Синдромът

8.

Тя стоеше в тълпата при метростанция „Централна“ и чакаше влака „Червена линия“ да я отведе до парка „Кливланд“. Влакът щеше да пристигне след секунди — стъклените кръгове в края на перона вече започваха да мигат, трескаво светлинно шоу, което можеше да види между краката на чакащите. Приближи се към ръба на перона, надникна наляво и видя примигващите светлини в тунела. Някъде иззвъня телефон.

Но не в съня й. Звънът беше реален — а метрото остана в съня. Знаеше го, но сънят настояваше, че знанието не значи нищо, и я задържаше в прегръдките си дори когато посегна към телефонната слушалка до леглото си.

— Ало?

Гласът от другия край се представи като „Господин Нюман“, съдебномедицински експерт.

— Обаждам ви се относно тленните останки на Никол Съливан. С кого говоря?

Думата „останки“ накара Ейдриън да седне и отпъди напълно съня й.

— Аз съм сестрата на Ники. Ейдриън Коуп.

— Полицейските сведения ви сочат като най-близката роднина.

— Правилно.

— Добре, трябва ни името на погребално бюро, където да отпратим остан…

— Разбирам — прекъсна го Ейдриън. — Да препратите тленните останки.

Като че ли Ники беше парче сирене или информация.

— Да. Къде? — Нетърпението на чиновника бе осезаемо.

— Никога не съм правила това — обясни Ейдриън. — Така че… всъщност още не съм решила…

— Мога да ви изпратя списък, ако имате факс — предложи служителят.

— Имам — отвърна Ейдриън.

Тя даде номера и чиновникът й каза да изчака за отговор.

— Тленните останки са освободени. Така че можем да ги изпратим където ни кажете.

— Окей.

— Бихте ли могли да го свършите до днес следобед? Би било добре — добави сухо мъжът.

— Ще ви съобщя след малко — обеща Ейдриън и затвори телефона.

Стана от леглото, облече се и закачи каишката на Джак. Госпожа Спиърс не понасяше домашни любимци в къщата, но „при тези обстоятелства…“ се беше съгласила Ейдриън да задържи Джак до следващия уикенд, когато щеше да го вземе Рамон.

Териерът вече беше на вратата и нетърпеливо я побутваше с лапи.

Минаха по коридора и влязоха в гаража. Ейдриън натисна бутона, който отваряше сгъваемата врата. Джак я повлече към задната алея.

Излязоха на улицата и Ейдриън си помисли, че кучето ще й липсва, въпреки че нямаше време да се грижи за него. Поразително беше колко хора се спираха, за да поговорят — уж с нея, а всъщност на кучето. Пекарница „Хелър“ беше само на една пряка, но тя стигна там чак след десет минути. Завърза каишката за паркинг-автомата и влезе да си купи сладкиш; разбира се, имаше и един кроасан за Джак.

Докато се върне в апартамента си, факсът вече бе изплюл документа и сега допечатваше последната страница на многословното съобщение на съдебномедицинската служба. Джак скочи на дивана и се сви на кълбо, докато Ейдриън събираше листата от пода. С един поглед разбра, че това е азбучен списък на фирмите, предлагащи „погребални услуги“ в окръг Колумбия.

Тя се обади на погребално бюро „Албион“ което беше почти в началото на списъка. Мъжът, с когото се свърза, говореше с мекия и доверителен тон на търговец на употребявани коли. Тя прекъсна увертюрата му и му обясни, че няма интерес към специалните услуги; без да губи темпо, той й предложи „най-икономичната“ възможност, която не включваше „бдение“ или „служба“, и я попита дали иска „класически“ или „основен“ ковчег. И при това положение стана ясно, че и най-простото погребение струва хиляди долари.

С копринения си глас господин Барет от „Албион“ й съобщи сумата, като добави: „Приемаме повечето от големите кредитни карти, с изключение на Американ Експрес“. Ейдриън замълча по въпроса на разходите и той й напомни, че „държавата често пъти оказва помощ при подобни случаи“.

Тя се поколеба отново. Представяла си беше прилично погребение за сестра си, с приятелите й, с роднините, събрани за упокойната молитва, за да си припомнят за нея. Но в действителност това не можеше да се случи. Беше погледнала в компютъра на Ники и не бе открила никакво име. Само Ейдриън, Рамон, домакинът на сградата и нейният шаман. И разни магазини: „Амтрак“ и „Авис“. „Том Юм Тай“.

Истината беше, че Ники не бе имала никакви приятели. Абсолютно никакви.

— А какво е положението при… кремирането? — избъбри Ейдриън и усети как на другия край погребалният директор задържа дъха си.

— Да, това също е възможно — отвърна той след миг.

— Добре — отвърна Ейдриън така остро, че Джак наостри уши, — да се спрем на това тогава.

— Кремираме само два пъти седмично — въздъхна Барет. — Вторник и петък. Така че едва в събота ще можем да…

— Събота, добре!

Но дори и след като се спря на тази „алтернатива“, Ейдриън се чувстваше неудобно. „Би трябвало да има църковна служба — помисли си тя. — Поне нещо.“

Уточниха останалите подробности, включително номера, датата и крайния срок на кредитната й карта „Виза“, както и избора на урна за праха на покойната. Най-икономичната се оказа синя кутия с твърди стени — „наистина доста стилна“. Ейдриън не можеше да приеме идеята за „кутия“ и настоя за урна, „класическа“. Да, тя сама щеше да вземе урната, след като „процедурата“ бъде изпълнена.

— Лично ли ще я вземете? — попита Барет. — Или искате да ви я пратим? Може да използваме експресната…

— Ще я прибера лично — отвърна Ейдриън.

„Експресна служба. Искат да ми изпратят сестра ми със служебна пратка.“ Затвори телефона и избухна в сълзи. Джак надигна муцунката си и въпросително изръмжа.

Ейдриън обърса сълзите си и отиде до кухненската маса, за да си направи списък.

Винаги беше готова да се заеме с някакъв списък, за да въведе ред в хаоса, дори и когато това ставаше само на хартия. Когато почина Марлина, Ейдриън помогна на Дек да се оправи с вещите на осиновителката си. Стигна и до детските албуми; спомените, попълнени от Марлина: дебело томче за всяко дете. В албума на Ники имаше валентинки, изрязани от салфетки, изкуствена коприна и червена разтегателна хартия. Необикновени, дори великолепни рисунки със светещ маркер. Майсторски изрязани снежинки. Стихотворения. А в томчето на Ейдриън — детски картинки, няколко малки човечета от папиемаше и списъци от детството, грижливо напечатани на дебела хартия.

Да, тя беше момиче, на което трябваше да се напомня „да си играе“. За разлика от спонтанната и хаотична Ники, чието мото беше „Играй на воля“. В сравнение с прелестната и зрелищно непокорна Ники Ейдриън беше „доброто“ момиче. Ники никога не вършеше нищо, без да се изтощи докрай, никога не се прибираше навреме за вечеря, закъсняваше за срещите и винаги намираше начин да прехвърли на някого училищните си задачи. Ники винаги беше в беда и все пак… Всички я обичаха. Тя огряваше помещението, толкова силно, че понякога на човек му се искаше да отмести очи. А и как да повярваш, че някой толкова хубав и жизнен може да е толкова дързък — и толкова смешен. Как можеше някой да бъде толкова… блестящ и… да се превърне в отшелник?

Това винаги я учудваше и я караше да потръпва.

Що се отнася до нейните списъци, предназначени да поддържат реда около нея, последният включваше: „Вечеря с Ники“. Но не предвиждаше „Албион“, погребална урна или снайперска пушка.

Ейдриън поклати глава и отвори органайзера, в които пазеше списъци за различните си дейности и номерираше нещата, които трябваше да свърши:

Замисли се за момент. Нещо друго? Имаше и още нещо. Спомни си.

Още не го бе прочела. Само му бе хвърлила един поглед в апартамента на Ники. Което бе достатъчно, за да разбере, че тя е изпълнителят.

Погледна часовника си — 9:15. Следобед имаше среща с Къртис Слоу, за да обсъдят някои от „тревожните“ документи по делото „Амелгамейтид“. В интерес на истината, дори не бе завършила систематизирането на материалите, не беше дописала и паметната бележка за онези, които трябваше да се опитат да защитят фирмата. Просто нямаше време — не й бе стигнало — и нямаше да има време и в близките дни. А трябваше да намери.

Всъщност трябваше да си вземе почивен ден, дори два, но как можеше, когато главата й беше пламнала от тази история с „Амелгамейтид“? Необходимо бе много време, за да бъде включен друг човек. А и това беше първото значително дело, върху което работеше, откакто бе постъпила във фирмата. Ако го оставеше по средата… е, можеше спокойно да си търси работа като продавачка на билети за паркинг.

„Номерирай нещата — каза си тя. — Просто направи това, което трябва да направиш — едно нещо да е, но да е навреме.“

Изпрати факса до господин Нюман. Задраскано. После набра номера, напечатан на гърба на „Виза“-картата и със стиснати зъби изслуша дълъг и неуместен запис. Накрая чу това, което й трябваше, набра номер осем и научи, че цената за кремацията на сестра й няма да надхвърли лимита на кредитната й карта. Всъщност беше изненадана да разбере, че има повече от две хиляди долара в сметката — резултат от скорошното повишение до равнище „Платинена карта“.

Задраска и тази точка и се почувства по-добре.

Отиде в спалнята, облече се, прекара четката през косата си и набързо се гримира (сенки, червило, малко фондьотен). После грабна ключовете, махна на Джак и се спусна към вратата.

След секунда се върна за лаптопа на Ники. Защо да не го използва, докато не й донесат новия? Не обичаше да остава без компютър. Дори и този… помисли си тя, затваряйки вратата зад себе си, но ако трябваше да го носи в съда, би трябвало да намери по-подходяща чанта от яркорозовия сак, който бе използвала Ники.

В офиса откри, че Слоу й е оставил бележка, в която се казваше, че излиза да обядва — така че какво би казала за утре? Тя си отдъхна — така щеше да има възможност да се занимава още един ден с документите на „Амелгамейтид“. И да се заеме със завещанието.

Извади го от чантата на лаптопа с нотка на тъга. Не можеше да подмине трагичния факт на смъртта на сестра си, придружен нелепо от това рекламно флагче в горния край на документа за последната й воля.

Досега не се бе занимавала със завещания. Може би трябваше да го отнесе в канцеларията на съда, да закрие банковите сметки на сестра си, да се оправи със застраховката (ако имаше такава) и…

За първи път осъзна, че в материалното състояние на Ники има нещо странно. Нейният европейски приятел (или по-точно родителите му) бяха прехвърлили сериозна сума на нейна сметка — половин милион долара. Парите сигурно бяха инвестирани някъде и само от лихвите биха носили двайсет и пет хиляди долара годишно. Но дори при такъв апартамент в Джорджтаун и с двете посещения седмично при психоаналитик, Ники не би могла да изразходва състоянието си за четири години. Без дори, както изглеждаше, да е ходила някъде през това време.

Мисълта, че би могла да наследи тези пари, с които да плати студентските си заеми, я накара да потръпне и същевременно да изпита чувство на срам. Тя не искаше парите на Ники. Така беше, макар че… Не би искала смъртта на сестра й да стане за нея нещо като печалба на лотария.

Зачете.

Ейдриън впечатлена поклати глава. Рамон щеше да е щастлив, защото и двамата с Ники имаха еднаква слабост към Джак — и кой не би имал слабост — пък и толкова пари… Да остави завещание беше нещо толкова нехарактерно за Ники…

Ейдриън примигна. „Тайните от детството“. Какви тайни? „Та тя се самоуби с електрически ток!“ Завещанието падна от ръцете й, тя се облегна назад и сълзите отново рукнаха.

На вратата тихо се почука и надникна Бет.

— Какво ти е?

— Трябва да изляза — каза Ейдриън, грабна чантата си и скочи. — Покрий ме.

— Но…

— Много е спешно — само каза тя и тръшна вратата.