Синдромът

22.

Дъждът бе преминал в мокра мъгла. В разсеяната светлина проблясваха локви; градът заспиваше.

Дюран погледна Ейдриън — тя тихо стенеше. Държеше се като след мозъчно сътресение — ту отпадаше, ту се съвземаше. Излязоха на магистралата и се насочиха на север. Ейдриън помоли да спрат и повърна. После се почувства малко по-добре.

Не говореха. Той поотвори автоматично смъкващите се странични стъкла, за да може студеният въздух да ги ободри. Докато минаваха край Капитолийския хълм, се обърна и я попита:

— Ще се обидите ли, ако ви кажа нещо?

— Какво?

— Казах ви, че ще стане така.

Тя примигна. И се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Само това, което казах: предупредих ви.

— И за какво ме предупредихте? — Тя се намръщи още повече.

— Да не отивате на работа.

Устата й се отвори, тя понечи да възрази, но се отказа и се сви в седалката. Беше жестоко да й го навира в лицето — въпреки че беше прав. Особено когато беше прав. И ако сам не се досещаше за това, тогава…

След малко тя попита.

— Къде отиваме?

— Към Бетани Бийч.

Тя го погледна невярващо.

„Вече е по-добре“ — помисли си той.

— Полудяхте ли? Не мога да отида там! Трябва да работя!

Дюран не каза нищо.

— Обърнете колата — настоя тя.

Дюран се засмя.

— Наистина искам да се върна! — повиши тон Ейдриън. — Отбийте и излезте от магистралата.

— Няма.

— Как така „няма“? Спрете шибаната кола! Аз съм я наела. Тя е моя — оох! — Тя се пипна по тила и се втренчи ужасено в окървавените си пръсти. — Не е нормално — оплака се тя.

— Кое не е нормално?

— Да съм с вас.

Край тях профуча огромен камион, който разтърси колата и я покри с мъгла от пръски. Мълчаха дълго. Минаха отклоненията за Анаполис и Дюран забеляза първия знак, сочещ пътя към моста „Бей“.

— Защо Бетани? — попита тя след малко.

— Като дете прекарвах летата там — отговори Дюран. — Имахме виличка на брега.

— Сигурен ли сте? — Тя го погледна скептично.

— Разбира се, че съм сигурен.

— Нали паметта ви изневеряваше. Имам предвид, че не сте наясно кой сте, откъде идвате и така нататък.

Голям зелен знак пред тях ги предупреждаваше да не пият, докато шофират: „Към плажа“, пишеше отдолу. Следващият знак им изброяваше радиочестотите, предаващи пътни новини и съвети. Насочиха се покрай металната ограда към будките за пътна такса. Дюран намали, подаде на служителя петдоларова банкнота и му каза да задържи рестото. Часовникът на таблото показваше 2:49.

На средата на моста той се обърна към нея и каза:

— Спомням си точно и къщичката.

— Разкажете ми за нея — каза тя.

— Ами, имаше си име. — Дюран сви рамене. — Всички си имаха имена, всички вили в старата част на Бетани.

— Нещо друго? — попита Ейдриън.

— Преди време градът е бил църковен лагер. — Той я погледна сериозно. — Къщата ни се казваше „Плажен рай“. Беше написано на ръка, на дървена табелка. До входната врата. Вратата беше стъклена.

— Колко оригинално! Какво друго си спомняте?

— Тъпият звук, който издаваше вратата, когато се удареше в рамката; и как се белеше боята от тавана над верандата.

Той спря, после продължи:

— Спомням си и градината — всъщност не беше точно градина. Но си спомням растенията: две хортензии, няколко перуники и леха теменужки. Спомням си душа на двора и как през дъските на пода се виждаше земята.

— Хм — каза тя, впечатлена въпреки желанието си. — И кой беше собственик на вилата?

Минаха през Кент Айланд — по търговската улица, пълна със сергии и лавки за бърза закуска.

— Родителите ми — отвърна той.

— Семейство Дюран?

— Знам какво си мислите — каза той, — но да. Семейство Дюран. Така се казваха.

— Семейство Дюран не са били ваши родители.

— Но са взели името Дюран.

Тя се загледа навън притеснено.

— Спомням си толкова много… — Той като че ли говореше повече на себе си, отколкото на Ейдриън. — Спомням си къде пазехме ключа, под третото бяло камъче от редицата покрай алеята. Спомням си и старото „Монополи“ — държахме го на плажа. Една година загубихме няколко от къщичките и майка ми побесня. Беше любимата й игра. — Той се усмихна. — И обикновено повтаряше: „Ще трябва да взема вместо тях някакви камъчета“. Като че ли беше нещо ужасно.

Пътуваха през равната обработена земя на полуостров Делмарва към хоризонта — невидимата линия между черната земя и още по-черното небе. Край тях изненадващо изникна някакъв силоз, наоколо се виждаха и метални напоителни тръби, разпръснати по полето. На всеки няколко километра минаваха покрай павилиончета, необитаеми през зимата, с изписани на ръка обяви: „Насам! Пуканки! Сладки!“

Стигнаха до кръстовище с две табели: на север към Риобот и на юг — към Оушън Сити. Дюран се поколеба за посоката.

— Тръгнете по 113-а — каза Ейдриън.

— Но…

— Повярвайте ми — каза тя. — Живяла съм наблизо, нали помните?

— Не — намръщи се Дюран.

— О, вярно — отбеляза тя саркастично. — Разказвали са ви за Юга. Къде беше? В Алабама?

— В Южна Каролина.

— Завийте наляво.

След четиридесет и пет минути минаха през Дентън, Делауер, почти покрай къщата, където навремето бяха живели Ейдриън и Ники — паянтово ранчо с навес за кола, направен от пластмасови плоскости, и пощенска кутия, изрисувана с ярки цветя. В предния двор имаше две дървета с добре оформени еднакви корони.

След половин час стигнаха до предградията на Бетани Бийч. Розовата зора вече бе изпълнила хоризонта. Дюран се вълнуваше все повече — щом застанеше пред крайбрежната вила, миналото щеше да се върне. Съвсем логично. И щеше да покаже на Ейдриън белите камъни покрай пътеката и банята на двора, и малката градинка. Къщата може и да се беше променила, но не и тези неща. Беше сигурен.

Скоро той каза:

— Идва знакът за Бетани Бийч! — И след минута завиха покрай безвкусната табела, бележеща отклонението от магистралата, и той видя продълговатото лице на индианец, изрязано в дървото, и изпита чувството, че вижда стар приятел. С носталгия си спомни как, когато — като момче — се прибираше с баба си, на това кръстовище изпълваха колата с бойни викове.

— Кога за последен път сте били тук? — попита Ейдриън.

— Не знам… — Той се замисли. — Бях още дете.

Улицата свършваше със стълби към плажната ивица и Дюран зави наляво по пътя успоредно на брега.

— Къде бихме могли да отседнем тук? — попита Ейдриън. — Искам да кажа, ако не си спомняте кога сте били във вилата за последен път, тя вече сигурно не принадлежи на семейството ви.

Разбира се, тя имаше право, но той не знаеше какво да каже — и това беше странно дори за него. Никога не бе мислил за крайбрежната къща. Колко голяма беше? И беше ли негова? Би трябвало, но не беше сигурен. Никога не си бе задавал този въпрос. Сега обаче се замисли: не, не бе идвал тук след смъртта на родителите си. Спомените му от това място бяха от съвсем ранна възраст. Игра на топка, „монополи“ и скокове във вълните.

„Всичко ще е наред — помисли си Дюран, — само да я зърна.“

Някои от къщите, покрай които минаваха, бяха нови, построени на здрави колони, за да са защитени от ураганите. Бяха много по-просторни от старите вили, с елегантни тераси на няколко нива. Във вятъра плющяха флагове — фенери, раци, слънчогледи, танцуващи индианци. Новите къщи не му бяха познати, но всичко друго беше така, както си го спомняше, дори и знаците за частна собственост пред всяка отбивка и табелите за даване под наем. Хората предлагаха вилите през цялото лято, освен когато самите те не идваха на почивка. Опита се да си спомни дали семейството му прекарваше цялото лято тук, но не можа.

— Е? — попита Ейдриън.

— Какво?

— Попитах ви…

— Не знам — каза той разсеяно. — Не знам какво се е случило с „Плажен рай“ след като родителите ми починаха.

— Но би трябвало…!

— Просто искам да погледна — настоя той. — Освен това къщата е тук, зад ъгъла.

Зави по Трета улица и започна да брои номерата.

— Едно — тринайсет. Едно — единайсет. Петата къща, наляво. Правилно… тук трябва да е.

Беше стара паянтова вила. Знакът, закачен на стълба до отбивката, потреперваше под напора на вятъра.

Той спря колата, слезе и се вгледа напрегнато. Ейдриън също слезе и застана до него. Въздухът беше свеж, наситен с мирис на море, чуваше се и тътенът на прибоя — брегът беше съвсем наблизо.

— Сменили са името — отбеляза Ейдриън. — Това отговаря на единия въпрос. Някои си Джил са я купили.

— Не — поклати глава Дюран.

— Какво?

Той постави ръка на челото си и затвори очи — спомняше си нещата, които не виждаше тук: просторната веранда, широките дървени стъпала към предната врата, капандурите на втория етаж. Опита се да разбере как е възможно къщата на спомените му да се е променила толкова, за да заприлича на тази пред него: тясна сграда с две стъпала, без веранда, без капандури. Нямаше хортензии, нито редички от бели камъни, където да крият ключа.

— Не — повтори той.

По предложение на Ейдриън обикаляха улиците на Бетани почти час. Може би бе сбъркал адреса. Може би къщата е била разрушена. Може би. Опитваше се да съпостави къщата с пейзажа, но не се получаваше. „Плажен рай“ беше просто една измислица.

— Боже — каза Ейдриън, когато спряха да пият кафе и тя огледа смачканата тенекия, в която се бе превърнала задницата на колата.

— Застраховала съм я за катастрофи по петнайсет долара на ден. — Тя се изсмя нервно.

— Ще ви покрия разходите.

— Няма нужда. — Тя поклати глава. — Кредитната ми карта ще свърши работа. Само че ще трябва да изпишем тонове хартия.

Влязоха в кафе „Мечта“ и се оказаха в центъра на вниманието на неколцината ранни посетители.

— Боже, какво ви се е случило? — попита келнерката, като видя засъхналата кръв до ухото на Ейдриън.

— Ударих се — отвърна тя и тръгна към дамската тоалетна.

Дюран седна да я изчака пред чашата кафе с мляко. Вече разбираше, че нещо не пасва — че той не е този, за който се мисли, че спомените му не са негови. Или поне не бяха истински, дълготрайни спомени.

Но миналата нощ беше истинска — бе сигурен в това. Беше сигурен, защото го болеше на много места. Боляха го ребрата, беше си прехапал езика и сега му бе трудно да говори. И не само това: спомняше си ясно звука от счупването на врата, когато бе изритал противника си — това не се бе родило във въображението му.

Шумът беше реален също като болката, от която не можеше да се отърве. Всичко това трябваше да е истинско.

А „Сидуел“? Беше ли учил в „Сидуел“ — или бе отишъл само на събирането? Защото беше сигурен, че бе присъствал на събирането — можеше да си припомни любезните поздрави, да види как Адам Боумън се навежда към табелката с името му. Да, той си спомняше училището, но дали училището го помнеше? Едва ли.

— Свърших им всичките салфетки — каза Ейдриън, докато сядаше до него. Косата й беше влажна, но засъхналата кръв беше махната.

— Трябва да ви види лекар — каза Дюран.

— Нищо ми няма — поклати глава тя. — Трябва ми само един шал.

По предложение на Ейдриън отидоха до фирмата за недвижими имоти „Хикман“ и попитаха за вила на име „Плажен рай“, собственост на семейство Дюран. Агентката каза, че е израсла в Бетани и познава всички — но не си спомняше някога тук да са живели Дюран, а и беше сигурна, че наоколо няма вила, наречена „Плажен рай“.

— Сигурна съм. Но и аз не съм безгрешна — каза тя и им предложи да погледнат в компютъра.

— Дори вилата да се поддържа от „Конър“ или някоя от другите фирми, трябва да е описана тук — каза тя.

Но не беше.

— Какво ще кажете за други вили? — попита тя. — Много са добри за това време на годината. И наемите са ниски. Няма ли да си изберете някоя?

Дюран понечи да си тръгне, но Ейдриън го изненада.

— Разбира се — каза тя, като му хвърли съучастнически поглед. — Нещо не много голямо, не много скъпо, и да има телефон.

Агентката зачука по клавиатурата и огледа възможностите.

— Мога да ви настаня на една пряка от плажа — две спални и кабелна телевизия.

— Колко? — попита Ейдриън.

— Триста и петдесет долара седмично.

Дюран се отпусна на стола и вяло заслуша как Ейдриън урежда договора. Лицето му бе неподвижно, тялото му не помръдваше — по същия начин можеше да застане и над пропаст. Струваше му се, че колкото повече разбира за себе си, толкова по-малко знае. Колкото повече търсеше, толкова по-малко намираше. Сега седеше в някаква фирма за недвижима собственост, във въображаемия декор на въображаемото си детство, и му се струваше, че цялата перспектива — цялостното му отношение към света и самия себе си — се плъзга към някаква губеща се в безкрая точка, от която няма връщане или поне той не можеше да разбере как да се върне.

„Аз изчезвам — помисли си той, — който и да съм…“