Синдромът

12.

Дюран почувства как гърдите му се свиват и си помисли: „Телефонът“ — точно преди апаратът да позвъни. И после иззвъня, а Дюран подскочи въпреки усилието си да остане спокоен. Натисна бутона за изключване на звука на телевизора (Опра продължаваше да говори в кадър) и вдигна слушалката.

— Господин Дюран?

Гласът беше женски, възпитан и спокоен. Може би някой търговски агент — сдържан, ненатраплив.

— Да?

— Обажда се Ейдриън Коуп.

Уф! Раменете му увиснаха и той си помисли: „Тази жена е неуравновесена. Не го приемай лично“.

— О, здравейте! — После, след кратко мълчание, попита: — Какво бих могъл да направя за вас?

— Ами — каза тя, — бих искала да дойда и да поговорим, ако бъдете така любезен.

Любезен? Спомни си гласа й, как яростно нахлу през вратата, докато Де Гроот беше в другата стая. „Копеле мръсно! Ти я уби!“

— Не знам — каза той. — Не съм сигурен, че това е добра идея.

— Ще ви отнема само няколко минути — каза тя. — Искам да поговорим за Ники.

— Това е… как да кажа… едва ли ще излезе нещо свястно.

— Моля ви. Няма да трае дълго — наистина можете да ми помогнете.

Дюран се замисли. Настъпи дълга пауза. Може би искаше да се извини за държането си. Може би искаше да научи за проблемите на сестра си. Разговорът с него може би щеше да я успокои. Не беше лесно за хората, които оставаха след мъртвите. Те често пъти се обвиняваха и се нуждаеха от окуражаване.

— Ще ви отнема само две минутки — продължи тя.

— Добре — въздъхна Дюран.

— Страхотно. Кога ще ви е удобно? — Гласът й изведнъж стана сух и делови.

— Нека погледна — отвърна Дюран и отвори бележника си. — Може да се срещнем утре следобед. В два часа?

Тази вечер той си нагласи вечерята (пица със сирене и артишок от пицария „Луна“), така че да може да я изяде по време на документалния филм за Купата на Америка.

Докато гледаше предаването, чувстваше почти физическа връзка с екипажа и навеждаше глава всеки път, когато яхтата заобикаляше буя. Движенията на малкия екипаж бяха зрелищно бързи и синхронизирани с движението на яхтата, която се накланяше толкова бързо встрани, че водата прехвърляше борда.

Надпреварата го бе погълнала така, че пицата му остана недокосната. Водните пръски, летящи край устремения нос, начинът, по който платната шляпаха, отпускаха се и се издуваха, когато уловяха вятъра — всичко това го изпълваше с невероятно напрежение, толкова остро, че ако в този момент го запитаха нещо, едва ли би могъл да отговори. Беше много особено състояние — без да иска, повтаряше движенията на яхтсмените, като се напъваше в синхрон с екипажа на екрана, предчувстваше следващите им движения и несъзнателно се опитваше да ги имитира. „Като куче — помисли си той, — което мърда лапи насън.“

Но откъде идваше това? Беше му толкова познато: шумът и плисъкът на вълните, стремителните движения на екипажа, въжетата, платната, соленият привкус и блестящото небе. Беше свикнал с морето. Усещаше го. Знаеше точно какво правят членовете на екипажа и какво ще направят след малко, още преди да са започнали. Беше способен да предвиди всяка промяна в такелажа, точния момент, в който ъгълът на платната се променяше и вятърът ги издуваше с все сила, а яхтата се стрелваше напред. И все пак…

Нямаше абсолютно никакъв спомен да е управлявал яхта — или да е бил на борда на яхта в морето. И все пак усещаше, че е бил моряк: това беше дълбоко вкоренено в него и не можеше да е грешка. И въпреки това: никакви спомени. Опитваше се да си възстанови дори и един-единствен момент в морето, но мозъкът му „хващаше желязото“, като яхта, обърната срещу вятъра. Платната се отпускаха и яхтата почти спираше, мъртва, полюляваща се, неподвижна.

„Това съм аз — помисли си Дюран. — Главата ми е желязна.“ И за момент не на шега се замисли дали не се е преродил. Иначе как би могъл по друг начин да има такива познания, ако не от предишен живот? „Прераждането би обяснило много неща — помисли си Дюран, — но… не и това.“ Ако беше истина, можеше да обясни живота след смъртта, но никога не можеше да даде отговор на простия и толкова опустошителен въпрос, който го мъчеше.

„Как се случи така, че съм толкова сам на тоя свят, толкова откъснат от самия себе си, че дори не мога да си спомня дали знам как се управлява яхта, или какво е майка ти да те носи на ръце. Като че ли съм се превърнал в груба скица на самия себе си…“

Притеснен от въпросите за своята идентичност и чувствата си, той смени каналите. По Ем Ти Ви предаваха „Истинския световен маратон“ и той се загледа.

Следващия следобед на вратата се появи сестрата на Нико и Дюран с изненада видя, че не е сама.

Един дребен, старомодно облечен мъж стоеше до нея и се поклащаше на пети. Беше към петдесетгодишен, с прави като стрела бакенбарди и с очи като синци. Дори и без да го погледне, Дюран беше сигурен, че пръстите му са пожълтели от никотин.

— Заповядайте — каза Дюран и отстъпи, за да ги пусне да влязат.

Ейдриън му хвърли хладен поглед и влезе с приятеля си, който беше точно зад нея. Беше поразително — толкова много приличаше на Нико и все пак… Бяха като Белоснежка и Червенорозка, като Ейдриън определено беше Белоснежка. Последния път, когато Дюран бе видял Нико, тя носеше къса поличка и опъната по тялото блузка. Сестра й изглеждаше съвсем различно. Беше облечена в пастелнозелена рокля, стигаща до прасците, и с къдрава яка, подпираща брадичката й. В сравнение с тоалетите на Нико тя би могла да бъде учителката й от детската градина.

Дюран затвори вратата и се обърна към гостите. Мъжът му подаде един плик и Дюран го погледна озадачено.

— Какво е това?

— Вие сте призован — каза мъжът.

— Какво съм?

— Призован.

— С какво?

Бакенбардите се изхилиха, което предизвика кос поглед от страна на Ейдриън.

— А вие какво си мислите? — попита дребният мъж.

Дюран се обърна към Ейдриън, чиито страни бяха яркочервени, макар че не можеше да е сигурен дали от неудобство, или от злост.

— Давам ви под съд — каза Ейдриън.

— За какво? — попита Дюран.

— За преднамерено предизвикване на емоционално разстройство — както и за изнудване.

Тя кимна към плика в ръката му.

— Това е жалбата — и призовка за явяване пред съда. Имате двайсет дни да отговорите.

— О, за бога! — възкликна Дюран и заклати невярващо глава.

— Има още нещо — продължи Ейдриън. — Бяхме в полицията. Те също биха искали да поговорят с вас.

— Вижте — каза Дюран, — знам какво може да причини мъката на някои хора, но… сестра ви беше много обременена.

— И вие сте много обременен — чу се гласът на Бакенбардите, — или поне ще станете такъв, защото отивате в пандиза, докторе.

— Не ставайте смешен — каза Дюран.

— Няма нищо смешно. Вие сте изнудвач — каза Ейдриън.

— И можем да го докажем — добави Бакенбардите.

Дюран затвори очи и пак поклати глава. После ги отвори и се вгледа в Ейдриън.

— Направих за сестра ви всичко, което бе по силите ми.

— Всъщност — каза дребният мъж — това може и да е вярно, но не е там въпросът. Проблемът е, че сте шарлатанин и сте нарушили закона.

— Кой закон?

— Имате ли молив? За да си запишете: член 33, алинея 2. 3310, параграф едно. Проверете го.

— Какво да проверя? — попита Дюран.

— Криминалният кодекс на окръг Колумбия. Вие практикувате без разрешение. Това не е хубаво.

Дюран се обърна към Бакенбардите и за първи път се вгледа в него внимателно. Изглеждаше като направен от кокали и жили, едно от онези печени момчета, което участва в много сбивания като дете, а след това не може да спре.

— Не че това има значение — каза Дюран, — но кой сте вие, майната ви?

Мъжът се усмихна, възхитен, че е привлякъл вниманието на Дюран, бръкна в палтото си, извади визитка и му я подаде.

На малката картичка имаше много номера: телефон, факс, мобифон и пейджър. В горния десен ъгъл беше логото на детектива и, както предположи Дюран, отчаян опит за хумор — карикатурен пръстов отпечатък под едно карикатурно увеличително стъкло.

— Господин Бонила е частен детектив — обясни Ейдриън, — а аз съм юрист и… е хубаво да разберете докъде води всичко това. Ще ви попилеем.

— Ще ме попилеете ли? — Дюран поклати невярващо глава. — Вижте, разбирам чувствата ви за това… което се случи… но вие се лъжете по отношение на мен и грешите, че нямам разрешително. То е в кабинета ми, до дипломите ми.

— Нека ви покажа нещичко — озъби се Бонила и вдигна кожената си чанта. — Имате ли нещо против, ако седнем за минутка?

Дюран поклати глава и посочи дивана във всекидневната. Вече седнал, Бонила тържествено отвори чантата и я постави на масичката за кафе.

— Първото, което направих — каза той, докато измъкваше няколко листа — бе да проверя в областното медицинско управление. — Той си сложи очила и надникна в документите. — И когато ги попитах за вас, те поискаха да знаят дали сте психотерапевт, или психолог? Защото има голяма разлика! Излиза, че всеки чалнат може да си сложи табелка, че е „терапевт“. Но не така седят нещата с клиничните психолози, какъвто се предполага, че сте вие. Защото, първо: трябва да имате медицинска диплома. И второ: практика в болнично заведение. И чак след това е трябвало да защитите съответната степен и да минете през изпит за разрешително. А вие, докторе, не сте направили нищо от тези неща.

Дюран замълча за миг. После се наведе напред и каза:

— Вие сигурно сте много добър във вашата сфера?

— Защо, не съм ли?

— Не. Защото, ако бяхте, щяхте да знаете, че бях пълен отличник…

— Вие сте пълен с лайна отличник — прекъсна го Бонила. — Когато в управлението казаха, че никога не са чували за вас, допуснах, че може би е недоглеждане. Че може би сте регистриран другаде — във Вирджиния, в Мериленд, в Аляска, отде да знам. Или че сте забравили да подновите разрешителното си. И се свързах с ААП — Американската асоциация на психиатрите. И познайте какво стана? Не бяха чували за вас. Чак тогава си помислих: „Хмм. По-добре провери дипломите, тези, които е видяла нашата приятелка“. „Браун“, нали? И Уисконсин.

— Точно така.

— Не, приятелче — не е така. Първо, не сте завършили „Браун“. В действителност никога не сте ходили там. — Бонила измъкна още един лист от голямата си чанта и го бутна през масата.

Дюран го взе и започна да чете. Писмото изглеждаше съвсем истинско, но… не, не можеше да бъде. Според регистъра никой с име Джефри Дюран не бе посещавал „Браун“ между 1979-а и 1993-та. При проверка в академичните справочници за випуск ’90 не бе намерена и следа, нямаше подобно име и в регистрите на общежитията. В писмото се изказваше благодарност на господин Бонила за неточното включване на името на господин Дюран в списъка на абсолвентите от випуск ’90.

Дюран не можеше да повярва.

— Те смятат…

— Вие сте се промъкнали незаконно там — каза Ейдриън.

— Но… те грешат. Това е грешка.

Усмивката на Бонила разкри дребните му пожълтели зъби.

— Да бе — каза той, — това си е чиста грешка. Били сте в „Браун“, само че никога не сте взимали книга от библиотеката, не сте се записвали в курс, нито пък сте давали заявка за храна. Както казах, „пълен с лайна отличник“.

Детективът повдигна вежди, измъкна още един лист и го плесна на масата.

— И в Уисконсин не са чували за вас.

Дюран вдигна хартията, която носеше познатото му лого: око, обградено от думите „Нумен Лумен“.

— Това е невъзможно! — настоя Дюран. Клатеше глава като махало на часовник. — Какво е това? Какво е това? Искам да кажа — той размаха листата, — сам ли ги написахте? Защо сте го направили?

Бонила захихика и кимна към Дюран с подигравателен възторг.

— Виж го само, Ейдриън. Тоя тип е добър. Искам да кажа, не съм виждал по-добър. Представете си, той се засяга!

— Мисля, че трябва да си тръгвате — каза Дюран, като се изправи уморено.

— Трябва да ме изслушате още малко — настоя Бонила, — защото запазих най-хубавото за накрая.

В лицето на дребния мъж нямаше и следа от хумор. Той гледаше Дюран с острия, зловещ поглед на граблива птица, уловила плячката си.

— Всички тези институции, които никога не бяха чували за вас, наистина ме разтревожиха — аз съм тип, който лесно се тревожи — госпожица Коуп може да ви каже. Имах предчувствие, разбирате ли? И като знаех предполагаемото ви име и настоящия ви адрес, направих проверка и на кредитните ви карти. Струваше ми трийсет и пет долара. Всичко, което търсех, беше някаква нишка — само най-важното. — Той постави друг документ на масата и загледа как Дюран го взима. — Име, адрес и данъци. Къде сте роден. И вашето обществено…

— Моето какво? — Дюран се намръщи.

— Вашият номер по данъчния регистър за обществено осигуряване — обясни Ейдриън.

— Както казах: само най-същественото — озъби се Бонила с открито враждебна усмивка. — И следващото нещо, което направих, бе да отида на уебстраницата и бим-бам-бум — да стигна до списъка на обществените осигуровки, прекъснати поради смъртен случай. Отне ми трийсет секунди. И какво предполагате, че открих?

— Мисля, че трябва да си тръгвате — каза Дюран. Нямаше никакво желание да слуша повече.

— Не още, Джеф, тъкмо съм на голлинията. — Първо, не сте учили в „Браун“. Второ, излиза, че нямате докторат! И накрая, но не последно, вие дори не сте Джефри Дюран.

Детективът бръкна в чантата и измъкна още един лист.

— Проверете сам — каза той и го подаде на Дюран.

Дюран се взря в собствения си смъртен акт. Малко бледо копие, но това наистина беше смъртният акт на „Джефри Аарон Дюран. Рождена дата: 26 август 1968. Месторождение: Вашингтон O.K. Дата на смъртта: 4 април 1970 година. Място на смъртта: Карлайл, Пенсилвания. Професия:…“

Бе указана и причина за смъртта: „масивна травма (автопроизшествие)“. Човекът, подписал акта, бе доктор Уилис Стрейт. Имаше и още, но Дюран спря да чете.

— Ако ви интересува — ехидно додаде Бонила, — вие сте погребан в гробището при Рок Крийк. „Понякога Небето прибира онези, които обича най-много.“

Дюран се вкамени. Единственото обяснение за тези документи бе, че са фалшиви, но все пак — кой би стигнал толкова далеч? Толкова ли бе побъркана Ейдриън Коуп, че да иска да го убие символично? Може би. Ами Бонила?

— Човекът, за когото се представяте, никога не е пораснал — обади се Ейдриън. — Умрял е като бебе. Но вие сигурно знаете това.

— Знам, че сте потресена от смъртта на сестра си — каза спокойно Дюран, — и мога да допусна много неща във връзка с това. Но все пак… да положите толкова усилия…

Той подхвърли смъртния акт на масата за кафе.

— Вие сте много разстроена личност. Надявам се, че ще потърсите помощ. — После се обърна към Бонила с яростен поглед. — И вие също…

— Да съм потърсела помощ?! — избухна Ейдриън. — Усилието, вложено в това — на господин Бонила му бяха потребни само около пет часа. А за дипломите дори по-малко. Между другото, това също е престъпление — да окачвате тези дипломи по стените си. Това е престъпно притежание на фалшифициран материал. И проникването в университетските компютри също е престъпление.

— Това е смешно — каза Дюран. — И излиза извън всякакви граници…

— Граници ли? — изрева Ейдриън.

Дюран отстъпи крачка назад, преди тя се хвърли към него, но Бонила я хвана и почна да я успокоява.

— Говори за болни! — изръмжа Ейдриън и гласът й отново се извиси. — Ти самият се нуждаеш от шаман! Хората, които срещаш, са отчаяни — те умират вътрешно и идват за помощ при теб. И какво получават? Някаква дрън-дрън терапия…

— Успокой се — тихо каза Бонила. — Ще го видим в съда. Ще можеш да му пишеш в затвора. А той ще има много време да чете.

Дюран беше зашеметен от гнева й.

— Имам чувството, че съм преминал през увеличително стъкло — каза той, без да се обръща към никого от двамата.

Бонила се изсмя и помъкна Ейдриън към вратата.

— Тоя тип наред ли е? — попита детективът. — Мислех, че ще се срещнем с мошеник, дребен актьорски талант, което не би ме изненадало. Но този приятел! Направо е страшен. — Той поклати тъжно глава, излезе заедно с Ейдриън и затвори вратата.

Дюран остана вцепенен там, където беше — изправен в антрето.