Синдромът

14.

Не беше честно.

През миналата седмица Ейдриън беше седяла в офиса всяка вечер чак до дванайсет, за да приготви отлагането на делото. Но закъсня. Само веднъж. И секретарката на Къртис Слоу беше напълнила гласовата поща с все по-саркастични съобщения. Върхът беше: „Охо, цял ден ли ти трябва, за да дойдеш?“.

Кучка!

Ейдриън си погледна часовника. Беше десет сутринта — не два следобед. Пое дълбоко дъх, преброи до пет и натисна бутона за връзка с кабинета на Слоу. Секретарката й съобщи, че линията е заета, и я остави да чака.

Докато чакаше, прегледа досието на Данте Еспозито, един от градските „експерти“ по асфалта. От това, което успя да намери, изглеждаше, че Еспозито може да свидетелства, че въпросният асфалт по всяка вероятност е различен от сместа, която фирмата използваше обикновено. (Това не беше добре.)

Накрая Слоу се обади и от бодрия му тон бе очевидно, че е забравил защо е наредил да му се обади и прехвърля топката на нея — Слоу се славеше с това, че обвиняваше хората за собствената си разсеяност.

— Получих съобщението ви — каза тя, — и има документи, които сигурно бихте искали да видите. Да ви ги пратя ли горе?

— Да. Нещо полезно?

— Ами… — Тя се поколеба. — Открих докладите на инспекторите и те са благоприятни за нас — оценката им за работата е отлична.

Слоу изръмжа одобрително, после рече:

— Това е страхотно, но Еспозито все още е проблем…

— Така е, но последната инспекция е извършена от човек на име Макелигът. Сега той е пенсионер, но навремето е назначавал на работа Еспозито. Снощи говорих с него и той твърди, че асфалтовата смес е била добра. Така че…

— Превъзходно!

— Особено при положение, че Еспозито дори не е поглеждал асфалта две години след като е бил положен…

— Харесва ми! — изгърмя Слоу. — Така излиза, че Еспозито дрънка глупости. Изключително! Ще ги разбием тия копелета.

Еди Бонила я взе в 12:30. Каза, че имал „блестяща идея“, която искал да обсъди с нея — и освен това искал да я черпи един обяд.

Чакаше я в колата си в двора на съда, близо до площад „Харбър“, където беше и централата на „Слоу & Хюли“. „Колата“ беше едно очукано „камаро“ с две кубчета „Рубик“, окачени на предното стъкло; Ейдриън скочи вътре и се вмъкнаха в движението.

Тя се облегна и затвори очи. От всичко най обичаше да я возят. Напомняше й за пътуванията с кола, когато беше дете. Тя и Ники, която духаше срещу стъклото, за да може да рисува по него или да играят на морски шах. Напомняше й дългите ваканционни пътувания до езерото Шерендо — бяха ходили там пет години подред в един къмпинг. Дек и Марлина отпред, тя и Ники сврени отзад (и всичко, което не се бе побрало в багажника), разбира се и с Къпкейк, котката, в специалната си кошница за пътуване.

Докато минаваха край паметника на Вашингтон, Ейдриън си припомни времето, когато Ники хранеше Къпкейк с остатъците от своя сандвич с риба, престоял часове на слънцето. Котката се разболяваше и усмърдяваше всичко! О, Господи! Те си запушваха взаимно носовете и мучаха! И се търкаляха под прозорците и си удряха главите, като се правеха, че си запушват устата. Имаше много подобни пътувания и всички винаги бяха еднакви: дълги и досадни — и с много смях. Понякога играеха на думи или пееха песни; една от тях започваше така: „Събрах си багажа, взех си и…“.

— Пушката.

— Какво?! — Бонила я погледна озадачено.

Тя се огледа. Минаваха покрай Конгресната библиотека и се отправяха на изток по булевард „Пенсилвания“. Не се бе усетила, че го е казала на глас.

— Сестра ми имаше оръжие — каза тя. — Една пушка.

— Бая хора имат — повдигна рамене Бонила. — Всъщност имат по две, че и по повече.

Ейдриън не се учуди на безразличието му. Бонила винаги я бе поразявал — той бе от хората, разполагащи с цял арсенал. И тя реши да му покаже пушката. Да го попита за заглушителя — и какво въобще да прави с нея. Бе почти сигурна, че не е законно да притежаваш точно такава. Но вместо това попита:

— Къде отиваме?

— В Манялардо. Страхотно предградие.

На Девета улица и „Пенсилвания“ се набутаха зад един микробус за разносна търговия и минаха на червено. Бонила изригна куп проклятия, стисна здраво кормилото и на два пъти форсира колата — нещо, което никак не му бе присъщо. Тя погледна през прозореца. Минаваха покрай нещо като демилитаризирана зона, своеобразен буфер между гетото на черните и това на юпитата. Това я подсети да го пита за „банковото разследване“.

— О, да. Забравих да ти кажа. — Той поклати глава. — Имам един приятел във Флорида — „информационен брокер“. Даваш му името или номера на осигуровката и той може да мине през всяка банка, всеки брокер или застрахователна фирма в страната.

— Изглежда ми незаконно.

— Не и на мен. — Бонила вдигна рамене. — Защото не знам как го прави. Пък и не е моя работа. Но въпросът е там: той разследва сестра ти навсякъде и каквото излезе, ми го изпраща… намерил е и сметките, които ми даде ти.

— Онези в „Ригс“…

— Текуща сметка и отделно спестовна. Има най-много двайсет хилядарки, точно както каза ти.

— Значи не е намерил нищо.

— Не мисля. Смятам, че е открил всичко, което съществува.

— Не може да бъде! Тя имаше споразумение…

— Така казваш ти. Прегледах сметките й — проследих ги от момента, в който ги е отворила.

— И?

Пред тях имаше пет-шест полицейски коли, паркирани в две редици пред малък магазин. Бонила се нареди зад тях до една табела: „Не спирайте“.

— Тя е отворила сметката в „Ригс“ — допълни той — преди две години. Оттогава всеки месец получава чек — нещо като заплата по пет хиляди, точно по пет. Само понякога чековете са по-големи. Изглежда, е получавала толкова пари, колкото са били разноските й.

Ейдриън кимна, очите й се впериха в полицейските коли.

— А тези чекове откъде идват?

— От Джърси.

— От Ню Джърси? Защо е трябвало…

— Не Ню Джърси, а Джърси. Само Джърси! Един остров в Ламанша. Там има много банки.

— Да, това звучи по-логично — кимна Ейдриън. — Нали е в Европа. Може би такава е била уговорката, плащането да бъде на вноски.

— Аха — отвърна Бонила, — така мисля и аз. Но ще ти кажа, че ако тя е работила с банка в Ламанша, може да се появят някои данъчни проблеми, за които не знаем. Както и да е. Ще ти пратя адреса им по факс и можеш да се обърнеш към банката с писмо. Ако им покажеш смъртен акт и им съобщиш, че си изпълнител на завещанието… би трябвало да ти окажат съдействие.

Той й отвори вратата.

— Харесваш тихите предградия, нали? Ще имаш ли нещо против, ако изчакаш тук? — И тръгна нанякъде, без да дочака отговор.

Появи се след няколко минути с две оранжади и два сандвича, увити в намаслена бяла хартия.

— Исках да те питам — каза Бонила, когато се отправиха обратно към „Слоу & Хюли“ — как всъщност сестра ти се е свързала с онзи шарлатанин? Някой й го е препоръчал ли?

— Не знам — отвърна Ейдриън. — Никога няма да разберем. — Като забеляза, че веждите му се вдигат въпросително, допълни: — Всъщност Ники не беше много общителна.

— Питам те — каза Бонила, — защото знаех какъв е всъщност онзи тип, но като му показах смъртния му акт, имаше вид на ритнат в задника. Искам да кажа, че щеше да припадне. Виж, мога да ти гарантирам, че твоят образ е тип, който може да се оправя с хората, но това, което се случи — приличаше ми на сценка от филм на Джон Траволта или бог знае на какво! Така че според мен изправи го тоя нещастник пред съда и край.

— Нямам друг избор — каза тя. — И двамата сме наясно, че полицията няма да направи нищо. Имат петстотин неразрешени дела за убийства. Едва ли ще се развълнуват от едно дребно нарушение на закона, водещо до хиляда долара глоба и едногодишна присъда — максимум! Затова и подадох граждански иск — подготвих го, между другото, само за около час.

— Както и да е — сви рамене Бонила.

— Не схващаш ли? Този Дюран се смята за психоаналитик. Помисли си. Използва дипломите си, за да привлича хора, които са — какво? Болни. Хора, които вече не знаят към кого да се обърнат. И те му разказват всичките си тайни и грехове, всичките си надежди и страхове — и какво получават в замяна? Ако са късметлии — нищо. А ако не са? Място в рубриката за погребения на „Поуст“.

И двамата мълчаха известно време. Накрая Ейдриън попита:

— Е, каква ти е „гениалната идея“?

— О, да бе! Мислех си, че може би трябва да звъннеш на тоя приятел и да го попиташ би ли се подложил на детектор на лъжата?

Това я изненада и тя не отговори.

— Един мой приятел има кабинет в Спрингфийлд — продължи Бонила. — Не знам какво взима, но…

— Няма значение — каза Ейдриън. — Дюран не би се съгласил с полиграфа!

— Точно там е въпросът. Ще загази, ако го направи, но ще загази и ако не го направи. Кво мислиш?

Тя звънна на Дюран от офиса си след половин час — за претекст реши да го попита дали вече си е наел адвокат, който да го представя в съда. Истината беше, че очакваше номерът вече да е закрит. Вместо това той вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Ало?

Тонът му я изненада. Беше объркан и примирен.

— Обажда се Ейдриън Коуп — каза хладно тя. — Звъня, за да ви попитам дали вече имате юридически представител. Имам някои документи… — Тишина. — Господин Дюран? Чувате ли ме?

Последва ново мълчание, а след това той каза:

— Бях на гробището. — Гласът му изневеряваше.

Ейдриън не знаеше какво да каже.

— И видях надгробния камък.

— О! — Какво целеше с това?

— Единственото, което мога да мисля, е, че става дума за някакво съвпадение.

— Добре. — Тя не можа да се сдържи. — И вашите родители и техните родители имат същите имена по случайно съвпадение, така ли? И регистърът в Браун е сбъркан, както и администрацията в Уисконсин е сгрешила и… всичко е наред? Това ли се опитвате да ми кажете?

— Не — отвърна той. — Не се опитвам да ви кажа нищо. С изключение на това че… аз съм това, което съм.

— Тогава го докажете — изсумтя тя.

— Как? — Чу се примирено изсмиване.

— Използвайте полиграф. — Ейдриън задържа дъха си в дълго очакване на отговора му.

— Нямам нищо против — каза той. — Кога бихте могли да го организирате?