38.

Може би беше от виното, или може би заради опасността. Може би и заради двете. Или просто му бе дошло времето.

Стояха пред „Супер 8“, прословутия „евтин мотел“, и чакаха колата да спре да работи. По някаква причина доджът бе възприел навика да работи и след като запалването е изключено. И тъй като никой от двамата не можеше да предотврати това, търпеливо изчакваха, докато сърцето на двигателя не замлъкне само.

— Не мога да повярвам — каза Ейдриън. — Този списък… всичко. — Въздухът беше студен. Палмите трепереха срещу вятъра. Асфалтът, още мокър след дъжда, блестеше под светлините на лампите. — Всеки път, когато се замисля за това, си казвам „не“. И после се сещам за Ники. Във ваната. И за Еди. — Тя се загледа встрани. По улицата профучаваха коли. Синьото отражение на неонова реклама трептеше по асфалта. — Онази свещ — добави тя, — взривената къща в Бетани. — Той видя блясък на сълзи в очите й. — И… всички тези убийства…

Двигателят избумтя за последен път.

— Знам — каза Макбрайд. — Пълен мрак. — И я прегърна.

Тя се сгуши в него, сълзите се затъркаляха по бузите й, тялото й затрепери. След малко той избърса сълзите й, наведе се и я целуна така нежно, както не бе целувал никого. Устните й бяха студени, влажни като въздуха; имаха вкус на манго. Трябваше да бъде — и беше — приятелска целувка, или нещо подобно. Невинна.

А после устните им се сляха отново и този път целувката ги отнесе далеч от самите тях. Продължи дълго — и после почнаха да си свалят дрехите, възбудени до границата на общественото неприличие. Бяха спасени от една двойка, излизаща от мотела: жената беше руса, дългата й коса се полюляваше в такт с обувките на високи токчета. Тя се обърна към приятеля си с висок, подчертан глас:

— Искаш ли „тик-так“?

Ейдриън се разсмя; избухване на смях, набъбнал в нея и после разцъфнал сам. Слязоха от колата и тръгнаха към 18-Б, заливайки се от смях и желание. И още щом затвориха вратата, се вкопчиха един в друг. Ейдриън беше като фурия, а той…

Дрехите им пречеха и обстоятелствата бяха такива, че той вече губеше представа къде свършва тялото му и къде почва нейното.

— Това е грешка — каза Ейдриън със сипкав глас, който премина в смях, докато изпълняваше нещо като светкавичен стриптийз.

— Знам — изпъхтя той, докато хвърляше единия си чорап през стаята.

— И само ще усложни нещата — продължи тя, като се хвърляше в леглото.

— Трябваше да изчакаме — каза той и проникна в нея за десета от секундата — вълшебната Ейдриън — така жадно, като че ли нямаше утре.

И всичко стана ей така, за нищо. Ейдриън, толкова стегната и толкова свободна, беше неопитна, но безстрашна в леглото. Правиха всичко. В един момент, когато Макбрайд, заровен в чаршафите от сладка отмала, помисли, че вече са свършили, Ейдриън се надигна на лакът и каза — като че ли тяхното любене се нуждаеше от обяснение:

— Знаеш ли, ние сме здрави млади животни. Какво очакваме?

— Ами, животни! Ще ти дам аз едни животни!

— Ей!

— Здрави — продължи той. — Ще ти дам едно здраво…

— Ще си платиш за това — каза тя с блясък в очите, качи се върху него, притисна лактите му с коленете си и се наведе.

Той се подчини.

А после каза, че се чувствала виновна, че искала да й плати.

— Имам едно лекарство за вина — каза той.

— Я го дай. — Тя взе лекарството.

След това се отдадоха на мързелуване, наслаждавайки се на новооткритата си интимност. Макбрайд намери в бюрото, където би трябвало да има безплатна библия, тесте карти, седна и започна да й показва номера. Размесваше тестето с една ръка, което изглеждаше лесно, докато тя самата не пробва и картите не се разлетяха из цялата стая.

— Имаш ли шапка? — попита той.

— Не — засмя се тя. — Защо?

— Защото ако имаше, щях да ти покажа как да хвърляш картите в нея от другия край на стаята.

— И защо?

— Защото можеш да спечелиш много басове в бара — искам да кажа в случай, че правото не върши работа. — После я накара да извади от тестето една карта.

— Която и да е ли? — попита тя.

— Какво ти става — откачи ли?

— Аха — измърмори тя.

— Добре, измъкни една.

Тя го направи.

— Запомни я, нали? Добре, сега я върни в тестето.

Като държеше тестето между тях в дясната си ръка, той сече картите — отново и отново. После й подаде тестето и каза:

— Сега я извади и я притисни до челото си.

Отначало със скептичен поглед, после намръщено тя затърси картата, която бе измъкнала от тестето. Накрая каза:

— Няма я.

— Сигурна ли си?

— Аха — каза тя със смях. — Как го направи?

— Какво да съм направил?

— Да познаеш картата!

— Каква карта?

— Която изтеглих!

— Искаш да кажеш… дама купа ли?

— Еее! — възкликна тя. — Как го правиш?

— Не знам — сви рамене той. — Просто номер. Но тя не е у мен.

— У теб е — настоя тя. — Дай си ми я! Сигурно е под тениската ти.

— Нее!

— Е!

— Нее!

Тя го опипа — което не беше трудно, защото единственото му облекло беше една тениска.

— Къде е?

Той се замисли за секунда, после я изгледа тържествено и каза:

— В мивката в банята.

— Наистина ли!

— В мивката в банята — повтори той.

— Не може да бъде!

Той я погледна с фалшивата невинност на мошениците.

— Добре — каза тя и скочи от леглото. — Обаче стой тук. И не мърдай!

— Няма.

— Не ставай!

— Няма да мръдна.

Като го следеше с очи, тя бавно отстъпи към банята, отвори вратата, пристъпи вътре — и изпищя. След секунда връхлетя в стаята с дама купа в ръка и викна:

— Как го направи?

— Ще се шашнеш от нещата, които мога да правя — засмя се Макбрайд.

— Къде се научи да правиш това?

— Когато бях момче, изчетох всички книги за Худини. Искаш ли да знаеш истината? Ако не бях открил баскетбола и момичетата, сигурно щях да стана илюзионист в Лас Вегас. Великият Макбрайд. — Той се усмихна и въздъхна: — Бях забравил всичко това… до скоро.

Не след дълго бяха под душа, където взаимно се търкаха със сапун — дейност, която можеше да свърши само по един начин, както и стана — двамата бяха на пода, изтощени от собствения си ентусиазъм и изобретателност. Накрая Ейдриън се изправи, отиде до крана и дълго пи от шепа. Когато Макбрайд отиде да си легне при нея, вече беше дълбоко заспала, със завивка, дръпната до брадичката, и с детинска усмивка на устните.



Ейдриън се събуди първа и реши, че може да остави Макбрайд да поспи още. Харесваше го как изглежда в леглото с дясната ръка, сложена над главата — като че ли плуваше през съня си.

След като се облече и среса, тя му написа бележка:

„Отивам в библиотеката да проверя имената. След малко се връщам.

С любов Е.“

Не.

Не „с любов“. Беше твърде рано за това. Никога не се беше влюбвала, поне не истински, не и както трябва. Може би тази нощ щеше да е първата от многото, а може би — не. Така че скъса бележката, написа втора и я остави в банята, до четката му за зъби:

„Аз съм в библиотеката да проверявам имената. Връщам се към обед.

Работливата пчеличка!“

Попита на рецепцията за библиотеката. Жената я зяпна и каза, че не е чувала за такова нещо.

— Никога не съм си падала по книгите, сладурано — намигна й тя и се разсмя, като че ли беше казала страшна шега.

Ейдриън набра „Справки“ и се оказа, че библиотеката е само на три преки. След пет минути беше там. И след час беше свършила.

Когато се върна, Макбрайд беше още в леглото. Протегна се доволно и измърка:

— Мммм. Ела.

Ейдриън се поколеба — беше хубаво да се въргаля в леглото. Но остана права, стиснала тефтера с жълтите корици.

Той се надигна на лакът и внезапно стана сериозен и съсредоточен.

— Какво има? Терзания ли?

— Не.

— Ох, добре! Защото… може би съм влюбен. Всъщност мисля, че наистина съм влюбен. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш при мен? — Гласът му стана театрално изкусителен. — Ще ти стане хубаво.

— Лу — каза тя сериозно.

— Какво става? — попита той също така сериозно. — Къде беше?

— В библиотеката.

— И какво откри?

— Лучано Албино — каза тя.

— Албино — повтори той и се намръщи.

Тя обърна бележника си към него и той прочете написаното и присви очи.

Йоан Павел I

— О, боже! — промърмори той. — Значи това е имал предвид Крейн. Папа Йоан Павел I. Говореше се, че бил отровен във Ватикана.

— Ще ни убият — каза тя.

Той помълча, после каза:

— Знам.

— Какво искаш да кажеш с това „знам“? — В гласа й прозвуча раздразнение.

— Искам да кажа, че знам, че ще се опитат. Нали вече опитаха. Но няма да им мине номерът — няма да успеят.

— И защо? — попита тя и седна на леглото.

— Защото ние ще ги изпреварим.

— Какво?!

— Ще ги изпреварим! Ще го убия този кучи син.

— Кого?

— Опдал.

— Ти какво, полудя ли?

— Това е последното, което очаква — каза Макбрайд.

— Разбира се. Защото е най-глупавото нещо, което би могъл да направиш!

— Не е. Най-глупавото е да продължа да бягам от него. Защото полека-лека губиш предпазливост.

— И защо смяташ, че убийството ще помогне? — попита тя. — Искам да кажа, ако все пак успееш — което е невъзможно!

— Ще пледирам самоотбрана. Може да ми станеш адвокат. Ще направим голям процес и всичко ще излезе наяве… — Той спря. — Какво мислиш?

Тя го гледа мълчаливо десетина секунди. Накрая бавно каза:

— Ти си луд.

— Знам — съгласи се той и отпусна глава на възглавницата. — Но ако имаш по-добър план, съм готов да го приема — защото не знам друг начин да спрем „Йерихон“.

— „Йерихон“ ли? Ние дори не знаем какво е „Йерихон“.

— Аз знам — малко.

— Например?

— Кървава баня — каза той.

— Дотук съм съгласна — каза тя. — И какво още?

— Свързано е с времето.

— Защо? — Тя го погледна озадачено. И заедно с въпроса й хрумна и отговорът: защото бяха изпратили Нико да убие един умиращ човек.

— Нямат време да чакат — каза той, усетил, че е схванала същността.

Тя кимна.

— И знаем нещо друго — каза той.

— Ние ли?

— Да. Знаем кой е изпълнителят — човекът, който го започва.

Ейдриън се смръщи неразбиращо.

— Де Гроот — обясни той. — Моят пациент. Ти го видя веднъж. Онзи, който… — Гласът му секна.

— Какво?

— Кучи син! — прошепна Макбрайд. Мислеше си за Де Гроот. Гъстата руса коса, атлетичната походка: един хищник, винаги нащрек. Безмилостната му усмивка. Танцуващата светлина в очите му. Дори и под влиянието на лекарствата холандецът имаше много енергия. Постоянно тропаше с крак или барабанеше с пръсти, винаги си припяваше нещо. Понякога си свиркаше. Винаги една и съща мелодия. „Нещо като звуков вирус“ — беше се оплакал Де Гроот. „Мислите, че е смешно, но не мога да се отърва от нея! Дори не знам цялата мелодия — само началото: за Исус.“

— Какво?! — повтори Ейдриън.

— Винаги си тананика песента — тази за Исус Навин и… за Йерихон.

— Каква песен?

— Тази, в която стените рухват. Де Гроот… Де Гроот си мисли, че има червей в сърцето. И че той му дава заповеди.

— Червей ли? — повтори Ейдриън.

— Да.

Тя взе бележника, разлисти го и намери това, което търсеше.

— Погледни тук.

„Хенрик Вьортер, премиер-министър на Южна Африка

Архитект на апартейда. Застрелян през 1966 от Димитрио Цанфедас. Цанфедас, самотен маниак, последовател на секта (Следовниците на Исус), имал пет фалшиви паспорта. Обвинявал за убийството червей в сърцето си.“

— Мамка му — изруга Макбрайд. — Йерихон е Южна Африка. — Втренчи поглед в тавана. Червеят сигурно беше някаква вътрешна шега в Института, спомен за първите успехи на Програмата. Макбрайд си спомни сеансите с Де Гроот и за първи път разбра за какво мърмореше холандецът. Нямаше нищо общо с мандалите — симетричните форми, които привличаха въображението на много шизофреници. Той говореше за Нелсън Мандела — той щеше да бъде изпратен срещу Мандела.

Стана и започна да се облича.

— Той ще убие Мандела — каза на Ейдриън. — Той е расист и ще подпали Южна Африка.



Редуваха се на волана и караха право към Вашингтон — фучаха по междущатската магистрала със сто и трийсет километра в час, радиото гърмеше с всичка сила. Слънцето залезе над Джорджия и когато изгря отново, вече бяха близо до границата с Вирджиния.

Малко преди обяд пресякоха Потомак и поеха на север по шосето край парк „Рок Крийк“. Апартаментът на Де Гроот беше близо до „Чеви Чеиз Съркъл“.

Макбрайд се надяваше, че Де Гроот все още живее там. Мислеше си, че ако открие холандеца, може би ще успее да разбие екранната му памет. А ако това не можеше да стане, щеше да намери начин да го извади от играта — на всяка цена трябваше да се попречи на плана „Йерихон“.

— За какво мислиш? — попита Ейдриън.

— За дома му — каза той. — Ако имах пистолет…

Тя пребледня, после се втренчи в него, за да види дали е нормален, или е почнал да превърта.

— Еди имаше пистолет — напомни му тя. — Не му помогна много.

Макбрайд не отговори.

— Знаеш ли въобще да стреляш?

— Да — каза той. — Добър съм.

— Да бе — отвърна тя с глас, пълен със скептицизъм и ирония.

— Сериозно!

— И къде се научи?

— Татко ме учеше — каза го, без да мисли, и когато думите излязоха от устата му, си спомни обучението. Кристално ясна, ужасно студена зимна утрин в Мейн. Дъхът им излизаше на облачета. Носеха ръкавици без пръсти. Баща му нагласи пушката на рамото му и му показа как да се прицелва. Хартиената мишена беше закачена на едно дърво на трийсетина метра от тях.

— Той е спечелил медал в биатлона — не съм ли ти казал?

— Хайде бе!

— Сериозно ти говоря. На Олимпиадата в Сапоро през 1972.

— Това е фантастично! — възкликна тя. После попита: — Какво е биатлон?

— Ами… — той се засмя, — състезание, при което тичаш десет километра със ски и после стреляш по мишени. Трудното е, че когато дойде време за стрелба, си капнал. Трябва да си в страхотна форма, за да можеш да успокоиш пулса си. После, когато си готов за стрелба, се прицелваш и дърпаш спусъка между два удара на сърцето.

— Можеш ли го това?

— Не — каза той. — Можеше го баща ми. Но мога да стрелям. Ако имам оръжие. За нещастие, нямам. — Чудеше се откъде да си купи пистолет. На някой пазар или на изложба на оръжия — предлагаха се на много места, без да чакаш за разрешително като в магазин. Но по пътя им нямаше пазари и оръжейни изложби, а пък да минат през някое черно гето с наетия додж беше… глупаво.

Пристигнаха. Сградата беше десететажна кутия от тухли и стъкло, отпред имаше надпис „Жилища под наем“. Един униформен портиер се измъкна от малката си будка до стената и им отвори вратата. Вътре отегчен мъж на средна възраст, седнал зад старо бюро, не много сърдечно ги попита с какво може да им е полезен.

— Търсим един наемател — Хенрик де Гроот — каза Макбрайд.

Мъжът се замисли за момент, после попита:

— Русият мъж от Г-7? Не съм го виждал от две седмици. Много пътува. — Той вдигна телефона, набра номер и се заслуша. След малко постави слушалката на вилката и сви рамене.

Пет минути по-късно бяха отново в колата на път за апартамента на Макбрайд. Отиването там беше рисковано — имаше възможност все още да го наблюдават. Но нямаха избор. Техният единствен план — и това не беше точно план, а по-скоро замисъл — беше да заминат за Швейцария, да се сблъскат с Опдал и да открият Де Гроот, преди да е станало твърде късно. Нямаха представа как ще направят всичко това. Но едно беше сигурно — трябваше му паспортът (Ейдриън вече бе взела своя) — а той беше в хладилника.

И всичките му лични документи също бяха там.

Това беше идея на Де Гроот. Холандецът беше в бизнеса по гасене на пожари — презареждаше пожарогасителните системи със стабилни газове, които не увреждаха околната среда. При един от първите им сеанси холандецът бе критикувал остарелите противопожарни системи в „Кулите“.

— Ако нещо стане тук, няма да се справят — каза той. — Може би трябва да пазите касетите и дисковете си в хладилника. А също така и документите си. Там ще са на сигурно място, изолирани от вода и от огън.

„Джефри Дюран“ нямаше някакви особено важни дискове, а само ленти, които изпращаше в застрахователната компания. Но имаше паспорт и две неизползвани кредитни карти и ги бе сложил в пластмасова торбичка с цип, която бе мушнал под ледените кубчета във фризера. Направи го най-вече, за да се хареса на Де Гроот и да установят обстановка на взаимно доверие с пациента.

Всички лични документи на Макбрайд бяха на името на Джефри Дюран и с това име трябваше да пътува из Европа. Възстановяването на истинското му име сигурно щеше да е бюрократичен кошмар.

Пред „Кулите на Капитолия“ той каза на Ейдриън да го изчака в колата. Тя не искаше, но той знаеше как да натисне някои от бутоните й и каза:

— Ще отмъкнат колата или ще ни глобят.

Охраната на рецепцията — млад тип с очила — го познаваше, което беше добре.

— Здравейте, господин Дюран. Къде се губите? От доста време не съм ви виждал.

— Бях във Флорида за няколко дни — каза му Макбрайд.

— Жестоко!

— Вярно е — хубаво е да си по шорти, нали?

— Щастливец сте.

— Обаче само за няколко дни. — Засмяха се. — Имаш ли резервен ключ? Забутал съм някъде моя.

— Няма проблем — каза младежът, наведе се и извади ключ от едно шкафче. — Само че ще ми го върнете, нали?

— Разбира се — отвърна Макбрайд, взе ключа и тръгна към асансьора. Докато чакаше, се обърна, за да види дали момчето не посяга към телефона, но не — то стоеше до бюрото и се усмихваше.

Качи се на шестия етаж и бавно тръгна към апартамента си. Тревожеше го онзи тип от съседния апартамент — Барбера, но както се оказа, нямаше нужда от тревога. Вратата му беше отворена и отвътре звучеше бодра кънтри музика. Във въздуха се носеше тежък дъх на боя. Той надникна и видя пъргав дребен тип с брадичка и с оплескана работна дреха да боядисва тавана. Иначе апартаментът беше пуст — хаосът от проводници и апаратура беше изчезнал, както и масата, металните резервоари и голямото кресло. Нищо не беше останало от Хектор Барбера — с изключение на слабия дъх на разложена плът, долавящ се под острите миризми на боята и почистващите препарати.

Заля го вълна на облекчение и същевременно в него се прокрадна чувство на разочарование. Барбера би могъл да му каже доста неща…

На пръв поглед апартаментът му беше такъв, какъвто го бе оставил. При по-внимателно оглеждане забеляза, че няма и следа от хартия, с изключение на няколко книги. Всяка сметка, квитанция, списък от супермаркета или поръчка за храна — всичко, което можеше да е в писмена форма, беше изчезнало. Както и компютърът му и снимките на фалшивото му семейство. Всичко, което би могло да го свърже с Програмата, беше изчезнало.

Но паспортът и кредитните карти си стояха в хладилника под кубчетата с лед. Макбрайд се огледа. Усещаше, че каквото и да се случи, не трябва повече да се връща тук. После нахвърля някои неща в една малка чанта и излезе.



В едно Интернет кафе на Дюпон Съркъл Ейдриън откри две второкласни тарифи за Швейцария, за които нямаше нужда от предварително плащане. Билетите бяха по 484 долара в двете посоки, включително летищните такси — изгодна оферта, като се имаше предвид, че само таксито до летище „Дълес“ струваше петдесет и пет долара.

— И какво все пак си правил с този паспорт? — попита тя, когато таксито се насочи на север по околовръстния път към аерогарата. — Нали не си ходил никъде — само си гледал телевизия.

— Трябвало е да ме вкарат обратно в Щатите — искам да кажа, да върнат тук Дюран.

— От къде? — попита тя.

— От Швейцария. — Той се намръщи. Споменът за времето, когато Лу Макбрайд се бе превърнал в Джеф Дюран, започваше да се възстановява. Имаше линейка, спомни си той, и въртящи се червени светлини. Той не можеше да мърда, но го пренасяха, караха го нанякъде с носилка. И можеше да си спомни гласове — а после шепота на Гунар Опдал. Понякога, когато се замислеше за това… като че ли заспиваше.

— Добре ли си? — попита Ейдриън.

— Бях се замислил за нещо.

— За какво?

Той само поклати глава.

Загрузка...