Синдромът

31.

Откриването на Калвин Крейн беше толкова лесно, колкото хващането на такси до Нюйоркската обществена библиотека. Ейдриън мина покрай внушителните лъвове, които пазеха входа, изкачи забързано стълбите до читалнята на третия етаж и откри често прелистваните страници на справочника „Кой кой е“ на един рафт. Занесе го на една махагонова маса, седна до възрастен мъж с венец от разрошени коси и потърси справката за Крейн.

Ейдриън се облегна на стола си и забарабани с пръсти по отворената страница. Възрастният мъж отдясно я погледна накриво, после пак се наведе над книгата, която четеше: „Тайните на Великите пирамиди“.

Справката в „Кой кой е“ изискваше известен анализ. Харвард и Йейл предполагаха пари. После работа в правна фирма, прекъсната от войната. После шпионска централа. После отново в света на юристите. После отново агентурна дейност, а след това — държавна работа — в Швейцария, където, както бе забелязала, той беше пребивавал и преди. След това работа във фондацията. Четиридесет години. Престижни клубове и отличия, увенчани с пенсионерско оттегляне във Флорида.

Предварително прекъснато от лудата й сестра.

Трябваше да има още нещо. Тя стана, отиде до бюро справки и помоли да я упътят към читалните за периодика. С помощта на една библиотекарка подбра микрофишовете на „Ню Йорк Таймс“, „Маями Дейли Нюз“ и „Сарасота Стар-трибюн“. Всеки от тях отразяваше периода на октомври, когато беше убит Крейн.

Седна пред един от екраните и зачете материал след материал, докато не разбра нещо повече за мъжа — ако не за връзките на сестра й с него.

Особено интересни бяха справките за агентурната му дейност в ЦРГ. От това, което прочете, разбра, че организацията е създадена под влиянието на британското разузнаване като пряк резултат от Втората световна война. Служителите се набираха от горните слоеве на страната, като се изтегляха колкото се може повече специалисти, от най-добрите университети и най-престижните фирми на Уолстрийт. Според „Таймс“ ЦРГ беше едновременно главният предшественик на ЦРУ и превъзходна трансатлантическа мрежа за шпионажа.

За да се изтъкне този момент, в „Стар-трибюн“ беше публикувана почти цяла страница със снимки, наредени като „визуален помен“ — показваха Крейн на различна възраст. Като млад той беше красив почти като кинозвезда, с дръзки вежди, силна брадичка и черен перчем. Сниман беше как се ръкува с Франклин Рузвелт; как стои до Алън Дълес; как се чука с шампанско с Дьо Гол; как придружава Одри Хепбърн през парадния вход на хотел „Еспланад“ в Загреб. Четиридесет години в Швейцария. Юрист, шпионин, шеф на фондация. „Как се преминава през такива длъжности?“ — зачуди се Ейдриън. И после Флорида. Където поддържаше с финансови дарения различни начинания, включително симфоничния оркестър в Сарасота и „Родна земя“ — екологична група, посветила дейността си на предпазване на местната флора от пернати нашественици. Преди да се озове неподвижен в инвалидната количка тези дела, както и играта на голф, бяха основните моменти в живота му.

Всичко това беше много интересно, но въобще не й подсказваше защо сестра й бе взела влака до Флорида и го бе застреляла. Хрумна й, че може би Ники си е представяла, че Крейн е един от мъжете, който я е „малтретирал“, но това беше малко вероятно. Ако се вярваше на „Кой кое е“, Крейн беше живял в Швейцария през цялото време, докато Ники беше расла.

Когато се върна в хотела, Ейдриън забеляза, че червената лампичка на телефона мига, и прослуша съобщението: „Позвънете по всяко време — Рей Шоу“.

Потърси го в дома му.

— Направихме пробив — каза психиатърът.

— Фантастично! Кой всъщност е той?

— Ами… един много объркан човек.

— Докторе…

— Казва се Лу Макбрайд — Луис. Това е добрата новина. Лошата е, че е убил съпругата и сина си с бейзболна бухалка.

— Какво!?

— Чухте ме. Разбира се, това може да е някаква друга негова фантазия или нещо друго — не можем да сме сигурни.

Зави й се свят.

— Къде се е случило това? — попита тя.

— В Сан Франциско. — Шоу й разказа миналото на Макбрайд от Бетъл до „Боудън“ и „Станфорд“, включително и за смъртта на родителите му.

— Несъмнено е умен млад мъж. Завършил е с пълно отличие. Доктор по психология, престижна стипендия — всичко е било пред него. Докато…

— Какво?

— Нагазил е в дълбокото. Сигурно е станал жертва на психичен срив или нещо подобно. Пребил е семейството си. Кълне се, че не е бил дрогиран, макар че можем и да го допуснем.

— Убил е жена си? — Ейдриън не можеше да повярва.

— И невръстния си син. На три месеца.

— Бил ли е арестуван, или… какво?

— Или какво, разбира се! — възкликна психиатърът. — Според него на това място всичко се размива. Спомня си убийството, но това е всичко. След това знае, че е във Вашингтон и че е Джефри Дюран, психоаналитик.

— Така… и къде е сега?

— В усмирителна риза. Предадох го на А-4. Отделението за опасно луди.

— Предполагате, че може да избяга ли?

— Не. Мисля, че може да се опита да се самоубие. Всъщност съм сигурен в това.

— Тогава… — Ейдриън трудно намираше думите, не й хрумваше нищо свястно. Накрая попита: — А какво стана… с онова нещо?

— Имплантът ли?

— Да.

— Това би могло да е част от проблема, но наистина не мога да ви кажа нищо. Дяволски се затрудних с това. Три пъти звънях в лабораторията и… нищо.

— И какво сега?

— Ще се оправя с лабораторията, но трябва да ви кажа, че ако споменът на господин Макбрайд за убийството е верен, това обяснява много неща — самоизолацията, истеричната амнезия — дори прехвърлянето на личността му в друга самоличност.

— „Ако“…

— Моля? — попита психиатърът.

— Казахте „ако споменът му е верен“.

— Да. Така казах.

Ейдриън замълча за момент. После взе малкото моливче, закачено до телефона, и попита:

— Кога се предполага, че е станало това?

— Преди пет години — в Сан Франциско.

— Нека проуча — предложи тя. — И ако разбера, че е истина…

— Мисля, че никой от нас няма избор. Трябва да известим полицията.

Тя знаеше, че е прав. Но знаеше също, че има място и за съмнение и че всяко обаждане в полицията би било преждевременно. Допреди ден наскоро разкаялият се убиец беше съвсем друг човек.

— Просто не го вярвам — каза накрая тя.

— Аз също — отвърна Шоу. — Но ще ви кажа едно нещо.

— Какво.

— Той го е направил.

Следващата сутрин Рей Шоу седна зад кормилото на мерцедеса си и потегли за работния си кабинет. След малко колата спря в средното платно на моста „Джордж Уошингтън“, потънала в какофония от клаксони. Шоу извади мобифона от чантата си, набра номера, който знаеше като своя, и притисна малкия апарат до ухото си.

Въпросът беше, че Реймънд С. Шоу не беше човек, който молеше за услуги други хора. В редките случаи, когато го правеше, очакваше услугата да бъде компенсирана — особено в случаи като сегашния, когато евентуалният благодетел беше човек, с когото от години играеше скуош два пъти седмично.

Чарли Дорган беше: 1) най-добрият му приятел и 2) старши научен работник в лабораторията по инженерни въпроси и приложни материали на Колумбийския университет. Шоу му бе изпратил присадката за анализ час след като я бяха измъкнали от мозъка на Лу Макбрайд и само три часа след като бе загубил от Дорган среща по скуош в клуб „Манхатън Спортс“.

Това, че Дорган още не му се бе обадил, все пак не беше толкова учудващо — физикът беше страшно зает човек — съчетаваше преподавателските си отговорности с ръководството на един факултет, който поддържаше колебливи и сложни взаимоотношения с многобройни частни фирми и държавни агенции. Така че Шоу не беше изненадан, че се е позабавил. Но се учуди, че не отговаря на обажданията му.

И това го нервираше.

Затова сега му звънеше пак. Този път — у дома. В седем сутринта.

— Познай кой е?

Дорган изръмжа.

— Чарли, обажда се…

— Знам кой.

— Е, и? — попита Шоу. Гласът му беше пълен с възможно най-голямата ирония, на която бе способен.

— Какво?

— Обаждам ти се… за онова, което ти изпратих.

Отговорът на Дорган беше дълго мълчание.

— Ало? — рече след малко Шоу.

— Чувам те — отвърна Дорган.

— Ами кажи ми…

— Наистина не мога да говоря за това, Рей.

— Какво?! — Шоу реши, че не е чул добре.

— Казах, че не мога да говоря за това. И двамата не можем.

— Не вярвам на ушите си — отвърна Шоу. — Какво значи…

— Виж — трябва да свършвам — каза Дорган. — Ще говорим по-късно. — И затвори.

Партньорът му по скуош остана да гледа тъпо мобилния си телефон.

Този път Ейдриън знаеше имената на двата огромни лъва пред входа: Търпение и Смелост. И знаеше къде може да намери компютър, с който да може да влезе в „Нексис“. Седна пред отворения терминал в компютърната зала на библиотеката, отиде на уебстраницата на Нексис и вкара абонаментния номер на „Слоу & Хюли“ и паролата. Когато се появи въпросната страница, натисна бутона „търсене“ и след това „новини“. Накрая вкара в прозорчето името „Макбрайд“ и добави Сан Франциско, 1996 и за да е сигурна — 1995 и 1997.

След трийсет секунди на екрана се появи списък документи. Бяха всичко на всичко 204, споменаващи различни Макбрайдовци в Сан Франциско през съответните години. Имаше рекламни съобщения за промоции или за пенсиониране на служители, които се казваха Макбрайд. Ричард Макбрайд. Фред Макбрайд. Делано Макбрайд. Имаше няколко истории за предварителните футболни кръгове (чиито отбори включваха и един защитник на име Антван Макбрайд), както и статия за един престарял съдия, популярен ресторант и заведение на брега на океана, които — както и всичко останало — носеха името Макбрайд. И още много.

Но във вестниците през последните десет години нямаше репортаж за убийство или за двойно убийство, извършено от мъж на име Лу Макбрайд — или някой друг Макбрайд. Ейдриън разшири търсенето, включи цяла Калифорния и извика още няколко съобщения. По-внимателното им прочитане разкриваше, че нямат нищо общо с темата. Във Фресно през 1996 някакъв Макбрайд беше застрелял с пистолет някакъв търговски служител. Друг Макбрайд беше обвинен в непредумишлено убийство в пияно състояние, когато прегазил двама души с колата си (семейството искало да го обвини в предумишлено убийство, но не станало). И така нататък.

Изкуши се да се върне в „Мейфлауър“, да звънне на Шоу и да му каже, че и тази самоличност на Дюран е илюзия, както и предишната. Но защото беше адвокат и се гордееше, че стига до дъното на нещата — за да е винаги подготвена — мина през целия списък.

И това се оказа твърде полезно. С помощта на „КУИК“ изваждаше думите, които я интересуваха от всяка от историите. Така че не й се налагаше да ги чете, а само да ги преглежда.

И като се връщаше назад към 1997, стигна до материал №138, публикуван в „Сан Франциско Икзаминър“ на 16 юни, 1996 г.:

Ейдриън се замисли. Дали Дюран беше наистина Макбрайд? Или това беше още една открадната самоличност? Какво ако в него имаше поредица от личности, насложени като в матрьошка, и тази — Лу Макбрайд — беше само черупка за няколко други? Каква беше тази история с убийството на семейството му? Във вестниците нямаше нищо за това — с материала Ройтерс доказваше, че това въобще не се е случвало. Ако Макбрайд бе убил някого, това щеше да бъде споменато в материала — и професорът от Станфорд нямаше да го споменава като „приятен младеж“.

„Нексис“ предлагаше текстове, а не снимки, но в текста имаше необходимия ключ. Снимка: портрет (Макбрайд). Това означаваше, че може да намери въпросния материал на микрофилм, където щеше да има снимка на Макбрайд.

Когато Чарли Дорган пристигна на работа, Рей Шоу го чакаше на дивана в приемната пред кабинета му. Дорган кимна на секретарката си Пърл и влезе в кабинета си.

Шоу го последва по петите и когато приятелят му затвори вратата, почна:

— Чарли…

— Не искам да слушам — каза Дорган и вдигна ръка.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не мога да говоря за това. Че не можем да го обсъждаме. А също така, че ти няма да получиш доклад за предмета, който ми изпрати — така че спри да ме разпитваш, иначе ще развалиш едно хубаво приятелство.

С тези думи физикът се тръшна в креслото зад бюрото си и загледа тавана.

— Не те разбирам. — Шоу направи безпомощен жест.

— Това е строго секретно — каза Дорган.

— Кое?

— Предметът. Това е неврофонична протеза. Направена от биостъкло.

— Така че да не дразни имунната система на тялото?

— Да.

Рей Шоу седна и се замисли върху думите на физика.

— Трябваше да ми кажеш, че е толкова деликатно — оплака се Дорган.

— Не знаех…

— Показвах това проклето нещо на всеки, който иска да го разгледа! И Фред — нали познаваш Фред — го погледна и каза: „С това си играехме в гимназията“. Попитах го кога е било това — в Каменната ера ли? А той се засмя и каза: „Да, така беше, в лабораторията се топлехме с лава“. Много смешно. И го попитах: „Какво е това?“, а той ми рече: „Ами, Чарли, това е неврофонична протеза — и сега ще трябва да те убия“. „Ха, ха“, казах аз, а той ме изгледа странно. С невероятен поглед!

— Майтапиш се.

— Да пукна! Погледна ме странно и каза: „Ако трябва да говорим сериозно — сериозно не би трябвало да имаш подобно нещо. Това е от правителствена програма. Много, много тайна. Изобщо неизпробвана. Експериментална програма“.

— Изпробвана е — каза Шоу.

— Какво искаш да кажеш?

— Извадих това нещо от главата на пациент.

Дорган премигна и попита:

— Шегуваш ли се?

— Не.

Физикът облиза устните си и пое дълбоко дъх.

— Следващото нещо, което трябва да знаеш, е, че имах посетители… — Той спря, за да подчертае значението на думите си.

— Какви? — попита Шоу.

— Какви мислиш? От службите.

Шоу се засмя.

— Не се майтапя — настоя Дорган. — Нали ги знаеш: дълги шлифери и никакво чувство за хумор.

— Представиха ли се?

— Казаха, че са от Пентагона. Само че служебните им карти бяха с телефонен код 301.

— Което означава?

— Националната служба за сигурност.

— И какво искаха?

— Искаха да знаят как съм получил уреда.

— И ти им каза, така ли?

— Разбира се, че им казах! Какво можех да направя, Рей? Изкараха ми акъла.

— И сега какво?

— Не знам. — Дорган се поколеба. — Може би трябва да очакваш посещение.