Синдромът

6.

Сестрата на Нико, Ейдриън, се бе съюзила с дявола. Просто така.

Преди година бе завършила право в Джорджтаун и за да може да изплати камарата студентски дългове, се бе спазарила със „Слоу & Хюли“, също като Фауст с дявола. В замяна на мижава заплата и участие във фирмения живот, което би трябвало да й помогне да направи бързо кариера. Трябваше да работи осемдесет часа седмично, да върши черната работа — нещо като двугодишен начален период за току-що проходили адвокати. Ако в края на това изпитание все още беше „жизнеспособна“ — разбирай, нито жива, нито умряла — щеше да стане съдружник и нещата щяха да тръгнат по-леко, или поне по-интересно.

Засега обаче животът й беше ад. Такава беше уговорката.

В момента работеше върху паметна записка за него. Той беше Къртис Слоу, един от основните партньори, и се водеше неин наставник, а в действителност бе единственият, за когото работеше. Клиентът беше „Амелгамейтид Пейвинг“ — фирма, регистрирана в Мериленд, специализирана в строежи на паркинги и пътища.

Преди четири години „Амелгамейтид Пейвинг“ бе обвинена от общинските власти на Колумбия, че работата по моста на Четиринайсета улица е свършена некачествено и мърляво. Асфалтът бе започнал да се кърти само след половин година, а в проекта се предвиждаше десетгодишна експлоатация. Бяха се отворили големи дупки, предизвикващи злополуки и писма до редакциите. Съдебният процес бе неизбежен.

„Слоу & Хюли“ поеха защитата на злополучните асфалтаджии и предприеха ред обнадеждаващи действия. Всяко от тях беше придружено с юридически меморандум, в който се твърдеше, че фактите не съответстват на съдържанието на жалбата. Това, че пътят беше изкъртен, не било по вина на „Амелгамейтид“. Грешките били не на техния клиент, а на подизпълнителите и доставчиците, чиято работа и материали не били на необходимото равнище. Ако не можеха да докажат това, обявяваха дефекта за божа работа, тоест — приписваха го на времето или на голямото движение. Накрая опитваха да припишат вината на солта, използвана през зимата. Накратко, събираха вода от девет дерета.

Но след четири години юридически маневрирания прокурорите все още продължаваха да натискат — на съдията му бе дошло до гуша.

И в компанията се паникьосаха.

И накараха Ейдриън да сътрудничи на собственика на фирмата Къртис Слоу. Цели две седмици тя събираше документи и данни и работеше денонощно с цял екип юридически чиновници: ровеше из хиляди документи — паметни записки, доклади, писма, квитанции и фактури. Затъпяваща работа. Всяко листче трябваше да се прочете и да се систематизира, след което се номерираше и картотекираше.

Сега бяха стигнали до последния етап и се караха кои документи трябва да се представят срещу обвинението. Някои от материалите се отразяваха на работата на адвокатите с клиента или бяха фирмени тайни и не можеха да се разкриват. Но имаше и не толкова секретни и работата на Ейдриън беше да определи най-подходящите.

Тя включи поправките, които бе нанесла с молив върху черновата, и служебният компютър препрочете всичко отново. Навсякъде гъмжеше от правописни грешки. Беше свикнала да работи с лаптоп и предпочиташе неговата клавиатура пред разнебитения компютър в офиса. Но уточняването на грешките беше лесно с автоматичния коректор и когато го направи, тя записа файла, натисна бутона за разпечатване и се облегна в стола.

Ех, да можеше сега да…

Очите й трепнаха и се отвориха. Вчера бе работила цяла нощ и сега единственото, което искаше, бе да си отиде у дома, да се накисне във ваната и после да се суши със сешоара на голямото си меко легло.

Но… не можеше. Беше вторият вторник на месеца и след съобщението, което Нико бе оставила на телефона й, нямаше начин да се измъкне от уговорената вечеря.

Комплектува четирите копия на докладната и прегледа материала за последен път. Три копия за Слоу и едно — за нейното досие. Натисна копчето на интеркома и набра вътрешния номер на шефа, но той, разбира се, си бе отишъл, както и секретарките и почти всички останали. Така че Ейдриън сложи материалите в един плик за вътрешнослужебна кореспонденция и се качи горе.

Тук не бяха икономисвали парите. Фоайето създаваше впечатление на респектираща солидност. Беше застлано с толкова дебел мокет, че направо се съпротивляваше при стъпване, като че ли подът беше покрит с прах от неутронна звезда. Две колони от шуплест мрамор поддържаха тавана — отгоре лъчите на индиректното осветление чертаеха по пода светлинни фигури. Ярки картини висяха по стените в онази част на помещението, където беше рецепцията — бюрото беше истинско произведение на изкуството: орехов фурнир с огледален блясък; идеално гладката му повърхност отразяваше мигащите лампички на интеркома. Встрани от бюрото имаше меки стилни фотьойли и диван плюс диван и масичка за кафе от стъкло и метал с разхвърляни скъпи списания.

Офисът на Слоу, разбира се, беше заключен, така че тя остави плика на бюрото на рецепцията и се върна за чантата си. После надникна в една миниатюрна канцелария в дъното на коридора.

— Бетс, изчезвам. — Бети беше също първа година като нея, потънала до гуша в работа.

С намигане и стон Бети се изправи и въздъхна:

— Божичко! Побърках се. Трябваше да си тръгна преди час. — Замълча и погледна Ейдриън с надежда. — Искаш ли да отидем да хапнем суши?

— Имам среща със сестра си — отговори Ейдриън. — Веднъж месечно сеанс за укрепване на роднинските връзки.

— Как е тя, между другото?

— Все още е шантава. — Ейдриън повдигна рамене. — Среща се с психотерапевт два-три пъти седмично — макар че, ако искаш да знаеш истината, мисля, че той по-скоро е част от проблема, отколкото от решението. Както и да е… тя иска да си говори. Казва, че било важно.

— Уф.

— Направо не ми говори за това. — Ейдриън се усмихна печално.

Обикновено Ейдриън ходеше пеша или ползваше обществения транспорт — макар че вече можеше да смята, че се намира наблизо до едно по-високо положение в живота. Но тази вечер беше така изморена и закъсняла, че реши да вземе такси. Тук пролича неопитността й — минаха почти пет минути, докато се разбра, че махането й означава, че търси кола.

Мъжът зад волана беше агресивен тип шофьор и докато хвърчаха напред, Ейдриън на няколко пъти стискаше очи. После пристигнаха и се оказа, че сметката е седем долара, почти два пъти повече, отколкото предполагаше. За момент бе склонна да спори с нигериеца зад кормилото, но реши, че няма смисъл. Зоналната система за определяне на таксиметровите цени в окръга беше непоклатима, и така трябваше да бъде.

Когато влезе в сградата, портиерът я позна и каза:

— Здравейте. Вие сте сестрата на Нико, нали?

— Да. Ейдриън — усмихна се тя. — Ще й звъннете ли? Да й съобщите, че се качвам.

— Дадено. — Той й махна да мине към асансьорите, които я изненадаха с това, че още щом допря копчето, вратата се отвори. Но когато стигна до апартамента, Ники не отговори. Ейдриън стоеше пред вратата и натискаше звънеца с палец. „Може би е под душа…“. Като се вслуша, реши, че долавя как Джак лае слабо, като че ли е затворен в кухнята. Но Ники не отговаряше. Ейдриън погледна часовника си — беше почти 8:30.

Не беше разтревожена. Беше забравила за разхода по таксито и сега гледаше напред — дъга напред — да се окъпе и да си легне. Ники или бе забравила за срещата, или — което бе по-вероятно — бе отишла за цигари или за нещо друго и се бе заплеснала.

Каквото и да бе направила — Ейдриън още веднъж продължително натисна звънеца — то й даваше възможност да си отиде. Докато крачеше към асансьора, си представяше телефонния разговор, който щяха да проведат следващата сутрин.

„Но аз дойдох — питай портиера!“

„Бях излязла само за десет минути!“

„Скъсах се да звъня!“

„Изскочих за масло!“

„Откъде можех да зная? Не беше оставила бележка.“

Сестра й. Макар че Ейдриън много я обичаше, истината беше, че не се чувстваше приятно в компанията й. Винаги очакваше разговорът да се завърти в лоша посока — както неизбежно ставаше по време на вечерта. Да бъдеш с Ники беше като да шофираш със спаднала гума. За известно време всичко беше наред, но колкото повече се изнервяше шофьорът… колата започваше да поднася и… накрая трябваше да излезеш от шосето. Не че не беше симпатична. Беше нежна и внимателна, доколкото й бе възможно, и тя изпитваше радост да развесели Ники, ако халюцинациите на сестра й разваляха настроението й. Но сексуалното малтретиране, което си въобразяваше, беше толкова странно и театрално, толкова определено налудничаво, че беше невъзможно да се изтрайва дълго. Особено от човек, за когото трябваше да се предполага, че е жертва на същия невъобразим акт.

„Ако тип в качулка ме е насилвал, когато съм била петгодишна — помисли Ейдриън, — би трябвало да го помня.“ Вратата на асансьора се отвори и тя влезе.

Тази тема сега беше повече или по-малко табу, нещо, което оставаше само между Ники и нейния терапевт. Ейдриън не можеше да говори за това, без да се нервира — обстоятелство, което Ники не приемаше. Според нея Ейдриън беше „в отрицание“. Тя просто „потискаше“ всичко. И колкото лошо беше това за Ейдриън (или поне така вървеше спорът), толкова бе лошо и за Ники. Къде оставаше нейната „достоверност“?

Тази лудост не би била толкова неприятна, ако Ники повече би приличала на себе си. Но Ники, която живееше в „Мелницата“, не беше красивата и странна сестра, за която Ейдриън би направила всичко. Ники беше шемет и ставаше все повече и повече такава, ден след ден.

„Заради Берлин — помисли си Ейдриън, — заради това, което й се е случило там.“

Имаше време, точно когато сестра й завърши гимназия, когато всичко беше прекрасно, макар че Ейдриън рядко я виждаше. По съвета на Дек и Марлина Ники бе взела автобуса за Ню Йорк с мечтата да стане модел. Дек казваше, че ще се върне след месец, но за всеобща изненада (с изключение на самата Ники) тя почти незабавно бе успяла. В рамките на година, когато навърши деветнайсет, тя подписа договор с агенция „Маракеш“ и й дадоха петстаен апартамент в Сохо. Изпращаше картички на Ейдриън от места като Ямайка и се обаждаше всяка седмица, и гласът й: „Здрасти, Ей!“, носещ се като тихо кискане, оправяше настроението на малката й сестра за целия ден.

Тогава Ейдриън си мислеше, че Ники води добър живот и всъщност така беше, но това беше също така и един много забързан живот. На връщане от снимки на Каймановите острови багажът й бе проверен основно на летище „Кенеди“. Откриха две пръчки тайландски хашиш и това беше краят: двеста часа общественополезен труд, глоба от хиляда долара и прекъсване на договора с „Маракеш“.

Ники можеше да се справи с това, но не го стори. Удари на скитане, като казваше, че това било „приключение“. Ейдриън получаваше картички и обаждания почти отвсякъде. Всъщност първото нещо, което питаше, когато сестра й се обадеше, беше: „Къде си?“. Свикна да измъква атласа и да чете в „Енциклопедия Британика“, като си представяше Остин, Ванкувър и Барселона, Амстердам и Берлин.

И после — нищо. Ейдриън бе студентка втора година в Делауер, когато сестра й спря да пише и да се обажда. Дек и Марлина направиха всичко възможно, за да я открият, но в действителност не можеха да сторят кой знае какво. Звъняха на различни места, публикуваха обяви и наеха частен детектив — всичко, което можеше да се направи. После Марлина почина. Ейдриън се премести в юридическия факултет. Не след дълго се спомина и Дек. За първи път Ейдриън беше истински сама в този свят.

Минаха две години преди да види Ники отново, и то случайно. Ейдриън беше в магазина „Найн Уест“ при Джорджтаун Мол, беше си купила сабо и вече си тръгваше — и изведнъж я видя красива както винаги, в отсрещната страна на магазина, да пробва някакви сандали. Ейдриън дълго бе мечтала за тази среща — и когато това стана, дъхът й спря. Трудно можеше да си обясни колко естествена изглеждаше срещата със сестра й след всичките въображаеми намирания, след всичките пъти, когато мислеше: „Ето я Ники“, а се оказваше, че не е. Да намери Ники, да я срещне — моментът и мястото й се струваха съвсем подходящи, така естествени като последния хармоничен акорд в голяма музикална пиеса.

И нямаше никакво съмнение, че това беше тя, нямаше дори и моментно колебание, въпреки факта, че не се бяха виждали почти десет години. Тя запристъпва колебливо по пътеката с обувките в ръка и спря пред нея с въпроса: „Ники?“. А Ники погледна нагоре, леко смръщена за момент — и после лицето й разцъфна във възможно най-голямата и широка усмивка. И двете пищяха и ахкаха, а Ники крещеше: „Това е моята сестра — бебчо!“.

Както после Ники й разказа, беше пътувала до Берлин с гаджето си, немско момче на име Карстен Ридъл, и беше взела свръхдоза. Ридъл я оставил да умира, агонизираща на пода на фамилната къща в един от най-скъпите райони на града.

Следващата сутрин прислужницата я намерила в кома и повикала линейка. В болницата прекарала в безсъзнание по-голямата част от седмицата и когато се събудила, не си спомняла почти нищо. Минала още една седмица, после месец. Накрая я преместили в една клиника в Швейцария, където работел лекар, който имал успехи със случаи като нейния. Клиниката лекувала и жертви на наркотици и тъй като проблемите на Ники почнали със свръхдозата, преценили, че това е идеалното място за възстановяване.

Докато лекарите очаквали амнезията й да отзвучи сама, тя оставала пациентът X за себе си и за околните. Междувременно справките в посолството на САЩ в Бон — английският на Ники бе очевидно американски — останали без резултат. Според служителите от посолството нямало доклади за търсени лица, съвпадащи с описанието й. Нито пък открили паспорт с нейна снимка. Което означавало, че личността й не можела да бъде установена.

И после се случило. В един топъл пролетен ден, докато се разхождала от клиниката към брега на езерото и покрай местните ресторанти, Ники зърнала плакат на прегърнатите Круз и Кидман и… Никол. Просто се появило в главата й. Спомнила си името си. Спомнила си за Карстен Ридъл. Дори си спомнила музиката, която слушали, докато тя си инжектирала дрогата. Аланис Морисет. „Пияно малко хапче“.

След два дни наела адвокат и две седмици след това се стигнало до споразумение — в замяна на съгласието на фройлайн да изчезне от живота на сина им и да не предявява съдебни искания към семейството, Ридълови щели да открият сметка на нейно име. И го направили: половин милион долара. Край. Семейство Ридъл напуска сцената.

Асансьорът спря на партера и Ейдриън излезе, все още замислена за Ники. Винаги й се бе искало да я запита: „Кога си спомни за мен? В Швейцария ли беше, или по-късно?“. И: „Защо не ми се обади? Защо не се прибра вкъщи?“. Да не говорим за въпросите, които имаше за клиниката: „Кой беше онзи идиот, който е проверявал в посолството?“. Защото Дек и Марлина неколкократно се бяха обръщали към Държавния департамент. Знаеха, че последният известен адрес на Ники е в Германия, и бяха правили няколко запитвания, като се интересуваха дали американка с нейното описание е била регистрирана в полицията, или е попадала в злополука. Някак си случаят с Ники бе минал между капките. Това беше страшно изнервящо, но нищо не можеше да се направи.

И все пак това не беше същата Ники — не съвсем. Това беше нещо като съвършено копие на Ники, или нещо подобно.

Ейдриън погледна към фоайето, като очакваше да зърне сестра си — и изпита прилив на удоволствие, че не е там. Докато пресичаше помещението си мислеше, че привързаността към сестра й е по-скоро носталгична, а не истинска, контактите с нея бяха повече диктувани от дълга, а не от привързаността. Това не беше редно, но тя не смяташе да се укорява. Ники не беше само разстроена; тя разстройваше.

Това, което се показваше в промеждутъка от приветствената целувка до последното питие, беше нещо, което Ейдриън предпочиташе да забрави. Ники не се поправяше, тя ставаше по-зле. И този шаман, с когото се срещаше, не помагаше много. Всъщност дори обратното. След като го посещаваше, Ники ставаше още по-смахната, дрънкаше за неща, които не само не се бяха случили — но и никога не биха могли да се случат.

И като я виждаше такава, Ейдриън искаше да направи нещо по този въпрос, но…

— Тръгвате ли си? — Портиерът й отвори вратата.

— Предполагам, че е излязла — отговори Ейдриън.

Портиерът я погледна озадачено, поклати глава и се намръщи.

— Не мисля — щях да я видя. Проверихте ли в пералнята?

Ейдриън спря пред вратата, после се обърна.

— Не. — Като се насили да се усмихне, заслиза по стълбите към сутерена. Усети миризмата на помещението, преди да го види. Горещата сладникавост на химикала за омекотяване на тъканите, острият дъх на белината. Надникна вътре, но нямаше никого, малкото помещение беше пусто под фосфоресциращото осветление, редиците машини бяха тихи, кръглите очи на центрофугите — празни.

Тя се качи обратно по стълбите.

Портиерът я чакаше.

— Всъщност — каза той с нотка на извинение — пропуснах да погледна. Тя е оставила бележка за вас. — Той й я подаде.

Обзе я лошо предчувствие. Отвори плика и почувства как космите по ръцете й настръхват. За момент й се стори, че е застанала на ръба на пропаст. И после бележката, съвсем кратка: