Синдромът

39.

Хотел „Флорида“ беше чиста спретната сграда, но мебелировката като че ли не бе подновявана от седемдесетте — столовете бяха от тънки дървени плоскости, а върху нощните шкафчета имаше странни керамични лампи в бледосиви оттенъци. Светлият гардероб бе стъпил на извити резбовани крака, а традиционната пухена завивка лежеше като облак върху удобното легло.

— Ще ти хареса — обеща Макбрайд, като забеляза колебанието на Ейдриън.

— Но… защо се казва така? От къде на къде „Флорида“ в Цюрих? Защо не „Алпенхорн“? Или „Вилхелм Тел“?

Макбрайд само сви рамене и отвори вратата към балкона — там имаше шарена стъклена саксия с изсъхнало растение.

Стаята беше на третия етаж и гледаше към Зеефелдщрасе, река Лимат и Цюрихското езеро. Бяха паркирали взетата под наем кола на две преки, близо до ъгъла и до трамвайната спирка. На всеки пет минути лъскава нова мотриса изгърмяваше по улицата под балкона им към оживения Белвюплац. Точно в момента под тях пак профуча трамвай — единственият му фар блестеше неясно във влажния въздух. Макбрайд затвори вратата на балкона и шумът заглъхна.

Ейдриън се хвърли на леглото и се прозя.

— Колко е часът?

— Малко след девет.

— Тоест три сутринта, така ли? Скапана съм. — Пак се прозя. — Не можах да се наспя в самолета.

Това си беше чиста лъжа — Ейдриън беше изразходвала огромно количество енергия, за да помогне на самолета да пресече благополучно Атлантическия океан. Лявата ръка на Макбрайд още носеше следи от нервността й.

— Е, какъв е планът? — попита тя, като затвори очи и се мушна под студената пухена завивка.

— Планът? Ами планът е: първо подремваме — после отиваме на пазар.

Тя се обърна по корем и дръпна възглавницата под бузата си.

— Ммм. Добра идея… — Вече спеше.

Той се съблече, легна до нея и затвори очи. Не трябваше да отиват да търсят Опдал така съсипани от полета. Трябваха им поне няколко часа почивка.

Опдал… спомни си, че беше в линейка, но не помнеше защо — помнеше само блестящите лампи на тавана. После носилката и Опдал, който казваше: „Много сте смел“. Но той не беше смел — Опдал всъщност го окуражаваше. Играеше си с него. Забавляваше се.

— Лу! Лу! — Ейдриън го разтърсваше. — Събуди се.

Той отвори очи и почувства истинско облекчение. Сънуваше мъж с туба в гърлото — не истински човек, а мъж без лице. Или мъж, чието лице беше махнато. Виждаше човека на телевизионен екран и близкият план го ужасяваше. Дори сега не можеше да се отърси от това — лицето без кожа го поразяваше, блеснало пред очите му, разкривено и червено-синьо. Очите на мъжа бяха широко отворени от ужас… Там, където трябваше да е лицето му, имаше само кръвоносни съдове…

Но не. Това беше сън. Той беше във „Флорида“ и до него беше Ейдриън. Под прозореца издрънча трамвай.

— Да излезем преди магазините да затворят за обедна почивка — каза той.

— Затварят по обед ли? — попита Ейдриън.

— Да. За по два часа.

— Виж ти — измърмори тя. Никога не бе стъпвала в Европа.

Жената на рецепцията беше очарована от немския на Макбрайд.

Той я попита за ловджийски магазин: Ein Speicher fur Jager.

— О, да — отвърна жената, взе брошура и отбеляза с писалка пътя от хотела до въпросния шпайхер.

— Какво е „шпайхер“? — попита Ейдриън, когато излязоха в студа и тръгнаха към Стария град.

— Магазин — отвърна Макбрайд и съжали, че не си бе взел ръкавици.

— Какъв магазин?

— За ловци.

Това я притесни още повече.

— Искаш да кажеш — лъкове и стрели, въдици и…

— И пушки — каза той.

— Пушки ли? — попита тя.

Макбрайд кимна.

Продължиха към историческия квартал на града.

— Оня ден — когато ми каза, че искаш да убиеш Опдал, за да отиде всичко в съда — и аз да бъда твой адвокат… Това бе някаква лудост, нали? Просто шега. Искам да кажа, че не беше истински план, нали?

Той погледна към Цюрихското езеро. Ято лебеди се плъзгаше по огледалната повърхност. Накрая рече:

— Искаш да ми кажеш, че не познаваш швейцарското законодателство, така ли?

— Разбира се, че не го познавам — каза тя. — И не знам нито немски, нито френски, нито италиански.

— Е, не е точно план. — Той се усмихна. — Не се безпокой. Няма да застрелям никого, ако не се опитат да застрелят мен.

След две минути стояха пред старомоден магазин, зазяпани през витрината в някаква ловна сцена, изработена от шперплатови и картонени фигури — лаещи кучета, препускащи коне и мъже с рогове. Вътре ги посрещна препарирана мечка, изправена на задните си крака; по стените висяха ловни трофеи, а зад касата бе окачена глава на диво прасе.

— Не можеш току-така да си купиш пушка — настоя Ейдриън.

— В Швейцария можеш — отвърна той, докато разглеждаше оръжията, наредени зад една стъклена преграда. — Тази страна е въоръжена до зъби. Всъщност има закон: всеки мъж между двайсет и четиридесет трябва да има пушка.

— Хайде стига!

— И то не ловна — добави Макбрайд. — А бойна. Такъв е законът. — Той се замисли за момент, после я попита: — Виж, на пет крачки оттук има универсален магазин. Ще ми купиш ли нещо?

— Разбира се. Какво?

— Корнизи за пердета.

Тя реши, че не е чула добре, и го помоли да повтори. Но той искаше точно това.

— Какви корнизи?

— Каквито и да са — каза той. — Да са в кутия и да са дълги метър и половина. Освен това ми трябва и опаковъчна лента.

Преди да го попита какви корнизи иска — за кухненски перденца или за големи завеси — зад касата се появи възрастен продавач и попита на перфектен английски с какво би могъл да им услужи.

— Интересувам се от бойно оръжие — каза Макбрайд. — Нещо с автоматично презареждане и ръкохватка като на пистолет. Като къса бойна пушка. Имате ли такава?

Ейдриън реагира така, като че ли той иска куфар, пълен с порнография, излезе и забърза към универсалния магазин.

След половин час, на път за хотела, тя спря да си купи топли дрехи. Бе започнал да вали слаб сняг, а въздухът беше неподвижен и студен. За щастие улица „Зеефелд“ беше пълна със стилни бутици. В един от тях Ейдриън си хареса палто, дълго до глезените, гълъбовосиво и с качулка, дълъг пухкав шал и меки кожени ръкавици. Всичко беше десет пъти по-високо от реалната цена, така че се стигна до пазарлък, но все пак крайната цена беше толкова солена, колкото не бе плащала никога.

После беше ред на Макбрайд да си избере дрехи и за изненада на Ейдриън той дълго се оглеждаше, докато намери магазин за стоки с намаление. Влезе вътре и след няколко минути се появи, нахлупил черна шапка, с военно яке и високи обувки, които бяха виждали и по-добри дни.

— Можеш ли да си ги позволиш? — засмя се Ейдриън.

— Такава е модата сега — сериозно каза той.

Скоро след това бяха в топлото фоайе на „Флорида“ и изтупваха снега от дрехите си, благославяйки парното отопление. От косата на Ейдриън се вдигаше пара. Изчакаха да дойде мъничкият асансьор, който се спусна от горния етаж след повече от минута.

— Разбрах защо — каза Ейдриън.

— Какво защо?

— Защо са го нарекли „Флорида“.

— Защо? — попита Макбрайд.

— Заради психологическата топлина.

В стаята Макбрайд разопакова късата пушка, пробва пневматичния затвор и два-три пъти опита спусъка. После седна на леглото с кутия патрони и зареди осем в магазина. Извади корнизите от кутията и сложи в нея заредената пушка. После я уви с широката лепенка и направи с ножчето си разрез на около две-трети от дължината на кутията и три-четвърти — по обиколката й. Ейдриън дори и не го погледна.

Седеше и прелистваше „Хералд Трибюн“; отново имаше безредици в Чечня, вече започваше подготовката за коледните празници, а в Хага се готвеха за нови дела срещу сръбски военни. Обърна на финансовите страници и очите й попаднаха на материал, в чието заглавие фигурираше Швейцария. Ставаше дума за предстоящия Световен икономически форум в Давос — приличаше повече на скъпо парти, отколкото на финансова конференция, каквато би трябвало да е. Всеки билет за участие струваше 160 000 долара, участници бяха всички от Бил Гейтс до принц Чарлз и от Уорън Бийти до Кофи Анан. Страховете от евентуални демонстрации бяха довели до още по-големи мерки за сигурност. Ейдриън не мислеше, че би трябвало да се безпокоят от това. Швейцария изглеждаше много тихо и спокойно място, а и както беше изтъкнал Макбрайд, мъжете тук бяха въоръжени до зъби.

Включително и той.

— Е, какъв е планът? — попита тя, като сгъна вестника.

— Планът ли? Планът е следният: отивам до Института, намирам Опдал и говоря с него.

Тя помълча за момент, като че ли очакваше да продължи, но като не чу нищо повече, попита:

— Това ли е всичко?

— Е, не. Първо ще опра пушката в главата му — така че няма да прилича много на светски разговор.

— Много незряло. Всъщност това не е никакъв план. Не е дори идея за план.

— А, не — каза той. — План си е.

Тя поклати глава, като че ли се уверяваше, че е чула всичко добре.

— И какво ще го питаш?

— Ти как мислиш? Кой. Какво. Къде. Кога. Защо. Как.

Тя помълча, после каза:

— Добре. Но аз ще отида първа.

— Не.

— Те не ме познават — настоя тя. — Ако отидеш и те познаят, всичко ще свърши. Ами ако Опдал не е там? Тогава ще го вдигнат по тревога. И после никога няма да се добереш до него. А аз? Аз съм най-обикновена студентка. В крайна сметка мога да разбера дали е тук, или го няма.

— Студентка?

— Да. Ще кажа, че съм била тук на ски. И че някой от стипендиантите, когото съм срещнала в Щатите, ми е казал да се отбия. Да взема документи за кандидатстване.

— Нямат такива документи — каза Макбрайд. — Трябва да те препоръчат.

— Добре. Значи ми е казал да мина и просто да се обадя. За да се представя на Опдал. Не искам никакви обещания, но си мисля, че някой би могъл да ме препоръча в близко бъдеще.

— И кой е този стипендиант? — попита Макбрайд. — Надявам се, че не е Джеф Дюран, защото…

— Не! Разбира се, че не! Никога не съм чувала за Джеф Дюран. Кой е той? Не го познавам. Може да е… кой може да е?

— Ерик Бранч.

— Ерик Бранч — повтори тя.

— Той изследваше миграцията около Сахара. Чел съм някои от докладите му. Добър материал.

— Значи Ерик Бранч. Срещам се с Опдал, а ако го няма, разбирам къде е.

— А ако ти кажат: „Съжаляваме, но не може да се срещнете с доктор Опдал“? — каза Макбрайд със силен немски акцент. — „Трябва да имате уговорка.“

— Но аз съм в Цюрих само за два дни… — Гласът на Ейдриън стана плачевен и умоляващ.

— Не им се моли — каза той. — Няма да мине.

Тя смени тона и каза сериозно:

— Но аз съм в Цюрих само за два дни.

Тонът й беше едновременно глупав и неотразим. Той се хвърли през леглото, събори я и се затъркаляха по пухения юрган. Ейдриън се смееше и опитваше и други варианти на „Аз съм в Цюрих само за два дни“… После целуването стана по-сериозно. Накрая Ейдриън се дръпна; косата й беше разрошена. Беше от онези жени, които изглеждат по-добре разрошени. Тогава можеш да откриеш в тях дивото, което в повечето случаи държат скрито.

— Стига — каза тя задъхана. — Ще стане много късно.

Той се примири, стана, махна едно пухче от панталона си и попита:

— Кой беше стипендиантът?

— Ерик Бранч. — Ейдриън започна да се реши. — И още нещо: какво да правя, ако кажат: „Добре, господин Опдал ще ви приеме веднага“. Тогава какво?

— Изчезваш.

— Но…

— Само не се качвай нагоре по стълбите с него — каза Макбрайд.

— Защо? Може би…

— Обещай ми — каза той.

Трамваят ги закара почти до Института. Макбрайд стискаше кутията с „корнизите“. Ейдриън напрегнато се беше вкопчила в металната дръжка на седалката. При всяка спирка през вратите нахлуваше студен въздух и с него — зачервени от студ пътници: странна смесица от възрастни господа, служещи, които миришеха на никотин, и добре облечени жени с найлонови пликове, пълни с покупки. На една от спирките нахлу шумна група униформени ученици.

Оживеният шум на децата като че ли беше контрапункт на настроението на Макбрайд, който ставаше все по-мрачен и мрачен. Колкото повече се приближаваха, толкова повече си мислеше, че правят глупост — че отиват в Института, а той не е там. Че вместо градската къща с френските прозорци и водоливниците ще има празно място или спирка на гара. Нали така се бе случило в Бетани Бийч — и това го караше да се съмнява във всеки фрагмент от миналото си.

— Какво ти е? — попита Ейдриън, но той само поклати глава и погледна встрани.

Беше решил, че всичко това е минало — тревогите за паметта му, за това кое е истинско и кое — не. Беше решил, че вече се е оправил. Той беше Лу Макбрайд и това беше всичко. Само че не беше. Никога нямаше да бъде. Това беше нещо, което Опдал му бе отнел.

Кондукторът обяви тяхната спирка и трамваят започна да намалява. Той видя спирката пред тях, плексигласовия навес с пейките, няколкото чакащи пътници. Няколко от децата станаха, за да слязат. Той гледаше през прозореца. В къщите имаше нещо познато, но не можеше да каже какво.

— Тук е — каза Макбрайд, стана и натисна бутона, който отваряше задната врата. После слязоха и той започна да се пита дали цялото това пътуване не е ужасна грешка.

Къщите от двете страни на улицата бяха масивни и стари — луксозни жилища на швейцарски индустриалци, банкери, адвокати и данъчни изгнаници. Пред всяка имаше по два или три платана, които чакаха пролетта, за да се разлистят.

Двамата наведоха глави срещу вятъра — духаше откъм езерото и караше леките пухкави снежинки да профучават през въздуха като искри.

С всяка стъпка гърдите на Макбрайд се стягаха. Налагаше си да диша, само да диша. Или Институтът беше тук, или не. Здравият му разум беше на теглилка.

И после го видя — точно както си го спомняше: триетажна гранитна постройка с френски прозорци и сандъчета на первазите, пълни с вечнозелени растения и хвойна. Тежката врата с чукалото във форма на лъвска глава. Кръглото прозорче от оловно стъкло. Медната табелка и камерата за наблюдение, монтирана малко над нея. Инстинктивно мина встрани, извън обсега на камерата.

Лошото предчувствие го бе завладяло напълно. Внезапно идеята да прати вътре Ейдриън му се стори безумие.

— Това не е добър план. Трябва още да го обмислим.

Тя поклати глава и изправи рамене. Ейдриън Скаута. Готова. Решена. Юристката.

— Трябва да вляза.

— Можем да го потърсим по телефона.

— Много лесно е да разкараш някого по телефона.

— Ако не се върнеш до петнайсет минути — каза той, — влизам и в ръката ми няма да има само кутия.

— Ерик Бранч — каза тя. — Ерик Бранч. — И решително се запъти към вратата.

Макбрайд погледна часовника си. Беше 2:36.

Насили се да гледа към сградата. Видя как Ейдриън натиска звънеца, как вратата се отваря, мярна една жена на прага, видя как Ейдриън влиза…

Беше студено. Смразяващо. И времето не вървеше, беше замръзнало като зимния следобед. Той стоеше на улицата срещу Института, облегнат на един чинар. Чувстваше се много подозрителен. Нямаше причина да е тук, стиснал под мишница тази кутия. Но стоеше, вперил очи в масивната входна врата, и си повтаряше:

— Хайде, хайде, хайде…

Внезапно му се прииска Опдал да не е там. Имаше нещо в Института, в сградата, която наблюдаваше, което му влияеше по много първичен начин — като да се събудиш посред нощ и да видиш, че по пода на спалнята пълзи змия.

И изведнъж си спомни. Докато гледаше сградата, си спомни съня, който Ейдриън беше прекъснала. И внезапно се сети кой е човекът без лице.

Беше отишъл да се срещне в института с Опдал и беше нападнат. От човек с аерозолен спрей. Спомни си облака газ, спомни си дългото пътуване с линейката, упойките, носилката, която подскачаше по чакълестия път…

После операционната зала и как Гунар Опдал насочи фенерче в очите му. Едрият норвежец, облечен в хирургическа престилка, с шапка на главата. И до операционната маса — монитор. Който показваше самия него в близък план… и как събличаха лицето му, докато не остана нищо. Макбрайд можеше да усети писъка в гърлото си, в което беше пъхната тръбата на дихателния апарат, превърнал ужаса му в някакъв гърлен звук. Наблизо шумеше машина, която дишаше вместо него. Опита се да затвори очи, но не можеше. И отнякъде долиташе гласът на Опдал: „Това е парализиращ газ, но не и приспиващ. Вие сте много смел“.

Смел ли?

Макбрайд потръпна и погледна часовника си. 2:48. „Дванайсет минути. Защо се бави толкова? Би трябвало вече да е излязла!“ Освен ако Опдал нямаше нейна снимка — макар че не би могъл. Макбрайд пак погледна циферблата — 2:49.

— Мамка му! — измърмори той и забърза към Института.

И точно тогава вратата се отвори. Той забави крачка и се престори на случаен минувач. Ейдриън се показа на прага — усмихваше се на една жена в зелено. Жената погледна Макбрайд. Ейдриън каза нещо. Той можеше да види възбудата на лицето й, блясъка в очите й и белотата на зъбите й. После заслиза по няколкото стъпала — и вратата се затвори.

— Какво има?

— Да се махаме оттук! — каза Макбрайд.

Искаше да знае дали Опдал е в института. Защото искаше да го убие. Но не и когато Ейдриън беше до него. Задърпа я към спирката на трамвая и когато стигнаха малкия плексигласов навес, я попита:

— Той там ли е?

Тя се намръщи и каза:

— Май наистина си уплашен.

— Там ли е?

— По-леко. Какво ти става?

— Извинявай — каза той. — Изживях тежки десет минути.

— Не — каза тя и направи саркастична гримаса. — Не е там.

— Но ще се върне, нали?

— Чак след вторник.

Разочарованието му беше осезаемо.

— Не се безпокой — каза тя самодоволно. — Открих къде е: в клиниката в Шпайц.

Макбрайд кимна. Един трамвай се приближаваше към тях в бавно падащия сняг.

— Е? — попита Ейдриън.

— Какво… мислиш? — попита Макбрайд.

— Далече ли е Шпайц?