Синдромът

1.

Флорида

7 октомври, 2000 г.

Тя беше като в унес. Носеше се на юг покрай брега. Очите й бяха вперени в хоризонта. Едва дочуваше радиото — звучаха песни от детството й. Колата беше вишневочервено „БМВ“ с гюрук, модел „Z-3“ с нови гуми „Мишлен“ и радио-трепач, предаващо в момента песни от миналото. Нико махна слънчевите си очила, премина на автоматична скорост и свали крака от педала на газта: не искаше да бърза — знаеше много по-хубави неща от бързото шофиране — и натисна бутона „търсене“. Безгрижно слушане. Кънтри мелодии. Стари песни. Салса. Гъста олеандрова зеленина разделяше магистралата, проснала се през опърления от слънцето пейзаж, плосък като игрална маса, опърпан и величествен едновременно. Разнебитени бунгала се мяркаха край пътя под балдахин от дъбови клони, покрити с пухкав бял мъх. Тук-там се мяркаха знамена на Конфедерацията и розови фламинги. Морги и старопиталища. Крайпътни колички, предлагащи варени кестени, креолски ястия и други вкуснотии.

„Флорида“ — помисли си тя, поклати глава и скри очите си зад черните си очила „Рей Бан“.

Ярката светлина и рекламно синьото небе излъчваха очарование. Както и пастелната перспектива на крайбрежието на Залива, на няколко километра на запад. Самата Нико също бе очарователна. Като колата, която караше, Нико беше шедьовър, бърз и скъп.

В Орландо бе слязла от вашингтонския влак и там, на паркинга на гарата, я чакаше скъпото „БМВ“. (Тя би предпочела да лети — обичаше да лети — но при тези обстоятелства — заради багажа и всичко останало, летенето не беше особено практично, а и не можеше да ставай дума за полет.) Но всичко се промени, когато напусна шосето и се насочи на запад, към павирания път, минаващ по насипа, свързващ остров Ана Мария с континента. Отначало видя старомодните звезди от рекламите на „Сони“, „Уол март“ и „Ексън“. Спря на един светофар, погледна вдясно и с голяма изненада видя развлечена жена, излегнала се на паважа до количка за пазар, отрупана с пластмасови торбички, очевидно пълни с боклук. От едната страна на количката висеше картон, написан на ръка:

Нико задмина кръстовището, като остави лудостта зад себе си, или поне лудата жена — и заедно с това и унизения провинциален свят.

Посоката й беше към един богаташки комплекс, остров с бариера, на няколко километра от Сарасота — пясъчна ивица, потънала в буйна зеленина, изпъстрена с тюркоазни плувни басейни и изумруденозелени игрища за голф. Това беше район, където бяха намерили място вили за милиони долари и елегантни скъпоструващи владения край блестящия светъл плаж, който, погледнат от въздуха, приличаше на жълт светещ контур.

Или поне така си мислеше тя. Всъщност никога не бе ходила там. Но беше виждала снимки и брошури. И мястото беше красиво. Лонгбоут Кий — Флорида, за която мечтаеха старите богаташи.

Видя знака „Ла Ризорт“ и зави по булевард с палми, който я отведе до входа на елегантна вила с прасковен цвят. Загаси мотора, измъкна дългите си крака и се изправи пред втрещения поглед на портиера.

— Имате ли резервация?

— Надявам се — каза тя, подхвърли му ключовете и изкачи стълбите пред канцеларията.

— Здравейте, насам! — чу се отвътре.

Чиновникът зад рецепцията, за разлика от Нико, бе строго облечен за помещение с климатик: бяла риза и връзка, панталони и блейзър.

— Брр — намигна му тя и се усмихна.

Чиновникът се засмя и побутна по полираната повърхност карта за регистрация. Също като портиера, и той бе симпатичен млад мъж с късо подстригана руса коса и блестящи сини очи. Върху левия джоб на блейзъра му се виждаше логото на „Ла Ризорт“ — розови и кремави орхидеи, оградени от палмови клонки.

— Имате ли резервация?

— Аха — каза тя. — На името на Нико Съливан. Никол.

— Попълнете това — каза й мъжът, — ще направя копие на кредитната ви карта и Травис ще ви помогне с багажа.

Той взе брошура от изложбения рафт, обърна я към себе си и прекара линия с химикалката от „Вие сте тук“ до една сграда, наречена „Бръшляновата кула“. После написа нещо на компютъра си, бръкна под бюрото и измъкна бяла пластмасова карта с името на Нико и логото на курортния комплекс.

— Това е същевременно и ключ, с който ще си отваряте стаята — каза той. — С тази карта може и да плащате всичко в курорта — на бара, за тоалети, за уроци по голф. Само я подавате и всичко е ваше.

— Благодаря! — отвърна Нико и посегна към картата с широка усмивка.

Но служителят я задържа още момент — явно флиртуваше с нея.

— Някакви други желания? — попита той.

Нико се засмя, леко музикално изхилване, после потупа леко картата и той я пусна.

— Ако се сетя за нещо — каза тя, — ще ви звънна.

— Бих се радвал — последва отговорът.

Тя прокара пръсти по релефа на името си и вдигна глава.

— Оттук се вижда плажът, нали?

— Абсолютно.

— И се намира на запад?

Служителят кимна.

— Е, добре, защото наистина съм в настроение за залези.

— Няма да бъдете разочарована — каза й той.

Тя излезе и видя, че пиколото я чака с багажа й, натоварен на една количка. Беемвето стоеше в сянката на един декоративен храст.

— Добре вози — отбеляза момчето.

— Благодаря.

Тръгнаха заедно по тротоара към „Бръшляновата кула“, като бъбреха за покупки на вилни места и времето. Пред асансьора трябваше да почакат. Ръчният часовник на Нико започна да писка — натрапчива електронна мелодия, напомняща, че е време за лекарството.

Пиколото се усмихна и каза:

— Хвърлете го някъде.

— Бих искала, наистина!

— Тук е Флорида! Тук не си определяме делови срещи! Просто тръгвате… с всички.

Тя му се усмихна учтиво, но наистина имаше среща. Делова среща с лаптопа — всеки следобед в четири, и още една: с хапчетата — два пъти дневно. Лекарствата бяха литиеви таблетки. Дюран твърдеше, че служат за лечение на „биполярното нарушение“, или по-точно маниакално-депресивните състояния, което означаваше, че тя има проблем с настроенията. Като всички останали, и тя имаше върхове и спадове, но при нея върховете бяха много високи, а спадовете водеха до черно угнетение. Литият ги задържеше в правия път — което беше добре, ако ти харесва правият път.

А тя не го обичаше. Беше момиче, което иска да лети. И сега се чувстваше много добре до добрия хоп Травис, да чакат асансьора.

Което я върна към въпроса: защо да не направи като местните и просто… да се хвърли в купона? Както я съветваше пиколото. Да утвърждаваш положителното — да отстраняваш отрицателното. И само отрицателното. Щеше да й е за първи път…

Докосна бутончето на ръчния си часовник, за да спре алармата. Миг по-късно вратата щракна и се отвори и двамата се качиха. Асансьорът бавно се издигна нагоре, за да спре с внезапно разтърсване на осмия етаж. Два завоя по коридорите ги доведоха до врата, означена с номер 806-Е. Момчето вмъкна магнитната карта в бравата и изчака, докато диодът светне зелено. После бутна вратата и я задържа пред нея.

— Охоо! — възкликна тя, като обиколи всекидневната. — Великолепно е!

Истина беше. Апартаментът беше голям и светъл, ансамбъл от бледосини и меки розови оттенъци, с дълъг балкон, с много палми и птичи поглед над водите на залива към Мексико. Нико отключи френските врати към балкона, отвори ги и пристъпи към слънчевата светлина.

— Искате ли да ви покажа апартамента? — попита пиколото, докато оставяше куфарите върху подставката за багаж зад вратата.

— Благодаря — тя се върна в стаята, — ще се оправя сама.

Момчето вдигна рамене и се усмихна по детски. Усмивка, показваща доста голям опит.

— Както желаете. — Фразата бе риторична, начин за поддържане на разговора. Познаваше онези гости, които правеха обиколка на вежливост, но тази превзета глезла в шербетенозелена лятна рокля определено не беше от този тип.

Нико се усмихна, пъхна му в ръката една петарка и го изпрати до вратата.

— Благодаря за помощта. — И затвори след него. После се обърна и отиде до чантата, където държеше лекарствата си.

Отвори я и започна да тършува, докато не извади това, което търсеше. Две малки пластмасови шишенца, оранжеви на цвят. В първото държеше месечната си доза литий — то беше почти празно, но у дома имаше още три такива, в шкафчето за лекарства.

Второто съдържаше лекарство, която тя наричаше „Плацебо №1“.

Това беше шега — беше го написала дори под печатното указание: „326 Никол Съливан: да се взима по предписание“. Медикаментът беше експериментален и не се произвеждаше в Щатите, затова и нямаше име, само номер. Не можеше да се открие в „Мерк индекс“ и да се купи от аптека. Човек трябваше да си го изписва от чужбина, или чрез пощата, както правеше тя — три или четири пъти годишно, в зависимост от…

Лекарството й даваше възможност да се види отстрани, като че ли тялото й беше актьор, а тя — публика. Предполагаше се, че имаше лечебен ефект — начин да види себе си през очите на другите. И не само това: „Плацебо №1“ й даваше възможност да прави забележителни неща. Без усилие управляваше тялото и чувствата си. Всяка реакция бе подходяща и премерена (или поне така изглеждаше) и ако искаше, можеше да пътува като интернет-лъч между апартамента, в който се намираше, и отсрещната сграда. И тя се наслаждаваше на това усещане, чувстваше се свободна по начин, по който „нормалните хора“ никога не биха могли да се чувстват. Странна, интересна форма на съществувание.

И за разлика от лития (чиято употреба можеше да доведе до напълняване), страничните ефекти при това лекарство бяха минимални. Но то можеше да обърка паметта. Е, тя беше наред със спомените — минута по минута, час по час, само когато се замислеше за датите възникваха проблеми. Макар че не можеше да каже дали това е признак на леко полудяване, или просто особеност.

Взе от минибара бутилка минерална вода „Евиан“ и отвинти капачката. Изтърси по едно хапче от всяко шишенце в шепата си и ги изпи с няколко глътки вода. После огледа апартамента.

Наистина беше хубав: голям, чист, просторен и стилен. Всичко й харесваше: кошницата за „добре дошъл“ със свежи плодове; тежката бяла хавлия и прозрачният сапун; малкият комплект за шиене и бутилчицата шампанско, сложена във вратата на хладилника. Беше калифорнийско, но все пак бе добра марка. „Домейн Карнерос“. Добро вино.

Завърши огледа, разопакова дрехите си и ги прибра. Съблече се и изпробва всички бански, които беше купила, като се извиваше и въртеше пред големите — от пода до тавана — огледала в спалната ниша, точно пред банята. Спря се на един класически черен модел, който не разкриваше много плът, но после промени решението си и облече лимоненожълти бикини. Май не е от типа „Искам да скрия нещо“ — помисли си и нахлузи кожени сандали.

Прекоси всекидневната и излезе на балкона. Точно под нея се намираше патио с басейн, джакузита и плувен бар, плажни чадъри и масички. Между басейна и залива се полюляваше стройна редица палми; в далечината водната повърхност потрепваше и хвърляше отблясъци.

Вече можеше да усети ефекта от хапчетата, които омекотяваха допира на въздуха до кожата й. Наведе се над перилата, стисна ги и си припомни — съвсем бегло — че се страхува от височини. Но не и сега. Сега не чувстваше нищо. По същия начин можеше да си седи и във всекидневната.

Долу, на плажа, служители методично подреждаха светлосини шезлонги с емблемите на курорта. Нико зяпаше, омагьосана, как прибоят нахлува и се отдръпва, как копринено бялата пяна се къдри и разбива с приглушен шум. От време на време детско гласче се провикваше някъде откъм басейна.

Тя влезе вътре и измъкна компютъра си — лаптоп с кожена калъфка. Постави го на масата до телефона, нагласи яркостта на монитора и натисна бутона за включване. Изчака близо минута да се зареди програмата. После набра AOL и отново зачака. Чуха се познатите шумове и бипкания, виртуалното ръкостискане на модема, разменящ протоколни любезности между компютъра и сървъра. След малко всичко бе готово.

Имате поща!

Нещо необичайно. Тя натисна иконката за пощенска кутия, за да види какво е получила.

Малката сестра.

Нико не обърна внимание на съобщението, включи се в Интернет и напечата в прозорчето за уебадреси: „http://www.theprogram.org“. Зачака.

Миг по-късно в долния ляв ъгъл се появи съобщение, че уебсайтът е намерен. И после:

Защо всичко това отнемаше толкова много време?

Отваряне на страница.

И отново: почти празен екран и до болка познатият черно-бял надпис:

Тя бръкна в калъфката на лаптопа, измъкна прозрачен пластмасов шаблон и го нагласи върху екрана на монитора — той съвпадаше идеално по размери. Беше нещо като календар, схемата имаше две оси — отвесна, разделена на дванайсет части, и хоризонтална — с трийсет и едно деления. Те образуваха мрежа от 372 квадратчета за всеки ден на годината и седем допълнителни. Нико взе мишката и премести курсора над квадратчето, съответстващо на днешната дата (седми октомври), кликна и се придвижи към друго квадратче, отговарящо на нейния рожден ден (11-и февруари). И кликна отново. Незабавно се появи часовников циферблат, плуващ зад мрежата, която вече не й бе нужна.

Около минута наблюдава напредването на синята черта в продълговатото прозорче, докато сайтът се зареждаше, после се появи съобщението: „Здравейте, Нико!“ Курсорът трепкаше под приветствието, очакващ инструкции.

Тя пое дълбоко въздух и натисна Ctrl + F5 и… — картини и думи и… още нещо, звук, който не чуваше съвсем добре, но го чувстваше. Картини и думи, които се нижеха и се сменяха светкавично, толкова бързо — просто да не повярваш, че тя ги възприема. Но тя ги разчиташе; седеше неподвижна, а очите й блестяха срещу хаоса на монитора.

Беше прекарала в курорта вече три дни и все още не бе излизала на слънце. Всяка вечер се разхождаше по плажа и го чакаше, само да го зърне… но той не идваше. И хапчетата започваха да й влияят. Ако ги взимаше твърде дълго, започваше да…

Какво?

Губеше пътя към себе си.

Това беше единственият начин да държи нещата в ред. Имаше дълги периоди, когато… просто нямаше нищо. И после, съвсем внезапно, тя отново ставаше самата тя — с изключение на едно отдалечаване, винаги с известна дистанция, като че ли личността й беше някакво призрачно проявление. Не беше за вярване, че едно малко хапче може да те отнесе така, но…

Не трябваше да се тревожи — бяха й казали, че той ще е тук, и винаги бяха прави. Въпрос на време.

Погледна часовника си (7:15), после зарея поглед през прозореца; небето започваше да аленее. Четвъртият залез след пристигането й.

Грабна една хавлиена кърпа, слезе с асансьора на партера и тръгна през района на басейна към една малка пътечка, водеща към плажа.

В началото на октомври сезонът не бе започнал и нямаше много хора. Две деца в басейна се нападаха взаимно с нещо като големи пластмасови пуканки; майката лежеше в шезлонг с книга в ръка; до нея по корем бяха легнали две обилно намазани с плажно масло тийнейджърки. Бяха с разкопчани горнища. Нико допусна, че сигурно са заспали, защото всъщност не бе останало много слънце. Районът около басейна вече бе покрит със сенки и подводните светлини се виждаха по-ясно. По краищата на терасата започнаха да проблясват електрическите лампиони, а служителят, който продаваше шапки, слънчеви очила, играчки за пясъка и плажно масло, вече прибираше нещата от малката си сергия. Една петдесетинагодишна жена с пурпурен бански внимателно се натопи в едно от джакузитата до басейна и изпъшка от удоволствие.

Плажът беше още по-безлюден. Повечето хора бяха на вечеря или се обличаха, за да отидат на ресторант.

И тогава го видя…

Старец. Седеше в инвалидна количка в края на алеята, точно където тя се разширяваше и с няколко стъпала излизаше на плажа. Беше се наметнал с шал; очите му бяха вперени в червенеещия хоризонт. Близо до него един противно изглеждащ ямайски болногледач се бе облегнал на перилата, потънал в музиката, гърмяща в слушалките на уокмена му. „Реге“ — помисли си Нико, доловила ритъма — звук от далечно тънко виене.

Нямаше никой друг. Само ямаецът и възрастният мъж; единствените хора, които се виждаха, бяха самотен бегач, тичащ във влажния пясък покрай прибоя, и млада двойка с наведени глави — сигурно търсеха миди.

Това беше. Всички други бяха… някъде другаде. Така Нико оставаше с Нико, сама със себе си, и гледаше как хавлиената кърпа пада на пясъка, докато пристъпваше в топлата вода на залива. Слънцето бе увиснало над тъмната черта на хоризонта и придаваше на небето цвета на милиони пощенски картички.

„Тя е в рая“ — помисли си Нико, докато се наблюдаваше как напредва през вълните. Тук морето беше до колене на около километър и половина навътре. Тя влизаше постепенно и можеше да забележи, че старецът я наблюдава. Забави крачка, после спря и приклекна. Опря се на ръце, наслаждавайки се на топлата вода, заслушана в крясъците на чайките. Остана дълго време със затворени очи, с лице, обърнато към небето. След това се опря на лявата си ръка и скочи на крака с едно-единствено движение, което би изненадало всеки внимателен наблюдател.

Зашляпа през водата към плажа, взе хавлията и изкачи стъпалата до малката пътека. Като мина край стареца, му се усмихна срамежливо и измърмори едно „здравейте“. Ямаецът дори не я забеляза. Той беше потънал в музиката на Боб Марли — очите му бяха затворени, раменете му потръпваха и той тихо си пееше: „Няма жена, няма сълзи…“

Тя изчисти пясъка от краката си в специалното корито до портала, обу чехлите си и прекоси терасата до асансьора.

В стаята извади малката бутилка шампанско от хладилника и я отвори с тих пукот; сипа си във висока чаша от кухненския шкаф и отпи една-единствена глътка. Беше хубаво — много хубаво.

Пристъпи към леглото, остави чашата на малката стъклена масичка и извади лаптопа. Свърза го с телефона, изчака операционната система да се зареди и измъкна пластмасовия шаблон. Влезе в скрития сайт, където бе и предния ден (и всеки по-предишен ден) и поведе курсора до квадрата с днешната дата, а после до другия — съответстващ на рождения й ден: „Здравей, Нико!“ Курсорът потрепваше мълчаливо.

Постави пръсти върху клавиатурата и напечата: „Картина, моля“

В центъра на екрана се появи циферблат и увисна там, като мушица в края на невидима нишка. След малко излезе и снимката — линия по линия, докато се оформи портретът на старец, същия възрастен мъж, който седеше в инвалидната количка осем етажа по-надолу.

Сигурна бе, че е същият мъж. Отиде до сгъваемата лавица, където лежеше смачкан кожен куфар, в който държеше няколко рокли и една водопроницаема кутия, направена от твърда зеленикава пластмаса. Отключи цифровата ключалка на куфара, вдигна капака и измъкна кутията, за да провери съдържанието й.

В пластмасовия калъф бяха прибрани частите на най-компактния снайпер, който можеше да бъде купен с пари. Автоматичният пълнител М-24 с убедително изщракване се прикачваше към приклада, изработен от фибростъкло с матов отблясък. Върху дулото със стоманени пръстени бе монтиран оптически мерник „Леополд“, заедно с допълнителен лазерен мерник. Оръжието имаше метален двуножник, система „Харис“, и заглушител, изработен от белгийска спираловидно лята тръба, която се завинтваше на върха на четирийсетсантиметровото дуло.

Нико сглоби оръжието с професионална лекота за трийсет секунди и изпробва мекотата на спусъка. Вкара един-единствен тефлонов патрон и щракна затвора. Заедно със заглушителя, оптическия мерник и лазера пушката тежеше около пет килограма и половина — което правеше приклада много важен за точността на изстрела.

Излезе на балкона и видя, че слънцето едва се подава от морето; хоризонтът кървеше; небето потъмняваше в синьо-черни краски.

Старецът все още беше там, където трябваше да е — седнал в здрача, наслаждаващ се на последните ласки на деня.

Нико легна по корем, мушна цевта между розовите балюстради на ръба на балкона и опря дулото на двукраката стойка, за да уравновеси тежестта. После погледна през оптическия мерник и включи лазера, който очерта кървавочервено петънце между четвъртия и шестия прешлен на стареца. От края на дулото до повърхността на кожата му имаше не повече от двеста метра — лесен изстрел, въпреки настъпващия сумрак. Можеше да види как светлата точка потрепва върху гърба му; пръстът й обгърна спусъка и го задърпа внимателно, като че ли цяла вечност. После пушката се разтресе и тя чу звук, сякаш отварят шампанско в съседната стая. Старият човек се изви нагоре и после се сви — все едно че го бе ударил електрически ток. Тялото му се свлече и се сви на две — тя разбра, че е прекъснала гръбначния му стълб.

Нямаше дим или проблясване, което би могло да се забележи. Патронът бе инфразвуков и единственият звук, който се чу, беше от удара на куршума в гърба на стареца.

Но това беше без значение. Никой не бе обърнал внимание — нито ямаецът, унесен в звуците на Боб Марли, нито децата в басейна, чийто смях ехтеше като музика през целия двор.

Нико седна и остави оръжието на пода. Ни хък, ни мък.

Изправи се бавно и прибра частите на пушката в непромокаемата кутия, после нагласи малките медни колелца на ключалката, взе отново шампанското и седна на балкона. С елегантната чаша в ръка зачака раздвижването след това, което бе направила.

Все още нямаше никаква реакция. Ямаецът клатеше глава с полузатворени очи, в такт със самотния концерт от „уокмена“. Търсачите на миди и бегачът отдавна си бяха отишли, тийнейджърките се обличаха. Тръгна си и жената от джакузито, останали бяха само децата и майка им. Те все още се плискаха в басейна, а майка им стоеше на ръба, подаваше им хавлиените кърпи и ги молеше вече да излизат.

Мина минута. После пет. Слънцето вече бе зад хоризонта; в небето бяха останали само няколко слаби червени отблясъка. Накрая, разбрал, че нощта почти ги е застигнала, ямаецът свали слушалките, хвана дръжките на инвалидната количка и бавно започна да я бута по алеята, без въобще да забележи, че повереният му болен вече е мъртвец.

Но когато стигнаха до басейна, децата го забелязаха. И Нико го видя: възрастният човек бе по-неподвижен от заспал човек: беше се свлякъл в количката, виждаше се само бялото на очите му. И разцъфналото червено петно на гърдите, откъдето куршумът бе излязъл и паднал в скута му, пробивайки дупка в шала.

Едно от момичетата започна да пищи; майка й й се скара — сигурно мислеше, че децата са се сбили.

— Стига вече, Джеси! Наистина стига вече…

Гласът замлъкна, дори вятърът стихна и във въздуха се чу сподавено възклицание. После още едно, сякаш някой събираше сила, за да закрещи. И накрая самият крясък раздра нощта.

Нико отпи от шампанското, влезе вътре и взе дистанционното. Седна на дивана, обърна се към телевизора и запрескача по каналите, докато не намери любимото си шоу. Канал 67. МТВ. Истинският свят.

След десет минути пристигна линейката и трите полицейски коли с включени сирени. След това се появи и телевизионен екип — минаха през фоайето към терасата и направиха няколко кадъра на изпръсканата с кръв инвалидна количка. Старецът бе отнесен на носилка, а ямайският болногледач седеше на един твърд стол, стиснал глава с ръце.

Десетина гости на хотела стояха наблизо с тропически коктейли в ръце, мръщеха се и си шепнеха.

Мина повече от час преди един полицай да почука на вратата на Нико, за да я попита дали не е чула нещо необичайно. Тя му каза, че не е, и попита за какво е цялото това вълнение.

— Прострелян е един човек — обясни полицаят. — На алеята към плажа.

— Шегувате се!

— Не.

— Не съм чула нищо — искам да кажа, докато не пристигна линейката.

— Никой не е чул — допълни полицаят. — А не е чак толкова далеч.

— Но той ще се оправи, нали? Искам да кажа мъжът, който е прострелян.

Ченгето поклати глава.

— Значи е мъртъв? — възкликна тя.

— Да — каза полицаят. — Убит. По-точно е да се каже — застрелян.

— Тук?! Това е ужасно!

Полицаят изсумтя, като че ли разказваше анекдот.

— „Ужасно“ е слабо да се каже.

— Моля?

— Бих казал — полицаят внезапно се смути, — че е някак… глупаво.

— В смисъл?

— Застрелването на този тип.

— Защо?

— Ами… казва се Крейн. На осемдесет и две години, болен от рак. Всички са го познавали. Наистина известен тип.

— Е, и?

— Ами неговата болногледачка казва, че му е оставала само половин година. Най-много година, ако е имал късмет. Искам да кажа… — Ченгето поклати глава с горчива усмивка. — Няма смисъл, нали?