Синдромът

33.

Тя търсеше името на човека в Западна Вирджиния. Името, което Шоу бе написал на пощенската картичка и го бе пъхнал в медицинския картон на Макбрайд. Оттам изпадна една снимка. Макбрайд беше в кухнята и отваряше една консерва супа. Тя се наведе да вдигне снимката — и спря.

Беше полароидна снимка три на пет сантиметра… на какво? Тя я вдигна, сложи я на бюрото и я погледна. Нещо като… Смътно познато… но къде го беше виждала? Къде? След малко се сети. В апартамента си. Това малко прозрачно нещо бе в праха на Ники. Тогава си помисли, че е останало от кремирането. Как бе попаднало у доктор Шоу и кога го бе снимал?

Обърна снимката и намери бележка, надраскана под датата:

Сърцето й се сви. Това не беше предметът, който бе намерила в апартамента си. Но беше същият като него — прозрачно стъклено цилиндърче, пълно със сребърни и златни жички — приличаше на оризово зърно. Същото като онова.

Имплант. Изкуствена присадка.

Което означаваше, че същото, което бяха направили на Лу Макбрайд, бяха направили и на сестра й. Сковаността в гърдите й отстъпи на дива ярост и отчаяние.

— О, боже! — изплака тя.

Макбрайд вдигна поглед от супата, която разбъркваше, и попита:

— Какво има?

Тя само поклати глава. Плачеше.

Той дойде при нея, видя снимката и каза:

— Спокойно. Всичко свърши. Извадиха го.

— То бе на пода на апартамента ми!

— Какво?!

— Същото като това беше в пепелта на Ники!

Той гледаше неразбиращо.

— Беше в урната — обясни тя. — Много гадно, нали?

— Кое?

— Всички глупости за семейство Ридъл. И за „свръхдозата“! И за споразумението, което били сключили с нея. Затова издирването на Еди не стигна доникъде. Защото нищо подобно не се е случвало. Всичко е било лъжа — точно както са направили и с тебе.

Внезапно й се прииска да убие някого. По-точно онзи тип, който бе превърнал сестра й в робота, който бе срещнала в магазина, сестра й, която беше умряла във ваната си.

— Ще го изкормя това копеле! — закле се тя.

Макбрайд кимна, сви рамене, върна се в кухнята и подметна:

— Вземи си номер, ще чакаш на опашка…

Доктор Шоу бе казал, че Сидни Шапиро сигурно фигурира в телефонния указател на област Джеферсън. Седнала по турски на леглото, с бутилка бира в ръка, Ейдриън си каляваше нервите, като се опитваше да се свърже с него. Даваше или заето, или свободно, но никой не вдигаше.

— Може би трябва ти да опиташ да му звъннеш — провикна се тя.

— Какво… По дяволите! — Макбрайд се беше изгорил на дръжката на евтината алуминиева тенджера. Смъкна ръкава си, вдигна я, излезе от малкия кухненски бокс и изля супата в двете бели купи на масата. На масата имаше и две квадратни пластмасови кутии с готова салата и франзела. И една роза в бутилка от кока-кола — беше й я донесъл заедно с покупките.

— Мисля, че трябва да идем направо у тях — каза той и посочи масата. — Вечерята е готова.

Тя скочи от леглото и зашляпа с боси крака.

— Направо у тях ли? Защо да не звъннем предварително?

— Е, така би било по-възпитано, но… какво ще му кажеш? Че искаме да говорим за мозъчния контрол? Не мисля, че ще ни приеме. По-добре да отидем направо там.

— Май си прав.

— Наздраве. — Той вдигна бирата си. — Благодаря за… — Погледна встрани и се усмихна хитро: — Не знам… Просто благодаря.

Бутилките издрънчаха.

— Няма защо — каза тя и се изчерви, защото прозвуча съвсем глупаво.

Какво искаше да каже с това „няма защо“? Усмихна му се. Нещо в него се бе променило — ленивата му, хитра усмивка я смущаваше. По-рано я привличаше по един неясен, объркващ начин, но сега почти не можеше да го погледне, без да усети… тръпката. Това беше последното, което би искала. Едно ненужно усложнение, което можеше да й докара само неприятности. „Някой се опитва да ме убие — помисли си тя. — Нямам работа. Парите ми свършват. А ние с него бихме могли да… какво? Да ходим заедно? Добър план, Скаут.“

Тя гребна лъжица супа. Беше толкова гореща, че за малко не я изплю. Но не го направи, а грабна бирата си и „угаси пожара“.

— Какво ти стана? — попита той.

— Изгорих си езика. — И пак надигна бирата.

— Знам едно народно лечение — каза той, наведе се към нея и за момент тя помисли, че ще я целуне, и отново изпита остро желание. Но той отиде в кухничката и донесе чаша мляко.

— Пий.

Усмихваше й се.

Сутринта шофираше Макбрайд.

А Ейдриън му съобщаваше подробности за Сидни Шапиро.

Предната вечер бе излязла — веднага след вечерята. Макбрайд беше уморен — все още се чувстваше влиянието на болницата. А и тя не искаше да прекара нощта в една и съща стая с него, така че отиде до библиотеката и почна да чете за ЦРУ.

Тук-там се споменаваше за Шапиро — ръководел „специална“ програма. Ейдриън реши, че това означава „противозаконна“. И това под носа на сенатските комисии, които непрекъснато обсъждаха „някои човешки права, нарушавани от разузнавателните кръгове в САЩ“.

Все пак успя да направи едно сурово досие, пълно с неясноти, с надеждата, че ще й помогне.

— Учил е в Кеймбридж — обясняваше тя на Макбрайд сега. — Изследователска психология, точно като теб. После в Масачузетския технологичен институт. След това е бил за известно време в Корея — никой не знае какво е правил там, но се предполага, че е бил цивилен служител в армията — това било през 1953-та. После се върнал в Щатите и основал нещо, наречено Фонд за хуманна екология. В Ню Йорк.

— После какво? — попита Макбрайд.

— Този фонд трябвало да е частен, но всички пари са идвали от ЦРУ. Така че всъщност е бил НОП.

— Какво?

— НОП! Под неофициално прикритие.

— Къде научи тия неща?

— Вчера в библиотеката — докато ти спеше.

— Аха!

— Фондът е бил прикритие за дейността на ЦРУ. И се е занимавал с финансирането на поведенчески изследвания — тайни изследвания за контрол върху мозъка. Наричат го МкУлтра. Артишок. Синя птица. Нещо подобно.

— И Шапиро е бил част от това?

— Ръководил го е цели десет години. После закриват фонда и го прехвърлят на друга служба — началник дирекция „Наука и технологии“ в ЦРУ. Но най-интересно е какво са правили. Изучавали са психотропни вещества, хипноза, телепатия, промиване на мозъци, телекинеза…

— Гледал съм документален филм за това — каза Макбрайд. — По „А & Е“. Преди година. Експериментирали са различни халюциногенни препарати върху хора — затворници, душевноболни, заподозрени в комунистическа дейност, закононарушители.

— И какво е станало? Били са обработвани, нали?

— Да. Само че те не са знаели това. И не са били точно клинични опити. Така че за повечето от тях се е смятало, че са болни или луди.

— Разбира се. Точно така би изглеждал човек в такъв случай.

— Хората са полудявали. Поне един е починал.

— Кой?

— Един учен. Олсън. Пробутали му голяма доза ЛСД и той откачил. Напълно. Или поне така е обяснен случаят. След няколко дни се хвърлил от прозореца на хотела си.

— Божичко…

— Поне така се твърди. Според документалния филм може и някой да му е помогнал.

— Да му е помогнал?

— Има основания да се предполага, че е бил блъснат.

— Значи беше прав — каза Ейдриън след кратко мълчание.

— За кое?

— Че трябва да го посетим без предупреждение.

При будката на моста Макбрайд бутна една банкнота в протегнатата женска ръка. Въздухът беше студен, ръката бе топла. Мигът на докосване бе странно точен, изолиран от времето. Стори му се, че това е някакъв затворен микросвят на търговия, преминаване над реката срещу заплащане, операция, повтаряна от столетия. Реката изглеждаше огромна, гъвкава, жива и той можеше да усети влагата й, неуловимото й присъствие във въздуха въпреки тежкия мирис на бензин. Около него гъмжеше от звуци — рев и форсиране, които разсичаха въздуха. Макбрайд не можеше да се начуди на усещането, което го изпълваше с такава сила, като че ли беше нещо съвсем ново. Дори пътуването към междущатската магистрала, което винаги му беше досадно, сега го развълнува: играта на движение и пространство, постоянното оформяне и прегрупиране на движението с ритъм, подобен на джазовия.

Отседнаха в хотел „Хилтоп“ — стар хотел, кацнал на планинския — склон, с изглед към прочутата планинска седловина, където се срещаха реките Потомак и Шенандоа. Хотелът беше почти празен — много късно бе за есенни екскурзии, а твърде рано за коледните празници. Пак взеха една стая — за по-евтино — но Ейдриън настоя за отделни легла.

Застаряващо пиколо ги заведе до стаята и изчака, докато Макбрайд не мушна банкнота в сухата му длан. После двамата излязоха на балкона и се огледаха. Реките се виждаха като далечни сребристи проблясъци между тъмните гористи склонове.

Шапиро живееше в Бейкъртън — само на десетина километра. Отидоха с колата, като смятаха да разпитат — надяваха се, че няма да е трудно да се открие някой в селище с шейсет и трима обитатели.

И наистина се оказа съвсем лесно.

Бейкъртън се оказа селище с двайсетина-трийсет къщи, пръснати на четиристотин декара горист склон. Освен къщите и няколкото големи каравани имаше църква и провинциален магазин с бензинова помпа отпред.

Мъж с рошава брада, мустаци и корона червеникава коса стоеше при касата. Навсякъде около него имаше натрупани кутии със сухи сладкиши и с ловджийски патрони, буркани със свинска пача и твърдо сварени яйца.

— Питайте тях — каза продавачът и посочи трима мъже, които пиеха кафе от пластмасови чаши. Освен кафето ги свързваха и многото бръчки, дългите коси и вкуса им към защитните облекла.

Макбрайд заключи, че сигурно обсъждат футболното първенство или лова на елени.

— Знаете ли къде мога да намеря господин Шапиро?

— Джеймс Бонд ли?

— Да. — Макбрайд се засмя.

— Живее нагоре по Куори Роуд — каза един дребен човек с дълбокомислен вид, зелен комбинезон и бейзболна шапка, на която бе изписано името на фирмата за храни „Рамбо“.

— Къде е това?

— Тръгваш право нагоре и ще видиш една тясна отбивка. Това е Куори Роуд. Караш два километра и гледаш наляво за червена пощенска кутия.

— Благодаря.

— Може да го завариш как се моли — каза дребничкият. — Тогава ще трябва да го изчакаш.

— Не се моли — намеси се друг. — Медитира. Това е различно. Но Карсън е прав. Ако отидете, когато медитира, въобще няма да ви погледне. Изглежда невъзпитано, но Сид си е такъв.

— Той… религиозен ли е? — попита Ейдриън и се намръщи. Не изглеждаше много вероятно.

— Будист е — каза дребосъкът. — Еврейски будист. Казва, че имал много тежък кармичен товар.

Куори Роуд беше посипана с чакъл просека, разкаляна от неотдавнашния дъжд, която се провираше през гъста гора; стволовете на дърветата бяха черни от влагата. Минаха през един дол и яркото зимно слънце проблесна сред голите клони. Макбрайд зави и след миг спря до един очукан бял пикап. На полянката имаше дървена къща. На стотина метра се виждаше постройка, подобна на парник. Надясно, в едно оградено пасбище, имаше десетина лами, които затичаха към Ейдриън и Макбрайд, когато те тръгнаха към къщата. А зад тях, на средата на пасището, видяха Сидни Шапиро — правеше бавни, плавни движения, в които Макбрайд разпозна упражненията Тай-чи.

Въпреки студа Шапиро беше гол до кръста, облечен само с долнище на анцуг, и бос. Движеше се съсредоточено и гъвкаво. Ейдриън погледна Макбрайд и вдигна вежди. След минута ламите загубиха интерес към тях и започнаха отново да пасат, други се приближиха до Шапиро, който като че ли не ги забелязваше. Беше слаб, но жилест, с гъста черна коса. Изглеждаше пъргав и здрав за седемдесетте си години — протягаше крак изключително бавно, докато не го изпънеше успоредно на земята, после грациозно го прегъваше и го завърташе в мъчително бавна спирала. Все едно наблюдаваха балетист на забавен каданс. Макбрайд беше хипнотизиран от гъвкавите движения на Шапиро. За момент слънцето се показа иззад облаците и освети пасбището и Макбрайд се изненада, че докато тялото на мъжа се съпротивлява на възрастта, лицето — не. Беше костеливо и приличаше на череп под тънката, изпъната кожа.

Шапиро свърши упражнението с отметната назад глава, с разкрачени крака и разперени, устремени към небето ръце. Остана в това положение трийсетина секунди, после бавно свали ръцете си и закрачи към тях, като внимателно избираше пътя и се спираше да почеше гърбовете на ламите. Излезе през металната порта, затвори я внимателно и чак тогава ги погледна.

— Здравейте.

— Доктор Шапиро?

— Да.

— Казвам се Лу Макбрайд. Това е Ейдриън Коуп.

— С какво мога да ви помогна? — попита Шапиро, като местеше поглед от Макбрайд към Ейдриън и обратно. Изглеждаше много стегнат за човек с „тежко кармично бреме“.

— Ами… искаме да поговорим с вас.

— Така ли?

— Да. Мислех си, че бихме могли да обсъдим…

— Вашата работа — намеси се Ейдриън.

— Моята работа ли? — Шапиро се обърна към нея. Очите му бяха черни и блестящи като антрацит. — Аз съм пенсионер.

— Работата ви, свързана с МкУлтра.

Шапиро се намръщи, в очите му проблесна раздразнение.

— Репортери ли сте?

Те поклатиха отрицателно глави.

— Защото вече казах по телефона на един младеж, че не искам да се снимам повече в документални филми. Не намирам първия опит за много задоволителен.

Той погледна небето, после каза на Макбрайд:

— Въпреки че като покаяние може и да свърши работа… повече, отколкото да видиш нечий живот, сведен до дрънканица от звукове, прекъсвани от реклами на клиника за отслабване. — Той поклати глава. — Това не е нещо, с което бих се захванал отново.

— Не сме дошли за това — каза Ейдриън.

— Така ли? Тогава защо сте тук?

— Сестра ми и… господин Макбрайд… станаха жертви.

— Едва ли. — Шапиро я погледна скептично. — Това беше доста отдавна. Наистина ли мислите, че сте били жертва на мозъчен контрол?

— Не аз — каза Ейдриън. — Сестра ми…

— Тогава ще й предложа да не гледа толкова телевизия и „мозъчният контрол“ ще изчезне. Такъв е съветът ми.

— Не мога да й кажа нищо — отвърна Ейдриън. — Тя е мъртва.

— Моите съболезнования — каза Шапиро. — Но вижте, това е напълно изоставена област. Още преди десетилетия.

— Наистина ли? — попита Макбрайд.

— Предполагаше се, че това е следващият скок в науката. — Шапиро не обърна внимание на скептицизма му. — Мислехме, че ползата от излизането в открития космос и изпращането на хора на Луната би била много по-незначителна от това, което бихме открили… — той потупа главата си — тук… Наричахме го „вътрешен космос“. — Той въздъхна. — Но това беше много отдавна и макар че не знам на колко години е била сестра ви тогава, този млад човек със сигурност е бил пеленаче.

Той се усмихна. Усмивка, която не оставяше бръчици около очите му.

— Въпреки това, което може би сте чули, не сме правили опити с деца. Така че…

И се обърна, за да си тръгне.

— Може ли да ви покажем нещо? — попита Ейдриън.

Шапиро спря и я погледна.

— После, ако желаете, ще си отидем — обеща тя.

— Дадено — отвърна Шапиро.

Ейдриън бръкна в чантата си, извади полароидната снимка на присадката и безмълвно я подаде на Шапиро.

Той я огледа със скептично присвити очи, после лицето му се изпъна.

— Къде намерихте това?

— Един неврохирург го измъкна от главата ми — каза Макбрайд. — Преди по-малко от седмица.

Шапиро разгледа снимката още по-внимателно, поклати глава, подаде снимката на Ейдриън и каза:

— Влизайте.