Синдромът

30.

Шоу и Дюран седяха един срещу друг в служебния бюфет на болницата и се стараеха да не обръщат внимание на тракането на подносите и приборите, както и на сновящите около тях сестри и лекари. Пуйки, изрязани от цветен картон, украсяваха стените. Беше Денят на благодарността.

Шоу гледаше озадачено Дюран над супата с тестени топчета. Накрая кръстоса ръце пред гърдите си и призна:

— Не съм сигурен как да продължа. — Замълча за момент и добави: — Това, с което се сблъсквам, е по-скоро растяща, а не намаляваща тенденция към дисоциация, към самоизолация.

— Наистина ли? — попита Дюран.

В първите дни след операцията се чувстваше бодър — гледаше на света през розови очила и живееше съвсем безгрижно.

Сега това чувство постепенно бе започнало да избледнява. Но докато тръпката на благополучието бе започнала да изчезва, яснотата на ума му се запазваше. Всичко изглеждаше по-голямо и по-светло, цветовете бяха по-ярки, звуците — по-силни и по-точни.

Шоу се наведе напред и доверително каза:

— Бих искал да приложа пентатол.

— Серумът на истината ли? — Дюран го погледна изненадано.

— Малка доза. Не знам какво друго бих могъл да направя, макар че предполагам, че ако изчакаме още… Но сега просто съм в задънена улица. Вие блокирате.

— В какъв смисъл?

— Не мога да проникна в съзнанието ви. Като черна кутия сте. Всеки път, когато се опитам да надникна в миналото ви, се изправям срещу стена. И не мога да разбера на какво се дължи това.

— И мислите, че пентатолът…

— Дали ще помогне ли? Да, така мисля.

— Как може да сте сигурен, че това, което наричате „съпротива“, не е по-скоро органично увреждане?

— Защото не сте си написали домашното — отвърна му Шоу. — Нямате никакви показания за мозъчно увреждане — никакви. Имаме работа с патологично изключване.

— На какво?

— На вашата самоличност.

Дюран взе лъжицата и се замисли. После се наведе напред.

— Това, за което говорите, е нещо като психиатричен еквивалент на автоимунна болест, така ли?

Шоу примигна и се разсмя.

— Точно така. Но ме безпокои и още нещо. Започвате да се потискате. — И още преди Дюран да отхвърли диагнозата каза: — Е, депресията не е нещо необикновено след хирургическа намеса, но във вашия случай е по-дълбока, отколкото очаквах.

— Не я чувствам. — Дюран поклати глава. — Напротив, чувствам се толкова…

— Знам. Виждам го по лицето ви. Но само за миг, после отминава… — Той се поколеба. — Губите енергията си. Ще бъда честен с вас. Страхувам се, че може много бързо да развиете циклофрения.

— И ако стане така? — Дюран се намръщи.

— Е, всичко може да се почне отначало, да изчакаме данните от лабораторията… но ме безпокои въпросът за лечението ви в по-дълготраен период.

— Защо?

— Ами защото все още не сме говорили за мястото ви в живота, но вие не можете да се върнете към дейността си на терапевт — нямате необходимата квалификация.

— Доколкото знаем.

— Едно на нула за вас — усмихна се психиатърът. — Доколкото знаем. И какво после? Имате ли достатъчно средства за живот?

— Родителите ми умряха внезапно. Имам някаква застраховка.

— Онези родители ли имате предвид? Госпожа и господин Дюран? Ясно. — Шоу се намръщи. — Разбира се, трябва да сте имали някакви пари. Не е възможно да сте разчитали само на двама пациенти, за да свързвате двата края. Защото ако е било така, то вашият хонорар трябва да е бил по-висок и от моя.

— Не си спомням да съм се тревожил за пари — каза Дюран. — Бих могъл да се обадя в банката и…

— Ами… — Шоу се изкашля деликатно, — какво ще кажете за Ейдриън?

— Какво да кажа? — Дюран беше озадачен от въпроса му.

— Вие очевидно я харесвате. Мислех си за отношенията ви.

— Тя е тъжител, аз съм обвиняем.

— Тя твърди, че е оттеглила жалбата си.

— Предполагам.

— Тогава… бихте могли да прекарвате известно време с нея, нали?

— Не мисля. — Сега беше ред на Дюран да се усмихне.

Шоу го погледа разочаровано.

— Има някои неща… Може би Ейдриън не ги е обсъждала с вас… но вие двамата сте… в някаква своеобразен преход…

— Преход ли?

— Именно. Поне в обозримото бъдеще.

Шоу се замисли за момент, после се извини и тръгна към бюфета. Върна се с каничка чай, седна и каза:

— Защо да не опитаме с пентатола днес следобед? Или — не. Днес е Денят на благодарността. Жена ми ще ме убие. Ще го оставим за утре. Както и да е. Донесох ви някои касети с яхти…

— Какво?

— Аудиокасети. Звуци от морето. Много отпускащо. Водата се плиска срещу скали, скърцане на въжета, плющят платна, чуват се сирени за мъгла — истинска картина — с изключение на това, че ще сте в хипнотичен транс. Мисля, че ще е доста въздействащо.

Шоу се опитваше да го представи като шега, но Дюран се почувства малко неудобно. Скърцане на въжета. Плющене на платна.

— Откъде ги намерихте? — попита той.

— Кое?

— Звуците.

— От фирмата „Ню Ейдж Аудио“. На Шейсет и трета улица и „Лексингтън“. — Психиатърът отпи от чая си и се усмихна. — Хрумват ми интересни идеи, нали?

Беше странно, но именно якетата събудиха спомените му — макар те никога да не носеха якета, когато бяха в морето. Точно както бе обещал Шоу, Дюран потъна в звуците на океана, плисъка и шума на водата. Докато слушаше лентата със затворени очи, той летеше напред с приятелите си, нагласяше руля, отпускаше въжетата, като избираше оптималния ъгъл и насочваше яхтата да заобиколи маркиращия буй. Всички имаха якета, но никога не ги обличаха, когато бяха на борда.

— За какви якета говорите? — попита Шоу.

— Униформите на отбора… не тези, които се обличат на състезание, а другите, който се носят преди и след това. В студентския град.

Вече се бяха опитвали да видят кампуса през очите на Дюран, да го накарат да обясни как изглежда: студентите, сградите и професорите, имената на отделните сгради, особени забележителности и статуи. Но Дюран продължаваше да блокира, като принуждаваше Шоу да се съсредоточава върху на пръв поглед незначителни неща. Надписи върху моливи и тетрадки, телефонен и пощенски код, спортни облекла…

И якета.

— Какви на цвят бяха?

— Черно и бяло.

— Черно и бяло. Това е необикновено. Сигурен ли сте? Не смятате ли, че помните някаква фотография? Може да са били тъмносини, а не черни?

— Не, бяха черни. С бели букви.

— Разкажете ми за тях.

Но Дюран се чувстваше все по и по-неудобно. Искаше да смени позата си, но не можеше. Да съобщи, че подсъзнателното нежелание да си припомня миналото го кара да трепери в истинския смисъл на думата. По този начин се събуждаха страховете му. А той наистина се бе смръзнал — едновременно схванат от студ и неподвижен, като че ли скован в леден блок, жизнените му процеси се забавяха. Страхуваше се да помръдне, страхуваше се да не счупи нещо. Но защо? Логическият сектор на мозъка му все още измерваше проекциите и не възприемаше неудобството. Как би могъл да се плаши от неща, свързани с якетата? Как якетата можеха да го застрашават?

— По-полека — каза Шоу. — Опишете ми ги по-добре. Дали се закопчаваха, или се затваряха с цип? От каква материя бяха направени?

— Не мога да мисля. Няма място за мислене. — Усещанията му се бяха стеснили до две неща: натиск и студ. Изпитваше паническото чувство, че главата му е притисната отвсякъде с ледени плочи и мозъкът му замръзва.

— Можете да мислите. Закопчават ли се, или се затварят с цип?

Нищо.

— Нека окачим якето в стаята ви — предложи Шоу.

Това беше по-лесно. Якето беше на закачалката, а не върху него.

— С цип — отвърна той.

— Чудесно! Има ли нещо от предната страна на якето? До ципа?

— Избродиран надпис.

— С какъв цвят?

— Бял.

— Какво е това — бродираното? Букви? Дума? — Той се поколеба. — Вашето име?

— Една мечка — каза Дюран по-скоро на себе си, отколкото на доктора.

— Само главата ли? Или цялата?

— Мечка — каза Дюран.

— Бяла мечка?

Дюран кимна. Трябваше да полага огромно усилие, за да говори, и това му отнемаше много време.

— Да.

— Бяла мечка — повтори Шоу почти шепнешком. В думите му прозвуча облекчение.

— Черно и бяло. Бяла мечка — повтори той, този път по-високо — и в гласа му прозвуча триумфираща нотка, която изпълни Дюран със страх.

Бялата мечка беше на предната част на якето му. А на гърба, който сега ясно си спомняше, пишеше „Боудън сейлинг“.

— Боудън — бавно каза Дюран. — Колежът „Боудън“.

— Аха — възкликна Шоу, — разбира се. Адмирал Пири. Белите мечки.

Там беше учил: в „Боудън“, а не в „Браун“. И затова не го познаха на сбирката в „Сидуел“ — защото беше от Мейн. Сега си спомни ясно. Беше ходил на училище в Бетъл, майка му беше учителка по литература.

И в съзнанието му изскочиха големи откъси от миналото му и сърцето му се сви — той се озова по средата на дълъг път, а двигателите внезапно бяха отказали да работят. За секунда животът му премина пред очите му с бясна скорост и резултатът беше нещо подобно на внезапна смърт. Само за миг — и в този миг бе сигурен, че е получил инфаркт. Но когато моторът заработи отново, той разбра, че няма сърдечен пристъп, и усети как Лу Макбрайд се връща вкъщи след дълго отсъствие. За миг го изпълни вълна на удоволствие — но една картина изникна пред очите му. Стая в охра, нещо като кланица… стените, опръскани с кръв, и една безумна мисъл: „Боже, аз ги убих всичките!“.

Но после това изчезна. Изчезна така бързо, както се бе появило. Очите му се отвориха и той видя, че се намира там, където е бил винаги, седнал в удобния стол срещу доктор Шоу, изпълнен със смесица от радост и съжаление. „Радостен съм да знам кой съм — помисли си той. — Жалко, ако съм го сторил.“

Спряха дотук. Макбрайд си спомни името си и беше поразен как му пасваше. Спомни си майка си — истинската си майка, не иконата в рамката за фотографии в апартамента му — и как го прегръщаше и му пееше.

— Почакайте секунда — каза Шоу. — Искам да включа магнетофона.

Беше Луис. Беше Лу. За известно време беше и Мак — спомни си и как един семестър приятелите му го наричаха Брайди. Но Джеф, името, на което бе отговарял допреди час, му беше така чуждо като Хорас или Етиен.

— Добре, да започнем отначало — каза Шоу. — Казвате, че баща ви е медалист от олимпиада. Така ли е? Това е фантастично, разбира се. После продължил ли е да се състезава?

— Не, само веднъж. Той е първият американец след Бил Коук, получил медал на зимни игри. Но е бил вече трийсет и четири годишен. Спечелил е сребърен медал. След това е работил главно като ски инструктор.

— Къде?

— За известено време в Килингтън. После в Шугарлоуф. В Стоу. И Сънди Ривър би бил подходящ за него, но тогава курортът още не е съществувал.

— Това е в Мейн, нали?

— Да. Живеехме там. В Бетъл. Както и да е, той отсъстваше по три или четири месеца, идваше си понякога в средата на седмицата, ако нямаше много работа. По-късно, когато се разви ски бягането, даваше уроци в „Бетъл Ин“ — той е прочут с това.

— Бяха ли щастливи?

— Кои?

— Родителите ви.

Макбрайд не знаеше какво да каже. На моменти се чудеше защо той не беше щастлив — защо всъщност бе изпълнен с някакъв трепет.

— Нямахме много пари — каза накрая той. — Така беше. Майка ми изрязваше купони и постоянно се пазареше по магазините. Учителите не изкарват много, а приходът на баща ми беше… спорадичен. И смятам, че майка ми не му вярваше много, когато отсъстваше и работеше надалеч. Той си падаше малко любовчия. Дори на олимпиадата…

— Да?

— Той спрял да работи заради тренировките, а майка не била съгласна. Тогава била бременна с мен. Той влязъл в отбора, но тя не можела да отиде с него в Сапоро. Щяло да струва много пари.

— А след като е победил?

— Той не е стигнал до златния медал само със стотина метра. Финиширал е втори в десеткилометровия биатлон — а по онова време не е имало парични награди. Мисля, че майка ми го е смятала за бавноразвиващ се. Спомням си веднъж, когато си изкълчи глезена. Стана лошо, защото нямаше болнична застраховка и не можеше да работи. И нещата се затегнаха. Спомням си, че мама стоеше на горната стълба и хвърляше сметките, после слизаше и гледаше кои са паднали на лицевата си страна и плащаше само тях. Може ли чаша вода?

— Разбира се — каза Шоу и побърза да му налее.

Макбрайд наистина беше жаден, но така печелеше и време — защото чувстваше как паниката в него се надига отново въпреки погълнатия химикал.

— Благодаря — каза той и отпи.

— Продължавайте — каза лекарят.

— Докъде бях стигнал?

— Че парите не са ви достигали.

— Да — рече Макбрайд. — Наистина не стигаха, но тя беше луда по него — все още се обичаха. Мисля, че така бе до деня, в който загинаха.

— Не са ли живи? — Шоу го изгледа със съчувствие.

— Не — поклати глава Макбрайд. — Върху тях се стовари камион с ремарке.

— Върху тях ли? — Психиатърът беше потресен.

— На шосе „Кат-Моусам“. Камионът загубил управление, минал през мантинелата и паднал върху междущатската магистрала. Точно върху тяхното „волво“. И ги смазал.

— Моите съболезнования.

— Беше отдавна. — Макбрайд сви рамене.

— Кой се грижеше за вас след това? Роднини?

— Никога не съм имал роднини. Но майка имаше застраховка „живот“. Бях студент, когато това се случи.

— А преди това? Бяхте ли щастлив като дете?

— Не знам. Предполагам, че да. Бетъл е красиво място. Имах приятели. И работех.

— Къде?

— Зареждах магазини, подреждах кеглите в боулинг залата. Когато поотраснах, работех и като екскурзовод. В Мейн има много туристически лагери.

Следобедът напредваше. Шоу поръча кафе, а по-късно и пица. Няколко пъти пита Макбрайд дали е уморен. Но странната отпуснатост, която го бе владяла дълго — полусънното състояние, позволяващо му да убива дните си пред телевизора, сега бе изчезнала и с изключение на пристъпите на панически страх, които го връхлитаха от време на време, той се чувстваше бодър и се стараеше да си припомни колкото се може повече. Химикалът очевидно бе дал резултат и Шоу се радваше, че могат да продължат.

Говориха за детството му и за студентските дни, за „Боудън“ и Станфорд, където беше защитил докторат по психология.

— Изследователската работа ме привличаше — каза той.

— Значи не сте се занимавали с клинична дейност. Като Джефри Дюран?

— Не, никога не съм имал пациенти, никога не съм оправял хорските глави. След време може би щях да стана… Получих стипендия, която всъщност можеше да ме насочи към това.

— Каква стипендия?

— От Института за глобални изследвания. — Макбрайд се размърда с неудобство на стола, изкашля се и кръстоса крака.

— Разкажете ми за това.

— Това е фондация, която дава стипендии за различни дисциплини.

— Тоест не ви плаща разходите за следването?

— Не. Дават стипендия и плащат пътни разноски. Доста благородно от тяхна страна. Освен това ходехме на експедиции.

— В какъв смисъл? — Шоу смръщи вежди.

Дюран се замисли и направи безпомощен жест.

— Съжалявам… мисля, че не се чувствам добре. Опитвам се да се сетя колко дълго… Колко дълго съм отсъствал.

— Ето — Шоу поклати глава, — точно така се получава, когато блокирате. Моля ви, не се опитвайте да определите къде започва Лу Макбрайд и свършва Джеф Дюран. Просто… просто заобикаляйте трудните места. Говорехме за стипендията.

Макбрайд кимна.

— Да. Ами схемата беше такава: пишех нещо като писмен отчет всеки месец. Пращах ги до Института и след като ги преглеждаха, изпращаха някои от тях за публикация. Идеята беше, че могат да ги публикуват безплатно, доколкото резултатите бяха кредитирани от самия Институт. Понякога изпращаха копия до заинтересувани учени или по списък на най-влиятелните хора в Щатите и в други страни.

— Звучи чудесно. Как кандидатствахте?

— Там не се кандидатства. Някой просто ви препоръчва — не ви казват кой, но обикновено е професор, бивш стипендиант — нещо подобно. Канят ви няколко пъти на делови обяд и ви питат какво бихте правили, ако имате време и пари. След известен период — освен ако не сте идиот, започва някакво изследване. Правят ви известни препоръки как е най-добре да се насочите и след това преминавате поредица от тестове.

— Какви тестове?

— Подобни на вашите. Мозъчна активност, „Майерс-Бригс“… отнема цял ден. Помня добре това.

— Хм! — Шоу го погледна учудено. — И защо са им трябвали?

— Зададох им същия въпрос. Отговориха ми, че по този начин определяли дали кандидатите могат да работят сами — нещо като малко наблюдение. В основни линии след това те потупват по гърба и те пращат да работиш. Мисля, че се стараят хората, които изпращат, да се чувстват добре в чужбина — имат голям опит в това.

— В кое?

— В дейността в чужбина.

— Къде беше районът на изследването ви? — попита Шоу. — Какво изследвахте?

— Заглавието на разработката беше „Анимистичните лечения и Третия свят“. — Макбрайд се усмихна малко притеснено.

— Интересно! — Шоу повдигна вежди.

— Идеята беше да се изследват психологическите и терапевтичните елементи в местните религии. Което означаваше да се изучи всичко от индианските парни бани до предизвикването на хипнотични състояния, изпадането в транс и различните начини, по които затворените култури използват халюциногенните гъби.

— И вие?

— Започнах и… — Гласът на Макбрайд затихна.

— Какво?

Внезапно той почувства как го присвива под лъжичката.

— Съжалявам — рече той, — разсеях се.

— И какво точно правехте? — Челото на Шоу се смръщи.

— Бях в Южна Америка, прекарах доста време и на Карибите. Написах доста материали. Лекуване с вяра, със сантериа — свръхмаратон като форма за самобичуване и медитация. Две от статиите, които подготвих, бяха публикувани в „Таймс“.

— На каква тема бяха?

— Едната беше за духовните аспекти на видеоигрите — просто изследване, знаете как е. Другата беше за груповите запои, като начин за преодоляване на временни емоционални разстройства.

— И как точно се развиха нещата?

— Отидох в Юкон през февруари — засмя се Макбрайд — и се запих с местните индианци.

— И какво стана после?

— Вече не ми пукаше за промените на временните емоционални разстройства.

Шоу се засмя.

— Споменахте и Карибите.

— Така е. Известно време бях на Хаити. Изследвах ритъма на временните ключове в постхипнотичните внушения.

— Звучи фантастично.

— И наистина беше така. — Той забарабани по масата с пръсти. Тупата-туп-туп! Пет потупвания. — По този начин там правят хипнозата.

— Наистина ли? Да, всъщност няма нищо учудващо. Звуковата памет има склонност към последователност, така че ако започнете серия от звуци, мозъкът е склонен да я следва. И къде другаде сте ходили?

— Трябваше да отида и до Ямайка.

Шоу изчака Макбрайд да продължи. Но той млъкна и психиатърът го подкани.

— И после?

Внезапно гърлото на Макбрайд се стегна. Той си спомни полета от Порт о Пренс до Сан Франциско, когато се връщаше с магнетофонните записи, фотографиите и бележките си. Беше скъпо да се връща, но в неговия апартамент беше по-удобно да се работи, а освен това — което също беше много важно — можеше да прекара известно време с Джуди и Джош. Можеха да бъдат семейство — поне за няколко дни в месеца.

Новината за бременността на Джуди съвпадна с известието, че е спечелил стипендията, и двамата се съгласиха, че той не бива да изпуска тази възможност — че трябва да се възползват от предоставения шанс. Щеше да се върне колкото се може по-бързо и след това нещата щяха да са наред.

И точно така стана. Преди да се роди Джош, Джуди прекарваше с него седмица тук, няколко дни — там, когато можеше да се измъкне от служебните си задължения на графичен дизайнер. Но това свърши, когато се роди Джош, защото… Ами, от една страна, вече не можеха да си го позволяват, защото местата, които посещаваше, не бяха за малко бебе.

— Лу? — Доктор Шоу се наведе загрижено напред.

Макбрайд можеше да чуе хеликоптера, както и сирената — тя изпълваше пространството с протяжния си вой. Слънцето проникваше през оцветените стъкла и огряваше окървавения килим.

Не бяха за бебе.

— Лу?

Имаше усещането, че от пода се надигат светлини и сенки и проникват в мозъка му. И после воят на сирената се превърна в неутешим плач на дете.

На бебе.

Чуваше гласа на Шоу, но много слабо, като че ли много отдалеч, като че ли се промъкваше през дебели пластове памук.

— Джеф? Какво ти става?

Той не отговори. Беше в стаята с жълтеникавите стени. Родилното. Кланицата. Държеше бухалката — Джуди я слагаше в поставката за чадъри зад вратата. Можеше да усети чупещата се кост, потъването на тежкото дърво в меката, подобна на пъпеш плът; удари първо сина си, после и жена си. Кръв навсякъде, въздухът беше като розова мъгла. И той удряше и удряше…