Синдромът

35.

Макбрайд сложи дърва в печката и донесе още отвън, докато старият учен приготвяше вечеря — ориз с домашно отгледани зеленчуци и бутилка червено вино. Беше чудесно. Докато се хранеха, Шапиро им разказа зловещата история за Програмата за мозъчен контрол на ЦРУ.

— Повечето хора смятаха, че това е отговор на нещата, които комунистите правеха в Централна Европа и Корея. Дори имаше показен процес срещу един унгарски кардинал. И тогава много се заговори за „промиване на мозъци“. Но истината е, че Програмата започна много преди това.

— „Програмата“ ли? — попита Ейдриън, като си припомни уебсайта на компютъра на сестра си.

— Така я наричахме — намръщи се Шапиро. — Но каквото и да бе името й — а тя имаше много имена — тя започна в Европа още по време на Втората световна война, когато специалните служби търсеха „хапче на истината“, за да го използват при разпити.

Той наля вино и обясни как проектът се е разраснал след войната, финансиран от новосъздаденото ЦРУ. През 1955-а били проведени повече от 125 опита в най-добрите университети на страната и в затворите с най-строг режим. Освен това подобни изследвания се правели в психиатрични клиники и в „граждански селища“, като се използвали „нищо неподозиращи доброволци“.

— Какво означава това? — попита Макбрайд.

— Например поставяха камери в публични домове и изпробваха хапчетата върху клиенти, без те да знаят — отвърна Шапиро. — Използвахме и наркомани, и хомосексуалисти. И комунисти. Извратени типове, изпаднали просяци, бездомници… — Той спря и добави с усмивка: — Либерали и футболни фенове.

Но бързо стана отново сериозен и им обясни положението през онези години.

— Това ставаше при първите мразовити вълни на Студената война — културният консерватизъм на Америка беше толкова силен, че подобни „упадъчни личности“ не се брояха за хора. Дори не бе нужно да се отчитаме, защото изследванията ни бяха засекретени. Това беше работа от „национален интерес“, което ни освобождаваше от всички нормални задръжки.

— Значи е било лесно да се скрие — обади се Ейдриън.

— Не криехме нищо — нещата просто бяха секретни. И когато някои от нас имаха морални проблеми с изпитването на химикали и медицински процедури върху неподозиращи субекти… Ами тези тревоги изглеждаха несъстоятелни, като се подчертаваше, че става дума за работа с врага.

— Мислех, че тогава Съветският съюз е бил истинският враг — намеси се Макбрайд.

— Разбира се. Но Студената война беше по-скоро домашен джихад, отколкото международен въпрос. Беше война за Американския начин на живот, който, мога да ви уверя, не включваше (поне по онова време) гейове, скитници, наркомани или… Въобще каквито и да било грешници.

— За какви изследвания говорим? — попита Макбрайд.

Старият човек се поколеба за момент и сви рамене.

— Добре — каза той повече на себе си, отколкото на гостите си, — това едва ли вече е тайна. Преди двайсетина години имаше разследвания в Конгреса. Излязоха книги, разсекретиха се съдебни дела…

— Все пак за какви изследвания говорим? — повтори Макбрайд.

— За химикали и хипноза, телепатия и телекинеза. Ясновидство. Екстремни положения — деградация и болка.

— Деградация и болка ли? — попита невярващо Ейдриън.

— Как да я предизвикваме, как да я понасяме и да я използваме — и как да я измерваме — отвърна Шапиро. — Експериментите с болка не бяха много резултатни.

— Защо? — заинтересува се Макбрайд.

— Срещахме трудности при привличането на изтъкнати психолози за изследванията — въздъхна ученият. — А и онези, които се съгласяваха, не бяха толкова обективни, колкото ни се искаше.

— Защо?

— Изследванията се смесваха със садизъм, а тези с дрогата — със секса. На практика всичко се смесваше със секса. И това изкривяваше резултатите.

— Споменахте за „физическа принуда“ — каза Ейдриън.

— Да. — Шапиро се размърда неудобно на възглавницата.

— Е, и?…

— Физическата принуда беше… как да се изразя? Крайни експерименти, при които на субекта се даваха относително големи дози психеделични наркотици и той се поставяше в тъмно запечатано пространство, където се подлагаше на продължителна обработка със записани послания.

— Запечатано пространство? — зачуди се Ейдриън.

— Използвахме чекмеджета в моргите — каза Шапиро.

Макбрайд зяпна, после попита:

— Когато казвате „крайни експерименти“…

— Не, те не умираха — увери ги Шапиро. — Но не се очакваше да се възстановят. И повечето наистина не се възстановяваха.

— Тоест говорим за…

— Шестстотин микрограма ЛСД дневно — каза Шапиро. — За шейсет или сто и осем дни. В пълен мрак.

Ейдриън и Макбрайд останаха смълчани известно време. Накрая Ейдриън прошепна:

— Как сте могли да вършите това?

Шапиро я погледна и се направи, че не разбира смисъла на въпроса.

— Доколкото си спомням, катетризирахме субекта, хранехме го венозно и му правехме срез на правото черво, за да облекчим нещата.

— Господи! — възкликна Макбрайд.

— Още вино? — попита Шапиро.

Ейдриън потръпна. Макбрайд поклати отрицателно глава. Шапиро затвори очи, поемайки аромата на червеното вино, огъня, компанията и старите си грехове. След минута отвори очи и заговори пак. Ефектът беше странен — като че ли ги бе наблюдавал през цялото време. Всъщност промяната беше толкова бърза, че Ейдриън неволно си представи орел или ястреб, заловил жертвата си.

— Знам какво си мислите — каза той.

— Така ли?

— Разбира се — каза Шапиро. — Мислите, че съм военнопрестъпник.

Никой от тях не обели дума.

— Предполагам, че го преценявате така — заключи Шапиро, отпи от чашата си и ги погледна. — Сега е лесно да се съди. Но истината беше, че Програмата беше изградена от хора, чиито мотиви бяха чисти като току-що паднал сняг.

Ейдриън не можа да се сдържи и вдигна очи към тавана.

— Те знаеха какво могат да направят хора като Хитлер. И това ги правеше безмилостни в стремежа им да защитят свободата. Знам, че и това звучи надуто — думата „свобода“ винаги е звучала надуто — но е истина.

Спря за момент, опря лявата си ръка на пода и скочи с неочаквана пъргавина. Отвори печката, разбърка въглените с машата и сложи още един пън. После се обърна към гостите си.

— Още от самото начало идеята беше да се намерят начини да се определят и елиминират хора като Хитлер и Сталин — преди да са дошли на власт.

— Значи това е било програма за убийства — рече Макбрайд.

— Отчасти. — Шапиро сви рамене. — Идеята беше да се развият поведенчески контролирани агенти, които да могат да изпълнят заповед дори ако резултатът би засегнал инстинктите им.

— И какво означава това? — попита Макбрайд.

— Означава, че няма да ги интересува дали ще живеят, или ще умрат — каза Ейдриън.

— Оцеляването на агента не беше основен въпрос. — Шапиро поклати глава. — Това въобще не стоеше в центъра на нещата. Най-големият проблем беше какво ще стане, ако агентът оцелее и бъде заловен. А ги залавяха. Непрекъснато.

Той ги изгледа.

— Дори случайно. Някой полицай неочаквано, дори ирационално проявява интерес към наглед съвсем безобидни неща. И в следващия момент нашият човек е в министерството на отбраната и го разпитват от А до Я. Така че повечето от изследванията бяха насочени към изграждане на агент, който да не може да се огъне.

— Оставете ме да позная — рече Макбрайд. — Вие сте ги правели идиоти.

— Не. Защото в такъв случай не биха могли да действат. Изгубихме години — и много пари — за да изследваме диференциалната амнезия и начините за внедряване на многобройни самоличности. В крайна сметка решихме, че оптималното решение е екранна памет — макар че и в този случай имахме проблеми. Тя дестабилизира личността, така че имаше нужда от терапевт, който постоянно да подсилва внушенията.

— Какво е това екранна памет? — попита Ейдриън.

— Това е памет, за която може да се разбере, че е фалшива и че не е убедителна — и ако някой твърди, че тя е истина, се дискредитира — просто с факта, че повтаря и поддържа твърденията си.

— Например? — попита Макбрайд.

— Че аз съм отвлечен от извънземни и съм летял до нелегалната им база в Антарктика — каза Шапиро.

— Или сатанисти измъчват дете… — каза Ейдриън.

— Точно така — каза Шапиро. — Това изобличава говорещия — в конкретния случай убиеца — като луд. Което, както можете да си представите, устройваше всички.

— Устройваше ли? — възкликна Ейдриън. — Говорите за живота на хора. Говорите за живота на сестра ми!

— Говоря условно. — Шапиро я погледна с изненадваща острота. — И все пак ви казвам: щом сестра ви е била малко по-голяма от вас, тази програма не би могла да има нищо общо с нея.

— Как може да говорите така? — викна Ейдриън. — Видяхте импланта…

— Престанаха да ни финансират преди трийсет години — тогава изоставихме и по-голямата част от работата. И всичко бе изнесено навън. За бога, говоря за шейсетте години! Всеки идиот в тази страна правеше свои собствени експерименти за мозъчен контрол!

— Казахте, че всичко било „изнесено навън“ — намеси се Макбрайд. — Къде?

— Повечето изследвания се правеха извън университетите и научните звена. Парите се перяха чрез фондации и институции, на които знаехме, че може да имаме доверие. Но минаха години и Управлението попадна под прицела на Конгреса и на печата, така че някои от най-деликатните изследвания трябваше да се провеждат извън САЩ. По времето, когато комисията „Рокфелер“ започна разследването си, дейността вече беше приключена. Скоро след това се пенсионирах.

Дълго време никой не проговори; седяха и гледаха как пламъците от печката играят по тавана и пода.

— А какво ще кажете за мен? — попита Макбрайд. — Откъде се е появила тази присадка?

Шапиро поклати глава.

— И тази на сестра ми! — настоя Ейдриън.

— Не знам. — Шапиро безпомощно разпери ръце. — Аз отдавна съм пенсионер.

— Мисля, че просто не искате да приемете очевидното дори когато фактите са под носа ви — отвърна Ейдриън. — Видяхте медицинския картон. Видяхте и импланта.

— Видях само една снимка.

— Мислите, че ние сме си я измислили, така ли? — попита Макбрайд.

— Не — отвърна ученият.

— Тогава какво? Очевидно Програмата не е спряла — настоя Ейдриън. — ЦРУ…

— ЦРУ няма нищо общо с това — поклати глава Шапиро. — Повярвайте ми: щях да знам, ако е замесено Управлението.

— Тогава… — Макбрайд гледаше неразбиращо.

— Тогава трябва да е някой Франкенщайн — каза Шапиро.

Ейдриън и Макбрайд се спогледаха неразбиращо.

— Какво? — попита Макбрайд.

— Франкенщайн. — Старият учен допи чашата си и се усмихна странно. — Агент или операция, която не може да се контролира. Понякога човек създава нещо, което продължава да живее самостоятелно.

— И? — попита Ейдриън.

— Като гледам този имплант, бих казал, че Програмата се е приватизирала.

— Приватизирала? — повтори Макбрайд.

— В смисъл, че е поета от някого в частния сектор — или от човек, който е отишъл в частния сектор. С други думи, мисля, че някой е продължил изследванията за своя сметка — извън Управлението.

— Кой? — попита Ейдриън.

— Нямам представа.

— Но това би струвало много пари — каза Макбрайд.

— Милиони — каза Шапиро. — То кое ли не струва?

— Но как са могли да го държат в тайна? — зачуди се Ейдриън.

Шапиро се замисли, после каза:

— Изнесено е някъде в чужбина. И сигурно се работи в малки мащаби. Действа се в клиника, където основен принцип е опазването на тайната на пациента. Но ако са продължили да работят върху това още трийсет години… О, боже мой!

— Казвате, че това би могло да се извършва и в клиника? — попита Ейдриън.

— Да.

— Кажете ми, чували ли сте за клиниката „Прюдом“?

Ученият се намръщи, помисли и поклати отрицателно глава.

— А ти? — обърна се Ейдриън към Макбрайд, който я гледаше учудено.

— Не. Имаше подобна в Луизиана, но… не е това, за което питаш. Какво всъщност е клиника „Прюдом“?

— Вие споменахте, че Програмата трябва да се опреснява — обърна се тя към Шапиро, като спря за момент да поеме дълбоко дъх и да се съсредоточи. — Преди няколко дни — започна тя, — преди да махнат присадката от главата на Лу, го намерих седнал пред лаптопа на сестра ми. Беше влязъл в много странен уебсайт: „theprogram.org“.

— И?

— Беше в транс — не на себе си. Как да го кажа — въобще не беше контактен, изцяло бе съсредоточен в тази уебстраница. Тя беше интерактивна. И той отговаряше на въпросите, които се появяваха на екрана. Единият от тях беше къде се намира.

— Това е много интересно — отбеляза Шапиро, — но… какво искате да кажете.

— Въпросът е — продължи Ейдриън, — че следващата нощ някой се опита да ни убие. Подпалиха къщата — избухване на газовата инсталация. Никой не знаеше къде сме, така че очевидно са получили адреса от Лу, след като той е влязъл в този уебсайт.

— И какъв беше този уебсайт?

— Помолих един приятел — много го бива в тия неща — да открие източника — каза Ейдриън.

— И какво откри той?

— Каза, че сайтът е от компютър или нещо, наречено клиника „Прюдом“. В Швейцария.

— Никога не съм чувал за това — каза Шапиро.

— Има и още нещо, което не съм ти казала. — Ейдриън погледна Макбрайд. — Сестра ми е убила един човек.

— Какво?!

— Един човек във Флорида. Всъщност го е отървала от мъките.

— Какво имате предвид? — Шапиро я гледаше изненадано и невярващо.

— Той е бил болен, в инвалидна количка, и е гледал залеза. Застреляла го е със снайперска пушка — със заглушител и оптически мерник.

— И как… разбрахте за това? — попита Шапиро.

Тя им обясни как е открила пушката в апартамента на сестра си.

— И ми казваш това чак сега? — възкликна Макбрайд.

— Не знаех какво е това оръжие, докато не проверих кредитните й карти и разходите й и не разбрах, че е пътувала до Флорида. После разбрах къде е била отседнала и прочетох за убития там човек. Ти беше в болницата, после дойдохме тук и… исках да обмисля нещата.

— И кой е той? — попита Макбрайд. — Убитият имам предвид?

— Казвал се Калвин Крейн.

Шапиро се стресна и се ококори.

— Сестра ти е убила Калвин Крейн?

— Да — каза Ейдриън. — Деветдесет и девет на сто.

— Момент — каза Макбрайд. — В института имаше един Крейн.

— Сигурно говорите за ръководителя на Института за глобални изследвания — каза Шапиро.

— Точно така — възкликна Макбрайд. — Вече не беше директор, но все още се водеше там. Като почетен директор или нещо от сорта… Господи!

— Ти и Ники — тихо каза Ейдриън. — Крейн и Институтът. Ти и Дюран. Дюран и сестра ми, сестра ми и Крейн… всичко се връзва!

Известно време никой не проговори.

— Но защо? — въздъхна Ейдриън. — Джеф Дюран, имплантът, Калвин Крейн… сестра ми…

— Добре — каза Шапиро. — Няма да питам кой е Дюран. Но мисля, че този разговор…

— И откъде го познавахте? — прекъсна го Ейдриън; гласът й отново бе делови.

— Кого?

— Калвин Крейн.

Бившият служител на ЦРУ мълча доста дълго и тъкмо когато Ейдриън беше готова да повтори въпроса си, каза:

— Той беше легенда. Той бе един от Рицарите на Ордена.

— Какво? — попита Макбрайд.

— Така ги наричаха — вътрешния кръг около Алън Дълес. Точно след войната, когато беше създадено ЦРУ. Дес Фицджералд и Ричард Хелмс, Корд Майер и Калвин Крейн.

— Значи е бил… агент на ЦРУ? — каза Ейдриън.

Шапиро се усмихна криво на тази наивна терминология и поклати глава.

— Не. Той беше при откриването, но напусна още след първото действие. — Той замълча, после каза: — Вижте, вие сте добри хора. Но се набърквате в нещо много опасно. Може би просто трябва да се махнете.

— Къде да се махнем? — попита Макбрайд. — Опитват се да ни убият. Как тая шибана…

— Кой се опитва да ви убие?

— Не сме сигурни — отвърна младият мъж.

— Институтът беше един от нашите филиали — каза Шапиро. — Крейн беше добър приятел на Управлението и напълно надежден.

— Значи е бил част от Програмата — каза Ейдриън.

— Беше в основата й — един от хората, на които можехме да се опрем. Беше богат, патриот, с широки обществени връзки. Умен и чувствителен човек. — Шапиро се намръщи. — Това, че са го убили така, е трагично. И същевременно е иронично.

— Иронично ли? — попита Ейдриън.

— Нещо като змията, която изяла опашката си. Крейн искаше да организира сектор за убийства дълбоко вътре в ЦРУ. Но не получи подкрепа.

— Какво?! — попита невярващо Ейдриън.

— Сектор за убийства.

— Казвате го толкова спокойно…

— Идеята беше да се определят и да се елиминират хора, представляващи опасност за световния мир. Или опасност за американския начин на живот. Не си спомням добре, но Крейн много искаше да го направи. Бореше се да създаде вътрешно свято място в Управлението и да узакони убийството.

— Тоест казвате, че ЦРУ никога не е убивало никого? — попита Макбрайд. — Ами онези „поведенчески контролирани убийци“, за които ни говорихте?

Шапиро поклати глава.

— Това са две различни неща. Когато бях там, Програмата все още беше предмет на изследване. Имаше секретна програма, която включваше необходими действия, но не се занимаваше с убийства.

— А Кастро? — попита Макбрайд.

— Разбирам за какво намеквате — каза Шапиро, — но това бяха импровизирани опити — и Крейн нямаше предвид това. А и те се провалиха — това също не беше в плана на Крейн.

— Не ви ли се струва странно, че толкова много „луди“ стреляха по политически лидери там, където ЦРУ въпреки всичките си възможности не успяваше? Поне в случаите, за които знаем?

Шапиро погледна часовника си, стана и започна да прибира чиниите — знак, че разговорът е свършил.

— Е — въздъхна той, — разговорът беше интересен, но вече е тъмно, а и имате много път.

Макбрайд се изправи и помогна на Ейдриън да стане.

— Всъщност — каза той — наели сме стая в „Хилтоп Хаус“. Не е далеч.

— Нямах това предвид. — Шапиро поклати глава. — Казах, че е „тъмно“ и че трябва да извървите още много път.

Изпрати ги до вратата и добави:

— И си сложете коланите.

И затвори вратата.