигурно е ходила при някой билкар — предположи Ейдриън.

— Мислите ли?

Тя взе шишенцето, пъхна го в джоба си и си помисли: „Може би трябва да дам хапчетата за анализ“. На екрана се появи списък на застрахователни компании. Но „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“ нямаше. Нито нещо подобно в щата Ню Йорк.

— Вижте — каза тя, докато Дюран се наведе през рамото й, за да погледне екрана, — заслужава ли си да им звъним?

— Не. — Той поклати глава. — Няма смисъл. Единственото, което можем да направим, е да отидем до Ню Йорк, но…

— Между другото какво има на лентата? — попита тя, като почука по касетата с нокът.

— Запис на сеанс с един пациент. Той е холандец. — Изведнъж лицето му стана пепелявосиво. — О, боже! Кой ден сме днес?

— Понеделник.

Той изглеждаше като ударен от гръм.

— Това не е хубаво.

— Кое?

— Пропуснах уговорена среща! — Дюран погледна към тавана и въздъхна.

— Без майтап!?

Той беше толкова отнесен, че дори не долови сарказма в гласа й.

— Да изчезна по този начин — не знам какво може да направи той. Отношенията между пациент и терапевт… това са отношения на доверие! Нарушавате доверието и…

— Ама май сте забравили, че не сте терапевт? Че всъщност не сте и Дюран. И въобще не знаем кой сте. Вие сте една разстроена личност с фалшиви документи и дипломи. Повярвайте ми: холандецът ще е по-добре без вас!

Той я погледна притеснено, после се тръшна на дивана пред телевизора и каза:

— Знаете ли, понякога сте много гадна.

Забележката му я изненада и тя се разсмя. Разбира се, беше прав.

Той засили звука на телевизора и се скри зад стена от безсмислено бърборене. Предаваха някакво токшоу — Ейдриън дори не познаваше водещите. Пък и не се интересуваше, макар че предаването беше интересно по някакъв особен начин: две дърти скубли седяха пред камерите, доволни, че ги показват по телевизията.

„Как го беше нарекъл професорът?“ — помисли си Ейдриън. Какъв беше терминът, който бе употребил Шоу? Псевдотерапевтичен заговор…

Всекидневие в собствената всекидневна.